Мнозина ще бъдат изненадани да прочетат тук, че от гледна точка на българската политика личността на миналата седмица не е подалият оставка министър на вътрешните работи Веселин Вучков, нито дори Румяна Бъчварова, номинирана неочаквано от премиера Борисов да го замести.

          Не за първият път, случайно или не, политическите наблюдатели в България пропускат да доловят есенцията от напарфюмираната ни с фалшиви сензации политическа действителност. Нито е изключение фактът, че други си пъхат чувствителните носове в нашия заден двор и безпогрешно определят диагнозата – в случая тя е остро респираторно възпаление, породено хронична липса на свобода в ГЕРБ.

Оставката на вътрешния министър в България сигнализира, че българското правителство продължава да бъде слабо, разделено и нестабилно. Кабинетът на Бойко Борисов е нестабилен и губи подкрепа. Това се твърди в анализ на базираната в Остин, щата Тексас американска частна разузнавателна агенция “Стратфор”.,цитирано от Клуб Z.

Последната оставка показва, че премиерът Бойко Борисов ще се изправи не само пред правителство на малцинството, но ще се стигне и до разединение в рамките на собствената му партия, смятат анализаторите.

Агенцията припомня, че популярността на ГЕРБ е паднала след изборите. Социологически проучвания показват, че само около 23 процента от избирателите биха подкрепили партията на Бойко Борисов, ако се проведат отново избори.

Правителството на Борисов е слабо и разделено. То ще намали своите външнополитически амбиции, защото неговото ръководство ще бъде принудено да съсредоточи вниманието си върху преодоляването на вътрешни предизвикателства, смятат от “Стратфор”.

Вътрешните проблеми в българската сложна политическа обстановка вероятно няма да се променят – това е цялостната политическа позиция по важни въпроси, като например по-тясно сътрудничество с НАТО или енергийна диверсификация. Но слабо и разделено правителството в София вероятно ще бъде ограничено в преследване на амбициозните цели на външната политика. Западните правителства се намесиха в София, за да си гарантират, че България, която е страна силно зависима от Русия за енергия, ще остане верен съюзник на западните енергийни планове. Но, в страна, която е имала избори три пъти през последните две години, политическата нестабилност ще ограничи способността, която пречи на правителството да си сътрудничи със Запада по ключови въпроси за енергетиката и сигурността, смятат анализаторите.

          Да проследим част от събитията от изминалата седмица като във филм, в който следователят се връща отново към доказателствата от мястото на престъплението за улики, които се изплъзват при първия оглед на терена.

Открояващото се ключово събитие беше оставката на министър Вучков на 4 март. Ден по-късно не друг ,а вицепремиерът Бъчварова се присъедини внимателно, но достатъчно ясно към коалиционните партньори, които публично изразиха несъгласие с позицията на Борисов чрез ласкавите си оценки за министъра в оставка. Тя похвали от телевизионния екран честността на Вучков и препоръча на неговото място да бъде назначен негов двойник (човек с профила на Вучков, както се изрази тя).

          Буквално часове по-късно Борисов изненада дори властелина на партийните структури през изминалите години Цветан Цветанов с изявление от парламентарната трибуна, от която номинира за нов министър на вътрешните работи точно Бъчварова – човек с профила на Вучков(?), т.е. противник на статуквото в МВР и ДАНС, което Борисов се беше заинатил да опази по причини, които отказа да съобщи публично.

          Какво всъщност е станало зад кадър?

На кораба на Борисов, под радостния акомпанимент на червения оркестър ( със солисти Бриго Аспарухов и Сергей Станишев, аплодиращи неотстъпчивостта на премиера) зрееше бунт. Капитанът предприе ход, с който да запуши пробойната. Засега.

          И все пак, коя е ключовата личност в тази не много скрита картинка?

          Това беше скритият междувременно Методи Андреев (скрит, защото медиите изведнъж загубиха „апетит” да го канят да развие тезата си за пасуването на българските служби в контрирането на руската хибридна война в България). Той си „позволи” да каже истината за руската намеса в България на същия онзи 4 март, малко преди оставката на Вучков да бъде огласена. Депутатът обобщи, че по тази линия службите в България не си вършат работата. Той дори припомни как на две серии бяха изгонени руснаци и руско говорещи заговорници срещу българската сигурност през лятото на 2000 г. и пролетта на 2001 г. – голяма „грешка” ( в очите на Борисов) да посочи управлението на Иван Костов като положителна алтернатива на бялото знаме пред руската намеса, с което Борисов спира и останалите си подчинени да се борят срещу нея.

          Методи Андреев не само изрази основателно възмущение от присъствието на руски депутати на шествието на „Атака” на 3 март, на което беше искано отстраняването на президента Плевнелиев, но и заплаши да напише писмо до министър Даниел Митов с настояване министерството на външните работи ( на суверенна България, все пак) да отправи протестна нота до Москва по този повод- намерение, което също увисна в информационната мъгла. За пореден път, когато „опасната” тема за руската намеса се появява, българските медии се разсейват- все едно, че нищо не се случило.

          Андреев, както се казва, ритна кошера. И „пчеларят” Борисов, бъдете сигурни, е реагирал като ужилен.

          Докато на Методи Андреев му нахлупиха медийна шапка невидимка, чак от Тексас се обадиха анализатори, доловили сътресението, осветено от радостни протуберанси в средите на Петата колона. Те издадоха Борисов и му се наложи да потушава пожара по метода „огън срещу огън”. Малкият намек на разграничаващата се за първи път от него Бъчварова и големият шамар на Андреев по проруските залитания на Борисов свършиха работа. Засега.

          За отвличане на вниманието от главния въпрос (частичното поражение на Петата колона) червендалестите интриганти завъртяха междувременно в мелницата на медиите интригата на две несъвместими хипотези. От една страна твърдят, че Бъчварова е направо „назначена” от кръгове, близки до президента Плевнелиев, а от друга- че Борисов я готви за президент ( срещу почти сигурната кандидатура на Плевнелиев за втори мандат). Кое от двете е вярно?

          Вярното е, че в Москва и сред Петата й колона най-много се боят да не изкласи алтернатива на Борисов. Той е удобен инструмент, чрез който България да бъде поддържана в разкраченото състояние между Русия и Запада, характерно за позата на Борисов, която обаче не се споделя безрезервно като позиция от депутатския му корпус ( в София и в европарламента). Ами ако от неговата партия се отцепи сегмент, който да се обедини с прозападни „елементи” около Плевнелиев и реформаторите?

          На 5 март, преди Борисов да даде заден ход за оставките на двете протежета на ДПС Лазаров и Писанчев от върховете на (професионалното ръководство) на МВР и ДАНС, мнозинството от собствените му депутати, да не говорим за коалиционните му партньори, бяха близко до това да се разбунтуват срещу автократизма му. Така се стигна до първия случай от многото, в който той си промени рязко мнението, именно заради вътрешния натиск в собствените му среди и в управленската му периферия.

Статуквото е временно закърпено. Сега „всички обичат” Бъчварова, но все по-малко всички ще слушат Борисов.

Share on Facebook

Това съобщи в средата на седмицата британската обществена медиа №1 ВВС, в материала си Sellafield clean-up costs rise to £53bn, says NAO  "Почистването на Селафийлд нарастна до 53 милиарда паунда, заяви Националния одите...

(Този текст е от 19.08.2010г.)

Относно сблъсъците от третия вид с местната администрация и неприятните изпълнения, с които се сблъсках, се оказах обзаведена с неизвестен трол, който заключи, че ако си родена в държава, която се бори да излезе от социална, икономическа и политическа зима, с кретаща администрация, вкаменени коловози от „ти-на-тебе-аз-на-мене“, с стряскащо количество некомпетентни институции, отговарящи и ръководещи И следващи индивиди, с проблемно образование и трудности за реализация… то ти си лично виновна за това. Ами да… въпрос на личен избор е да се родиш в тази държава. Лична вина е, разбира се и ако случайно семейството ти не е достатъчно богато, така че да не се налага да се притесняваш за бъдещето си.

Ако решите да коментирате проблемите… да бъдете критични и да опишете проблемите, с които се сблъсквате, за да не прави някой същите грешки, то ти си шибанo виновна. Да, точно ти.

Ако решите, че искате да промените нещата около себе си, че искате повече… то вие сте шибани. Всичките до един. Защото вината за неадекватни администрации, дребни душици, глупаци и неадекватни индивиди… е единствено и само ваша. Независимо дали иде реч за държавата, в която живеете, в която учите или просто някоя държава.

Не можете да бъдете критични, да бъдете саркастични или да бъдете идеалисти и разочаровани от света и да искате да го промените, не, просто приемете, вие сте виновни и туйто.

Логично, тази гледна точка е еквивалент на седене в потъващ пясък и ентусиазирано копаене надолу, но то не пречи. Мърморенето е национален спорт, който се практикува международно, можем да кажем, че всички сме обединени от мрънкането, но се иска специфичен светоглед, за да мрънкаш задето някой, също като теб, забелязва, че има проблем и мърмори на собствен ред. Разбира се, едното мърморене няма да промени нищо, въпросът е, че припознаването на проблема е първата крачка. Само че после има още десетки, че и стотици други крачки, което сякаш често се забравя. Идеята, че фактът, че има проблеми те тормози, някак те прави лично отговорен за тях, е някак основана на интерпретацията, че ако не припознаваш съществуването на даден проблем, то той не съществува… или ако го припознаеш, поемат отговорността и ставаш причина за съществуването му. Неслучайно когато нямаш възможност да сравниш това, което ти се случва с околните и околния свят, твоето ти се струва нормално, обичайно и без някакви реални алтернативи, т.е. припознаването, че нещо въсщност не е правилно може да се интерпретира като агресивен акт, защото пукаш нечий балон и вместо да е доволен или поне примирен с нещо, изведнъж се оказва, че всъщност нещата са скапани. Това си е едно разстройване на статуковото и би било доста неприятно, знам. Само че неработещите системи са си неработещи системи и независимо дали го смятаме за нормално или не, крайният ефект е, че ние си го отнасяме.

„Бръсначът на Окам“ е името на принципа за простота в науката. Според него сред няколко теории следва да изберем онази, която използва най-малко хипотези, за да обясни проблема. Тоест, най-простото предположение обикновено се оказва вярно. На нас, простите граждани, ежедневно ни се налага да прибягваме до този принцип, когато разсъждаваме върху сложните политически процеси, защото информацията за тях обикновено е обвеяна от тайнственост и стига до нас единствено чрез други прости граждани. Ето, например, големият въпрос на изминалата седмица: „Какво се крие зад оставката на министър Вучков?“.

В самия ден на подаването доц. Огнян Минчев предложи обяснението, че запазването на Писанчев и Лазаров е цената, която ДПС е поискало, за да подкрепи в пленарна зала ратификацията на заема от 16 милиарда. Доколкото познаваме българските политически нрави и неоценимия принос на ДПС към тях, това обяснение звучи напълно правдоподобно. Обикновено търгашество, чрез каквото политическите сили често уреждат отношенията помежду си. Но, за съжаление, това обяснение стъпва на няколко грешни предпоставки.

Първо, не е правилно Писанчев и Лазаров да се пакетират. Те нямат нищо общо помежду си и всеки от тях си има свой бекграунд. Докато за Лазаров се смята, че е червен и то дори тъмночервен, доколкото чрез кръговете около Румен Петков се родее с АБВ, то Писанчев битува едва ли не като човек на американските служби. Трудно можем да си представим двамата като част от една и съща сделка на ДПС, освен ако не допуснем, че всеки от тях сам за себе си и по свои пътища е особено предан на Доган и Местан.

Там е работата обаче, че хора с кариерите и позициите на Писанчев и Лазаров безспорно са склонни на преданост, но тя е към всеки, който в момента е на власт, и към никого веднъж завинаги. Това е втората грешна предпоставка на теорията за сделка между ДПС и г-н Борисов. Пък и демонът „Пеевски“ вече не онзи могъщ фактор в държавата, който беше в годините на разцвет на КТБ, ако изобщо някога е бил факторът, който го изкарва нашата политическа демонология.

Теорията, че някой толкова много държи на запазването на Писанчев и Лазаров на постовете им, та чак министърът да си подаде оставката за това, най-накрая се опроверга и от развоя на събитията. В четвъртък премиерът даде да се разбере, че Писанчев и Лазаров все пак ще си ходят, а новият министър на вътрешните работи ще се казва Румяна Бъчварова. В петък двамата подадоха оставки и оставките им бяха приети, като тази на Лазаров вероятно ще бъде подписана днес, защото имал да си довършва някаква работа. Няма спасени, няма сделка.

„Е, защо тогава ги ручàхме жабетата?“ – сигурно ще се запита бившият вече министър Веселин Вучков. – „Защо изгорях? За да светя ли?“ Едното възможно обяснение е, че с отстраняването на Писанчев и Лазаров е изпълнена само половината от намеренията му. Другата половина би се изпълнила, ако на тяхно място се назначат хора, посочени от него. Защото сега с основание можем да заподозрем, че за да има мир, на мястото на отстранените могат да бъдат назначени някакви техни резервни варианти, както навремето самият Писанчев оглави ДАНС като резерва на Делян Пеевски. Така доц. Минчев може да излезе прав. Затова нека почакаме и да видим.

Междувременно, докато чакаме да видим, премиерът г-н Борисов отново по своя възхитителен начин успя да излезе от ситуацията само с червени точки. Показа, че не се е договарял с никого (или поне остави такова впечатление с отстраняването на спорните фигури), освободи се от един бивш заместник на Цветан Цветанов и на негово място сложи свой действащ вицепремиер. Върна при себе си ресора „Национална сигурност“, който досега, макар и формално, се полагаше на другата му вицепремиерка и коалиционна партньорка Меглена Кунева. Но пък и Кунева не показа сериозно отношение към ресора си с начина, по който не успя да направи разлика между „личен акт“ и „лични причини“ и с нелепото твърдение, че оставката на вътрешния министър не се отразява по никакъв начин на стабилността на кабинета. Отразява се и би се отразила навсякъде по света, във всяко едно правителство – обстоятелство, което Радан Кънев разбира много добре.

Другото възможно обяснение за „ручаните жабета“ е вече психологическо. Наистина, защо Вучков подаде оставка? Депутат от ГЕРБ, заместник на Цветанов при предишното управление – очевидно е разбран и дисциплиниран партиец. Казва: „Искам да сменя този и този“, г-н Борисов отговаря: „Не може“ и толкоз. Вучков свива рамене и продължава да си бъде министър по живо, по здраво, независимо дали има задкулисни договорки с ДПС или с някой друг. Той обаче подава оставка и не само това, ами напуска и парламента, с което слага кръст на политическата си кариера. Защо? Има много хипотези и ето тук вече който иска може да приложи Бръснача на Писанчев (частен случай на Бръснача на Окам), за да си избере една от тях.

Може би Вучков участва в заговор, може би е играчка на незнайни кукловоди. Ако зад него стоят организирани сили, оставката му не е солова акция, а е част от план, който тепърва ще се развива и може да се окаже, че Вучков никакъв кръст не е сложил на политическата си кариера, а ще дочакаме да го видим и него в някоя друга политическа сила, както видяхме бившия финансов министър на Орешарски.

А може би Вучков знае нещо, което го кара да се страхува, че ако Писанчев и Лазаров останат на местата си, а той продължи да е министър, ще понесе някаква отговорност.

А може би пък Вучков е изгубил представа за себе си и си въобразява, че има самостоятелна политическа тежест и оставката му ще уплаши някого.

А може би пък вярва, че честта и принципността са единственото му богатство и заема трагическа поза, жертва пост и кариера, за да ги запази. Действително аплодисментите в социалните мрежи не закъсняха, разразиха се далеч преди аплодиращите да са успели да се ориентират в обстановката.

А може и просто да се е отвратил и да си е тръгнал, както биха постъпили доста нормални хора на негово място. Заради тях е изкована максимата, че когато отвратените си тръгнат, остават отвратителните. Но пък чак сега ли се отврати?

Може би все пак оставката на Вучков е импулсивна постъпка, не е част от задкулисие и не е свързана пряко с другите елементи от картинката. Не ви харесва тази хипотеза? Не е достатъчно готическа? Няма го световния заговор? Няма ги Кремъл, ЦРУ и парите на олигарсите? Е, понякога истината е скучна, безлична, дори нелогична. Понякога истината не е готическа и сензационна.

Каква е истината ние, простите граждани, може никога да не разберем. Може да е смес от всичко казано, а може да е и нещо съвсем просто (което трябва и да изберем, ако се придържаме към принципа на бръснача), нещо като отговора на въпроса защо мъжете имат зърна на гърдите: ами, просто така. Какво се крие зад оставката на Вучков: ами, нищо особено. И като стана на въпрос, другия път мога да ви кажа и защо мъжете нямат целулит. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

И пак по темата за жените и равенството – говорим си със Светла

Равни ли са жените и мъжете реално у нас, според теб?

Под “реално” можем да разбираме много неща. Ако имаме предвид заплащането на труда – не, не са равни. В достъпа до висши ръководни позиции също не са равни. Преди няколко месеца направих анализ на присъствието на жени в парламента. От депутатите малко над 82% са мъже, а жените са почти 18%. Докато работих по темата, ми направи впечатление, че в българския език дори няма изрази за описване на силните жени в политиката, какъвто е например изразът “политически мъже”.

Друго, което ми прави впечатление, е, че в редица области у нас се смята за напълно в реда на нещата жената да се приема като сексуален обект. В заведенията като цяло преобладаващият тип сервитьор е добре изглеждащо момиче, по-точно – сексуално привлекателно. Като написах “сервитьор”, дори се замислих, че не помня да съм виждала обява “търсим сервитьори”, обикновено на обявите пише “търсим сервитьорки”. Има и големи вериги заведения, в които сервитьорките са в униформи с минижупи и трябва да имат съответните крака, на които минижупите да стоят добре. Това е една от основните причини, поради които престанах да ходя в Happy. Когато бях за няколко дена в южна Франция, контрастът ме порази – там преобладаващият типаж сервитьор е мъж на средна възраст.

Такива нагласи има не само в сектора на услугите – можете да ги видите там, където най-малко очаквате. Всички знаем за преподаватели в университета, при които студентките имат по-добри шансове за висока оценка, ако се явят на изпита с къса пола. Има обаче и по-драстични случаи – катедра в български университет например, която веднъж седмично се посещава от основателя си. В този ден всички преподавателки трябва да се с поли над коляното, защото на професора така му харесва. На единствената преподавателка, която съответния ден упорито идва с панталон, редовно ѝ се карат, че не се държи уважително към професора, не му е достатъчно благодарна и затова не ходи с къса пола.

Подобни случаи изобщо не са изключение, но дотолкова сме свикнали да ги възприемаме като нещо естествено, че не ги и забелязваме много-много. Мишел Фуко казва, че властта е най-ефективна, когато я смятаме за толкова естествена, че дори не я забелязваме. Голяма част от жените в България смятат, че трябва да са сексуално привлекателни според определени стандарти, за да “изглеждат добре”, и не им минава през ума, че това може да е форма на интернализирана власт. Ако видиш например повече скандинавски жени, разликата веднага изпъква. Много от тях по тукашните стандарти биха били окачествени като лесбийки – без грим, с ниски обувки, често с къса коса. Приятелка, която преподава в Германия, разказва, че е много лесно да се разпознаят българските студентки първокурснички там – гримирани и нагласени, с фалшиви “маркови” чанти и на високи токчета. Но с времето се научавали да се гласят по-малко и да ходят на лекции с колело.

Давам си сметка, че говоря “от собствената си камбанария”. Самата аз не се гримирам, защото не виждам никакъв смисъл да хабя време, усилия и пари, за да не приличам на себе си. Не нося обувки с токчета, понеже не ми е удобно и не ща да се мъча. И нямам усещането, че женствеността ми, каквото и да означава това, страда от тази работа.

Мисля си и че социалният натиск върху жените е социален натиск и върху мъжете. Бих искала да живея в свят, в който хората изглеждат, както се чувстват, а не каквито са стереотипите за пола им. Мечтая да доживея време, в което няма да е скандално мъжете да се гримират и да ходят с поли и рокли…

Кое те гневи най-вече? Кои ситуации, случки?

Гневи ме това, за което писах по-горе – схващането на социалната принуда, която възпроизвежда сексистки стереотипи, като нещо не само естествено, но и необходимо. В същото време знам, че човешкият свят е така устроен, не само в България, и че това го удържа. Ако не приемаме принудата като естествена, социалният ред ще стане много крехко нещо. Тъй че не толкова принудата ме ядосва, колкото сексистките стереотипи.

А най ме гневи идентифицирането на женското с майчинското. Знам, че отново гледам “от собствената си камбанария”, защото самата аз нямам желание да бъда майка. Но не мога да приема, че отказът да се изпълни биологичната функция на възпроизводството е морално прегрешение. Като кажеш, че не желаеш да имаш деца, повечето хора реагират, сякаш човечеството ще се свърши заради хора като мен. А населението на планетата не е престанало да се увеличава. Дали “морализаторите” са загрижени за цялото човечество, или за една определена част от него, към която принадлежат те?

Днес публикувах в Marginalia по темата http://www.marginalia.bg/analizi/tya-e-vinovna/ и позицията ми за пореден път стана предмет на хейт.

Съвсем не отричам родителството и все се чудя защо екзистенциалният ми избор се генерализира. То е все едно някой да упрекне теб, че имаш фирма за уеб дизайн, вместо да живееш на село и да се занимаваш с фермерство, защото, ако всички работят в града, какво ще ядат хората? Може би примерът не е съвсем удачен, защото ти все пак си отглеждаш храна в двора :-). Но тя, все пак, не е достатъчна, за да изхранваш с нея семейството си, камо ли други хора. Думата ми е, че има достатъчно хора, които искат да бъдат родители. Толкова ли е страшно да има и такива, които не желаят?

Какви са пътищата към промяна?

Смятам, че за равните си права човек трябва да се бори. Да дава публичност на проблемите, свързани с неравноправието, да не се уморява да убеждава. Да не се отказва, когато среща неразбиране и омраза. Колкото повече хората отстояват правата си, толкова по-голяма е вероятността достъпът им до тях да се разширява. Това важи и за жените, и за ЛГБТ “общността”, и за други дискриминирани групи. Не трябва да чакаме директиви на ЕС, които задължително да се прилагат у нас, за да ни се гарантират определени права. Има огромна разлика между правата, за които си се преборил, и тези, които са ти подарени. Една от основните предпоставки за евроскептичните настроения у нас е, че по линия на ЕС у нас се въвеждат правила, които не са били обект на вътрешни дискусии, не са изкристализирали като необходимост, нямало е хора, които са се борят в достатъчна степен за тях.

НПО секторът в помощ ли е и може ли повече? От кого зависи?

Хм, сериозно ме накара да се замисля по този въпрос. Не че имам поглед върху целия НПО сектор, но по мои впечатления неправителствените организации, за които мога да се сетя и които имат отношение към жените, разглеждат жените по-скоро като уязвима група. Примерно жени, пострадали от насилие, жени, жертви на трафик и тъй нататък. Популярната инициатива “Извърви километър в нейните обувки” отново е насочена към насилието върху жени. Разбира се, много е важно да има такива организации, които създават видимост на проблемите с насилието и които помагат на пострадали жени, предоставят кризисни центрове, психологическа и юридическа подкрепа. Трудно ми е да се сетя за българска организация обаче, която се занимава с равните права на жените – и в труда, и в други области. Може би има такива, но видимостта на другите определено е по-голяма.

Смятам, че да се разглеждат жените предимно като уязвима група, освен че не помага много на равенството, не е справедливо и към мъжете. Идентифицирането на жертвите на насилие и жените пречи да забележим мъжете, жертви на насилие, включително и на сексуално насилие. Според българското законодателство дори не съществува изнасилване на мъже, изнасилени могат да бъдат само жените. Насилието върху мъже, разбира се, не е толкова разпространено като това върху жени, но това не означава, че то не съществува и че не трябва да се говори за него.

От кого зависи, питаш. Освен от самите неправителствени организации и от нас, като граждани, зависи и, не на последно място, от приоритетите на донорите, тъй като като цяло неправителствените организации оцеляват от проекти. Знам, че звучи цинично, но когато за проекти, свързани с равенството на половете, се дават повече пари, отколкото за такива, насочени към жените като уязвима група, НПО секторът целокупно ще се загрижи за равенството.

Още по темата за тази година: разговорът ми със Събина и с Марин.

За илюстрация – Гоген.