Публикувано е решението на Върховния съд на САЩ по делото Anthony Elonis v the U.S. Решението се очакваше с много голям интерес, защото се отнася до свободата на изразяване във Фейсбук.

Антъни е на 27 години, жена му го напуска след 7 години семеен живот, отвежда двете деца.  Има проблеми на работното си място,  колеги свидетелстват, че е нападал жени и се е опитвал да ги разсъблече. Скоро след това го уволняват. Реакцията му във Фейсбук е поредица от заплахи за съпругата, децата, бившите колеги, дори за агентката, която е изпратена до дома му да  провери каква е ситуацията.

Антъни е оценен като опасен, осъден е на затвор, но обжалва и делото му стига до ВС на САЩ.   Защитата се основава на Първата поправка на Конституцията за свободата на художественото изразяване, защото текстовете напомняли рап. Жанрът е следният:

‘There’s one way to love you but a thousand ways to kill you.

I’m not going to rest until your body is a mess,

soaked in blood and dying from all the little cuts.’

Същевременно в Ню Йорк Таймс   излиза публикация, че в 18 случая   съдилищата разглеждат дали рап текстове биха могли да бъдат използвани като доказателство – и в 80% от случаите ги допускат. А рапът е “социално-политически коментар на бедните черни  квартали”  – поради което тезата на защитата е, че следва дори да бъде по-защитен в сравнение с други артистични изяви.

Защитата задава въпроса какво би станало, ако някой напише известната фраза на Томас Джеферсън, че дървото на свободата трябва отвреме навреме да се полива с кръвта на патриоти и на тирани.

Самият Антъни твърди, че пише по този начин във Фейсбук с терапевтична цел. Има коментари, че ако това е хартиен дневник, тезата за терапевтична цел е приемлива,   ако става дума за заплаха по електронна поща – не е.

Друг аргумент е, че и Еминем има подобни текстове. Разликата е в това, че Еминем не плаши конкретно никого. А заплахите на Антъни са като пътна карта за действие – и достатъчно ли е да напишеш LOL, за да се измъкнеш, коментира съдия Самюъл Алито.

Практиката е установила, че истински заплахи са незащитено слово. Въпросът е какво е истинска заплаха, дори ако знаем, че това е “сериозно изразено намерение на лицето да се ангажира с незаконно физическо насилие”, според решението. Така или иначе мнозинството приема, че  в случая няма  доказателство за истинска заплаха.

Според коментари в американските медии това решение не намалява несигурността относно  границата между защитено и незащитено слово.

Решението

Цитат на политик, придобил широка известност, е  “Аз съм на 33 години и съм успял.”

Политикът е  известен още  като депутат, магистрат и медиен магнат.

Свързването на Делян Пеевски с медии беше   оспорвано, докато най-накрая потвърждението дойде от него  (“чадър над престъпници в моите вестници“).

Обратно, свързването му  с практикуването на юридическата професия беше твърдяно и сочено като основание за светкавичната му кариера до шеф на ДАНС.

Журналистът Росен Босев потърси по реда на ЗДОИ данни. Наложи се  да се стигне до Върховния  административен съд  – за да се получи известна яснота за  измеренията на  дейността на Пеевски като магистрат.

Според решението

на Административен съд, София – град (май 2014, съдия Вяра Русева)   количествена информация за дейността на Пеевски в следствието не е обществена информация.  От публикация на вестник Капитал се разбира още,  че решението на съдия Русева не е единичен случай. Аналогично е и решението на съдия Галин Несторов по друго дело и друг отказ – на градския прокурор на София Христо Динев да предостави информация за делата на Пеевски: било възможно

“създадената погрешна представа да доведе до накърняване на личния авторитет и да повлияе на възможността на магистрата в бъдеще да изпълнява независимо и почтено правомощията, предоставени му по закон. Тук не се касае единствено и само за личността на лицето П., а стои принципно въпросът за начина за преценка на качествата на всеки един от магистратите, работещи в съдебната система. Правораздаване intuitu personae – с оглед личността на конкретното лице, е недопустимо, опасно и вредно, без значение дали се касае за публична личност, към която са създадени определени негативни нагласи в обществото, което е нормално, предвид политическото му качество. Прилагането на закона на такъв принцип е в противоречие с неговата цел и го изкривява в степен да не бъде прилаган еднакво и предвидимо за всички български граждани и в частност по отношение на магистратите. Това означава от правен законът да се превърне в репресивен инструмент, което е юридически nonsense (абсурд)”.

Според решението

на ВАС  (май 2015 г.)  гражданите имат право да си съставят мнение за дейността на Пеевски на базата на исканите данни.  Предоставената информация в  изпълнение на решението  гласи:

• “Брой на досъдебните производства и следствени дела, които са били разпределени на г-н Делян Славчев Пеевски: 0,
• Брой изготвени от г-н Делян Славчев Пеевски обвинителни заключения, заключения с мнения за прекратяване и заключения с мнения за спиране – 0;
• Брой извършени от г-н Делян Славчев Пеевски следствени поръчки и проверки: 0.”

И данните са важни,  но и как съдът балансира правото на информация с правото на защита на личния живот – също. Има смисъл решенията  да се прочетат – и гражданите  да си съставят мнение  и за аргументите в тях.  Още повече, съдия Галин Несторов  след произнасянето на ВАС по аналогичното дело  коментира несъгласието си с решението, довело до огласяване на трите нули:

“При цялото уважение към горната инстанция обаче по вътрешно убеждение не споделям мотивите на това решение за наличието на надделяващ обществен интерес по идентичния казус, още повече че решението е инцидентно и предстои формиране на установена практика по сходни казуси.”

Новината е от няколко часа и ни я съобщава не кой да е, а лично държавната корпорация Росатом. Есенцията на съобщението гласи, че Русия отлага въвеждането в експлоатация на 6 (шест) ядрено-енергийни блока (някои, за краткост или от нераз...

Ракетното нападение по военен кораб е само последният епизод от поредица от атаки срещу египетската армия в Синай. Десетки войници вече загубиха живота си в подобни нападения по суша и вода, а високопоставен служител беше убит посред бял ден, докато имаше опит да се завладее малък град в Синай. Ислямистките бунтовници не контролират значителни територии, но не са победени. Това, че се случиха последните събития в Египет, показва, че египетската Повече [...]

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

24.07.15

/Диана Копринкова/ Тази година горещият български юли е още по-горещ с дебата за съдебната реформа – ще започне ли най-после тя след толкова дълго отлагане? Днешното парламентарно заседание по темата може да донесе всякакви изненади, но къде са корените на проблема и защо е толкова трудно той да бъде решен – слушаме коментара на Пламен Асенов.

Ако досега някой не е разбрал, че демократична България вече 25 години живее със съдебна система, структурирана според интересите на бившите комунисти специално за посткомунистическия преход, то вече е крайно време да научи.
В този си вид образът на съдебната система и механизмите, по които тя се управлява и действа в обществения живот, през 1991-ва, в зората на демокрацията, бяха заложени в тогавашната нова Конституция. Принципите за несменяемост, безнаказаност и пълна безотговорност , що се отнася до главния прокурор например, веднага след тоталитарните времена някому може и да изглеждаха приемливи, като се имат предвид десетилетията, през които висшият държавен обвинител беше напълно зависим от частната партийна власт. Приемливо може би изглеждаше също създаването на независим орган като Висшият съдебен съвет, който, уж в сътрудничество, а на практика – изземвайки огромна част от функциите на министъра на правосъдието, взима на практика всички решения, свързани със самата съдебна система.
Да не говорим за пълната липса на механизми за граждански контрол, заложени тогава в Конституцията – това е разбираемо, като се има предвид, че не бяха заложени дори механизми за контрол от страна на законодателя. Квотният принцип за участие в правосъдните органи на парламентарно представените партии, който се сочи за такъв механизъм, всъщност води до обратното на контрол – до създаване на котерии вътре в съдебната система, до нейното разделение според политически интереси и личностни влияния, както и до сговор на отделни такива групи помежду им според моментния интерес.
И всичко това, разбира се – ако не винаги пряко срещу, то поне много далеч от истинския обществен интерес.
Никак не е случайно, разбира се, че така създадената правосъдна система, на всичкото отгоре – и пълна с кадри от комунистическото време, започна веднага да работи в своя полза, да генерира корупция и престъпност, вместо да се бори с тях, да се превръща в своеобразен център на онова, което може да се нарече „българска мафия”. От едната страна в нея са политиците, от другата – бандитите, а по средата, като свързващо звено – разядената от корупция съдебна система.
Разбира се, ще сгрешим, ако пропуснем да кажем, че обединителният фактор, мозъкът и нервната система на този гигантски октопод, бяха и продължават да бъдат хората от уж бившата комунистическа Държавна сигурност, които вече 25 години продължават да са на ключови позиции и в политиката, и в съдебната система, и в бандитските среди.
Тази целенасоченост, с която съдебната система бе заложена в Конституцията, бързо даде плодове. Гнили плодове, естествено. И съвсем скоро си пролича, че вместо да е едно от големите български решения по пътя към демокрацията и пазарната икономика, тя е един от големите български проблеми. Вече по времето на Жан Виденов, с практически безнаказаното разграбване на банките, това стана безпощадно ясно дори за слепите. Управлението на Иван Костов след него обаче в първите две години имаше по-неотложни задачи, а в последните две – по-големи проблеми, отколкото да мисли за съдебна реформа. А и нямаше достатъчно сили да я реализира, заради заложените в самата Конституция механизми, които пречат подобна промяна да се извърши в дълбочина, освен ако нямаш мнозинство от над две трети в Парламента, нещо, което, при българските политически нрави и механизми, е абсурдно.
В същото време обаче, като започнаха преговорите с Европейския съюз, недостатъците на съдебната система, нейното несъответствие с нормалните демократични принципи, започнаха да лъщят все повече и бързо се превърнаха в основен критичен рефрен в европейските доклади за напредъка на България. Затова през последните десетина-петнадесет години на няколко пъти бяха извършвани дребни, козметични реформи, които, разбира се, нямат необходимия ефект.
Когато през миналата година на власт дойде коалиционният кабинет на Бойко Борисов, двете най-тежки сфери – правосъдието и здравеопазването, бяха поверени на хора от десния Реформаторски блок с идеята те наистина да застанат зад името и принципите си и да предложат същностни промени. Мнозина може би не вярваха, но ето, че това се случи и министърът на правосъдието Христо Иванов излезе с проект, който сега предизвиква истински вой и скърцане със зъби в заинтересованите среди.
Това са среди и хора не само отвътре, от системата на правосъдието. Оказа се, точно както се очакваше, впрочем се оказа, че това са среди и хора от бившата комунистическа, сега социалистическа партия, среди и хора от бившата Държавна сигурност, среди и хора дори, които са на предната линия и пряко се занимават с прокарването на руските интереси в България. Да, колкото и странно да звучи, противниците на съдебната реформа излязоха даже с причудливия лозунг, че тя противоречи на българо-руската дружба.
Подобна позиция е причудлива обаче само на пръв поглед. Зад нея всъщност стои реалното опасение, че като реформира съдебната си система, България ще закрачи по-уверено по своя евро-атлантически път, а това ще я отдалечи от Русия. Да не говорим за още по-реалното опасение – че едно истинско правосъдие отдавна би обърнало внимание на въпроса откъде русофилските среди тук получават огромните средства, с които демонстративно разполагат, за да прокарват руското влияние. А това е влияние, което, на всичкото отгоре, откровено и безсрамно противоречи на българските национални интереси.
Всички тези хора и среди в момента са се хвърлили да защитават себе си и досегашните си възможности безнаказано да правят буквално каквото си искат в тази страна. Както каза преди години бившият министър на правосъдието Антон Станков – да се опиташ да реформираш българската съдебна система е все едно да реформираш гробище, няма никаква помощ отвътре.
Сега малко помощ сякаш има, но тя идва от по-младите хора в системата, чието влияние е незначително. Иначе цялата висша прокуратура, висшите съдии, плюс БСП, партия Атака, ДПС, дори коалиционният партньор на Борисов – партия АБВ на Георги Първанов, са се втурнали да заклеймяват проектозакона за съдебната реформа и да саботират необходимите за реализацията му конституционни промени.
Аз лично очаквам обаче, че, въпреки разигралите се напоследък драми около отказа на ДПС да подкрепи реформата, в последния момент движението все пак ще вземе по-разумно и прагматично решение. В противен случай, както предупреди един друг бивш министър на правосъдието, Младен Червеняков, нещата ще се отсрочат поне до 2050 година. А нито България има време да тъпче толкова дълго на едно място, нито някой от нашите европейски партньори ще ни чака да го правим.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com