Когато отворя всеки нов брой на National Geographic България, винаги бързо обхождам всички страници, за да вкуся малко от предстоящото удоволствие. След това си сипвам чаша вино, сядам на дивана и се връщам на една от първите. Към няколкото параграфа на Красимир Друмев, главния редактор на изданието. Понякога напомнят за повод за гордост, както е в януарския брой. Друг път споделят нещо, което ми се ще да съм знаел. Почти винаги обаче съдържат и призив за действие, добре прикрит зад тъга, недоволство или просто изписани върху лъскавите страници на списанието факти.

Докато отпивам от виното тази вечер, се сещам за разговор в Twitter отпреди няколко дни. Сещам се и за трите статии, които съм си оставил за утре (тази, тази и тази). Разговорът в Twitter сякаш доказа, че няма смисъл да правим нищо — спасение за нас тук няма. Трите статии са за Комисията за финансов надзор и отчаяния опит да се накаже нещо ценно и смислено. Разменените туитове бяха натъжаващи. На статиите възлагам надежда. В няколкото съобщения от не повече от 140 символа успяхме да се разубедим, че има смисъл да опитваме. В няколкото параграфа, които ще прочета утре към работа, ще намеря още един повод да се ядосам, да потърся смисъл и да не го намеря.

Едно от най-тъпите чувства на този свят е безпомощността. Тъпо е заради една проста причина — почти винаги върви ръка за ръка с примирението. Поне тук, в България. А примирението ни пречи да търсим решение. Ако не го потърсим, няма и да го намерим.

Преди няколко часа се върнах от Дряново – едно малко градче, свито в полите на Стара планина. Не е нищо особено – тихо е, а във въздуха се носи мирисът на изгорели дърва и въглища, внесли уют и спокойствие в живота на хората. За няколко часа съживихме заспалото в съботния ден училище. Докато се разхождахме из презентацията, се чудехме дали използваме правилните думи и дали изглеждаме толкова глупаво, колкото и се чувствахме. Докато обхождахме с поглед вперените в нас очи, се питахме дали постигаме целта си — да споделим с тях малко от страстта си по фотографията, така че и те да я обикнат поне малко. Отговорите дойдоха малко по-късно. В почивката към нас се приближи една от учителките и ни пита как и те могат да направят презентациите си по-интерактивни, така че да задържат вниманието на децата по-дълго. Когато дойде време за практиката и раздадохме няколко фотоапарата, децата не само ни заляха с въпроси, но и не спираха да ни показват резулатите от натискането на спусъка, видимо решени да продължат с опитите и след като ние си тръгнем. На някои въпроси успяхме да отговорим, други оставихме за следващите по-умели презентатори. Защото Дряново всъщност не е обикновено градче. Там живеят хора, които са готови да посветят дните си, за да го направят по-добро, да съживят туризма, да помогнат на предприемчивия дух и да вдъхнат надежда. Дряново всъщност е като цяла България — то чака нас.

Предлагам да забравим за примирението и безпомощността. Вместо да им робуваме, можем просто да ги прогоним. Сигурен съм, че тогава ще се чувстваме по-добре, отколкото сега. Да, доста работа ни чака, но трябва да я свършим. Може да се наложи и да попротестираме на студа отново, а след това да хванем лопатите и да изринем екскрементите, носещи важни политически титли и заемащи неподходящи за тях политически постове, докато са още замръзнали, самовнушаващи си величие и демонстриращи безнаказаност.

Аз просто имам една съвсем безкористна цел — искам скоро от всички страници на National Geographic България да лъха само на гордост и красота.

Една публикация на Иван Ралчев в Walking on the edge....

Когато отворя всеки нов брой на National Geographic България, винаги бързо обхождам всички страници, за да вкуся малко от предстоящото удоволствие. След това си сипвам чаша вино, сядам на дивана и се връщам на една от първите. Към няколкото параграфа на Красимир Друмев, главния редактор на изданието. Понякога напомнят за повод за гордост, както е в януарския брой. Друг път споделят нещо, което ми се ще да съм знаел. Почти винаги обаче съдържат и призив за действие, добре прикрит зад тъга, недоволство или просто изписани върху лъскавите страници на списанието факти.

Докато отпивам от виното тази вечер, се сещам за разговор в Twitter отпреди няколко дни. Сещам се и за трите статии, които съм си оставил за утре (тази, тази и тази). Разговорът в Twitter сякаш доказа, че няма смисъл да правим нищо — спасение за нас тук няма. Трите статии са за Комисията за финансов надзор и отчаяния опит да се накаже нещо ценно и смислено. Разменените туитове бяха натъжаващи. На статиите възлагам надежда. В няколкото съобщения от не повече от 140 символа успяхме да се разубедим, че има смисъл да опитваме. В няколкото параграфа, които ще прочета утре към работа, ще намеря още един повод да се ядосам, да потърся смисъл и да не го намеря.

Едно от най-тъпите чувства на този свят е безпомощността. Тъпо е заради една проста причина — почти винаги върви ръка за ръка с примирението. Поне тук, в България. А примирението ни пречи да търсим решение. Ако не го потърсим, няма и да го намерим.

Преди няколко часа се върнах от Дряново – едно малко градче, свито в полите на Стара планина. Не е нищо особено – тихо е, а във въздуха се носи мирисът на изгорели дърва и въглища, внесли уют и спокойствие в живота на хората. За няколко часа съживихме заспалото в съботния ден училище. Докато се разхождахме из презентацията, се чудехме дали използваме правилните думи и дали изглеждаме толкова глупаво, колкото и се чувствахме. Докато обхождахме с поглед вперените в нас очи, се питахме дали постигаме целта си — да споделим с тях малко от страстта си по фотографията, така че и те да я обикнат поне малко. Отговорите дойдоха малко по-късно. В почивката към нас се приближи една от учителките и ни пита как и те могат да направят презентациите си по-интерактивни, така че да задържат вниманието на децата по-дълго. Когато дойде време за практиката и раздадохме няколко фотоапарата, децата не само ни заляха с въпроси, но и не спираха да ни показват резулатите от натискането на спусъка, видимо решени да продължат с опитите и след като ние си тръгнем. На някои въпроси успяхме да отговорим, други оставихме за следващите по-умели презентатори. Защото Дряново всъщност не е обикновено градче. Там живеят хора, които са готови да посветят дните си, за да го направят по-добро, да съживят туризма, да помогнат на предприемчивия дух и да вдъхнат надежда. Дряново всъщност е като цяла България — то чака нас.

Предлагам да забравим за примирението и безпомощността. Вместо да им робуваме, можем просто да ги прогоним. Сигурен съм, че тогава ще се чувстваме по-добре, отколкото сега. Да, доста работа ни чака, но трябва да я свършим. Може да се наложи и да попротестираме на студа отново, а след това да хванем лопатите и да изринем екскрементите, носещи важни политически титли и заемащи неподходящи за тях политически постове, докато са още замръзнали, самовнушаващи си величие и демонстриращи безнаказаност.

Аз просто имам една съвсем безкористна цел — искам скоро от всички страници на National Geographic България да лъха само на гордост и красота.

Една публикация на Иван Ралчев в Walking on the edge....

Когато отворя всеки нов брой на National Geographic България, винаги бързо обхождам всички страници, за да вкуся малко от предстоящото удоволствие. След това си сипвам чаша вино, сядам на дивана и се връщам на една от първите. Към няколкото параграфа на Красимир Друмев, главния редактор на изданието. Понякога напомнят за повод за гордост, както е в януарския брой. Друг път споделят нещо, което ми се ще да съм знаел. Почти винаги обаче съдържат и призив за действие, добре прикрит зад тъга, недоволство или просто изписани върху лъскавите страници на списанието факти.

Докато отпивам от виното тази вечер, се сещам за разговор в Twitter отпреди няколко дни. Сещам се и за трите статии, които съм си оставил за утре (тази, тази и тази). Разговорът в Twitter сякаш доказа, че няма смисъл да правим нищо — спасение за нас тук няма. Трите статии са за Комисията за финансов надзор и отчаяния опит да се накаже нещо ценно и смислено. Разменените туитове бяха натъжаващи. На статиите възлагам надежда. В няколкото съобщения от не повече от 140 символа успяхме да се разубедим, че има смисъл да опитваме. В няколкото параграфа, които ще прочета утре към работа, ще намеря още един повод да се ядосам, да потърся смисъл и да не го намеря.

Едно от най-тъпите чувства на този свят е безпомощността. Тъпо е заради една проста причина — почти винаги върви ръка за ръка с примирението. Поне тук, в България. А примирението ни пречи да търсим решение. Ако не го потърсим, няма и да го намерим.

Преди няколко часа се върнах от Дряново – едно малко градче, свито в полите на Стара планина. Не е нищо особено – тихо е, а във въздуха се носи мирисът на изгорели дърва и въглища, внесли уют и спокойствие в живота на хората. За няколко часа съживихме заспалото в съботния ден училище. Докато се разхождахме из презентацията, се чудехме дали използваме правилните думи и дали изглеждаме толкова глупаво, колкото и се чувствахме. Докато обхождахме с поглед вперените в нас очи, се питахме дали постигаме целта си — да споделим с тях малко от страстта си по фотографията, така че и те да я обикнат поне малко. Отговорите дойдоха малко по-късно. В почивката към нас се приближи една от учителките и ни пита как и те могат да направят презентациите си по-интерактивни, така че да задържат вниманието на децата по-дълго. Когато дойде време за практиката и раздадохме няколко фотоапарата, децата не само ни заляха с въпроси, но и не спираха да ни показват резулатите от натискането на спусъка, видимо решени да продължат с опитите и след като ние си тръгнем. На някои въпроси успяхме да отговорим, други оставихме за следващите по-умели презентатори. Защото Дряново всъщност не е обикновено градче. Там живеят хора, които са готови да посветят дните си, за да го направят по-добро, да съживят туризма, да помогнат на предприемчивия дух и да вдъхнат надежда. Дряново всъщност е като цяла България — то чака нас.

Предлагам да забравим за примирението и безпомощността. Вместо да им робуваме, можем просто да ги прогоним. Сигурен съм, че тогава ще се чувстваме по-добре, отколкото сега. Да, доста работа ни чака, но трябва да я свършим. Може да се наложи и да попротестираме на студа отново, а след това да хванем лопатите и да изринем екскрементите, носещи важни политически титли и заемащи неподходящи за тях политически постове, докато са още замръзнали, самовнушаващи си величие и демонстриращи безнаказаност.

Аз просто имам една съвсем безкористна цел — искам скоро от всички страници на National Geographic България да лъха само на гордост и красота.

Една публикация на Иван Ралчев в Walking on the edge....

Когато отворя всеки нов брой на National Geographic България, винаги бързо обхождам всички страници, за да вкуся малко от предстоящото удоволствие. След това си сипвам чаша вино, сядам на дивана и се връщам на една от първите. Към няколкото параграфа на Красимир Друмев, главния редактор на изданието. Понякога напомнят за повод за гордост, както е в януарския брой. Друг път споделят нещо, което ми се ще да съм знаел. Почти винаги обаче съдържат и призив за действие, добре прикрит зад тъга, недоволство или просто изписани върху лъскавите страници на списанието факти.

Докато отпивам от виното тази вечер, се сещам за разговор в Twitter отпреди няколко дни. Сещам се и за трите статии, които съм си оставил за утре (тази, тази и тази). Разговорът в Twitter сякаш доказа, че няма смисъл да правим нищо — спасение за нас тук няма. Трите статии са за Комисията за финансов надзор и отчаяния опит да се накаже нещо ценно и смислено. Разменените туитове бяха натъжаващи. На статиите възлагам надежда. В няколкото съобщения от не повече от 140 символа успяхме да се разубедим, че има смисъл да опитваме. В няколкото параграфа, които ще прочета утре към работа, ще намеря още един повод да се ядосам, да потърся смисъл и да не го намеря.

Едно от най-тъпите чувства на този свят е безпомощността. Тъпо е заради една проста причина — почти винаги върви ръка за ръка с примирението. Поне тук, в България. А примирението ни пречи да търсим решение. Ако не го потърсим, няма и да го намерим.

Преди няколко часа се върнах от Дряново – едно малко градче, свито в полите на Стара планина. Не е нищо особено – тихо е, а във въздуха се носи мирисът на изгорели дърва и въглища, внесли уют и спокойствие в живота на хората. За няколко часа съживихме заспалото в съботния ден училище. Докато се разхождахме из презентацията, се чудехме дали използваме правилните думи и дали изглеждаме толкова глупаво, колкото и се чувствахме. Докато обхождахме с поглед вперените в нас очи, се питахме дали постигаме целта си — да споделим с тях малко от страстта си по фотографията, така че и те да я обикнат поне малко. Отговорите дойдоха малко по-късно. В почивката към нас се приближи една от учителките и ни пита как и те могат да направят презентациите си по-интерактивни, така че да задържат вниманието на децата по-дълго. Когато дойде време за практиката и раздадохме няколко фотоапарата, децата не само ни заляха с въпроси, но и не спираха да ни показват резулатите от натискането на спусъка, видимо решени да продължат с опитите и след като ние си тръгнем. На някои въпроси успяхме да отговорим, други оставихме за следващите по-умели презентатори. Защото Дряново всъщност не е обикновено градче. Там живеят хора, които са готови да посветят дните си, за да го направят по-добро, да съживят туризма, да помогнат на предприемчивия дух и да вдъхнат надежда. Дряново всъщност е като цяла България — то чака нас.

Предлагам да забравим за примирението и безпомощността. Вместо да им робуваме, можем просто да ги прогоним. Сигурен съм, че тогава ще се чувстваме по-добре, отколкото сега. Да, доста работа ни чака, но трябва да я свършим. Може да се наложи и да попротестираме на студа отново, а след това да хванем лопатите и да изринем екскрементите, носещи важни политически титли и заемащи неподходящи за тях политически постове, докато са още замръзнали, самовнушаващи си величие и демонстриращи безнаказаност.

Аз просто имам една съвсем безкористна цел — искам скоро от всички страници на National Geographic България да лъха само на гордост и красота.

Една публикация на Иван Ралчев в Walking on the edge....