Истанбул или „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ (начало)

 От кога не сме ходили до Истанбул? Днес Теодора ще ни води там, като приятелски ви казвам – четете!  

 

Истанбул

или

„Идеален ден за лов на рибка бананка”

Начало

Идва един момент, когато всичко започва да става недостатъчно. Или пък прекалено претрупано.  Бе, баланса е погубен сред пот, сълзи и тенджери за миене.

И в един такъв нещастен момент социалната мрежа проговаря от Берлин:

-          Ей, Бургас – казах и на Варна 1 и 2 -  остана да решите кога тръгваме!

-          Къде бе?

-          Ми в Истанбул, нали ми обеща?

И да – сетих се. Обещала бях една разходка из Истанбул.  Но си я представях в едно необозримо бъдеще, щото в обозримото предстоеше домашен ремонт, разни други пътувания и прочее.  Обаче, Животът си знае работата и имагинерността придоби конкретика – началото на май (идеално).

А на Истанбул кой се дърпа?

Тук е момента да отворя скоба и да вмъкна едно предговорче..

Мъжете имат своите мъжки истории. Всеки един, в подходящ момент, може да разкаже умиляваща сцена, изпълнена с крепки десници, чувствителни трепети и някоя мъжка сълза.  Темата за казармата е изключинелно трогателна  (и до ден днешен 74.3% от българското население недоумява отмяната на военната повинност) и може да разплаче цяла фамилия на Бъдни вечер.

Абсолютно равностойни са и жените –  всяка е разбивала поне едно сърце, имала е своите дяволити моменти и повечето плашат със спомени от родилното същата фамилия на Коледа, както и на всеки един рожден ден. А също пазят спомени за животоделни скандали, за едни години, в които „бях по-слаба от теб сега” и …

И като се случи ненадейно някое déjà-vu, благодарността е единствена отплата за тази щедрост на съзнанието – т.е. спомените са онова, на което се уповаваме.

Та така – една агитка от 4 девойчета са се превърнали в 4 госпожи.  Тук-таме спорадична среща, но като цяло едни 15 години се търкаляха – безпрекословни, самостоятелни,  чисто нови след общите студентски спомени.  И изведнъж – хайде в Истанбул – ще кажеш, че всяка неделя са се събирали да плетат  чорапи та сега искат да вкарат и съспенс – т.е. спомените са запазили онова чувство на единение, което държи искричката.

Край на предговора

Нямаше никакво отстъпление – гледали сте Сексът и градът, нали? Дори онова тъпо продължение в Абу Даби?  Е, нещо такова ни се очертаваше. С една дума – резервирахме хотел (след двуседмична размяна на линкове и обсъжданици – а защо хотела не е с басейн,  не може ли да е на друга улица, има ли шампоан, а балкон, а…).  Берлин си купи самолетен билет 3 седмици по-рано, а Варна и Бургас запазихме места в автобуса горе-долу месец предварително.  Боже, ентусиазъм, а?

По мое мнение Берлин се прецака леко с електронния билет – т.е. емоцията да отидеш на място и да размахаш хартията пред гишето… Но, автобусните линии държат на традиците и нямаше начин – отиваш и получаваш правото на тричетиристотин км нощен преход. Варна 1 тръгва към автогарата, звъни ми, зарязвам (едва ли не) клиент на насред и-мейла и се стрелвам към билетното бюро. В абсолютен телефонен синхрон се движим към касите, направо два броя Том Круз с пола (аз) и бели бермуди (Варна) стартирахме Мисията Истанбул – транзакцията е извършена – отиваме бе!.  Следващия месец обсъждахме валутни курсове, кръстосани валутни курсове, ценни книжа и неообходимостта от чехли за хотела.  Плюс това карти географски се разглеждаха, но никоя не посмя да състави твърд график на движението. Берлин си купи пътеводител и започна плахо да подхвърля подробности за исторически забележителности,  да предлага клетвени декларации, че ще видим поне 3 от общо 780980987665 – те открити до сега. Варна предвидливо си мълчеше, а Бургас, т.е. аз  йезуитски разказвах за специални чайни и пазари (тази чайна остана за друг път, така или иначе).

Както казах – ние сме 4. Един Берлин, един Бургас и две Варни. С огромно съжаление втората Варна не се яви на срещата – обяви някакъв форсмажор.  Като се замисля, четирите  образуваме идеална конфигурация. Направо сме си 4те годишни времена.
Та, липсващата Варна, си е Искряща Зима. При нея печката топли, снега студи, всичко е ясно и няма нюанси. Прекрасно чисто, подредено – като зимна градина с топла къщичка в дъното. Без кал и дъжд.
Те са за мен. Докато грее топло слънце, птичките пеят, пеперудите фъркат, замъгля се хоризонта и оп – една буричка наквасва обилно пътеките. Почва се едно хлъзгане, едно цапане, докато не изляза на зелената поляна, че да оправя равновесието и не поизлъскам фасадата. И после пак.
Явилата се Варна е лежерно лято, братче. Едно слънце на хоризонта (некой път жари), цикади и хамак под каваците. С узо и домати. Е, случва се малко да погърми и превали, ама като напече, бързо засъхва.
Берлин обича червило в кафявата гама, обичайно е топла, пълна с полутонове и цветове – ту златиста, ту покафенее, ту посивее. Последното е опасно, щото есенните дъждове са продължителни и студени. Иначе – пълна реколта: винаги ще стопли атмосферата. Донесе ни домашен  кекс и термос чай.

 

Със свещ да се бяхме търсили по-различни, нямаше да се намерим. Необяснимо защо не се бяхме отчуждили, а бяхме останали в едно и също трептене, което се синхронизира за 3 секунди  след събирането в чата.  Е, изпитвахме известно любопитство една към друга, нямаше начин. И от време на време, всяка от нас се сепваше потайно от лекотата на общуването. Някак неестествено естествено.   Зима не дойде в Истанбул, но присъстваше много осезателно.  За останалите три градът беше там и даде на всяка от нас каквото си бе поискала.

 

„Полет над нощта”

Едвам дочаках четвъртък вечер 20.00. Раницата с минимален багаж стегната на прага, децата ми пожелават приятен път, а мъжа ми се подхилва игриво.  Във Варна се разделят на автобусната спирка с малко сълзи,  Берлин ляга да спи бързо, че трябва да стане в 5 часа за полета, а чай има да вари и да скатае 3-5 шоколадчета за всеки случай.

Докато поръчвах таксито, за да отида към автогарата, Фейсбука пропищя – Варна си изгубила калъфчето за телефона  в автобуса!  Много неприятно. Направо съжалих, че колата пристигна и не мога да следя събитието на живо в чата. Но – късмет, какво да се прави. Отивам в билетното бюро, там едни русначета гледат оживено в таблета си, а ние със служителката си говорим за деца, за кафе и баклава, естествено. Автобуса пристига мятам багажа към шофьора, а с ръчната чанта и  25те кила фотооборудване, се прегръщаме с Варна силно, както подобава на 15годишно прекъсване.  5 секунди по-късно с хихикане и хахакане, леко смутени, сядаме и почваме да си разказваме днешния ден, щото всичките 15 х 365   преди днес са преминали в друго измерение. Оглеждаме се дискретно – същите. Братче, кой каза, че времето лети? Спи зимен сън понякой път.

И в този момент си представям, как слизаме от автобуса в 6 часа сутринта в онзи великолепен Истанбул. Как е хладно и леко синкаво утро, а ние отиваме към Истиклял, сядаме в някое кафене, носят ни закуска, чай и градът става все по-оживен, а светлината уютно златиста.

В автобуса, обаче, е тъмно, Варна вади шоколад, услужва ми с кърпичка и има два броя възглавнички за път. Аз – спартански организирана, направо се чувствам неудобно.  Стюарда учтиво ни моли да си приказваме по-тихо (а дано, ма надали). Той ми е познат от миналогодишно пътуване и, оказва се, също ме помни. Малък младеж, като вейка – трепкащ и някак пролетен.  Все едно съм на ученическа екскурзия.

Събуждам се докато влизаме в Космополиса, здрачно е, светлините полека избледняват. Все още е  вълшебно, някак неопределено.  Като да имаш предварителен план за нещо и да предусещаш, как всичко забива в съвсееем друга посока.

След като уредихме някои подробности, пътуваме към центъра с багажа, и аз не мога да повярвам, че съм там, където съм.  Направо усещах, как патината на ежедневието пада от очите ми.  И започвам да търся кафенето, в което са ни приготвили закуската. Ама Истанбул спи. Има хора, дето бързат да си свършат работата, облачно е и града капризничи. Ни златна светлина, ни отворено кафене.  Решаваме да намерим хотела поне – да оставим раници и куфари,докато стане време за настаняване и дочакаме Берлин.  Намираме мястото лесно и в този момент видях усмивката на Провидението: първо отляво вдиииигат решетката на прилично изглеждащо място за кафе, чай, закуска, а отдясно – ооо! – отдясно е сладкарница Инджи. Въжделено място.

 

Сладкарница Инджи

 

Нейните профитероли

Бележка под линия:

(профитероли - Pâte à choux (Choux pastry) е парено тесто, което се използва широко в сладкарството за направата на различни десерти:

§  Профитерол (profiterole) - терминът профитерол се използва обикновенно за малки сладкишчета направени от това тесто. Те могат да бъдат с пълнеж от бита сметана, сладкарски крем или сладолед. Гарнират се със шоколадов сос, карамел или пудра захар. – източник: Кулинарен блог на Maria Miteva-Christou) 

са съществена част от гурмето в този град , тя беше една от тайните ми цели.  Варна дава сигнали, че влиза от пасивен в активен режим – подушила кафе и приема да поседнем.

-          Coffee?  Decaf Coffee? Не ме разбира, добре де, какво кафе има, уф – Americano -  coffe – bir! Уф бе, дано да става това кафе, екскюз ми – ви фи? Ви фи вар?  Пасс? – А да видим се закачим за нета – дали Гришо е взел мача , че снощи не разбрах…

Докато тя си изясни за ви фи то – поръчала съм си каквото ми е нужно.

Преставам да и обръщам внимание и се съсредоточавам върху закуската си. Тя е типична и точно така се нарича: кахвалтъ табак(чиния-закуска) : в плато се подреждат салам, варено яйце, сирене, кашкавал, домати, краставици, маслини, масло, сладко и мед. Носят се препечен хляб и чаша чай – голям.  Или два-три по-малки, че чашките с форма на лале са по-симпатични.  Докато се храниш, имаш свободата да създадеш съвършената хапка – всичките съставки са прости и завършени. Аз обичам да започна с препечено хлебче, намазано с масло и яйце. Парче домат олекотява и киселичкото ме повежда към следващата филийка.

Тук така се закусва, като в събота и неделя  пиршеството се разтегля до ранния следобед. Това искам да правя тези дни – да се наслаждавам, с абсолютното съзнание, че има протяжни моменти, в които поемам колкото се може повече спокойствие и изпитвам неопределена радост и симпатия дори към насекомите. И ям. (последното се оказа не дотам точно).

Решаваме да оставим багажа в хотела,  докато резервирания апартамент се освободи, после  да се разходим наоколо до към обед, за да посрещнем Берлин. Имахме на разположение цяла сутрин, предиобед и обед. Администраторът – възрастен човек – няма нищо против, услужливо ни дава карта, прибира ни чантите и подпитва кой точно чакаме. Мъж? Не, че имал нещо против, но за предпочитане е да не каним мъже – съседите наоколо гледали и обсъждали. Изключително мил  – такъв приятелски един.  Едва вечерта разбрах иронията на репликата.

Да си вървиш безметежно е важно. Но се случва когато си сам – най-често. За това ни се наложи да вървим метежно. Щракаме, с фотоапаратите, приказваме, кривваме тук-там, свикваме с идеята, че сме някъде другаде, не в обичайния ден: котка, чичко, продаващ броеници, чупка в корниза, хората си работят, а ние се шляем.

 

 

 

Слизаме към Босфора и не спирам да говоря. Като Ейфятлайокутл съм – бълвам какво ли не. Варна е все по-омечтана, следи картата, слуша ме с ухо и половина, зяпа баирите.  И на неравни интервали поема монолога. Времето е а-ха да завали, ама няма значение – Босфора е долу под хълма.  Ние все още сме имагинерни и дори морския вятър не ни издухва усещането.  Дърпам се с всички сили и искам да сляза от облака, с който се нося, но за сега реенето продължава. Снимам, за да си върна усета за реалност, гледам  Варна прави същото, само че нейните зеници са доста порозовели.  Всъщност, оказва се, че не сме Сексът и Градът. Към настоящия момент сме в друго измерение просто.  Всъщност точно сега онези липсващи 15 години са решили да се върнат и да ни потърсят сметка.  Говорим непрестанно, и се наместваме по улиците като в удобен диван.

Вероятно нощното пътуване ни обърка емоционалния план.

 

Уж сме в по-модерната част, но присъствието  на Истанбул е осезателно. Много малко места могат да са толкова категорични и въздействащи. Изненадващи стръмни улици, сгъчкани къщи и проблясва някой двор в пролуката. Зара, Манго, магазин за баклава. Книжарница, а до нея в безистена – гривни от мъниста. Изведнъж ми се припи чай. Горещ, силен и сладък. Да си сложа бучка захар и с лъжичката да я разбъркам, а чашката да звънне. Варна поогладня – така е, като не закуси.  В това време градът се беше поотръскал и изпълнил с движение и народ.

И се усещаше туптене – на сърцето, когато закатерихме 75 градусов баир към Таксим. Винаги съм се чудела, как се прибират хората по къщите си в тия склонове?  Междувременно прелазваме покрай малка гостилничка с две масички на тротоара – уютно подредени в чупка на наклона. Един майстор ножар тъкмо вади от чантата си брус и посяга към наредени на масичката ножове. Собственикът на ресторантчето излиза с бяла престилка и оставя чашка чай до остриетата.  Лазим още половин час и със омекнали капачки влизаме в кафене с градина.

Taksim, 34398 Beyoğlu/Истанбул, Турция

Настаняваме се кротко,  следим трафика и броим трансферните автобуси от летището. Наблизо е седнал мъж на средна възраст, пие чай и гледа към преминаващите, облечен е в доста качествен костюм.  След малко на улицата спира тъмен изискан автомобил, слиза шофьор и отваря задната врата. Мъжът от съседната маса вече е тръгнал към тях и се качва с привичен маниер.  По-нататък има две жени, които си говорят нещо важно – едната се е привела напред, присвила очи, а другата виждам в гръб, но има твърде изправена стойка. Пристигат моя чай и доматена супа, за които си струва да изкатериш калдъръма. В приказването ни се промъкват проникновения – време беше. Човек не бива да подценява силата на топлата чорба.

Изпихме и изядохме каквото ни донесоха и виснахме на спирката, да чакаме другарката.  А сега, а със следващия рейс, а с четвъртия – седим си, пушим, а сме си само двете.

След около час и нещо разпознаваме Берлин да се мотае около един автобус.

В този момент разбрахме и  колко тарикатски е постъпила Варна 2  - яви ни се като розАва трансцедентална аура, хили се, висейки някъде в лево и ни подвиква да ходим към хотела.

Събираме се,

Сформираме

Три плюс една  на бумел.

Междувременно успяхме да се настаним , стаята за секунди придобива хаотичен облик. Вадят се багажи, шоколади, книги, списания, обувки, дрехи, тройна проверка на баните, това отваря ли се, колко чинии има – преброи ли ги, аз видях тенджера, а! Има и прахосмукачка. Сапун няма!

Докато покриваме всяка свободна повърхност с вещи, очакваме Айлин.  Живее тук, и е невероятна. Сприятелихме се случайно или не преди време. Тя превръща 6 часа пешеходен преход (градски условия) в учудващо ободряващо преживяване – когато и гостувах миналата година, бе така мила да ме разходи из места, непривични за туристи. И е вещ кулинарен гении (наследство от мама Асие) – способна е да предизвика стомашни болки само с преразказ на рецепта. Шегувам се.  Напрамо те разтапя. Има напевен глас и като говори, все едно пее приказки на Шехеразада.  Фея една такава.

Та в уютно преразхвърляната обстановка влиза Айлин. Разменяме прегръдки, приказки и т.н., тя е изморена, всички останали любопитни.  Не пропуска да ни обясни за профитеролите – (много са сладки, една порция за трите ни ще е достатъчна), да ни разпита какво смятаме да правим, да каже някоя идейка.  Времето лети, ние отиваме да бъдем туристи, а тя – да си довърши работния ден.  Не може да си освободи следобеда и се разделяме след снимка на Истиклял.

Истиклял е символично място – тук винаги има хора, продават се неща разни, върви се, има дух на култура, музика, малко хедонизъм, малко мизерия, малко туризъм – еклектика.  А уличките отстрани – Сезам са, Сезам. И все се намира по някой Аладин да те покани в пещерата.  J

(доста нахални са някои Аладиновци – уж заповядай, влез, ама все едно те заклева.  Айлин специално ми е показала как да се отървеш незабавно: рязко махване с китката, полуусмихнато Тешекюрлер и твърда стъпка. Оставят те ако не на секундата, то след половин метър.)

Тук трябва да се повърви поне 15 минутки, независимо в коя посока. Може би е едно от лицата на града, знам ли, ама е непростимо да се пропусне. Слизаме по хълма и полека отиваме към Стария град.

В историческата част ни чакат всички  туристически емблеми. Била съм тук по друго време, сега е пълно с хора и очакваната приятност се превръща в нещо като задължение. Дали светът ще стане едно по-добро място, ако отпадне „дворцовия етикет”?  Ако ги няма очакваните клиширани правила  „задължително да се” – какво ще стане: или Световен мир (макар че всички конкурси за красота ще останат безцелни), или Световен апокалипсис?

Както и да е – на път сме из улиците надолу-нагоре, мотаем се по тротоарите  и нали сме без програма – абсолютно неорганизирано лежерни сме. Не бях сигурна кое е по-добро – да ни остане пространство да се видим една друга или да имаме график, изпълнен с това-онова. Очевидно е първото, макар с всички сили да си представяме второто.  А уличките са изпълнени с хора, с миризми на кокореч, портокали и нар от „фреш-сергиите”, с котки, полицаи и всякакви. Преминаваме покрай Галата – сокаци с магазинчета за шалове, кукли, керамика, обувки, инструменти, с музика.  Започва да проличава неорганизираността. Нея сме се надявали да заличим с единомислие. Ще отидем ли да видим онова Водохранилище? Не, аз искам да видя Цистерните. Света София наблизо ли е? Дай ми картата… Ох, добре де, да, правилно, трябва да минем от тук. Отвори другата карта… Ти сигурна ли си? Нали имаше една такава с транспорта?  В каква посока вървим беее?!

И през площада, покрай Египетския обелиск и към Синята джамия. Претъпкано е. Не ми е интересно и гледам да се измъкна, за щастие останалите две мислят като мен. Вместо историческа мистика и дух,  заварваме изключителна сбирка от снимащи и говорещи международни групи, загледани в екскурзовода или в пътеводителите. Промушваме се между посетителите и излизаме от храма. По-завладяващ е парка наоколо – група жени, седнали направо на тревата, обядват с лозови сърмички, един човечец  с ръкавици рови из розовите храсти. Извън двора, две лели седнали на пейка, а помежду им чиния с нарязани домати и сирене. Двете току си подават мобилен телефон и се смеят – приказват си с някой. Отмаряме 10 минути.

 

 Спускаме се към Златния рог.

Слънцето пече под бръснещ ъгъл, краката ми туптят и задникът ми трепти, а гърбът – не се усеща. Искам просто да се строполя някъде. Представям си прохладния трамвай и сумрака на фюникюлера .

-           Не мога повече. С какво можем да се приберем в хотела? А, знаеш ли?

-           Най-бързо ще е с трамвая и фюникюлера. Неприятното е, че трябва да сменим две линии.

-           Аз няяма да мръдна ни метър повече. Не мога да ходя и краката ме болят зверски. Няма ли автобус? Нещо директно?  Дай твоя пътеводител. Нямаше ли карта на транспорта там?

-           А не може ли да питаш?

-           Чакайте малко сега ще разберем.

Запътвам се към мястото където продават билети и от там ставя ясно, че няма автобус.  Това ми го обясняват двама младежи, които говорят английски, но ги изумявам с турския си, от който аз дори малко трудно разбирам. Имало нещо, но не било удобно. Оглеждам се и виждам Берлин да разисква с някакъв младеж.  Доверието и към мен е брутално. А може би просто си следва екскурзоводската функция, бетонирана от семейни отпуски.

-           Има автобус. Директен към Таксим. Вземаме го, за да не търчим насам-натам.

-           Вярвайте ми, най-бързо е с трамвая. Компенсира си.

-           Хайде бееееее, ще разгледаме хем. По пътя. Какво ще кажеш ти? Да се качим ли? А?

-           Щом няма да ходя още, качвам се.

Бележка под линия:

Неприятно ми е, че не приемат моето мнение безпрекословно. Мисля, че прецених ситуацията най-точно и моята логистика е перфектна. Берлин се чувства задължена да намери и приложи алтернатива, уверена, че ще е най-доброто, Варна е математически логична, сигурна, че логиката ще победи и всяка от нас си стои на мнението.  Останах изненадана колко толерантно си проверихме тезите: Оная с аурата блее баирите и едва лети над опечения от слънцето площад.

След като поехме достатъчно жега,  един мъж мина да продаде ибришимчета, втори – вода, трети нещо друго и има-няма 20 минутки престой – потеглихме.

В автобуса е велико. Още с влизането едно бебе почва да  спори с майка си. И понеже е невръстно – реве та се къса. От време на време спира артистично и почва с нови сили. На нас главите, краката и някакви неподозирани мускули също реват та се късат, обаче бебето не ни пречи. Колко сме ги гледали такива…За сметка на това на седалките до нас са се настанили трима младежи, единият от които вероятно е плувал във вакса за коса – имам чувството, че скалпа му ще се втечни всеки момент. Такива не сме виждали много. И тогава едното момченце става, за да направи място на Варна – или изглежда най-възрастна от трите ни, или и личи, че може да припадне ей тука на място. Всичките бяхме изтощени от сбъднатата мечта – да сме на невероятно място, само ние.  Не смятах, че удоволствието е толкова трудно.

В борба с трафика

От трафика има и бизнес ползи

За наше щастие рейса попада право в трафика.  Гледайте пейзаж на воля – бааавно и в детайли.

Седим си ние, увиснали като водорасли в плитчините август месец, а на мен все по-ясно ми става, че не е шега работа – имаме да обиколим ъмнайсе шосета с тоя автобус, с безумната скорост от 20 км в час и три минутни паузи на всеки 15 метра -  определено щe

се побъркаме. С въздишка вадя едно пакетче сирене на конци от Египетския пазар – гладна съм, сили нямам.  Похапваме си и мислим лениво, щото жегата е огромна. По едно време спряхме дори да ядем – безнадеждността просто се пропи в нас. С жал съзерцавахме мотрисите на трамвая, ехидни и свободно бягащи напред, покрай впричилия ни рейс. Отприщих сарказма си, но дори той отмря скоростно . Аурата Варна 2 офкаше много досадно.  След  13 минути мрънкане и перфидност от моя страна,  както и насреща ми от останалите – слязохме, и си ползвахме фюникюлера. Платихме втори билет 3 лири парчето на човек.  Дизапойнтът беше най-силен, когато установихме, че сиренето е останало в автобуса.

 

Колелото на фюникюлера. Романтично оцветено

 

Все пак, бяхме в Истанбул, по женски – да не повярваш как бързо се възстановихме.  Един душ, цигара, молив за очи и червило. Към Балък пазар, което се оказа вълнуваща грешка. Рибният пазар е нещо като сателит на Булеварда.  Свиваш вдясно и попадаш в огромното царство на масите с риби, йени ракъ, самодейни кларинет, дайре и барабанче, обикалящи масите – хората искат да пият, пеят и ядат. По възможно най-туристическия начин. Е, има и местни.

Сервитьорите са бързи и любезни, чест им прави, че не ни показват кисели физиономии – все пак сме 3 жени плюс 4тата във вид на раирана аура (с нас е  за кворум) , а не 10 скандинавеца, решени да се отрежат с йени ракъ.  Ефирният глас на Варна 2:

-          Малее, тук не е ли много шумно бе, момичета? Какъв е тоя сега? Може ли да седна до парапета? Ох, ще падна, тия как блъскат това дайре, ще го изтърбушат още малко…

Музикантите вдигат огромна олелия, но посетителите пеят и пляскат с ентусиазъм.

Един от келнерите ни вижда как се мъчим да се съберем в  снимка и важно, с авторитет поема айфончето на Берлин. Застава респектиращо, натиска там нещо и щрааак.  Поглежда към снимката и вижда собствената си опулена физиономия. Ама се е снимал под такъв ъгъл, че се вижда една уста и над нея нос, а отгоре им бялото на очите.   Щрака се сам още няколко пъти и тъкмо да се смути окончателно, за да се наплаче в кухнята – успява да ни снима!  Сградите наоколо са само маси и скрити кухни – десетки балкони, тераси, с хора – по двойки, големи компании, но всички изглеждат много радостни от цялата дандания. В пълен контраст са мъж и жена, които оживено разговарят и малко по-надолу, празно балконче, обкичено със зеленина.

 

Немска компания  си е поръчала горяща риба в морска сол, а метр д`отелът церемониалничи с гумен чук и троши обкова. Вече започна да ни писва от кларинети, от непрекъснатото сновене на сервитьорите.  С облекчение си тръгваме към хотела и ето -  идва момента да осъзнаем истината за съседите – да си спомним указите на целомъдрения администратор: улицата е пълна с музикални клубове, в които хората се забавляват с огромна охота. Мъже да влачиш за косите – по един в ръка, едва ли някой ще седне да те обсъжда. Музиката гърми, канят ни настойчиво да чуем, влезем и тестваме, но не щеме ний! Елегантно се хлъзваме в ярко осветената сладкарница Инджи – работното и време е до 24.00. О! Дори в този късен час – малко преди затваряне, има доста хора. Не им личи да са купонджии – седят си хапват, пийват чай и си говорят. Имам чувството, че току що са излезли от оперно представление.  Самата сладкарница не е голяма – стените са облицовани с тъмна дървена ламперия, масите са тежки и в същия тъмен цвят, подът е настлан с бели плочи, а витрината блести.  На едната стена има дървени шкафове със стъклени врати, в тях наредени чудни закусчици, бюреци, плодови сладкиши и пити.

Мотаем се около тезгяха – връчват ни по една порция, чудим се къде да платим, докато не забелязваме зад нас малък подиум с бюро.  На него се е настанил дядо Костенурко – изпъкнали очи, невъзмутим, голям – мъдро чака зад архаичен касов апарат.  Сядаме и забиваме погледи в чинииките.  Малки еклерчета с розово-бежови кори, в които има бял крем, полети с лъскав  мус от черен шоколад.

Профитеролите премахват главоболието, изчистват вкуса, превръщат те в прекрасен епикуреец.

-          Айлин се е объркала, не само  една чинийка – кило мога да изям. И то с лекота – Варна облизва лъжицата.

Берлин се съгласява усърдно хапвайки. Единствена аз изискано разсъждавам как прекрасно се съчетават леко горчивия шоколадов крем с богатия нежен вкус на млечния крем в сърцевината на еклерчетата, чийто кори придават структура на цялата композиция. Тъпчейки се изискано , привършвам десерта.  Дори съм леко груба към него. Витрината е пълна. Иска ми се да падна в басейн профитероли. Исабел Алиенде разказваше в една от книгите  за свой сън – плува в сутляш и се чувства утешена.  Нещо такова искам да преживея и аз, но не да се  утешавам, дори напротив – да имам искри в очите.

Денят все още не е приключил. Предстои вътрешно разпределение. Варна е категорична – иска да спи на спалнята. Аз съм на автопилот и не мога да разсъждавам, размазана от спомена за Инджи.  Чакам да видя къде ще е свободно. Берлин няма нищо против да спи на дивана, защото ако утре се събуди на време, ще отиде да види Цистерните. За подобен подвиг не ми е лесно да разсъждавам. Краката ми са станали два номера по-големи, чувствам се  трол – тежка и покрита с прах. Берлин решава последно да спи на дивана, но утре на спалнята. Довличам се до банята, в която няма сапун, но пък стискам в ръка калъпче ог Германия. Берлин е оптимално натурализирана германка – с опит в пътуванията и дружеските закачки – подарила ни е сапунени маргаритки. С надеждата да не ми изрисуват мустаци (напълно сериозно го очаквах, но разчитах на искрената любов у другарките си) аз си легнах.  . Три секунди по-късно щепсела е дръпнат.

 

Снимки и текст: Теодора Миткова

 

 

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Истанбул

Прочети цялата новина

Свързани новини: