//feedproxy.google.com/~r/blogspot/JTvzU/~3/bju85XM6-6s/prikazka-za-pyrvia-razkazvach-na-prikazki.html

Една вечер Ли Хуа (Сливов цвят) попитала:

– Дядо Сюн, а ти откъде знаеш толкова много приказки?

Дядото се замислил.

– Много от историите, които вече си чувала и които тепърва ще чуеш, ми е разказвал моят дядо Лао Бан, още когато бях голям колкото теб. Смятаха го за най-добрият разказвач в цялата област.

– А твоят дядо откъде ги е знаел? – отново попитала Ли Хуа.

– Сигурно и той е имал дядо или ги е чул от шошудите-приказници. Те и сега бродят по градове и села, свирят на лютня и разказват приказки за добри и лоши хора, за животни и птици, които говорят с човешки глас, за добри и лоши вълшебници...

– А ти не знаеш ли, дядо, кой пръв е започнал да разказва приказки? – не спряла да любопитства Ли Хуа.

– Знам. Слушай. Първият шошуд живял много, много отдавна. Той се родил в княжески дом...

Бедняците очакват да им се родят синове, за да имат помощници в къщи. Князете очакват да им се родят синове, за да имат на кого да предадат княжеството.

Княз Ло Ван дълго нямал деца. Най-накрая небето му изпратило син. Но на сина на Ло Ван не било писано да стане княз. Ето защо ...

Когато момченцето станало на годинка и то като всички деца проходило. Но всеки път, когато пред него се изпречело препятствие, то се блъскало в него и падало. Дойката му се разтревожила и казала за това на княза. Князът заповядал да извикат придворния лекар. Лекарят прегледал момчето и поклатил глава – то било сляпо.

Ако на бедняка се роди сляп син, той ще потъгува, потъгува и ще се примири – явно налага му се сам да работи. А ако на княза му се роди сляп син? На слепец княжество няма да предадеш.

Голям удар било това за княза, но човек, свикнал да заповядва, не умее да тъгува. Неговата тъга се превръща в гняв. Князът заповядал да обезглавят лекаря, а момченцето да отнесат далеч в планината и да го оставят да бъде разкъсано от дивите животни.

Но зверовете не докоснали детето. Пръв го забелязал старият тигър. Той веднага разбрал, че пред него стои човек, само че съвсем мъничък. Тигърът бил много умен и даже можел да говори по човешки.

– Човеко, ще те изям! - изръмжал той.

Но момченцето било още съвсем мъничко и не знаело никакъв език. То разперило ръчички и тръгнало към гласа. Тигърът бил толкова изненадан, че се хвърлил в гората, все едно не бил стар, почтен тигър, а малко, неопитно тигърче. Скоро се върнал, а заедно с него и всички горски обитатели. Всички искали да видят малкия храбрец.

Така синът на княз Ло Ван станал горски жител. За да не умре от глад, тигрицата и една сърна го кърмели с млякото си и момченцето расло здраво и силно.

За да прилича на всички горски малчугани и да не ходи голо, лисицата му ушила мъхено кожухче, с което му било много топло.

Паунът му подарил шапка с красиви разноцветни пера. А когато планинският козел забелязал, че момчето си няма копитца, му направил меки чехли.

Нямало нито едно животно в гората, нито една птица, които с нещо да не били помогнали в отглеждането му. Старият тигър го научил на езика на животните. Той е по-прост и момчето лесно го владяло. Когато пораснало, тигърът го научил и на човешки думи. Тигърът знаел доста, разбира се не чак толкова, колкото знаят хората.

Вечер, когато учителят се уморял да преподава, а ученикът – да учи, тигърът разказвал всякакви горски истории, станали много, много отдавна. Често в своите истории тигърът споменавал за хората и тези случки момчето харесвало най-много от всички.

Сутрин и вечер преди сън на момченцето пеели своите песни птиците. То ставало с песните на авлигите и заспивало с тези на славеите. И тези песни били толкова хубави, че то слушало, слушало и понякога само започвало да пее.

Но колкото и да се стараело, гласът му не звучал така чисто, както звучи гласът на чучулигата в горещ ден. Ако момчето беше отраснало в княжеския дворец, навярно в сърцето му би се прокраднала завист. Но то било отраснало в гората и не умеело да завижда. Вместо това започнало да мисли - все пак неслучайно се родило човек. Човешката глава измислила, а човешките ръце се захванали да измайсторят.

Момчето помолило приятелите си за помощ. Глиганът му донесъл здрав, гъвкав бамбук, а чучулигата прежалила снопче конски косми, които била събрала, за да застели гнездото си.

Детето се хванало за работа, огънало бамбука и завързало конските косми. Ту ги изпъвало, ту ги отпускало, докато накрая струните не зазвучали под пръстите му. "Пи" изписукала най-тънката струна, "ба" - отговорила и най-дебелата ... – "пи-ба" ... "пи-ба..." И момчето нарекло това, което измайсторило, "пиба". В Китай и днес се нарича така, по други места му казват лютня.

Когато момчето за пръв път засвирило на лютнята си, тигърът, който в това време дремел наблизо, надигнал глава и казал:
– Въобще не прилича на птича песен, но ми харесва повече от тях.

Минали години. Момчето пораснало като всички горски зверчета. Струвало му се, че по всичко прилича на тях. Само едно го тревожело. Зверовете казвали "чувам" и момчето разбирало какво значи – то също чувало. Зверовете казвали "твърдо", "меко", "вкусно", момчето разбирало и това. Но когато казвали "виждам", вече не разбирало. Изгрявало слънцето и то усещало, че се затопля, а птиците пеели, че е станало светло. Слънцето залязвало и то усещало, че захладнява, а птиците пеели, че е станало тъмно.

Веднъж момчето попитало тигъра защо е така и той отвърнал:
– Защото си сляп.

– А ти можеш ли да направиш нещо, за да не съм сляп? Та ти си най-мъдрото от всички животни.

– Не, – казал тигърът.

– А хората?

– Не знам, – отвърнал тигърът, – но хората могат да направят повече и от най-мъдрия звяр.

– Тогава ще ида при хората, – казало момчето.

– Иди, – съгласил се тигърът.

И момчето отишло при хората. Първите дни сред тях всичко му се струвало много странно - че живеят в къщи и спят в легла, като е толкова по-лесно да легнеш в меката трева; че варят храната дълго и после я бодат с някакви тънки клечици, като е толкова по-лесно да я вземеш с пръсти... Да, много чудни неща преживяло първите дни, но скоро човешкият живот взел да му харесва.

Трудно е за бедняка да храни и едно излишно гърло, но никой бедняк няма да откаже помощ на друг, още повече, когато е сляп. Къщи в селото имало много и младежът живеел ту в една, ту в друга.

Един ден попаднал в дома на бедна вдовица. Тя и едничкото и дете се препитавали като намотавали копринени влакна от пашкули. Това не е лесна работа – малко да се разсееш и фините влакна се заплитат, тръгнеш ли да ги разплиташ – се късат. В този ден ги сполетяла и още една беда - детето на вдовицата се разболяло, лежало в леглото и плачело. Майката също била готова да заплаче, защото не можела да остави работата си и да го утешава.

Изведнъж детето спряло да плаче. Майката вдигнала глава и видяла, че до него е седнал слепият юноша и нещо му разказва. Жената се заслушала – това била удивителна история, как малка жаба наплашила свирепия тигър и надхитрила лукавата маймуна. Разказвайки, момъкът прокарвал пръсти по изпънатите на прегънатия бамбук косми и те ръмжали като тигър, квакали като жаба и пищели като маймуна. Болното дете се разсмяло. Усмихнала се и майката. А момъкът завършил тази история и започнал друга ...

Ненапразно казват: дойдат ли смехът и веселието – болестта и тъгата си тръгват. Вечерта детето било почти здраво, а вдовицата била намотала два пъти повече коприна от обикновено.

Вдовицата разказала на съседите как младежът излекувал сина и и на тях също им се прищяло да послушат забавните истории за горските обитатели. Оттогава всяка вечер селяните започнали да се събират да послушат слепеца. Разказите му разсейвали тежките мисли, а грижи и проблеми беднякът винаги си има достатъчно.

Когато момчето оставяло настрани лютнята си да почине, някой селянин започвал да разказва какво се случило с него или със съседа му.

Не успяла младата луна да стане пълна, когато вестта за слепият юноша вече се била разнесла из цялата област. Скоро за него дошли пастирите от далечно село зад горския превал и той тръгнал с тях.

В новото село разказвал не само за животните, а и това, което бил чул от селяните. Но тези разкази приличали на това, което бил чул, толкова, колкото скъпоценна кутия, изработена от изкусен майстор, прилича на къс сурова руда.

От високопланинското село го отвели рибарите в своето селище на брега на голямо езеро. Така младежът се местел от едно място на друго и колкото разказвал, толкова и слушал.

Реката се превръща в река, когато в нея се съберат хиляда малки ручея. Слепият юноша се превърнал в приказник-шошуд, когато хиляда човека му разказали хиляда истории. Сред неговите приказки имало такива за древни времена и истории, които се били случили вчера, приказкi за Средното царство и за далечни задморски страни, весели и тъжни. А имало и такива: докато слушаш, се смееш, а като свърши – се замисляш.

Влязъл веднъж приказникът в едно бедно село, каквито в Поднебесната има безброй. Само че в другите хората не леели сълзи напразно, борели се с нуждата както могат. А в това се жалвали и плачели за малко и голямо. Събрали са добра реколта и вместо да се радват, те плачат, че следващата може да е лоша. Продадат жените на пазара ръчнотъкано платно за добри пари и плачат, че до следващия пазар цената може да е паднала. Ежедневно в селото се проливали толкова сълзи, че трябвало да черпят вода над селото, защото минела ли водата на реката през селото ставала горчиво-солена като водите на Жълто море.

Прекарал един ден слепият разказвач в това село. Разказал на селяните весела приказка за тигъра, а те реват - ами ако дойде да ги нападне. На втория ден шошудът мълчал, а на третия събрал цялото село и им разказал такава приказка:
Една жена имала двама сина. И двамата изучили занаят и се заселили в близкия град. Големият боядисвал коприна, а малкият правел от боядисаната коприна красиви чадъри.

Майката безмерно обичала синовете си и мислела само за тях. Сърцето и никога не знаело покой.

Завали дъжд и тя започне да кърши пръсти:
– Ах, няма да изсъхне на големия боядисаната коприна! Как ще живее, как ще се прехранва?!

Дъждът спре, напече слънце, а майката пак тъгува:
– В такова време кой ти мисли за дъжд? Малкият един чадър не може да продаде. Ще си остане горкичкият гладен!

Така всеки ден леела сълзи от сутрин до вечер.

Един ден, докато плачела пред прага на къщата си, минала една мъдра старица и я попитала какво и се е случило. Майката и изповядала болката си.

– Бедничката, – поклатила глава бабата, – не знаеш ли, че радостта и мъката вървят ръка за ръка. Ти през сълзите си само една мъка виждаш. Усмихни се и радостта ще ти се усмихне и тя. Мъката в сенките ще се скрие.

Така казала старицата и заминала по пътя си. А жената решила да я послуша. Огледала се наоколо. Пекло топло слънце. "Хубав ден, – помислила си жената, – на големия бързо ще му изсъхнат боядисаните платове и сигурно ще изкара много пари."

Вечерта започнал дъжд. Жената гледала как капките падат в една локва и си мислела:"Ето, и на малкия му провървя – сигурно ще продаде всички чадъри."

От този ден така тръгнало – съберат се облаци, а майката вижда слънцето зад тях. Навън камъните се пукат от жега, но тя си знае – скоро и дъжд ще завали.

И вече винаги и било весело на сърцето.

Така е по-правилно, нали?!

Почакал разказвачът отговор, но никой не казал нищо. Хората се замислили – колко в живота им е мъка и колко е радост? Може би наистина не си струва да плачат толкова много? Но да се смеят те още не се били научили. Затова слепецът чул само стъпките на разотиващите се хора.

Тогава горко заплакал самият момък. За какво са му тези приказки, като на никого не помагат! Плачейки се прибрал в къщата, плачейки легнал в леглото, заспал едва призори.

Събудил го шум и силни гласове.

– Вие какво, смеете ли се над нас? – крещели някакви хора.

– Смеем се, – отвърнали други хора. По гласовете слепецът разпознал стопанина на къщата и съседите от двете и страни. – Цялото село реши повече да не плаче.От днес нататък само ще се смеем.

– А ние безсолна супа ли да ядем? Досега добивахме сол от реката, която тече край селото ни, осолена от вашите сълзи. Е, добре! Поне ни заемете чувалче сол до пазарния ден в града.

Разказвачът разбрал, че през тази нощ той е бил единственият в селото, който проливал сълзи. И от това така му олекнало, че гръмко се засмял. А заедно с него се засмели и всички жители на селото.

Много села още обиколил разказвачът, докато един ден се озовал на пазара в главния град на княжеството. Такъв многолюден пазар нямало никъде другаде. Слепецът започнал да разказва своите приказки и хората спрели да продават и да купуват, а започнали да се прупат около него, за да чуват по-добре.

Шошудът бил разказал вече три приказки и започнал четвърта. Струните на лютнята звънко пеели под пръстите му. Изведнъж през тълпата си пробил път дебел мъж в скъпи дрехи. Той бил богат търговец на коне. Спрял пред слепеца и викнал гръмко:
– Лош търговец си, ако раздаваш стоката си безплатно. Купувам всичките ти приказки и тоя пеещ бамбук, - и затеглил момъка за ръкава.

– Къде се буташ, стара костенурко, – развикал се друг дебелак, също богато облечен. Той бил търговец на овце. Хванал слепия разказвач за другия ръкав и го затегли към себе си: – Това момче още не беше си отворило устата, когато аз пресметнах парите, с които да купя всичките му думи и всеки звън на бамбуковата му палка.

– Разкарай се, овчи началник такъв! Аз вече се спазарих, – разкрещял се първия търговец и затеглил към себе си.

– Сигурно някой от конете ти те е ритнал по главата, – не отстъпвал втория. – Не виждаш ли, че аз вече го купих?

И затеглил в своята посока.

Като видели, че никой няма да отстъпи, двамата хванали слепеца за лактите и го повлекли към княза да отсъди.

Князът дълго не могъл да разбере за какво е спора. Двамата търговци така крещели, че вероятно ако бяха се разцвилили едновременно всички коне на единия и разблеяли всички овце на другия, биха вдигнали по-малко шум. Накрая на господаря му писнало и заповядал да ги изгонят.

– Защо се караха за теб? – попитал той сляпото момче.

– Не знам, – отвърнал то. – Аз разказвах приказки на пазара, а те дойдоха и започнаха да ме дърпат.

– Разкажи и на мен една, – помолил князът.

Шошудът дръпнал струните на лютнята си и започнал да разказва. Князът слушал с интерес и ту се смеел, ту се натъжавал. Помислил си, че всички дълги трактати на придворните му учени не струват и колкото най-кратката приказка на слепия разказвач, толкова мъдрост имало във всяка.

– Кой те научи на това? – попитал князът.

– Всички по малко – и хората, и зверовете, и птиците.

И разказал на княза удивителната история за своя живот в гората.

Княз Ло Ван, защото това бил именно той, се хвърлил към момчето. Той разбрал, че пред него седи единствения му син. Хванал го за ръцете, сложил го да седне до него и му рекъл:
– Небето за втори път ми дарява моя син и този път аз няма да се отрека от него. Ти си сляп, но виждаш по-добре от зрящия кое е добро и кое е зло. Моите очи още са зорки и виждам на сто крачки, а ти със сърцето си можеш да видиш какво става на другия край на Поднебесната. Сега мога спокойно да умра, има на кого да оставя княжеството си!

Но момъкът отвърнал:
– Хората ме научиха да виждам слънчевата светлина. Ако остана в дома ти, отново ще стана незрящ. Остави ме да ходя сред тях, да слушам и да разказвам приказки. Така става по-светло за всички не.

Старият княз тъжно отпуснал глава.

Шошудът си заминал. До самата си смърт той бродил навред, свирил на лютнята си и разказвал приказки.

–––

Дядо Ляо Сюн замълчал, а после добавил:
– Ето, Ли Хуа, вече знаеш как се е появил първият разказвач на приказки.

от "Приказките на стария Сюн"