Антон Туманов, Ростовска област, 19 юли. Снимка от социалната мрежа LinkedIn
Антон Туманов го докарали в затворен ковчег. “Имаше прозорче – добре че поне лицето можеш да разпознаеш. Момчетата ми казаха, че в тяхната част има и такива, които са просто парчета месо. Сега по ДНК ги разпознават. Родителите още не са си получили децата.”
Така започва репортажът на Елена Рачьова в руския в. “Новая газета” (novayagazeta.ru), който ви предлагаме със съкращения (заглавията са на “Труд”).
Майката на младши сержант Антон Туманов – Елена Петровна Туманова, още не е получила вещите, паспорта и военната книжка на своя син. На 20 август Елена Петровна получила само ковчега и копие от свидетелството за смърт от моргата в Ростов. В документа е посочена датата на смъртта – 13 август 2014 г., мястото – “Пункт за временна дислокация на войскова част 27777”, времето – “По време на изпълнение на задълженията от военната служба” и причината – “Комплексна травма. Множество рани от осколки по долните крайници и увредени големи кръвоносни съдове. Остра масивна кръвозагуба”.
“Краката му са били откъснати. Момчетата ми разказаха. Аз и сама почувствах, че той не е целият в ковчега”, казва Елена Туманова на журналистката Елена Рачьова.
Антон тръгва за армията от родния Козмодемянск – градче с 21 000 жители, на 100 км от столицата на република Марий Ел, която е в състава на Руската федерация и е разположена в централната част на европейска Русия. Ходил на училище в Пенза, а казармата изкарал в Южна Осетия.
“Щом се върна от армията, искаше да си намери работа, но нищо не се получи” – спокойно разказва Елена Петровна. – Не го взеха в следствения изолатор, защото имаше анемия.
За армията е годен, за работа – не
Антон отиде в Нижний Новгород, три месеца работи в автозавода. Нямаше къде да живее, наемите са скъпи – върна се. Няколко пъти ходи в Москва, работи на строеж, но не им платиха, пратих му пари за билет да се върне. А при нас в Козмодемянск къде да работи? През май ми каза: “Ще отида в армията по договор.” Аз го разубеждавам: “Недей, виж каква е обстановката… Не дай, боже, те запратят в Украйна, имахме си вече Чечня, Афганистан… “Мамо, там няма да пратят наши войски. Край, решил съм, отивам. Трябват ми пари. Нали не отивам на война – на работа отивам. А друга работа няма.”
На 21 юни Антон постъпва в 18-а Самостоятелна мотострелкова бригада, част 27777, в село Калиновская в Чечня. Сам си избрал мястото на службата. Казвал, че много обикнал планините в Южна Осетия. “Искам, като се събудя, да виждам планини, като заспивам – да виждам планини.” Бързал да попадне там до края на месеца, за да може още от юли да получава заплата. Но в частта научил, че три месеца ще е на изпитателен срок, чак после ще сключи договор. “Изпратих му 3000 рубли (61 евро, б.р.), толкова намерих, санитарка съм с 5500 рубли заплата”, разказва Елена Петровна.
За месец и половина служба Антон така и не получил заплата. На близките си казвал, че му обещали 40-50 хиляди рубли. А според другарите му по служба Антон явно са го излъгали – те получавали не повече от 30 000 рубли (610 евро, б.р.).
Почти всеки ден Антон звънял вкъщи. В началото на юли изведнъж разказал, че в частта попитали
кой доброволно иска да тръгне за Украйна
Майката се надявала синът ѝ да не е сред доброволците. “Да не съм глупак? Тук никой не иска” отговорил ѝ Антон. С него отишъл да служи и негов земляк, който също попаднал в Чечня, в Шали. И после разказвал на Елена Петровна, че в неговата част им казвали така: ако издържите еди-колко си дни в Украйна, ще заработите 400 000 (8162 евро, б.р.). Естествено, никой не се съгласил.
После Антон писал на майка си, че го пращат в Ростов. По думите му, част 27777 на 11 юли била на руско-украинската граница.
17-годишната Настя Чернова, годеницата на Антон, се чувала по телефона всеки ден с него, той ѝ разказвал много повече за службата, отколкото на майка си. На 23 или 25 юли за пръв път казал: “Отиваме на война”. Изплашената Настя само успяла да попита: “Нали в Украйна няма руснаци?”. Отговорът: “Ние отиваме в ролята на опълченци”.
“Явно са ги пратили да контролират ситуацията, да пътуват, да гледат – разсъждава Настя. – Дали им украински пари, Антон разказваше, че влиза в магазина и се смее: “Няма сувенири, поне украински пари ще ти донеса”.
На 10 август Антон позвънил вкъщи:
Мамо, пращат ни
в Донецк
“Къде? Там има война! Не могат да ви пратят там!” – изплашила се Елена Петровна. А той само казал: “Пращат ни на помощ на опълченците. Не се вълнувай, всичко ще е наред.” На Настя добавил, че ще бъде два-три месеца в Украйна и че до ноември сигурно няма да има телефонна връзка.
На 11 август на Антон му дали две гранати и 150 патрона за автомата. В три следобед той пратил съобщения на майка си в социалната мрежа LinkedIn (на руски – “В контакте”, б.р.): “Предадох си телефона, заминах за Украйна”.
По думите на другарите по служба на Антон, на 11 август дошла заповед за пресичане на границата с Украйна. Онези, които отказвали, били оскърбявани и заплашвани от командването на частта с наказателно преследване. Заповядано било всички да предадат документите и телефоните си, да свалят униформите (преоблекли се в обикновен камуфлаж) и да замажат опознавателните знаци и регистрационните номера на техниката. На краката и ръцете си вързали тесни бели превръзки. По-късно Елена Туманова намерила в LinkedIn фотография на сина си с такава превръзка и коментар на негов другар по служба: “Това са опознавателни знаци свой – чужд. Днес на крака, утре на дясната ръка и т.н. Всичко, което се движи без превръзки, се унищожава”.
През нощта на 12 август колона от 1200 души влиза в Украйна и през деня на 13-и спира на територията на завода в град Снежное, Донецка област, на 15 км от границата. Колите и боеприпасите били подредени доста нагъсто. През деня на 13 август по колоната ударил артилерийски огън с ракети “Град”. “Според момчетата от 1200 души в колоната 120 били убити, 450 -ранени” – казва Елена Туманова. – Самите те били някъде отзад, а моят Антон – отпред. Нито окопи, нито защита… Паника, кой по камионите, кой където му видят очите. Всеки се опитвал да се измъкне както може…”
Известието за смъртта на Антон Туманов донася сътрудникът на Козмодемянския военен комитет Будаев. Елена Петровна разказва: “Той изпрати Антон и на срочна служба, той оформи и договора му за наемник. Носи ми известието и сам плаче. Попитах го единствено:
- Къде стана това?
- Под Луганск.
- Но те отивали към Донецк.
- Не пристигнаха.
Даде ми телефонния номер на частта – продължава Елена Петровна – звъннах и казах:
- Може да е грешка, може това да не е моят син?
- Не, всичко е точно, момчетата току-що го разпознаха.
Оттогава никой от военното командване не е говорил с Елена Петровна. А и тя не е звъняла. Просто не знае на кого.
Преди 20 години един студент по информатика мята на гръб раница с дрехи, книги и касетофонче и тръгва да търси своето място в света. Стъпките му го отвеждат до малка хижа в чудно красивата местност Пазардере в Рила, недалеч от Седемте езера. Зимите там и тогава върлуват осем месеца, потънали в четириметров сняг. Никой не дръзва да остане за дълго. Мъжът влиза в хижата и не я напуска в следващите десет години. Ето този мъж, Венци.
