Редакционна статия

Украйна страда, време е да признаем сериозността на руската заплаха и да й се противопоставим Осмиват го заради лъжите му, западните му колеги го отбягват. Той е начело на страна, чиято валута е в състояние на свободно падане, а икономиката бързо се влошава. Международните санкции не позволяват на неговите приятели клептократи да карат почивките си в придобитите си по нечестен начин средиземноморски вили. Ако бъде съден според целите, които Владимир Путин декларира, че си поставя, когато преди 15 години наследи президентския пост в Русия – благоденствие, върховенство на закона, интегриране със Запада – би било проява на черен хумор да се каже, че управлението му е успешно.

Но неговите цели вече не са такива, ако предположим, че изобщо някога са били. Погледнете на света през неговите очи и ето, че Путин печели. Въпреки всички машинации на враговете му, той си остава неоспоримият господар на Кремъл. Стиснал е Украйна за гушата и крехкото споразумение в Минск миналата седмица не отслабва хватката му.

Отначало той предпочете да опитоми Украйна чрез обичайната си тактика на заплахи и подкупи, но инвазията му донесе допълнителни предимства. Тя демонстрира цената на неподчинението към Русия. И тъй като той смята, че украинското правителство е само пионка на Запада (а волята на нейния народ, според крайния му цинизъм, е само параван за западните интриги), конфликтът показа кой командва в задния двор на Русия. Но най-вече вся раздор между противниците на Путин: между самите европейци, и между тях и Америка.

Главната му цел е да разцепи и да обезсили този съюз, да пречупи колективния му подход към сигурността, да дава отпор на успехите му и дори да върне лентата назад. От изблиците му за Близкия изток до нахлуването му в Грузия и многобройните му авантюри в Украйна, Путин сякаш понякога влизаше в случайни спречквания със Запада, обладан от параноичния си страх от обкръжение. Ако от днешна перспектива хвърлим поглед назад,ще изглежда, че от негова гледна точка конфронтацията може би е била неизбежна. Така или иначе, битката, на която той държи, не може повече да бъде избягвана. Тя не започна в бедна Украйна и няма да завърши там. И за се победи в нея, ще се изисква много повече решителност, отколкото западните лидери са набрали.

Какво иска Кремъл

Миналата година Путин “отхапа” Крим, преначертавайки със сила картата на Европа. Войната, която той превърна от халюцинация в реалност в Източна Украйна, взе хиляди жертви.

Дори ако примирието от 15 февруари се спазва (малко вероятно, съдейки по опита от миналото), той изглежда ще получи онова, което иска да има там: една мизерна квази държавица в Донбас, която ще може да използва, за да пречи и усложнява развитието на Украйна. Но тези набези са само последният му опит да наложи с тояга волята си и да подчини страните от бившия СССР – дали чрез енергиен рекет, търговско ембарго или война. За Путин единственият добър съсед е слабият съсед; васалите са по-добри от съюзниците. Само който иска да си затваря очите, би си помислил, че неговият реваншизъм е утолен. Рано или късно той може да “обкръжи” и балтийските страни – членове и на ЕС, и на НАТО, в които живеят руски малцинства, каквито той се нагърбва “да защитава”.

ЕС и НАТО са крайните цели на Путин. За него западните институции и ценности представляват по-голяма заплаха от армиите. Той се стреми да спре тяхното разширяване, да ги корозира отвътре или – поне в крехката периферия на Запада, да подмени техния модел на управление със свой. Според този модел националните държави са по-важни от алиансите, в тях доминират елитите и тези елити могат да бъдат купени. И в това отношение той отбеляза някои успехи. Като се започне от Франция, мине през Гърция и се стигне до Унгария, той поощрява както крайнодесни, така и крайнолеви европейски партии: всеки, който може да лобира за руските интереси в ЕС, или дори да помогне за разбиването на съюза. Най-важната му мишена е натовският ангажимент за взаимна самоотбрана. Ако този ангажимент бъде дискредитиран – например, чрез режисиране на проруско въстание в Естония или Латвия, което другите членки на НАТО откажат да потушат – и алиансът ще рухне.

Путин така здраво е хванал юздите на собствената си страна, че има време и свобода за тази кампания. И както нагледно демонстрира, той не страда от скрупули, че жертва благосъстоянието на руснаците, за да задоволи апетита на своята котерия или да прокарва геополитическите си схеми. Той преследва тези, които протестират. А чрез мултиплицираната чрез медиите пропаганда процъфтява национализмът, който той раздухва като компенсация на вътрешните проблеми.

Какво да се прави?

Първата задача за Запада е да признае проблема. Барак Обама лековато смята Русия за неудобна регионална сила, склонна към постимперски спазми, която обаче залязва. Историците ще се учудят, че Украйна гори, а Западът все още дебатира дали да изхвърли Русия от Г-8. Ако перифразираме Троцки, западните лидери може и да не се интересуват от Путин, но Путин се интересува от тях.

Следващата стъпка е да се определи отговор, който да е толкова хитър, колкото и самата атака. Проблемът донякъде е в това, че Путин играе по различни правила. За него, наистина, няма ненарушими правила, нито универсални ценности, нито дори неоспорими факти (като този кой свали малайзийския полет МН17).

Има само интереси. При него Русия ескалира от тормознад посланици и убийства на критици до инвазии. Това е едно от неговите предимства: готовността му да прибягва до долни методи, които Западът не може да си позволи да използва, без да се дискредитира.

Сегашният вариант на тази дилема е дали, ако последното примирие пропадне, да бъде въоръжавана Украйна. Поддръжниците на идеята смятат, че отбранителни оръжия ще накарат Путин да плати за това, че сраженията продължават. Но всеки, който се съмнява, че той е готов да толерира масови жертви, да си припомни неговата война в Чечня. За да могат оръжията действително да го възпрат, Западът трябва да бъде единен и готов да отговори на неизбежната ескалация от негова страна с още по-мощни оръжия (а наред с това, ако се наложи, и с кадри, които да боравят с тях).

Алиансът обаче не е на едно мнение по този въпрос. Путин представя войната като западна провокация: въоръжаването на Украйна ще превърне това от плод на въображението в нещо като факт, като в същото време му позволи да покаже, че западното единство си има граници и че Западът е нерешителен – “печалби”, за които той копнее. Ако нова руска агресия стимулира алианса, въоръжаването на Украйна ще стане по-ефикасна заплаха. Ако не се стигне дотам обаче, ефектът ще бъде обратен.

По-удачна стратегия е да се избягват неговите методи и да се разчита на средство, на което той, на свой ред, няма как да отговори: начин на живот, за който хората копнеят. Ако това изглежда твърде наивно на фона на неговите танкове, спомнете си, че кризата започна от желанието на украинците да се ориентират към ЕС, и съответно от решимостта на Путин да не им позволи това.

Вместо оръжие по-добре Западът спешно да даде на украинците толкова помощ, колкото им е нужна, за да изградят държавата си и да реализират тази мечта (както и толкова съвети, колкото е необходимо, та парите да не бъдат пропилени или окрадени).

Споразумението с МВФ, огласено на 12 февруари, трябва да бъде само начало. Путин иска Украйна да е назидателен пример за това колко опасност е да се ориентираш към Запада. Вместо това тя трябва да стане пример за предимствата, което това носи. Също толкова спешно е онези бивши съветски страни, присъединили се към западните институции, да бъдат подкрепени и да им се вдъхне увереност. Ако доводите за изпращане на оръжия за Донбас не са достатъчно убедителни, то тези за базиране на натовски войски в балтийските страни са съкрушителни, колкото и гръмко да протестира Путин. Западните лидери трябва да заявят явно пред него и пред своите народи, че ще защитават своите съюзници и алианса, дори ако борбата е задкулисна и се води на тъмно.

Не само съюзниците оценяват високо западните ценности. Така мислят и много руснаци, включително лицемерни путинисти, които клеймят упадъчния Запад, но се ползват от неговите училища и борси. Отдавна е време всеки руски депутат и висш чиновник да бъде включен в “черния” санкционен списък. Вместо да бъдат облекчавани, каквито гласове се чуват след Минск, санкциите трябва да бъдат затягани, а заобикалянето им да бъде ограничено. В края на краищата те ще се окажат по-силно средство от оръжията.

В същото време Западът трябва да използва всички възможни средства, за да помага на обикновените руснаци, включително и на проруски настроените хора в балтийските страни и Украйна, да научат жестоката истина за користните цели на Путин. Те трябва да разберат, че Русия – велика нация, повлечена по ужасен път, отново ще бъде посрещната с разтворени обятия, когато начело й застанат управници, които се отнасят към света и към собствения си народ с уважение, а не с презрение, колкото и време да е нужно за това.

БТА