От бурния поток международни новини, като въздух под налягане, изплува една ( на пръв поглед) смешка с неграмотна изява на българския евродепутат Николай Бареков. Завъртя се клип с негово интервю, в което английският му език напомня на онази набедена певица от българско потекло, която си мислеше, че пее на английски, но се превърна в международна антизвезда с изпълнението си на някакъв фалшификат на оригинала на една известна песен.

Не е много точно оприличаването на Бареков в случая с футболиста Стоичков, с когото мнозина го сравняват. На Стоичков не му е задължение да владее друго, освен топката. Докато за един „европейски политик“ умението да се изразява на европейски език е задължително условие, за да бъде назначен на работа от избирателите, които и в този смисъл явно и нагло е подвел.

Сега Бареков излага България вече пред целия свят, не само пред българите, които се срамуваха да бъде лице на българската журналистика, чийто напомпан с хелия на измамата балон не случайно се спихна до позорното 106 място на дъното на световната класация на „Репортери без граница“.

Личният провал на Бареков нямаше да бъде тема за коментар изобщо ако не беше емблематичен отговор на въпроса „що е то фасадната демокрация“ в България. Защото той беше фасадата, зад която се криеха интересите на властта и парите, свързани с усмиряването и профанизирането на свободното слово в България. А сред най-грозните страници от тази операция беше явният начин, по който този посредствен човек беше упълномощен да купува в най-буквалния смисъл български журналисти. Мога да си позволя лукса да го кажа, защото направи опит и с моя милост, но не му се получи.

В трагикомичната история с излагането на Бареков обаче има едно двойно дъно, което се чувствам длъжен да посоча като автор, който самотно се бореше да изобличи в разцвета на скъпо платената му слава. Защото се оказа, че тъкмо той и поверената му телевизия изведнъж, сякаш от нищото, изригнаха като ревностни привърженици на сирийския диктатор Башар Асад, крепен на власт с иранска финансова и логистична помощ – от една страна- и с руско военно-дипломатическа подкрепа- от друга.

Докато България официално беше срещу режима на Асад и дори стана една от няколкото европейски държави, показала вратата на сирийския посланик, Бареков и телевизията му, при цялата им сервилност към управляващите и премиера Борисов, предприеха истинска офанзива на страната на тройката Дамаск- Москва -Техеран до степен, че екип на ТВ: 7 не самостана скъп гост на сирийския диктатор, но и направи на място рекламен филм за проиранската милиция „Хизбуллах“ в Ливан, излъчвайки за капак от нейно студио кореспонденции за България. Това е същата групировка, която официално беше посочена като отговорна за атентата в Бургас.

Тази „странност“ на Бареков е толкова устойчива, че в амплоато си на „европейски политик“ той се оказва лобист на международна конференция в качеството си на член на комисия в Европейския парламент, свързана с Иран.

Бареков английски може да не знае, но явно владее универсалния език на парите, за който няма нужда от преводач.

Share on Facebook

В превод от френски език заглавието гласи: "Господин посланик, защо мълчите?" Естествено, въпросът е зададен към посланика на Франция у нас Негово Превъзходителство Ксавие Лапер дьо Кабан. Поводът - двойните стандарти на висшия...

Честита Баба Марта, приятели! 1 март е любим празник на хората в екипа ни. Поздравяваме ви с тази картичка, нарисувана от нашата дизайнерка Марта Андреева и вдъхновенa от Светла Радивоева

Живи и здрави, бели и червени, засмени и щастливи. :)
Златната Ябълка праща поздрави на всички!

Пламен Асенов, специално за kafene.net

Убиха Борис Немцов.
Провокация! – побърза да гракне режимът на Путин.
От което излезе, че убийството е провокация срещу самия режим на Путин.
Едва ли не, сам Немцов е влязъл в мръсен заговор с някои от своите гадни приятели – украинците, примерно, или дори американците, и е измислил подлия план за своето убийство, само и само с тази провокация да се навреди в световен мащаб на официален Кремъл.
Без да се казва директно по този начин, точно това се внушава у публиката от руската пропагандна машина чрез думата „провокация” и другите опорни точки, които и в момента усилено се лансират от нея по темата.
Как в цялата идея за провокацията се вписва мирната разходка на Немцов с готината му украинска манекенка, не е ясно. Онази вечер той явно е бил настроен не за политика, а за любов – и сигурно това му е отчетено край небесните порти. Как се вписва в нея и обикновената подлост – да застреляш в гърба един политик, който винаги е стоял с лице към проблемите – също е трудно да си представи човек.
За сметка на това обаче е твърде лесно да се припомнят няколко неща.
Първо, убийството на Немцов по маниер, по начин на изпълнение, по реакции на руската пропагандна машина, се вписва идеално в цялата поредица от убийства през последните години на политически или идейни противници на Путин и неговия режим. То носи характерния почерк на КГБ, както и да се нарича тази служба сега, в путинския си вариант.
Второ, убийството на руския опозиционен лидер от една страна е чист терористичен акт. То е нагла, показно извършена наказателна операция срещу един политически противник, операция, призвана да всее страх и смут в душите на всички останали политически противници, а и на целия народ.
От друга страна обаче, то не може да е чист терористичен акт, а по-скоро гангстерско нападение, защото КГБ по принцип не може да се нарече терористична организация. Терористичните организации имат конкретни цели, поставят конкретни искания и застават открито зад /зло/деянията си, а КГБ е нещо много по-лошо и опасно за целия нормален свят, защото предпочита да убива жертвите си в гръб и да постига целите си подло, точно като гангстерска банда.
Трето, също както във всички останали случаи на руски политически убийства от путинския режим, истинските вдъхновители и поръчители, макар че всички знаят кои са, ще си останат щастливо неразкрити. Защото, както бе съобщено, разследването се поверява на най-големите руски специалисти по разкриване на подобни атентати. А като правило, те работят в съседен кабинет с най-големите руски специалисти по извършването на подобни атентати.
И сигурно често обядват заедно.
Да, убийството на Борис Немцов е провокация, но не провокация срещу режима на Путин, а поредната провокация на самия режим на Путин срещу целия свят.
Вижте само версиите, по които работи следствието.
Убийство на радикални десни екстремисти с цел дестабилизация на Русия.
Да се замесят в разследването на подобно покушение радикални екстремисти, независимо леви или десни, винаги е най-лесният път за неразкриването му. Има два варианта. Първият, въпросните екстремисти са наети от някоя много специална служба, свършват работата, след което сами са отстреляни като кучета. Вторият, самата служба си свършва работата, после разследва всякакви екстремисти, но те се оказват невинни, защото имат алиби и всичко потъва.
Така че, ако по принцип не вярваме на никаква „теория на конспирацията”, в която има замесени спецслужби, тази версия ни насочва към вече споменатото внушение – сам Немцов си е наел убийците, за да дестабилизара режима.
Ами как ще стане това дестабилизаране, бе, граждани, когато 86 процента от мужиците и тьотките в Русия по най-последното проучване си признават, че горещо подкрепят Путин, а 13 процента казват, че изобщо не се интересуват от политика, тоест, пак го подкрепят, но не чак толкова горещо. Остават само 1 процент хора, които са срещу режима – а те не стигат, за да го заплашат с масови прояви на недоволство и сваляне от власт.
Това използва Путин и като опорна точка – видите ли, за какво ми е да убивам Немцов, след като той не е реална политическа заплаха за мен?
Обаче този аргумент не издържа. Знае Путин, че точно от този един процент хора трябва да се страхува, защото, като махнем изсред тях малцината най-тъпи екстремисти, които още не са си осигурили близост с режима, остават най-умните, най-интелигентните, най-достойните руснаци. Само с тях може да се изгради истинска Русия. С останалите може да се направи само някаква развалена руска салата, нищо друго.
Но, както е известно, всъщност дори руската салата е френска, така че наистина нищо не може да се направи с тях.
Освен това Немцов бе убит не толкова заради прекия му потенциал да сътвори някакъв московски Майдан и да махне Путин от руската шия, а като наказателен акт срещу него. Както всички диктатори, Путин не може да понася да има открити критици, него всички трябва да го обичат или поне харесват. Ако ви звучи налудничаво, да, налудничаво е. Но тази болест не е от онези, които трябва да се лекуват, а от онези, които трябва да се унищожават.
Втората известна засега версия на следствието е, че ислямски терористи са убили Борис Немцов, защото, видите ли, той имал еди-каква си позиция за атентата в редакцията на „Шарли Ебдо”. „Не на тероризма” и „Аз съм Шарли Ебдо” – каква чак толкова особена да му е била позицията? Нищо по-различно от позицията на целия нормален свят, защото Немцов беше от малцината нормални руски политици.
Е, вярно, позицията на самия Путин и неговата банда по френския случай изобщо не беше толкова нормална. Те гледаха издалеч и назидателно пригласяха – така ви се пада, гадни западни либерали и свободомислещи типове. На техния фон Немцов може и да е изглеждал като някакъв християнски радикал – но все пак, той не е никакъв фактор по отношение на ислямския тероризъм. Пък и ислямските терористи, както знаем, винаги предпочитат да оставят след себе си ясно послание, свързано с „Аллах”, а не чиста московска мъгла.
Най-смешна изглежда версията, която също се разследва, за убийството като плод на лична неприязън.
Ако го е свършило бивше гадже на приятелката му обаче, изстрелът също щеше да бъде не в гръб, а отпред – за да види палачът страха в очите и така да направи по-сладък за себе си последния миг на жертвата.
Възможни са обаче и други „лични” варианти.
Например – Немцов е застрелян от банда руски манекенки, намразили го, защото, вместо с някоя от тях, залюбил се, видите ли, с украинска красавица. А няма да се учудя и на още по-чудовищна идея – майката на Немцов, която, както стана известно, напоследък много се е страхувала да не го убие Путин, го застрелва сама, за да не го застреля Путин.
Да ме извини тази достойна дама, че вкарвам сянката и в подобни саркастични словесни конструкции, но така просто искам да внуша по-ясно твърдението си – за да отклони вниманието от себе си, споменатият кремълски гангстер е готов да сътвори какво ли не, дори най-чудовищното и най-непредставимото.
Както, впрочем, вече е доказвал неведнъж.
Точно затова яд ме хваща, като чета във всички анализи от нормални хора буквално едно и също изречение – „може Путин да не е поръчал лично това убийство, но то е плод на въведената от него система на управление, на цялата атмосфера, която цари в Русия”.
От една страна, да – образно, пък и възможно най-дипломатично казано, Немцов бе наистина убит от самата Русия, от онова чудовище, в което тя се превърна при поредния си нагъл, безцеремонен, садистичен диктатор.
Но, от друга страна, аз се опитвам да си представя и какво наистина би се случило с атентаторите, ако Путин НЕ беше поръчал лично това убийство.
/За подобна поръчка има много „чисти” начини, не се заблуждавайте, че някога ще се намери документ с подписана от самия него заповед. Да, такива грешки е правил дори Сталин, любимият предшественик на Путин, като лично е подписвал списъци с хора, които трябва да бъдат убити или пратени в лагер. Но Путин е човек на новото време, той се е поучил и чак толкова наивна грешка пред лицето на историята няма да сътвори./
Затова колкото и да обмислям въпроса от всички страни, отговорът е един и същ – ако шефът на Кремъл не беше лично поръчал Немцов, веднага след убийството му атентаторите щяха да бъдат или застреляни при опит да окажат съпротива на полицията, или седнали с насинени и угрижени физиономии в някоя стая за разпити, украсена с уреди от историческия музей на Светата Кремълска Инквизиция. Та кой ли наистина може да си представи, че ще провокира по такъв безподобно силов начин един истински диктаторски режим и това ще му се размине.
Самият Борис Немцов не можеше изобщо да си го представи, той се опитваше да работи с мирни средства, чрез думи и истина.
Е, дори на него не му се размина…..

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

(Този текст е от 03.12.2009-та година, втора година „Журналистика“ в СУ)

Първият ми сблъсък с журналистиката беше в лицето на есетата на Джордж Оруел и оттам се заплетоха конците.
Мисля, че бях на 8 или 9, когато започнах да пиша първите си разкази и есета, които не бяха художествени в същността си. Събирах интересни статии, търсех подробна информация за събитията, за които ставаше дума в споменатите публикации и си разширявах кръгозора.

Давам си сметка, че обръщах внимание само на най-добрите статии, най-добрите журналисти и автори, което до някаква степен е причината да имам идеализирана представа за журналистиката и как работи тази концепция.

Защото журналистиката не е лесна. Един журналист трябва да има безкрайно любопитство, много сериозна обща култура и желание да се образова, преди да пише по някаква тема. Още нещо, трябва да е безпристрастен и след като е наясно, че безпристрасността е непостижима, да се бори да се приближи максимално до нея. Не звучи никак лесно, особено когато се вземе предвид, че журналистите се налага да се съобразяват с чужди интереси, изисквания и ограничения. За мен поне беше лек шок, че хората, които списват жълтите вестници, всекидневниците и останалите парцали, които наводняват реповете, се величаят с името журналисти. Нещо много погрешно, поне според мен.

Журналистиката обаче не може да я кара на голата чест и слава, те трябва да се издържат, журналистика е труд, който отнема време, енергия и усилия. Нещо повече, това е труд, който бива оценяван на база това колко хора го четат, за да го четат максимално много хора, трябва да се случват твърде много неща. Например вестниците/списанията/предаванията/пр. да достигат до максимално голям кръг хора. Което иска пари. За да има пари, нещо се продава (както е в голяма част от западния модел) и се стига до ситуацията „който плаща, той поръчва музиката“, а реалността става… „въпрос на гледна точка„, което самостоятелно изличава нуждата от обективност на журналиста и прави ВСИЧКО подлежащо на дискусия. Логично, това довежда до ситуация, в която всеки си подбира само фактите, които го/я/ги устройват, а останалите игнорират, а всяка критика по темата бива отхвърлена с „ами като не ти харесва, не го гледай, ето, онази телевизия/медия са с еди-каква-си-насоченост и там представят нещата под друг ъгъл“… което е абсурд.

Допълнително, че чурнализмът не помага. Какво е чурнализъм? Ами това е серийното производство на максимално количество публикации, количество, за сметка на качество. Причината е конкретна и тя е 24 часовия цикъл новини. Факт, постоянно някъде нещо се случва и светъе е доста по-малък отпреди… ако уточним изрично, че говорим за западния свят. Ние сме свръх сатурирани с информация… относно западния свят. Не се случват ЧАК толкова много интересни неща в западния свят, които да са лесно достъпни, за да може да има много статии, което е и причината ПР индустрията да направи такъв бум, както е последните години. Писането на комюникета и разпращането им до всички медии, които после на свой ред ги препубликуват, за да имат максимално често ъпдейти, довежда до свръхинформираност по дребни теми свързани с хора, които са известни, защото са известни или са публични личности, музиканти, актьори и други личности, които имат нужда публиката да говори максимално често за тях, защото това е тяхната работа и тъй като техните пиари постоянно бомбардират медиите, крайния ефект е, че за всяка сериозна новина, има 500 несериозни. Не че има нещо лошо в несериозните новини, но се стига до момента, в който просто не се стига до сериозните теми, които просто не могат да преборят.

За да имаш добре направена история (статия/текст/публикация/репортаж/пр.), трябва да бъде отделено време. Да се измисли тема, да се проучи, да се провери, все неща, които няма как да станат достатъчно бързо, за да бъдат изкарани за следващия цикъл, съответно сложните и комплексни теми са изоставени или ако не са, те са прегледани набързо, по диагоналната система и опростени максимално, туитове, отколкото статии, а както вече уточнихме, когато зависиш от реклама, за да се издържаш, безпристрастността и независимостта излитат през прозореца, защото целта става масовостта, а не качеството, комбинирано с нуждата от огромна производителност.

Виртуалния свят даде възможност хората самостоятелно да започнат да търсят, но и да създават информация. Възможността за обратна връзка, за коментар и за развиване на темите, които не са били развити или са  били тотално игнорирани, е всеобхватна… и основната разлика това са лични пространства, т.е. няма претенция за обективност или безпристрастност, а в случаите, в които хората искат да създават такава информация, ограниченията са изцяло собствените им умения, желания и възможности.

Логичния извод би бил, че блогването би заместило или би било наваксало медиите, което би бил… погрешен извод. Блогването, макар да дава огромни възможности, по-скоро би било допълнение, алтернатива или средство за поддържане честността на медиите, защото медиите не могат да се конкурират с милиони хора с интерес и телефони в ръцете, можещи и искащи да отделят време, за да развият дадена тема, ако и да имат спънки, която една медия не би имала (достъп и източници до информация, пък и не само).

Това, което по-скоро се случва е бавната промяна на настоящата парадигма, в даден момент излишната информация ще залее всичко, след което ще има, надявам се, завръщане към качествените опции или просто тяхното извоюване за пространство под слънцето, защото въпреки все по-франатичното… да кажем изпростяване на медиите, в гонене на заветния рейтинг, популярност и редовност, доверието пада все повече, както и отделянето на времето, вместо да се гледат предаванията, те стават фонов шум, а като алтернатива се отваря интернет.

Ние знаем как трябва да изглежда това, което търсим и се стремим към него под една или друга форма, а фактът, че има ли търсене, има и предлагане, комбинирано с фактът, че има достатъчно хора желаещи да отделят времето, енергията и желанието, за да се опитат да запълнят този вакуум, включително такива, които имат адекватното образование и интелектуално любопитство, само увеличава качеството и количеството.

Journalism is dead, long live… change?

Не, това не е пост, посветен на марихуаната. Това е пост за една съвременна класика на големия Клифърд Саймък.

Всичко живо е трева с ново издание на български език, десетилетия след първото. Великолепна корица, примамлива, на Росен Дуков.

Отдавна не бях се връщала към фантастиката, но тази книга ме примами и отнесе. Неочаквани обрати, отворено-позитивен финал. И, разбира се, обичта ще спаси света!

“Ние, хората, никога нямаше да издържим изпитанието. Просто така сме устроени и затова винаги ще се проваляме. Късогледи сме си по природа, и не само късогледи, но и себелюбиви, егоистични; това ни пречи да се отклоним от тясната, отъпкана човешка пътечка.”

“Пък през цялото това време отговорът е лежал в най-нежното и най-човешкото у нас – любовта ни към красотата.”

Наш читател от Варна ни изпрати следното писмо и снимки. Снимките ще бъдат добавени към статията. Благодарим на всички, които ни пишат и изпращат материали! Уважаеми дами и господа, С интерес следя вашите публикации и особено ония, които се отнасят за гр. Варна. Особено впечатление ми направи публикацията: “Руски кораби и самолети бомбардират Варна на […]

The post Раните от руските бомбардировки над Варна от 1915 година са видими и днес през 2015 година. Една от разрушените сгради appeared first on ExtremeCentrePoint.