Have a look at the decorations sent to us by the kids from kid’s education and play...

Ще ви покажа два класически примера на две високопоставени марионетки в ерархията на политико-енерГЕПИйната мафия, които декларират, че работят в сектора за наша полза и вършат това БЕЗПЛАТНО, а вие преценете дали това е така и доколко д...

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме миналия път. После направихме няколко трека из планината Каракорум и тръгнахме към столицата Исламабад, от където днес продължава пътя ни към Лахор, преди да напуснем Пакистан.

Приятно четене:

Исламабад и Лахор

При християните в Пакистан

част десета от

През Азия на автостоп

(последна част в Пакистан)

25.05

Царски живот в Исламабад

За втори път от три седмици имаме достъп до топла вода. Можем да изперем всичко. Няма нужда да спим облечени с якета, тъй като е доста топло. За закуска има хиляди плодове, нутела, сладко от манго и каквото си поискаш. И на всичкото отгоре нашият хост живее в непосредствена близост до посолството и ни е предоставил шофьора си.

Просто се преродихме

след живота, изпълнен с трудности в планините, не че бихме го заменили за лукса, но днешният ден ни идва като манна небесна.

Целия ден прекарваме вкъщи и вечерта след работа нашият хост Рана ни води на вечеря и до

езерото Равал (Rawal)

на разходка. Ядохме пици в малко изискано заведение на пътя и получихме културен шок от модерните хора по дънки, западната музика и храна. За десерт Рана ни черпи солен сладолед със спагети – доста особено на вкус…

26.05

Нашият хост е страхотен, направо сме като царе у тях. Развежда ни навсякъде, за закуска, обяд и вечеря има отрупани трапези и ни е дал шофьора си за през деня. Днес имаме да свършим купища работа в нета и общо взето прекарваме целия ден забити в един Интернет клуб, с изключение на една малка разходка до

националния монумент на Пакистан –

върху един хълм, малко тип комунистическо изкуство, с невероятно скъп билет и като цяло въобще не си заслужава ходенето.

27.05

Днес

взехме визата за Индия

след 7 пъти ходене до посолството. Поне последните 4 пъти шофьорът на нашия хост ни караше до портала, всички вече ни познават и ни пускаха през неофициалния вход по бързата процедура.

Много сме щастливи! Взехме шестмесечна виза с многократни влизания. Вече се настройваме на индийска вълна и голямо нетърпение ни е обзело.

28.05.

Рано сутринта си взимаме

влака до Лахор,

тъй като искаме да видим повече неща, а ако стопираме ще изгубим целия ден. Докато пътуваме се усеща, че наближаваме Индия, постепенно се появяват купчини с боклуци навсякъде и степента на мизерия се повишава, иначе е доста зелено. Все още се фрапираме от всякаквите просяци и инвалиди, които обикалят из влака, но ще трябва да свикваме за Индия. Някои от тях пеят и крещят религиозни песни с цяло гърло. Но влакът е доста чистичък и не е претъпкан. Мястото със седящи места и кушетвагона са заедно, така че човек може да си полягва когато пожелае.

Към обяд пристигаме в

Лахор, многовековната столица на Пенджаб –

исторически град пълен със забележителности. Тамън слизаме от влака на гарата и всеки може да се досети

кой ни спипва директно? – нашите приятели полицаите!

Водят ни в полицейския участък за регистрация от където звъним на нашите приятели – християните от влака до Мултан, да дойдат да ни вземат.

Лахор, Пакистан

Този път решихме да се осланяме на случайната среща от влака, вместо на couchsurfing.org и без да знаем ни очакват големи изненади.

При християните в Пакистан

Нашият човек

Патрас Джон идва с моторче,

натоварва ни на една рикша и поемаме към

техния квартал – Green town,

който се пада на края на града (а Лахор е наистина огромен). Смяната от дипломатическия квартал в Исламабад с най-бедния на Лахор ни действа доста шокиращо, явно сме се разглезили.

Живеехме срещу парламента и си имахме собствен шофьор, а

сега сме до отходната река

Навсякъде по улиците има купчини с боклук къщите от вътре са потресаващи, често без прозорци, с изпадала мазилка и доста мръснички.

Никой няма климатици или дори генератор и, когато спира тока и вентилаторите, за нас настъпва пълен кошмар.

Температурата е 42 – 43 градуса и къщите отвътре са пещ

Настаняваме се в къщата на сестра Фара и гледката от прозореца на новия ни дом е направо потресаваща – една река или по-точно отходният канал в които тече черна смърдяща вода, минава точно отдолу. Въпреки това

нашите приятели-християни са невероятно гостоприемни

и сме много доволни, че дойдохме при тях, за да можем да усетим и изпитаме и тази страна от живота на хората.

В квартала живеят около 40 – 50 християнски семейства

и Патрас Джон е основал

малка църквичка тук – Grace Assembly of God

Следобеда прекарваме в обиколка по къщите на хората от енорията. Всички са много бедни, но ни посрещат и гощават с каквото имат – безалкохолни, чипсове и какво ли още не. Един човек ни разказа, че навремето основно хората от низшата класа са приемали християнството и за това повечето са доста тъмнички.

В последната къща малко се психясвам, понеже е много сумрачно и странно и живеят прекалено много хора в две, три стаи. По едно време се набутахме зад някаква завеса и там видяхме една супер особена жена, която се поклащаше на леглото и ни твърдеше, че е е

обладана от демони

Патрас Джон си сложи ръката на челото й и почна да крещи разни заклинания. В непоносимата жега това ми дойде малко в повече.

Когато си прибрахме в стаята пещ направо припаднахме, добре че по-голямата част от нощта имаше ток и вентилаторът работеше. Всъщност

повечето от обитателите на къщата спят на покрива,

където е по-прохладно.

Разни хора спят и на легла по улиците.

Смрад на талази лъха от канала, но вече започваме да свикваме.

29.05.

Цяла сутрин хората се занимават с четене на Библията, гледане на някакъв християнски канал и други такива неща. На обяд се качваме на два мотора (пет човека и едно бебе) и тръгваме на обиколка из града. В центъра трафика е пълна лудница и от цялото иззлобване изведнъж спираме да чувстваме горещината. Първо посетихме

форта на Лахор –

с гигантски крепостни стени и врати, доста внушителни,

джамията Бадшахи,

построена е през 16 век и е една от най-впечатляващите, която сме виждали.

В близост има и

сиксхи храм,

но туристи не се допускат.

Градът е пълен със сгради в британски колониален стил

и като цяло е много приятен, зелен и чистичък, особено центъра. Това е и най-развитият и модерен град в Пакистан.

Има много църкви,

ние посетихме католическата и англиканската църкви. Но

в днешно време не им е лесно на християните в Пакистан,

постоянно стават атентати, палежи и убийства, както ни се оплака епископът на англиканската църква.

Вечерта след като се върнахме ни очакваше най-голямата изненада,

бяхме поканени на литургията в тяхната църква,

където се пееха песни, акомпанирани с тарамбуки и дайрета и като капак на всичко трябваше и ние да проповядваме заедно с пастора. През цялото време бях леко изтръпнала да не стане нещо, тъй като хората крещяха Алелуя, което се чуваше по цялата улица, пълна с мюсюлмани, пък църквата въобще не е охранявана.

Така завърши последната ни вечер в Пакистан. През нощта се изнесохме заедно с другите да спим на покрива.

Дадох си сметка, че сме

направили всички непрепоръчителни за туристи неща –

прекосихме Балучистан, пътувахме на стоп из Кибер-Патунква (Khyber–Patunkwa), Кохистан, опъвахме си палатката, където ни падне, и станахме пастори в християнска църква за един час…

Ето и впечатленията ни от времето, прекарано

с хората от бедните квартали и от християнската общност

да живееш в extended семейство в бедните квартали всъщност е доста приятно, защото цари атмосфера на задружност, веселост и взаимопомощ* Непрекъснато влизат и излизат някакви хора. Къщната работа и приготвянето на храната става с участието на всички, без да възникват някакви напрежения и конфликти.

Да отглеждаш бебе в тази атмосфера е лесно – винаги има на кой да го оставиш да го гледа. Е, хвърляш му по едно око от време на време.

Характерно за християнското общество е, че жените не се делят от мъжете,

не се крият в отделни стаи и забулват пред другите. Общуват напълно равностойно, за което ние бяхме забравили след дългия си престой в Пакистан. Хората са доста весели, непрекъснато се шегуват и смеят и всичко това, комбинирано с енергията на любов и загриженост, направи пребиваването ни тук страхотно.

30.05

След традиционната закуска с халва-пури и айрян,

отиваме на посещения на едно от християнските семейства

Вече не ми се струва мизерно никъде, а най-нормално. Хората явно са адаптивни като хлебарките.

На обяд тръгваме с градски транспорт към Индия.

Има градски автобус, който стига на 6 км от границата.

В автобуса ми се случи какво ли не

Аз пътувах в женската част отпред, която е преградена от мъжката.

• Първо една баба видя, че нося бутилка с вода и ме помоли да си пийне (не че е странно, но си представих как в бг-то някой от през няколко седалки се провиква да му дам бутилката си и ми стана смешно),
• после една жена си остави дамската си чанта на коленете ми, понеже й тежеше и реши, че това е най-естественото.
• След това друга жена си сложи детето в краката ми и то заспа върху тях.
• Следващият шок дойде, когато бабата която беше ми поискала водата припадна. Таман я свестиха и една студентка изпадна в несвяст от жегата. Така че бутилката ми общо взето влезе в добра употреба.

След два часа

пристигнахме на границата

и се оказа, че е затворена и точно започва известната церемония за сваляне на знамето.

Церемонията на границата между Пакистан и Индия

Пълно е с публика и даже има трибуна. От другата страна индийската армия също изпълнява церемонията и

двете армии „се репчат“ една на друга,

много е смешно. Тълпата скандира „Пакистан“ и „Аллах“. След церемонията трябва да се върнем обратно и се надяваме утре да ни пуснат без проблем, въпреки че днес е последният ден на визата ни, ако се брои денят на влизане. Добре че Патрас Джон е през цялото време с нас и ни оказва огромна помощ.

Добавка от редакцията – ето едно филмче с тази церемония, за тези, които не са я гледали другаде. Наистина в нашите очи е много смешно

Връщаме се 6 км назад и брат Джон ни урежда спане чрез шефа на една болница, който му е приятел. Има няколко стаи срещу болницата и се дават като хотелски, но нас ни пускат без пари.

Всеки Божи ден има някой човек, към когото да изпитваме огромна благодарност

и който е направил денят ни по-хубав и щастлив. Наистина невероятна радост е да срещаш хора като Патрас Джон и всички останали хора, които ни помагаха в Пакистан, Иран и Турция.

Вечерта рикшаджията ни покани в тях на вечеря. Дойде да ни вземе с мотора си и по пътя щяхме да блъснем поне двама човека. У тях пробвахме нова вариация на серията от ужасни миксове с безалкохолни напитки (един предишен хит ни беше вряла кока кола с канела в Китай). Този път имахме честта да опитаме спрайт с айран. У тях всички спят на ракитени легла в двора. През нощта и ние се местим да спим на покрива, защото в стаята не се живее.

Впечатленията ни от Пакистан

Можем да кажем без колебание, че

Пакистан се превърна в една от най-любимите ни страни

Всичко, което изживяхме тук, беше невероятно. Мисля, че тук живеят едни от най-гостоприемните и загрижени хора в света, изключително кротки и миролюбиви.

За прекараните 45 дни нямахме нито една случка, в която да се почувстваме зле или фрустрирани, единствено полицаите и мерките за сигурност ни идваха в повече.

Друго нещо, което ни направи впечатление, е че хората са изключително честни и дори на пазара е изключителна рядкост някой да се опита да те „метне“, а дори и да го направи ще е с не повече от 10 – 20 стотинки. Единственият човек, който ни излъга по-брутално, беше собственикът на хотела в Далбандин, Белуджистан.

Така че в Пакистан човек не трябва да се притеснява, че някой би го измамил. Кражби и други подобни неща също са голяма рядкост. Доверявахме се на всички хора и благодарение на това ни се случиха прекрасни неща. Ако случаен човек се доближи, той със сигурност иска да ви помогне и не търси никаква лична изгода.

И така в нашата класация за сега нареждаме Пакистан на първо място по гостоприемство и оказване на помощ от тези страни в които сме били (Иран също си дели челното място с Пакистан).

Относно сигурността – препоръчваме на всички да не се колебаят

Шансът да попаднете на терористи е изключително малък, а в Исламабад, Лахор и Гилгит – Балтистан е почти нулев. Но все пак човек трябва да си има едно на ум какво прави и къде ходи. Правителството и полицията полагат неимоверни усилия да предотвратяват злополуки.

Относно природата,

това което може да се види в долината Хуиза и на трековете в Балтистан, е просто изживяване веднъж в живота. Наред с голямото природно разнообразие, срещнахме и изживяхме огромна диверсификация на хора и култури – сунити, шиити, суфи, християни, балучи, таджики, тибетци, синеоки, рижи, с дръпнати очи, тип араби, тип индийци и какви ли още не.

Сега е моментът да се видят тези неща, които постепенно изчезват с настъпващата глобализация, и уеднаквяване на хората, както и с алчните икономически интереси на Китай и желание за индустриален туризъм.

Горещо препоръчваме на всички да посетят Пакистан,

все още абсолютно непокварен от туризма и пълен със скрити съкровища.

Транспортът – по-луксозните автобуси, джипове и др. е много редовен. Навсякъде има прилични хотели. За пътуващите по „нестандартни“ начини пътуването хич не е лесно. Стопът из повечето места е практически невъзможен и проблемите с полицията, която непрекъснато иска да те охранява, са безкрайни.

Свободното опъване на палатка също не е лека задача. За жени пътуващи сами, извън Исламабад и Лахор, може да се окаже доста изнурително и фрустриращо, препоръчително е в отдалечените места човек да си намята някакъв шал на главата и да е с дълъг или поне 3/4 ръкав и широки дрехи. Трябва да се уважава местната култура!

Храната – много е вкусна, а и е доста евтина. За вегетарианците изборът не е огромен, но винаги се намира дал (леща) и чапати (хлебчета). В повечето региони не се яде люто.

В градовете е лудница, но всички пътешественици, които видяхме твърдят, че е

много по-чисто и спокойно от Индия

С две думи, ако имате възможност, не пропускайте тази невероятна страна, няма да съжалявате!

Благодарим на всички наши пакистански приятели,

които ни оказаха огромна помощ и направиха пътуването ни страхотно!

الحمد لله ربّ العالمين‎ – (Al-Hamdulillah Rabbil Alamin!) – Слава на Бог – създателят на всички неща!

Край на Пакистан, но очаквайте продължението от другата страна на границата

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

*Ето как беше отречена борбата с патриархата Абсолютно съм убеден в оценката на авторката– бел.Ст.

Други разкази свързани с Пакистан – на картата:

Пакистан

Най-после оглавихме една класация в Европа с която можем да впечатлим света ( на ксенофобите)!

 

Това стана ясно от заслуженото първо място в класацията на бежанците за европейска държава, която трябва да избягват на всяка цена. Обяви я в телевизионно предаване тази сутрин арабистът Владимир Чуков. Според него сред арабите се е разчуло, че в България за тях е толкова зле, че трябва да я заобикалят на всяка цена ( каза го по друг начин, но смисълът е точно този).

 

Значи можем! Стига да искаме и да имаме подходящите управници. Като запретнат ръкави, доказват висока класа над европейското ниво. Защото в Европа може да има антиимигрантски настроения и дори цели партии, паразитиращи върху тях ( като българските пълчища са сред техните вдъхновители), но истинските практици, специалисти с опит в прилагането на крутите мерки, са тук. Доказахме се!

 

Сега българският опит може да стане пример за изучаване от кекавите ни съседи по континент.

 

Ето някои теми, по които можем да организираме семинари, пленери, конференции и курсове по обучение на европейски политици:

 

„ Как да вгорчим живота на емигранта”

 

„За да не гоните емигранта, погрижете се да не влиза в страната ви”

 

„Изплашете емигранта още преди да стъпи на ваша територия”

 

„Емигранти от всички страни, бягайте от нас ( в случай, че слушателите са с марксистко-ленинска закалка)!

 

„Колкото по-малко ги храниш, толкова по-малко ще идват ( принцип, заимстван от кварталната практика с бездомните кучета, в която също сме феномен в Европа)”

 

„Ние ги хващаме, вие ги пускате- защо?”

 

„(Не) храни имигранта, (за) да (не) те лае”

 

„Превантивните мерки на първо място: раздай джиесеми на попадналите в лагерите и те сами ще откажат следващите кандидати”

 

„Назначи за надзиратели на лагерите корави мъже с опит от комунистическата военизирана машина – даваме ноу хау и жива сила, езиковата бариера няма значение ”

 

„ Задължи лагерниците да гледат телевизия „Алфа” ( бележка: да се прилага с раздаване на джиесеми по пет пъти в денонощие вместо хранене и вместо петкратната молитва )

 

„ Лагерите да бъдат снабдени с избрани цитати на арабски, урду и пущу от вожда на държавата (например : ” стойте си там, откъдето сте дошли” или „и на нас ни режеха главите преди няколко години, сега е ред да ни отмените”)

 

„На входа на лагерите да пише: работата няма да ви направи свободни, няма(те) работа тук”

 

На база на гореописаните предложения България може да развие сериозен конгресен туризъм за втвърдяване на мекушави европейци.

 

Работен език – руски. Други подобни наказания- по взаимно (не)съгласие могат да бъдат наложени допълнително с цел каляване на европейската стомана. На провалените на изпита европейци да бъде прилагано лагерно пребива(ва)не.

 

Лектори: Ханибал Лектър, Магдалена Ташева и др. герои, достигнали висок бал на фестивала в Кан(ибал) по канибалската система.

 

 

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Драматично се увеличава броят на мигрантите, които от Гърция се опитват да преминат през Македония и Сърбия

Лиляна Павлова: Събарянето на незаконните ромски къщи в Гърмен ще продължи

Къде вирее ксенофобията?

Between hope and despair: Refugees cross into Macedonia

Не знам дали човечеството ще се затрие от вселенска катастрофа, граждани, но май по-вероятно е да го капичнат по-обикновени неща – снегът през зимата, жегата през лятото или безмерната простотия. Така, де, все пак се знае, че вселенските катастрофи се развиват с милиони години и на тях можем да реагираме, например да се преселим на друга Земя – докато тези неща убиват мигновено.
За зимата и лятото няма да ви говоря, достатъчно ви досаждат с тях красивите иначе девойки по телевизията – но за да илюстрирам възможностите на простотията ми се ще да разкажа някои случки.
Чета онзи ден, че индийските право-охранителни и правораздавателни органи се справили с един мръсно псуващ папагал, като го осъдили на изгнание в джунглата. Две години били необходими на храбрата индийска полиция в град Раджур, за да повярва на оскърбената от сквернословията му възрастна жена, която подавала оплакване след оплакване срещу папагала, обаче накрая властите го пипнали за човката.
Сигурно ги е обидил лично, като в прав текст е напсувал и шефа на полицията, иначе не мога да си обясня защо и как някое ченге ще се задейства толкова бързо – при това по въпрос, свързан с базисния демократичен принцип за свободата на словото и свещеното право за изразяване на мнение.
В случая пък индийският съд се показва още по-ефективен от полицията и бързо издава строгата, но справедлива присъда, с която поставя папагала на мястото му – в джунглата.
Само на мен ли ми се струва обаче, че би трябвало да го заковат за някое дърво, ако искат да предотвратят възможността мръсната птица, напук на закона, да се върне в цивилизацията и да продължи да тормози словесно приличните хора?
Каквито и въпроси да задаваме по случая, аналогията ме води към мисълта, че нашите компетентни власти трябва да взимат пример за бързина и ефективност от индийските си колеги. Както научихме онзи ден от официален доклад на Съвета на Европа – за разлика от други сфери, в които сме на опашката, по брой прокурори на глава от населението страната ни е на съвсем приличното второ място в Европа. И то след Украйна, която все още не е съвсем европейска страна. От по-ранни доклади пък знаем, че и по брой полицаи на глава от населението дереджето ни е подобно.
Питам обаче аз – колко папагали с мръсна уста и мръсен нрав са заловени, правилно обвинени и колко от тях са ефективно осъдени в България, при наличието на толкова много компетентни хора в компетентните органи?
Мога да задам въпроса и по друг начин. От колко години в България се провеждат станалите известни като „гонки” автомобилни и мотоциклетни надпревари на разни безмозъчни идиоти? От колко години те водят до техните – ах, трагични – самоубийства, но, още по-лошо – до убийствата на невинни хора около тях? От колко години обществеността се възмущава? И от колко години съответните компетентни власти тук не знаят нищо по въпроса, не знаят къде и кога се провеждат гонките, кои градски и селски дебили участват в тях…..А напоследък, когато вече нещата станаха наистина непоносими, се оказа, че не знаят и кой закон да използват, за да спрат говедата да не газят хора.
Онзи ден разправям за ставащото в България на една колежка от Австралия с подтекста – и ние си имаме герои почти като вашите. Имам предвид, разбира се, „Лудият Макс”, старият, но корав екшън с Мел Гибсън. Тя обаче ми вика: „Гонки ли? Е, на кино може. Но тук шофьорите само като мернат отдалече пешеходна пътека и веднага спират, какви гонки, кой ще допусне такова нещо. Ако някой се опита да се състезава, независимо дали в града или извън, полицията веднага ще го налети и законът ще го подгони яко”.
Ще ми се поне в това отношение поне да заприличаме поне малко на Австралия – още повече, че поне тази работа поне пари не струва, само малко акъл поне се иска.
Откъде да се вземе акъл обаче, когато той липсва?
Една от възможностите, които виждам в момента, е да се вземе от онези достойни българи, които искат да направят Божидар Димитров академик. Наистина, става дума за алтернативната на официалната БАН организация БАНИ /Българска академия на науките и изкуствата/, но това не означава, че акълът на хората там е по-малко, отколкото сред казионните академици. Напротив, както те самите смятат – повече е. Затова и аз казвам – нека раздадат излишното, което имат, на онези от нас, на които не ни достига.
Аз например веднага се кандидатирам. Признавам си, граждани, че имам нужда от сериозна умствена помощ, за да разбера защо Божо и досега не е станал академик, при това официален, а не алтернативен.
Вероятно е заради лични интриги. Не мога иначе да си обясня факта, че при неговите високи патриотични заслуги към род, родина и разтревожената за българската култура Държавна сигурност, при онези достойни за възхищение мисловни акробатики, с които той всеки път успява да докаже поредната безумна историческа идея, с таланта му да измъква конкретни пари за реализацията на най-фантастични проекти, той е оставен на сухо от академичните среди.
Добре, де, знам стария принцип, че във Вселената винаги има баланс, независимо дали го осъзнаваме или не. В случая обаче другото блюдо на везната веднага и съвсем ясно се вижда – ако Божо е донякъде подценен, то пък другарката Ирина Бокова е силно надценена.
Тази девойка, която през целия си мандат като шеф на ЮНЕСКО не направи нищо патриотично за България, като например да ни отпусне пари, сега е пратила някакъв немски професор, Йорг Хаспел, уж голям европейски специалист по паметници на културата, да развива тезата, че непременно трябва да запазим за поколенията два такива паметника – летящата чиния на Бузлуджа и целокупния град Димитровград.
От изявленията на Хаспел обаче не стана ясно кой ще плати масрафа, ако току-що ремонтираната чиния вземе, та отлети на своята си далечна и изцяло комунистическа планета. Нито се разбра дали жителите на Димитровград също трябва да бъдат консервирани, за да учат по тях идните поколения как да се пазят от промиването на мозъци или просто ще бъдат преместени в някакъв друг Димитровград, където животът им наистина ще е бодра комунистическа песен, не само цимент в белите дробове и хаос в главите.
Та искам да кажа, че под мъдрото водачество на Ирина Бокова, немският професор малко е сбъркал и е пресолил чорбата. Със същия ефект на пълна безсмислица, но много по-евтино, ще ни легне да съхраним за поколенията например тъй наречения Паметник на Съветската армия в София /Моча/ и Альоша в Пловдив. Даже без пари ще ни излезе, защото руското посолство ще плати за всичко с удоволствие, не само за камерите, които сега охраняват Моча.
С други думи, ситуацията е такава, че вместо да налее малко пари в България – за България или за който пръв ги вземе – Бокова се опитва да ни пробута ангажимента ние да плащаме пари за скъпи и излишни проекти. Защото на руснаците не им пука и няма да платят нито за чинията, нито за Димитровград – те са си непреходни символи само на българските комунисти.
И това ни причинява другарката Бокова като шеф на ЮНЕСКО. Ами утре ако вземе, та наистина стане шеф на ООН, за което вече я гласят нейните хищни комуноидни и путинолюбиви приятелчета по света?
Тогава ние какво ще правим? Или пак ще го ударим на патриотична гордост заради „нашето момиче” – доколкото май не сме се научили, че във Вселената съществува и такъв феномен като патриотичният срам.
Аз например онзи ден наистина щях да умра от срам, като прочетох за решението на полският съд по делото на две момчета, плиснали малко червена боя и написали върху паметник на съветските окупатори в Полша думите „Червена зараза”.
Това те правят по повод 17 септември, денят, в който през 1939 година скакалците на Сталин нахлуха в Полша от Изток, за да си поделят страната със скакалците на Хитлер, нахлули вече от Запад. Нали помните – има пакт Рибентроп-Молотов и таен протокол, според който Съюзът на съветските социалистически републики и братска национал-социалистическа Германия братски си поделят Полша, а и други страни от Източна Европа, като окупират всеки своята територия. Който не знае за това, да прочете, защото вече наистина ми писна от невежество.
„Заливането с червена боя на паметника на Съветската армия във Варшава е акт на национален патриотизъм” – това постановява полският съд, с аргумента, че съоръжението не е паметник по смисъла на закона и следователно за никакво оскверняване на паметници не може да се говори.
Нали сега разбрахте защо се срамувам? Срамувам се, защото още чакам да чуя как и български съд произнася подобна оценка за нещо, свързано със столетното агресивно присъствие на Русия в България. Досега не съм го дочакал. И за съжаление, в момента май по-скоро съм склонен да се обзаложа, че няма и да го дочакам, докато съм жив.
Не ви се вярва, граждани, че подобни дребни сценки и мижави житейски фигури могат да ни доведат до истинска едра катастрофа ли? Нали знаете онази история от теорията на хаоса – една пеперуда размахва криле в Бразилия и с това предизвиква поредица от събития, които водят до ураган във Флорида.
Е, и с простотията е така.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Първият пилотиран полет от космодрума Восточний ще няма да се проведе през 2018 ,както бе запланирано,а ще се проведе не по рано от 2025. По информация от Известия, по данни от руската федерална космическа програма.