Задължението на приятелите

Рано или късно се случва да трябва да се вземе решение, да се обадим или да си замълчим.
Представете си класическа картинка, някой/я ваш приятел/ка си има нова любов в живота и пърха… а вие поглеждате към този човек и виждате проблем. Дали има модели на поведение, които намирате за проблемни, дали се държи кофти с вашето другарче или просто има някаква трета причина да не сте въодушевени от този човек. И идва въпросът за милион долара – „Какво правим сега?“

Проблемите са много… ако кажем нещо, рискуваме да си развалим отношенията или този човек просто да започне да редактира информацията, която споделя. Ако не кажем нищо… рискувате нещата да ескалират или просто да се чувствате като лош приятел/ка.

Защо повдигам тази тема днес?
До някаква степен, заради премиерата на „50 нюанса сиво“… преди да сте се раздюдюкали, изчакайте да обясня. Както е очевадно, изключително много хора примират по тази история (не-малка част от тях, жени). Фактът, че толкова много жени не успяват да видят проблемните аспекти и изобщо да разпознаят домашното насилие като такова (една от причините в България 1 на 4 да е жертва на домашно насилие, за съжаление статистиките са много недостоверни спрямо мъжете, защото много малък процент изобщо посмяват да споменат, че нещо такова им се случва).

И тук някъде идва задължението на приятелите… и изобщо, има ли такова?
Когато сме приятели… длъжни ли сме да даваме непоискани съвет? По-вероятно е да кажем „не“, защото всеки има право да си живее живота както прецени за уместно. От друга страна, личния ми опит е такъв, че макар да съм имала невероятни негативни последствия (губила съм приятели), реално никога не съм съжалявала, че съм изказвала притеснения, защото са се оказвали с основание (в един единствен случай се оказа, че греша и съответно се извиних). Може би фактът, че съм ходила 4 или 5 пъти по спешност да помагам на хора да се изнасят. Може би защото са ми разказвали неща (а колко ли са ми премълчали?), които са толкова далеч от приемливо, че… заслужава си някой да ти се разсърди, пред това, поне да се опиташ да предупредиш някого, че нещо не е наред. Може би и защото съм виждала неща, които по никой начин не приемам за редни да бъдат причинявани на когото и да е и това да се оправдава или да се толерира. Въпросът е, това задължение ли е като приятел да кажеш нещо или да направиш нещо?

Преди няколко години при раздялата ми с един младеж, в последствие от различни познати и приятели чух коментари от типа на „ами да аз бях на мнение, че сте започнали да си влияете негативно“ или подобни и аз седях и се чудех защо не са ми го казали още тогава? Щеше да ми е по-полезно тогава, отколкото години по-късно, нали? Разбира се, в моя случай ставаше дума за дреболии, а не за сериозни проблеми, но принципът си остава, малко или повече, някакви хора, с които се познаваме и сме (уж) близки са си премълчавали с основанието, че не е тяхна работа или не съм ги питала.

Проблемът, който много хора пропускат е, че макар хората да усещат, че имат проблем в отношенията си, склонността да поставяме под съмнение собствената си преценка или дори да не можем да се ориентираме къде точно е този проблем също имат огромно влияние, външното мнение е нужно и помагащо, защото има връзки, които капсулират участниците и представата за реалността се изкривява. Много често конкретно във връзки, които има физическо или психическо/емоционално насилие, е точно тази капсулация, това изкривяване на реалността, често се появява и рационализация, основно защото никой не иска да приеме, че някой може да им причинява вреда (особено интимен партноьор) умишлено (пък дори и неумишлено), което прави припознаването на сериозен проблем много по-трудно и отнема много повече време.

Проблемът е, че в тези ситуации възрастта няма голямо значение, виждала съм хора, които са били тормозени както от по-малки, така и от по-зрели партньори, фактът, че те изпитват някакъв вид увлечение към тези хора, ги поставя в сляпо петно, отстрани ти виждаш какво се случва, но човекът си го рационализира или го извинява… двама души може изключително много да се обичат… и пак да бъдат ужасно вредни и токсични един за друг.

Причината да го повдигна пак като тема е въпросът на мой познат след изключително проблемна връзка, след като обсъждахме темата след раздялата им защо никой не му е казал нищо, докато това му се е случвало и е трябвало нещата да ескалират. Беше му трудно да разбере, макар рационално да му беше ясно, че хората не искат да се месят в неща, които възприемат като прекалено лични, за да е редно да споделят мнението си, съответно се чувстваше до някаква степен разочарован от хора, които е приемал за близки. Реално и двете групи имат право… което не пречи да имаш нужда и подкрепа в такава ситуация и да е аспект, в който да можеш да разчиташ на приятелите си?

Нямам еднозначен отговор по този въпрос, защото не можеш, а и не бива да се опитваш да взимаш решение вместо някой друг, не е невъзможно и ти сам(а) да имаш погрешни впечатления или интерпретации… но реално ако някой ти е приятел или те е грижа за някого, ако имаш съмнение, можеш поне да обсъдиш темата защото хората не сме острови, а и не всеки има идея как изобщо да повдигне такъв въпрос или да спомене… забелязала съм, че често има хора, които искрено вярват, че негативно отношение е напълно нормално, приемливо и се случва на всички, случвало ми се е да изразят учудване, когато някой отрече, че всъщност не, това не е нормалено или адекватно поведение (било то опити за емоционална манипулация, за физическо насилие или нещо трето).

Filed under: бръмчащи мисли, феминизъм, хуманизъм Tagged: връзки, насилие, приятелство

Прочети цялата новина https://eneya.wordpress.com/2015/02/23/the-responsibilites/

Свързани новини: