Украинският режисьор Олег Сенцов бе осъден на 20 години затвор

Защо заобикалят България?

Там, където българите са роби

Двама български туристи на съд в Гърция, заради качени на стоп бежанци

Сякаш Лондон не е в Европа

Шест заблуди за бежанците

How to spend a couple of easy and funny hours with your little boy without the need to...

"За да се разплати с двете маришки централи, с които постигна споразумение, държавната НЕК се готви да изтегли заем чрез компанията - майка Български енергиен холдинг. Обявлението за заема на стойност 1 млрд. лв. се очаква да бъде п...

Най-после се случи нещо, за което от години призовавам: да се сложи край на доминиращата в българското медийно пространство удобна за ( почти ) всички , но не и за читателите, зрителите и слушателите, политика „гарван гарвану око не вади”. Или „да не си вадим кирливите ризи”- понеже и ние не сме съвършени, да не озлобяваме простаците, че от тях могат да се очакват страхотни мизерии по наш адрес.

 

Трябваше да се случи нещо лично, за да се получи и нещо колективно като реакция на медийната деградация, стигаща вече до олигофрения. Но пък личните ми опити да „занимавам публиката със себе си”, реагирайки остро на скандално фаворизиране на една Славка Бозукова например, отдавна определена от мен като единица мярка за угодничество на силните на деня в „професията” ( коя ли?), получиха подкрепа. Казано нескромно, към моята позиция се присъединиха от в. „Капитал”.

 

Знам, че тази моя интерпретация е причината, поради която не съм особено глезен с колективна защита срещу гоненията, на които се радвам индивидуално в нашата гостоприемна за прасетата страна ( знам ли -минавам за надут, сам срещу всички, прекалено остър и т.н., а може би вече след тази забележка ще бъда обявен и за много мнителен). Но пък няма какво да губя, пишейки истината.

 

Разбирам дългогодишното нежелание на журналистите да се „забъркват” в една кочина. Но не разбирах конформизма спрямо наетите от властта глигани, които риеха, рият и сега, подкопавайки все по-тънката ограда между журналистиката и обикновената свинщина.

 

Никой, най-вече моя милост, няма правото да претендира да е трюфел. Но чак пък да се оставим на прасетата…

 

Знам, какво ще последва от тази позиция в медийната Ферма на нашия Оруел, където властта е поверена на прасетата. Бързам да ги улесня с готова помия, за да не се мъчат да я събират отново в интернет. Там биографията ми на Вицепрезидент на Асоциацията на европейските журналисти ( 1994-96 г.), на главен редактор на вестници и директор на БТА, на Човек на година, избран от гласувалите хиляди мои читатели, на коментатор в световни медии, на автор на книги и т.н. няма никакво значение. На пиедестала на опозоряването ми издигат следните твърдения (понякога смесица от истина и измислици, а най-често – откровени лъжи): че съм самопредложил се на ДС, платен поради това ( според една тлъста лъжа на „Стандарт” от 2008 г., когато ми отказаха право на отговор), евреин ( който обаче не се къпе в милиони по изключение), комунист по наследство, не просто гей, а направо многодетен ( да и педофил също, видно от многодетността) педераст, фурнаджийска лопата с милиони публикации във възхвала на комунизма по негово време и на американците днес, платен от американското посолство драскач, грантаджия, соросоид, долнопробен русофоб ( ако съм пропуснал нещо, давайте още!).

 

Прасетата не разбират от ирония и самоирония и като нищо ще употребят и този мой автосарказъм като автентично самопризнание. Но да ги предупредя: грухтенето им ще ги издаде, че са се разпознали, макар да не съм ги споменал поименно.

 

На Фермата на нашия Оруел не може да се позволи да се разпорежда без край и безнаказано чрез своите кални борби на техен терен с всеки посочен за посичане враг на пиршеството с гранясалото тлъстото месо, с което хранят аудиторията си, за да затлъстее и тя духовно. Ако човек не се бои от тях, те са безсилни . Колко по-кален могат да ме изкарат? Правят ме само по-калEн.

 

Живеем в страната, където Оруел е на почит. На най-видния ( от километри) монумент в центъра на столицата ни стърчи над всичко и всички увековечената му мисъл за робството като свобода. Със златни букви е изписано, че окупацията е освобождение и това се приема за „нормално”. Очевидната лъжа се приема за бетонирана даденост. Дали пък не е дошло времето повечко хора, включително журналисти, да се опитат да оспорят това брутално насилие над истината- въпреки предвидимото грухтене, което ще настане?

 

Ще рече някой, че няма връзка с темата на текста…Има, има.

Кафене.нет Чудотворна псевдожурналистика  28/08/2015 Вестник “Капитал” публикува отворено писмо до Славка Бозукова, управител на “Блиц” и главен редактор на “Стандарт”. “Дневник” публикува едно към едно текстът на писмото. Отворено писмо до г-жа Славка Бозукова Г-жа Бозукова е управител на “Блиц” и главен редактор на “Стандарт”, носител на орден “Св. св. Кирил и Методий” първа степен, даден й за изключителни заслуги към развитието на културния туризъм у нас и заради кампанията “Чудесата на България”. Въпросната отличена кампания нашумя през последните седмици благодарение на серия от публикации във в. “Стандарт”, посветени на открития от Божидар Димитров кладенец с лековита “жива вода” в средновековната българска столица Плиска. А също така и покрай пресечената в зародиш иновативна маркетингова инициатива за дистрибуция на гореспоменатата “чудотворна субстанция” със съботните броеве на всекидневника. В ролята си на главен редактор на “Стандарт” Бозукова е подписала както етичния кодекс на българските медии от 2004 г., така и алтернативната му версия, лансирана през 2014 г. от гравитиращия около Делян Пеевски и Ирена Кръстева Български медиен съюз. По странно стечение на обстоятелствата ръководеният от нея журналистически конгломерат, в който отскоро вече официално попада и жълтото онлайн-издание Blitz.bg, също така е един от шампионите по усвояване както на средства от европейски програми, така и на рекламните бюджети на министерства и държавни ведомства. Именно калните медийни импровизации на Blitz.bg и очевидното системно погазване на елементарните журналистически стандарти са причината да изберем нестандартния за нас формат на “отвореното писмо”. Конкретният повод е публикацията “Първо в БЛИЦ! Гей скандал разтресе “Капитал” от 26-ти август. Тя e насочена срещу управляващия редактор на изданието Алексей Лазаров и още същия ден услужливо бе препечатана едно към едно от побратимия на blitz.bg жълт сайт pik.bg. Г-жо Бозукова, Със статии като тази нямате право да претендирате, че управляваните от вас медии правят журналистика. Те са поредната мутация на стратегията, използвана от империята на Пеевски и Кръстева за манипулиране на общественото мнение и за дебелашко оплюване на всеки, който се опитва да разобличи модела #КОЙ. Впечатление ни направи също така поредицата от събития и факти, която предхожда излизането на въпросната клеветяща публикация. Статията се появява след постинг в личния Facebook-фийд на редактора на “Капитал” Алексей Лазаров. В него той публикува снимка от кортежа на премиера Бойко Борисов по време на официалното му посещение в Туркменистан с коментар, че има очевидни доказателства за странно близка връзка между правителствената пресслужба и жълтия сайт pik.bg. Ето и текстът на самия постинг: “Само да обърна внимание, че при някои от посещенията на Бойко Борисов в чужбина, когато той не е придружаван от журналисти, в “Пик” се появяват ексклузивно снимки от пътуването. Така е и сега с посещението на премиера в Туркменистан (Не пускам линк от хигиенни съображения). Сега, ясно е, че някой от делегацията прави тези снимки – едната е от средата на кортежа. Това няма да е кой друг освен шефът на пресцентъра – съмнявам се някой да може редовно да дава несанкционирано каквото и да е на “Пик”. Иначе казано снимките идват от официален източник, но се дават неофициално, за да дадат предимство на една медиа. Това доказва нещо важно и неприятно – има много близки контакти между медийната служба на правителството и “Пик”, което говори за изключително ниска медийна хигиена. Показва, че има желание не за решаване на проблемите в медиите, а за използването им в името на някакъв неясен интерес. За връзките с Пеевски няма и да коментирам. (Снимка: интернет smile emoticon)” Само ден по-късно, за да няма формален повод за обвинения към pik.bg, че си отмъщава, контраатаката дойде от челната страница на Blitz.bg. Сайтът отвръща на удара със статия, лично нападаща Лазаров, която съдържа единствено злоба и показва, че постингът е засегнал някаква много чувствителна точка. Акцията обаче е очевидно координирана: само час и половина материалът все пак се появява и в pik.bg. И за да стане индиректно ясно кой е конкретният повод за атаката, в публикацията на Blitz.bg натрапчиво е вмъкнат лайтмотивът за “хигиенните съображения”, присъстващ и в постинга на Лазаров. Първоначалната ни реакция беше, че няма особен смисъл да се занимаваме с цялата тази долна история. На пръв поглед всичко това изглежда като дребно заяждане и поредното тиражиране на гнус и злоба. На практика обаче това е класически пример как работи мръсната пропаганда и черния пиар в България. Подобни публикации срещу неудобни личности всекидневно и абсолютно безнаказано заливат именно тези два сайта – “Пик” и “Блиц”. В момента активна (и особено нечистоплътна) кампания се води и срещу президента – очевидно захранвана от неистовия страх на лицата, които седят зад двата сайта, че той би могъл да се кандидатира за втори мандат. Подобна злоба и гнус напоследък се излива и върху Слави Трифонов, тъй като много хипотетичните му планове евентуално да влезе в политиката могат да разбъркат по трудно предсказуем начин политическото блато. Същото се случва и с прессекретаря на президента Мария Иванова, с кмета на Пловдив Иван Тотев и още вероятно много други. Накратко: двата сайта “Пик” и “Блиц” са се превърнали в кална артилерия, която стреля по репутациите на всички, които застрашават интересите на групата, чието публично лице се явява Делян Пеевски. Te са новите пропагандни бухалки на мафиотската симбиоза между политика, медии, бизнес и съдебна власт. Това обаче няма как да продължи твърде дълго. След всеки пример за дискредитираща кампания срещу репутацията на някой почтен човек  или просто лице, което е неудобно на Пеевски, възможностите за манипулации чрез въпросните псевдомедии става по-малка. Защото хората не са чак толкова наивни. Вижте например съдбата на вестник “Политика”. Вижте “Монитор”. Вижте “Телеграф”. След като постепенно се разбра, че те се ползват за публични екзекуции, способността им да насаждат внушения започна да излинява. Сега те (може би с изключение на “Телеграф”) съществуват само, защото затварянето им ще създаде имиджов проблем на Пеевски. Това, г-жо Бозукова, е на път да се случи и с формално притежаваните от вас медии. Само че много по-бързо. Преди хората не си даваха ясно сметка, че медиите могат да са бухалки. Сега вече знаят, защото почти всеки ден го виджат на практика. Просто още не всички са разбрали кои са новите наказателни бригади на “успелия млад мъж”. И още нещо: това, че компрометирането на “Блиц”, “Пик” (вероятно по съвместителство и на “Стандарт”) ще стане бързо, не означава, че няма да е мъчително. Има обаче нещо, което вече се е случило. И то е краят на илюзиите, че вие се занимавате с честна и почтена журналистика. Всъщност че въобще се занимавате с журналистика. Ако по критериите на вашата група въпросната публикация се приема за медиен продукт, това означава, че не практикуваме една и съща професия. И ако днес с подобни разсъждения се занимаваме предимно ние – журналистите, които сме избрали да работим за читателите си и да заспиваме спокойно вечер (а не да лижем подметките на медийното задкулисие), въпросът е кога държавните институции също ще започнат да правят разликата. Всякакво легитимиране на сайтове като “Пик” и “Блиц” от държавни институции и политици – даването на интервюта, коментари, споделяне, позоваване и разбира се финансиране, означава, че те подкрепят масираната злоупотреба със свободата на словото. Означава, че подкрепят медийните екзекуции. Че всеки лев от европрограма, инвестиран във вашата група, г-жо Бозукова, превръща човекът, който я е разрешил, в съучастник на публичните разстрели на репутации. Нещо повече, държавните институции и политиците, които общуват с тези медии, стават съучастници в убийството на българската журналистика. Защото заради подобни текстове все повече хора смятат, че да си журналист, означава да лъжеш, клеветиш и да си измисляш по поръчка на различни хора. На третите лица, които съвсем между другото ще прочетат тази кореспонденция, бихме искали да кажем – в България все още има журналисти, които се стремят да вършат работата си съвестно и които често понасят негативите от това. И тъй като твърдим, че принадлежим към тази категория, смятаме за редно да обърнем внимание, че ценностите и добрите практики на професията не отговарят на това, което може да бъде прочетено в издания, които искат да спечелят любовта на читателите с флакони “жива вода”. Или пък в августовската жега търсят стъпки от “снежния човек” Йети в полите на Витоша край село Кладница.

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Следващия текст написах в хода на дискусия във фейсбук Но ми се стори, че в него има смисъл по-голям (такъв е финалът на текста) и затова го пускам тук. Пътьом да се оплача - фейсбук е по-лошо нещо от хероина :-(

Интернет услугите са от малкото, да не кажа единствената област, в която сме на челно място в света - като качеств, и то на суперниски цени. Още като почнаха първитхе кабеларки да си опъват ЛАН-овете между блоковете, по дърветата, по фасадите и т.н. започнах да го забелязвам тоя феномен - високо качество на услугата при много ниска цена. Доставчиците правеха това по принуда - защото БТК не им даваше достъп до шахтите си, въпреки закона не им даваше. В крайна сметка това се оказа лошо за БТК, но много добре за доставчиците, а най-добре за крайните потребители. Доставчиците първо опасаха градовете с мрежи - т.е. те създадоха огромната мрежа потребители, те създадоха големия потребителски пазар на Интернет услугата. Голям- защото цената бе ниска.После големите доставчици започнаха да инвестират в качеството на мрежите. Започна и окрупняването - големи купуваха малки, но понеже това беше бизнес съвършено отделно от държавата, никакви далавери и монополи не можеха да се създадат. И когато най-сетне БТК бе принудена да ги пусне в шахтите си, големите доставчици вече бяха станали акули - имам предвид по отношение на БТК. Израснали в абсолютно свободна и конкурентна среда, те наложиха на БТК да поддържа тяхното ниско ценово ниво (ако не бяха те, не ми се мисли бившият монополист - старото БТК, днешно Виваком, как щеше да ни дере - както в Европа и в САЩ). Както го наложиха по-късно и на влизащите в Интернет бизнеса мобилни оператори. Та това е с две думи описана историята на големия ни пробив - високотехнологичен бранш, оставен да се развива сам за себе си, с противодействието на държавния монополист, но липсата на пряка държавна намеса стимулира креативността и браншът намира решение - "опънатите висящи" между блокове, по дървета ЛАН-ки. И оттук нататък свободната конкуренция започва да работи - създава се голям потребителски пазар, който е високонкурентен, поради което услугата е качествена и на изключитено ниски цени. За бг нета трябва история да се напише smile emoticon

Хм, на фона на бежанската вълна, днес ще си говорим за … френска кухня. Не, че ще реши нечий проблем, но със сигурност ще ни зарадав сетивата

Приятно четене:

Из Южна Франция с нож, вилица и бележник

Когато подбират дестинациите си за ваканция, някои хора се интересуват единствено от климата и плажовете, от цените и атракциите или от музеите и бутиците. И грешат. Едва ли ще ви изненадам, но едно от най-приятните неща на новото място, на което ще отидете, би могло да бъде храната. Дори да не сте гастрономи или изкушени от кулинарията и хапването да не е ваша страст. Не са нужни специални сетива и познания, обучение в университет или практика. Достатъчни са вкусовите ви рецептори. И апетит.

Любовта преминавала през стомаха,

казват. Така че, ако не искате в новооткритото от вас местенце тя да е сляпа или несподелена, предварително се запознайте и с кулинарните специалитети, предлагани там. Да не се окаже, че сте минали край Хеопсовата пирамида и не сте разбрали за това.

Кулинарната специфика е част от културата на даден народ, брънка от характеристиката му, от религиозната принадлежност и най-вече от фината настройка на естетическото му чувство към нещата от живота.

Писано било да измине още един дълъг период от моя живот, за да се открехне пред мен

божественото провидение, че кулинарията е Изкуство

Няма да е пресилено, ако кажа, че това е моята лична повратна точка в отношението ми към храната. И къде мислите, че я получих?… Във Франция, разбира се!

Не само заради това, което съм опитала там. При огромното изобилие и разнообразие, най-вероятно, то е капка в морето. Става въпрос за цялостното изживяване от елегантно подредената маса, дегустацията на виното и ястието, до финала със сирената и чашката дежистив, бонус придружаващ фиша със сметката. Порази ме вниманието към детайла – от покривката до приборите върху нея. Съчетани по тоналност, а понякога и по орнаменти. За французина удоволствието и красотата не са взаимно изключващи се понятия.

В съвременното стресово ежедневие, храненето у нас нерядко е на крак, набързо, между другото. Ето защо за мен това беше особен случай, приключение. За французите си е ежедневие – тяхната любовна връзка с храната. Казват, че през цялата им история те са обръщали особено внимание на онова, което ядат и как го ядат, отколкото всяка друга нация по света. Сама си се чудя защо преди бях твърдо предубедена, че това са американците! И това важи за всички нива на френското общество – от президента до провинциалиста. Voilá! Ето ви една проява на равенство и братство в действие!

Не, че Макдоналдс, Кентъки, дюнерите и пиците на парче не са полазили и във Франция. Има ги. Но ми се струва, че традициите тук са по-здрави от всякъде другаде и гастрономията удържа позициите си срещу нашествията на индустриалната храна.

В другите страни има звезди на спорта и телевизията,

тук има звездни готвачи

Не е рядкост средният французин да измине значително разстояние, за да посети ресторант, прославил се със свой специалитет и после да се връща многократно пак там. Защото пътуването си е струвало.При това без да е чревоугодник!

Какво е учудването ми, че този ресторант може да се намира в някоя тясна и забутана уличка на провинциално градче или на безлюден хълм сред горската пустош. Славата, че там приготвят превъзходно и топящо се в устата ястие, се предава от уста на уста и заведението цъфти и преуспява. Храната винаги е добра, една и съща и е отворено през цялата година.

Впечатленията ми съвсем не са теоретични. Посвещавам ви в това от първо лице и преки впечатления. Придобити не къде да е, а във възпятата от редица класици Южна Франция. Без предварителен пъклен план, най-вероятно неочаквано и за тях самите, нашите дългогодишни приятели Ружка и Жоро, живеещи над 10 години в това невероятно земно кътче ни ръкоположиха в поклонници на свещените тайни на френската кухня. По най-тривиалния начин.

Наближаваше обяд, нямахме идея какво да приготвим и момчетата предложиха да хапнем навън. Жоро се сети, че техни гости превъзнасяли телешкото на ресторант, намиращ се на някакъв

„сойкин връх” Тапис, иначе – безлюдно място

Повдигнахме рамене, скептично приемайки предложението, но идеята да се разведрим преди да заглушим стърженето на щурците в стомасите ни допадна и потеглихме натам.

Много е приятно в промежутъка между сезоните, както сега. Все още е топло, но вече не е лято и още не е настъпила есента. Природата е облякла най-пъстрите си дрехи. През нощта е валяло и ниско над земята се стели призрачната пелена на мъгла. Пълзи по долината, докосва стволовете на дърветата, а над тях с ярки очертания са мокрите възвишения на

Пиренеите,

приличащи на лодки, закотвени в облаците. Под панделката на избистреното лазурно небе всичко това поразително напомня онези гланцирани картички, които всеки уважаващ себе си пътешественик отнася у дома за спомен. Кротка на вид, но с подмолен и силен характер рекичка, разделяща планинския хребет, дълбае стръмен каньон.По протежението на двата ѝ бряга – красива долина със самотни каменни къщи и малки селца с внушителни църкви в романски стил, извисяващи се на най-високото място. Шосето, двупосочно и добре подържано, лъкатуши през тунел от широколистни, докоснати от есенната палитра. Въздействието на това неочаквано поетично наблюдение повишава градуса на настроението в пежото, а това от своя страна засилва нетърпението ни по-скоро да се озовем около масата.

Както е известно, нищо не изостря апетита така, както добрата цел. В случая това е

апетитното телешко

Неусетно се озоваваме на издирвания хълм и пред въпросния ресторант. Невероятно място! След голата поляна, окантована с високи ели, пътят се спуска стръмно надолу към долина. Обособената тераса-паркинг е заета от коли. Докато момчетата открият свободно място за паркиране, ние вдишваме с пълни гърди свежия въздух и се любуваме на триизмерния изглед от птичи поглед. Там някъде в долината вече е Испания.

Срещу нас е

ресторантът „Can Mach“

С наклонен алпийски покрив, каменна облицовка на стените и неприсъща за пейзажа и надморската височина внушителна палма пред входа. Странна приумица на собствениците, противоречаща на заобикалящите ни прекрасни ели. Щипка неочаквана подправка, която предизвиква сетивата!

Влизаме и ахваме. Обикновен делничен ден е, а в просторната и на две нива зала, почти всички маси вече са заети. По облицованите с дърво стени – глупаво усмихнати глигански глави. Сервитьорка ни посреща и съпровожда до единствената свободна маса. Тихо и безшумно, с бързи движения и огромни подноси почти над главата, край нас кръжи усмихната армия от млади хора, единствената цел на които сякаш е да обслужат клиентите така, че те да си отидат оттук доволни.

След секунди пред нас кацва запотена гарафа с вода, половин метрова хрупкава багета и купичка ароматна разядка, които изчезват със скоростта на светлината, подготвяйки стомасите ни за главното действие. Не ни е нужно време за разучаване на менюто и слава Богу, защото лично за мен това е досадно четиво, което винаги ме обърква с подробните си витиевати описания. Да напишеш меню, информативно и апетитно, без да се впускаш в претенциозни глупости, си е изкуство.

Знаем защо сме тук, а и болшинството от съседите ни, като в мълчалива религиозна медитация, вече се наслаждават на прочулото се ястие. Докато гърците използват общата трапеза за оживени разговори и шумни дискусии, при французите е точно обратното. След краткото възклицание на одобрение те се концентрират върху чинията си, за да извлекат цялото удоволствие от храната. Консумират бавно и дори забравят да поглеждат часовниците си, докато накрая апетитът им бъде задоволен напълно.

Втурваме се да последваме примера им с ентусиазъм, тъй като пред нас вече е

димящото плато за четирима със задушено телешко в гъбен сос

Не че за първи път го чуваме, не че не сме яли нещо подобно. Казвам ви, всеки път щом започна да го описвам, устата ми се изпълва с невероятния вкус и споменът оживява. Ще подчертая, че щом е казано телешко, то е такова и нито година повече над младенческата му възраст. Месото е толкова крехко, че от задушаването и проникването на ароматния сос наистина се топи в устата. Върховно! Питаме за рецептата. Сервитьорката се усмихва: „Нищо сложно – телешко и гъби.” Ние обаче знаем, че тайната e в подправките, които знае единствено шеф – готвачът.

Нашето одобрение му е предадено своевременно и същият излиза от кухнята, за да ни удостои с присъствието си. Повечето готвачи предпочитат лично да чуват как се оценява работата им. Това е в правилата! Усмихнат и щастлив, изслушва комплиментите и прави церемониална обиколка по масите със звънката, като гастрономична ария, благословия „Вon appetit”.

По-късно, веднага щом се прибрахме в България, реших да направя задушеното телешко. При цялото ми старание, баене и изобретателност – не се получи точно такова. Без приятелските разговори, без обстановката, без тайните на мастершефа – никога не е същото!

Бях чела някъде, че

„религията на Франция е храната”

Стори ми се невероятно и арогантно. Мислех си, виното – може би, но за храната – прекалено! От друга страна популярно скорошно изследване свежда процента на французите, редовно посещаващи църква до нищожните 10 %. Като се замисля, в удостоените с присъствието ни катедрали – при цялата им пищност и разкош, не съм виждала толкова народ накуп, както в заведенията, в които имахме удоволствието да се отбием. Не е ли това най-убедителното доказателство за по-горе казаното от мен?

Естествено, французите имат стотици официални религиозни празници посветени на светци- закрилници. За каквото се сетите. Имат също толкова гастрономични празници – на трюфела, на охлюва, на жабешкото бутче, на гъшия дроб, на фермерското пиле, на младото вино и, отново, за каквото се сетите. Събрани заедно храна,вино и ваканция – сътворяват един безкраен всенароден празник.

Ще отворя малка скобка за един комичен, но упорито отстояван от французите факт. Жабешките бутчета и охлювите не влизали в традиционното им меню, докато не установили, че английските туристи, запалени от екзотични разкази /най-вероятно бъзици на техни сънародници/ идват тук с наточен апетит да изядат по няколко дузини от нещастните гадинки. Французите отдавна са преглътнали прякора „жабари”, автори на който, естествено, са братовчедите и вечни исторически съперници зад Ламанша. В отговор мъдро включват в менютата си „деликатеса” с внушителната цена на гурме.

ОК – за вас – жабите, за нас – агнешкото!

Понеже в английската кухня убивали животните два пъти: веднъж като ги обезглавяват и втори път – като ги готвят! Чувала съм французите да изказват подозрително мнение и за италианската храна: „ след спагетите нямат нищо”. Какво гигантско самочувствие, а?

И какъв очарователен пример за добросъседски отношения. Замерят се с вицове, вместо да дрънкат оръжия. И не само! Развиват добър общ бизнес за сметка на бедните земноводни!

Интересно, кой ли е първият човек, който е решил, че жабите и охлювите стават за ядене. В суров вид те в никакъв случай не предизвикват обилно слюноотделяне. Нямат апетитна миризма и изглед. И въпреки това някой смелчага е отхапал и е обявил, че стават за ядене. Дали е бил подтикнат от бесен глад или от чисто любопитство? Уви, никога няма да разберем.

Нашите приятели, вдъхновени от приятното изживяване в отдалечения, но твърде популярен ресторант, предложиха следващия път да опитаме и агнешкото, за да се убедим на практика във всестранните кулинарни умения на французите. В България си го позволяваме най-много 2 пъти годишно – на Великден и на Гергьовден. Останалите бели държави, оказва се, си го ядат целогодишно*

И така… следващия път пътуваме до

близкото селце Корсави,

където е малкото семейно ресторантче, известно с вкусното си агнешко. Собствениците са приятели на Ружка и Жоро и са предварително уведомени за нашето посещение. Оливие е готвачът, а Сидалия,очарователната съпруга-португалка, обслужва клиентите. Аз самата обичам да приготвям задушено агнешко и, по отзиви на близки, се справям доста добре. Любопитно ми е с какво тяхното агнешко е спечелило стомасите на кулинарно извисените и претенциозни французи.

Corsavy, Франция

Корсави

е малко селце с 265 жители и е разположено на един от отсрещните склонове на Пиренеите с 1533 м надморска височина. Тучният вид на пейзажа в този слънчев есенен ден е живо доказателство за козметичните ползи от изобилието на вода. Девствена природа, преливащи се аромати на диви билки и цветя. Друго нищо особено. След изчерпване на добиваната желязна руда, някогашното оживено миньорско селище днес наброява едва 200 постоянни жители. Тихо,полузаспало, но с памет, скътана в малък исторически музей.

Ресторантчето,

състоящо се от няколко дървени маси и столове, излъскани до блясък от безброй седалища и лакти, е добре известно. И пълно с посетители, подчертавам – не единствено от околността! По думите на английския журналист Питър Мейл „Само във Франция можеш да намериш такава храна сред нищото”. Казано по друг повод, но с пълна сила важащо и за тук. Дали биха могли да поддържат нивото си, ако са принудени да разчитат само на местната клиентела? Силно се съмнявам. Ето как французите полагат усилия да подкрепят вкусното готвене и да опазят от фалит близкото ресторантче. Едва сега осъзнавам цялата истина в подхвърлената уж на шега фраза: „Ние почитаме стомаха и наши свещеници са шеф-готвачите. Предпочитаме да седим и да ядем, отколкото да коленичим и да се молим.”

И въпреки това повечето мъже и жени, които срещахме тук всеки ден, са категорично и дразнещо слаби, отколкото имат правото да бъдат. Чувала съм обяснения, че това е следствие от някакъв благотворен генетичен коктейл или от прекалено деен метаболизъм, предизвикан от твърде многото кафе, но истинският отговор трябва да се крие в онова, което ядат и пият, и в начина, по който го правят. Между другото, французите не похапват между храненията и никога няма да ги видите, крачещи по улицата с баничка или дюнер в ръка.

Докато чакахме нашето агнешко се състоя и първата ми среща с прословутия ябълков сайдер, сервиран със салатата за предястие. За него си струва да разкажа подробно, но… малко по-късно.

Собствениците, мили и сърдечни хора, ни засвидетелстват вниманието си за кратко. Непрекъснато пристигат нови посетители – оказва се, не само френско говорящи. А за агнешкото – със зачервена коричка, крехко и сочно дотолкова, че ножът е излишен прибор на масата, какво повече мога да добавя. По брадата ви потече от сока му, нали?

Вече знаем защо при изкусителното многообразие от средиземноморски дарове в изисканите менюта, Ружка винаги си поръчва агнешко. Няма изненади, няма експерименти – вкусът целогодишно и неизменно е един и същ. Превъзходен. Агнешкото е агнешко и никога овнешко. Източникът на месото е местен, известен и винаги един и същ. Агнетата живеят щастливо, пасат екологично-чиста трева и пият бистра планинска вода. Такава е

съдбата и на фермерското пиле, хранено по традиционния начин – с каквото предлага природата

И не е нужно качеството да бъде инспектирано от специално обучените служители на авторитетния гастрономичен пътеводител, библията на вкуса – „Мишлeн”. Най-безпристрастните оценители са обикновените консумиращи, предпочели да обядват точно тук, осведомени от най-разпространения в провинцията универсален справочник „от ухо на ухо” .

Ако позволите, няколко думи за звездите на „Мишлен” : За хората от бранша това са златните медали на кухненската олимпиада и се присъждат, затвърдяват или отнемат всяка година от експерти висша лига под прикритието на анонимни посетители в ресторанта. Спечелването на звезда създава репутация, а отнемането `и е катастрофа, бедствие и лична трагедия, защото това може да доведе до крах на бизнеса.

Впечатлява ме как тук, във Франция, е помислено за всеки детайл. Ако имате възможност да посетите френски хипермаркет, съветвам ви, обърнете внимание на рекламните етикети върху пакетите с месо. От тях ви гледат симпатични и усмихнати муцунки на животни, досущ като в анимационно филмче. Изглежда, за тях е голям комплимент, че ще ги сготви френски готвач и ще ощастливят нечий префинен стомах-ценител. И съвсем не е изненада, че са удостоени с медал. За качество. На най-видното място на опаковката. Посмъртно, разбира се!

Обещах да ви разкажа

за сайдера

Ще направя паузата сега, за да позабравите за агнешкото и да имате време да подготвите вкусовите си рецептори за следващото ни кулинарно приключение.

Предупреждавам, в никакъв случай не сравнявяйте френския сайдер с известната в миналото наша напитка под същото наименование и аромат на малина. И второ: това е газирана напитка с 3-4 градусов алкохол и-/ изключително свеж плодов вкус, получен след ферментацията на специален сорт ябълки – полудив, леко кисел и растящ в областите Нормандия и Бретан. Ето защо и вкусът на сайдера е леко кисел, леко сладък и с ябълков аромат.

Любопитна е историята на тази втора по популярност напитка във Франция. Според древна легенда изобретението ѝ се приписва на Карл Велики / 8 – 9 век/. Случайно седнало благородното и добре охранено седалище на Негово величество върху торба с презрели ябълки. Смачкани, като в преса, от тях потекъл ферментирал сок и така се получил сайдерът.

В друга, също толкова весела история откривателят е Гастон – калпавото прасе на селски фермер, което обикаляло овощните градини, бутало дърветата и, похапвайки ферментирали ябълки, се връщало в кочината на зиг-заг, вечно подпийнало.

Който и да е откривателят – хвала му! Изстуден, леко газиран, леко алкохолен – сайдерът е мощно разхладително питие в летните горещини! Ето още една причина Бог да създаде ябълките!

Странното за мен обаче е, че столица на ежегодния фестивал на сайдера не е някой френски град, а Франкфурт на Майн. Знам ли, сигурно има основателна причина за това!

Като се замисля, ако французите трябва да организират празник за всеки реномиран свой продукт , няма да им стигне един годишен календар. Например, имат повече сирена, отколкото дни в годината – с всякаква консистенция, с всякакъв вкус. Сирена от крави, кози, овце. Сирена с билки, с подправки, с пипер или мариновани в зехтин. Да избереш едно–единствено от стотици е сред предизвикателствата в живота. Нямала съм удоволствието, но имам упорита фантазия да присъствам на подобен кулинарен празник, панаир или бал. Казват, траели през целия уикенд. Дегустации, надяждане, състезания по скоростно пиене, влизане в братство, избиране на Кавалер на сиренето или Мис на празника са нищожна част от всичко, което се случва там.

В едно от следващите ни гостувания нашите приятели решават да посетим малкия семеен ресторант на мадам Жана – „местната революционерка” на съседно село, намиращо се в долината Валеспир /регион Лангедок-Русийон/. Отдавна знаем нейната история. На младини мадам помагала на нелегалната съпротива против немските окупатори и, рискувайки живота си, разнасяла позиви и експлозиви, скрити в кошницата на велосипеда`и.

Потегляме към ресторанта не толкова гладни, колкото любопитни. Той не е удостоен с “готварска шапка”, но е всепризнат духовен дом за местните стомаси. Селцето е типично малко за южната френска провинция. Застроено по склона на хълм в източните Пиренеи, от който се разкрива красива долина. Рекичка с каменно русло и живописно мостче със сводове обединява двете махали. Спуснатите кепенци почти на половината от къщите са знак, че собствениците не живеят тук целогодишно, но идват за ваканциите. Встрани от малкото площадче – паметник, почитащ мъжете от селото, сражавали се и загинали във войните за славата на Франция. Като всички мемориали, които сме виждали, той е почтително подържан и с три нови трикольора, ярки и чисти на фона на сивия камък.

Малко по-нататък, зад завоя е въпросното ресторантче.Пред него – няколко дървени маси, застлани с карирани покривки. Стара лоза осигурява шарената сянка над тях, а сандъче с омърлушено пред настъпващата есен мушкато допълва картинката. Удобно провинциално бистро, което няма намерение да се присъедини към кулинарната въртележка, превръщаща талантливите готвачи в запазени марки, а приятните ресторанти – в храмове на високите разходи.

Прекрачваме прага и веднага установяваме, че стопаните явно не разчитат на посещения заради обстановката, тъй като дълго са се въздържали от инвестиции по промяна на интериора. Скромно, семпло, напомнящо повече на кръчма, отколкото на ресторант – с тезгях, обикновени дървени маси и столове, патинирани от времето, а по стените – тапети с поизлинели флорални мотиви. Но… е пълно с посетители, които вече са заети с обедното меню. Ясно,успехът на ресторанта се дължи на друго. И то е доброто съотношение между качество,цена и хубава проста храна, а не на полет на гастрономическа фантазия. Удобно провинциално бистро, което няма намерение да се присъедини към кулинарната въртележка, превръщаща талантливите готвачи в запазени марки, а приятните ресторанти – в храмове на високите разходи.То упорито спазва вековна провинциална традиция!

Прекрачваме прага и всички глави се обръщат към нас – непознатите странници. Поздравяваме, трогнати от всеобщото внимание. Много по-късно ще узнаем любопитния факт, че във Франция има и такива кафенета, в които ако не поздравиш при влизане и не си учтив с персонала, ще бъдеш таксуван доста по-солено. По принцип, на село любезността е вродено качество и е естествено всички да се поздравяват. В случая то е премесено с завишена доза любопитство, като към напълно непознати. Настаняваме се, посрещнати от дъщерята на мадам, която е сервитьорката тук. Предварително сме информирани, че обедното меню e едно, но петстепенно – две предястия, две основни и десерт по избор.Хлябът и виното влизат в цената.И това, представете си, е провинциалната версия на лек летен обяд.

Първото предястие е от домашно приготвени месни деликатеси, зелени маслинки, масло и свежа багета с фина, хрупкава коричка.

Бутилката превъзходно, без намек на кисела жилка и главоболни танини червено вино, е на традиционно ниска цена. Евентуалната нужда от втора бутилка е знак, че гостите са доволни и също е дар от стопаните. Отказваме я, тъй като не искаме да удавим следобеда си без спомени. Набелязали сме и друг маршрут.

Следва щедра зелена салата с доматчета чери. Едва сме приключили с всичко това, а младата жена вече се е понесла към нас поднос с още топъл, внушителен по размер

омлет, навит на руло и поръсен със стърготини черен трюфел.

„Уау”- възкликваме и четиримата!

Омлетът е пухкав, с мека кожица и ярко жълт на цвят. Онова жълто, което се получава само от яйцата на кокошки, отглеждани свободно в селския двор.

Мислим си, изядем ли го няма да има място в стомасите ни за също толкова прочутото печено пиле, за достойнствата на което сме просветени отрано и, което няма нищо общо с познатите ни, жилави като врабчета, подобни твари. Явно Рина /умната домашна любимка, изпълняваща добросъвестно ролята на уведомителен дворен звънец и опитен гид по горските пътеки/ ще благославя иначе неприятното отсъствие на стопаните си този ден. Ще остане щедра порция от тези лакомства и за нейния неутолим стомах.

Нашите приятели са по съседски познати и добре дошли и в този ресторант, ето защо след кратка размяна на любезности, при нас идва и мадам. Жена на възраст над 80-те, но видимо много по-младолика за годините си. Със спокойни маниери на изконна французойка и любезно усмихнато лице. Заинтригувана е от факта, че сме от България – страна от източния блок, приета в европейското семейство с последния транш и за която тук не се знае много, да не кажа почти нищо. Нормално е, тъй като големите нации са си самодостатъчни нарциси и трябва да се случи нещо извънредно в някоя периферна страна, за да влезе за секунди в новините им.

С присъщото на всички възрастни хора любопитство ни заразпитва –

какви сме по професия и с какво се занимаваме. Само да не беше се поинтересувала каква е средната заплата и пенсия в България! Учудването `и е убийствено искрено: „О ля ля!…Как е възможно да се живее с толкова?… А вие защо не стачкувате?” Изуменият ѝ поглед обхожда всяко едно от нашите, иначе интелигентни, лица. Mon dieu, колко ли време ще ни отнеме, ако се навием да ѝ обясняваме, а и тя дали ще разбере и приеме аргументите ни за солидарност със ситуацията в бедната ни от обрулване и ограбване страна? И ще бъде права! Борческият дух се отглежда от най-ранна възраст, а ние, както се разбира, сме пропуснали момента.

Слава богу, самата тя тактично измества разговора в посока на омлета. Вече сме опитвали на друго място нещо подобно, но в съчетание с картофено пюре. Тук за първи път ще го опитаме с трюфели. Любопитно ни е как е постигната съвършената пухкава консистенция. С енергично разбиване, което продължава и в тигана, казва. Опитахме с Ружка – бихме яйцата така, сякаш животът ни зависеше от това, и пак не успяхме! Получиха се „бъркани яйца с претенции за омлет”. Тайната на топ-готвача си остана тайна!

Има някаква простичка неуловима тънкост, която най-вероятно убягва и на самата мадам. Едва ли е толкова дълбоко законспирирана кулинарна тайна.

В едно сутрешно телевизионно предаване случайно подочух, че металът, от който е направен съда и в който се разбива или пече, също е от съществено значение за получаване на желаните пухкавост и вкус. Известно е, че французите от незапомнени времена, въпреки изобретения от тях незалепващ тефал, обичат медните си готварски съдове, лъснати до блясък, висящи по стените на кухните им и следователно все още употребявани в почти всяка провинциална кухня.

Друг път, ровейки се из дебрите на интернет, попаднах на такъв прелюбопитен и респектиращ факт за уважителното им отношение към всяко местно гастрономическо произведение:

Английски писател-пътешественик попаднал в Прованс на известната марка сирене „Ливаро”. Толкова му харесало, че изял рекордно количество, въпреки известния си с крехката си храносмилателна система английски стомах. За сведение,

Ливаро не е скромно сирене

То е плътно, еластично, меко, преливащо от мазнини / 45 процента/ и изключително вкусно. Между нас казано, и доста миризливо.

Прибрал се в родината и написал възхваляващ очерк, който /отпечатан в многотиражен вестник/ предизвикал невиждан бум на продажбите извън Франция…

На следващия годишен панаир на сиренето сър-лакомника, вече официален гост, под одобрителните овации на местното население бил провъзгласен за

„Кавалер на Ливаро”. Това си е медал за особени заслуги

Макар лишено от всякакви други бонуси , това звание е повод за гордост – приет си за член на уважавано общество.

Не мечтая за подобна рицарска чест, но в този ред на мисли ми се приисква мадам Жана случайно да прочете моето скромно, но вдъхновено есе и за реванш да ме допусне до своята святая светих, удовлетворявайки терзанията ми по тайната на пухкавия омлет?

Любопитно ни е да узнаем нещо повече и за трюфела

Чували сме, че това е най-невероятният и скъп деликатес. Божествената гъба расте където ѝ харесва и не се поддава на никакви опити за изкуствен добив, следователно и на генно модифициране.

Развъждането на трюфели изглежда е работа, от която само природата разбира

Това допринася за редкостта и цената им, а човешките опити за отглеждането им не са постигнали кой знае какъв напредък. Трюфелите растат на няколко сантиметра под земята, в корените на определени дъбови или лешникови дървета.

Безпогрешният детектор на трюфели е прасето,

което е родено с любов към вкуса им и чието обоняние в този случай превъзхожда това на кучето. Но има непредвидено препятствие – то не маха дружелюбно с опашка и не посочва къде е открило вкусната гъба. Иска да я изяде. Всъщност иска отчаяно да я изяде и по никакъв начин не можеш да го разубедиш на ръба на гастрономичния си екстаз да ти преотстъпи находката си. Изпълнено със свинска решителност и инат, то отказва да помръдне и дори ще прояви нечувана за рода си агресия и лакомия, докато не погълне и последното парче. Поради тази причина

има обучени кучета-ловци на трюфели,

с които нещата стоят по много по-лесен начин. Точно когато то започне да копае, го подкупваш с резен салам и изравяш онова, което се надяваш да е бучката черно злато. Не преувеличавам, възхитително вкусната гъба струва почти колкото теглото си в злато, при което първоначалната цена е над 1000 евро за килограм.

Казват, че този деликатес се консумира суров или овкусява различни ястия, запечен на жар, задушен с бяло вино, комбиниран с месо и дивеч. Някои французи-иманяри на трюфели го затварят и в буркани. Този ден ние го добавихме към вкусовите си познания, погълнали едва малки стърготини, омесени в омлета, но въпреки това усетили уханното му присъствие.

Знаят какво да ядат глиганите – първооткривателите на деликатесната гъба!

Ако е вярно, че „трюфелът прави жените по-мили, а мъжете – по-галантни”, какво ли благородство ще лъха от похапналите го на корем диви прасета?

Идва ред да ви разкажа епизод , при който ще възкликнете:

„И ний сме дали нещо на света… в кулинарията!”

Разбира се, той не е търсен нарочно – случи се както всичко останало, което ви споделих до тук и както всичките ни срещи и запознанства не само със световно признатата кулинария, но и с пъзелчетата история, култура, архитектура, изкуство и народопсихология на Франция. Епизодично и случайно!

В едно от последвалите пътувания посетихме

крепостта Кастелну,

която се намира в друга речна долина на Пиренеите. Самата тя е скромно съоръжение, в сравнение с внушителните по мащаб и красота Каркасон и Ег Морт, но затова пък местоположението ѝ е приказно. На север – гледка към зелените вериги на Пиренеите, на юг – лазурната необятност на Средиземно море. По отсрещните върхове – сигнални кули за предупреждение срещу нашественици. Чрез огън и облаци пушек се осъществявала „средновековната интернет – комуникация” – доуточнява Ружка.

В тази скучна каменна крепост с твърде оскъдно жизнено пространство пропиляли своя кратък земен живот 10 поколения виконти – феодали на Каталания и васали на френските крале от 10 до 13 век. Единствената утеха на иначе високопоставените особи, както можем да предположим , са били обилните трапези, хубавото вино и красивата гледка от върха на крепостта.

Изморени от изкачването, слизането и мисловната дейност за превратностите на човешките съдби в све

Точно преди месец Михаил Ходорковски даде голямо интервю за журналиста Дмитрий Биков. А тоий  принципно не приема масата конюнктурни, или популистки, или жълти искания за интервюта. Дмитрий Биков обаче е "друга бира", както се казва. На мен най-мноао ми въздейства темата за евентуалната/идващата война. Преди да оценявам оценките на Ходорковски (добър лаф ми се получи - "да оценяваш оценките"), мисля, че е важно в България тези оценки да се чуят. Дори чрез скромния ми блог. Ето:

Разглеждате ли една война като възможен сценарий?

Разглеждам максимума на възможните сценарии, тъй като сега Путин е непрогнозируем, нерационален и едва ли даже сам се контролира. Той живее в друга реалност - не икономическа, не политическа, а вече (така мисля) в религиозна реалност. Той наистина се смята за лидер на постамериканския свят. И ако му се стори, че няма друг вариант за запазване на властта му освен войната - то тя е вероятна.

Включително ядрена?

Вероятността за това е по-малка, но не бих я отхвърлил. И не мислете, че само Путин иска война. Като бях в САЩ разговарях с много влиятелни хора. И независимо от това дали ще спечели Хилъри Клинтън или някой от републиканците, там много им се иска да размахат юмруци. Обяснявам: Ако доставите на Украина летални оръжия, Путин в оттговор ще достави на опълченците вертолети или авиация, и ще се наложи да се затваря въздушното пространство, вие ще изпратите там авиационна дивизия, а от Донецк до Москвяа е по-малко от 1000 км. Наличието на американска авиационна дивизия плюс армия на хиляда километрла от Москва - това е война, в Кремъл ще го възприемат точно така. Помислете, готови ли сте за това? Мнозина са готови.

И какъв сценарий за тази война ви се струва най-реален?

Според мен има три точки, откъдето може да започне всичко. Украина - като продължение на сухопътната операция - това е най-очевиднитият вариант. Нещо в Прибалтика, където продължават непрекъснатите провокации, нагнетяване на напрежението, на взаимните упреци - това е вторият вариант. А третият, мисля, е Близкия Изток - който е винаги резервен вариант. Обаче този вариант ще е "тънък",чрез "трети ръце" - Иран или Сирия.

Но тази война може да завърши за Русия като последната й катастрофа.

- Там (в смисъл Кремъл - бел.моя) това не се брои. Там виждат само признаците на личната катастрофа - и  са готови да я отлагат колкото е възможно. Или ако не стане, да треснат вратата на целия свят.

Цялото интервю

Продукти за 4 порции:
2 средни, дълги патладжана
300г кайма
1 яйце
1 морков
1 картоф
3 червени домата
2ч.л. сол
1ч.л. захар
1ч.л. червен пипер
2 листенца калоферче
1к.ч. олио

Приготвяне:
Рецептата е характерна за турската кухня. Вкуса е подобен на мусаката с патладжани. Разликата е в количеството домати, използваните подправки и реденето на продуктите. Най- важни са целите, сини домаи. Хубаво е да се подберат да са по- дълги и тънки. Патладжаните обелвам и режа на кръгове с дебелина един пръст. Осолявам и оставям настрани. Мляното месо прехвърлям в купа. Добавям рендосани морков и картоф. Овкусявам със сол, червен пипер и ситно нарязано калоферче. Чуквам яйце и обърквам месото. Почиствам и измивам червените домати. Обелвам и режа на ладии. Покривам дъното на гювеч или кръгла тавичка с доматени полумесеци. Поръсвам сол и захар. Патладжанените кръгове измивам със студена вода. Редя колело патладжан,  сурово кюфтенце. Следвам същата последователност до края. Поливам мазнина и чаена чаша топла вода. Пека на умерена фурна, един час. Ако ползвате гювеч времето за печене е час и половина.

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Връща ли се към живот руският газов проект „Южен поток”, след двусмисления анонс, направен неотдавна от руския президент Владимир Путин – тази основна тема от изминалата политическа седмица в България обсъждаме днес с нашия политически коментатор Пламен Асенов.

– Пламен, преди десетина дни президентът Путин промени позицията си отпреди десетина месеца и каза, че Русия е готова да сътрудничи с България, включително за „Южен поток”. Как се посреща тази примирителна руска позиция в София?

– Всъщност позицията изобщо не е примирителна, Фили, а много несръчен опит да изглежда такава. На 6 декември миналата година същият този Владимир Путин, при посещение в Турция, буквално изсъска заканително, че спира газовия проект „Южен поток” и ще го замени с нов, наречен „Турски поток”. Трасето на „Турски поток” трябваше демонстративно да заобиколи България и да достави газ за Европа през Турция, Гърция, Македония и Сърбия. Това изявление се възприе като форма на наказание срещу София, задето създава проблеми на руснаците за реализация на техния стратегически план. Защото отдавна е ясно, Фили, че „Южен поток” не е икономически, а политически проект, чрез който Кремъл иска да реализира поне три цели. Първата е да има алтернативно газово трасе за Европа, чрез което изцяло да отреже непослушната Украйна. Втората цел е да се увеличи още повече енергийната, а оттам и политическата зависимост на страни като България, които и без това са податливи на руския натиск. Третата цел е да се създаде европейско ядро от склонни към сътрудничество с Русия държави. Освен България, то може да включва Словакия, донякъде Унгария, поне при управлението на Виктор Орбан, също Гърция и Кипър. Идеята на Кремъл е ядрото да внася доста повече напрежение и смут в европейското единство, отколкото може да го прави всяка от тези страни поотделно.

– Добре, но същите цели бяха ли валидни и за газопровода „Турски поток”, който трябваше да замени Южен?

– Абсолютно валидни са, Фили, с леки корекции в детайлите, но не и в същността си. Проблемът тук обаче е друг. Още от самото начало за всички, освен за най-слепите, беше ясно, че никакъв проект”Турски поток” няма да има. Причините са много, няма сега да ги изброявам, има достатъчно информация по темата. Важното е друго – че през декември, веднага след изказването на Путин в Турция, в България изплува мръсната пяна, онази група хора, не слепи, но които се правят на слепи с користна цел. Те започнаха да манипулират българското общество с внушението – видяхте ли сега какво стана, ние се противопоставяме на добрата Русия заради лошата Европа и бащицата император е принуден е да ни накаже. Но нали сме му деца, един ден той ще ни прости, ако целуваме ръка, горещо се молим и покажем, че сме си взели поука. Да, Фили, горе-долу такова робско, патерналистическо, унизително за всички ни внушение направи руската пета колона тук. И ето че сега, с поредното възстановяване на идеята за проекта „Южен поток”, стигнахме именно до момента, в който императорът великодушно ни прощава. Не се шегувам, колкото и да изглежда невъзможно подобна елементарна манипулация да се реализира в ХХІ век спрямо едно уж европейско и демократично общество, тя е факт. В съответствие с това беше и поведението на самия Путин при последното му изказване, онова, което ти нарече „примирително”, Фили. Всъщност нищо примирително няма в него, просто под формата на уж подадена отново ръка и този път Русия демонстрира нагло имперско отношение към България, едва-едва прикрито със смокиново листо.

– Пламен, какви са конкретните ти основания да твърдиш това?

– Първо, Фили, Путин се изказа на среща в украинския полуостров Крим, територия, както знаем, незаконно окупирана от Русия. Точно това е поводът цялата демократична международна общност, включително България като страна от ЕС, да налага санкции и да води политика за сдържане на руската агресивност. София ясно е заявила, поне чрез президента и външния си министър, че подобряване на отношенията с Русия може да има само при решаване на въпроса с Крим според международното законодателство. Путин обаче провокира тази позиция, като точно от Крим уж протяга ръка към България. Второ, в изявлението си той говори за членството на България в НАТО не като факт с 11-годишна давност и плод на суверенен избор, а като забежка, която току-що се е случила и за която той великодушно ни прощава. На всичкото отгоре, отново опитва да ехидничи, че не е сигурен дали обикновените българи са доволни да членуват в алианса. Тази версия за добрия народ, който обича Русия и лошите политици, които са се продали на Брюксел и Вашингтон, отдавна се използва от българо-руската пропагандна машина, действаща срещу България. Трето, Владимир Путин изобщо не пита иска ли България да развива отношения с Русия на този етап, не, той директно казва, че това ще стане. Както се пее в прочутата песен – тук се слуша мойта воля, аз съм капитан! Бум! Четвърто, Путин директно лъже, като казва, че София се е отказала от проекта „Южен поток”, след като цял свят знае, че точно той го прекрати на пресконференция в Анкара. Пето, Путин никъде не споменава, дори не намеква, за българското членство в Евросъюза и как то ще се отрази на намерението му отново да се прави „Южен поток”. Ето защо, Фили, смятам, че би било твърде прибързано, недалновидно и против интереса на България, ако сегашното управление в София обърне сериозно внимание на поредната манипулация на руската външна политика и предприеме необмислени ходове.

– Има ли индикации за подобно нещо, изобщо, как се посрещна изявлението на Путин от българските политици?

– Както може да се очаква, откровените русофилски среди тук са във възторг. Те виждат възможност покрай завръщането на идеята за „Южен поток” около джобовете им да се завъртят отново едни големи и хубави пари за усвояване. Това са среди от бизнеса, това са медийни среди, също някои малки, но много кресливи русофилски неправителствени организации, това са и политици, най-вече от ляво и крайно ляво. Манипулацията на Путин бе горещо приветствана на първо място от партия Атака, която си е откровено руска. Бившият президент Георги Първанов, чиято формация АБВ пък дори е партньор в сегашното управление, също каза, че подадената от Путин ръка трябва да бъде поета – макар да е наясно, че никаква подадена ръка няма. Опозиционната БСП не остана по-назад и заяви – да чуем Путин. Социалистите обаче явно го чуват по особен начин. Като резултат от грешното чуване, те веднага започнаха да внушават, че Русия не е агресивна държава, а останалият свят иска да я представи за такава. И пак настояват България да се противопостави на европейските санкции срещу Кремъл. Тези реакции обаче, колкото и неприятни да са, могат да минат за естествени, Фили. Лошото е, че управляващата коалиция няма единна и ясна позиция по темата – или поне досега не е излязла с такава. Напротив, свидетели сме, че сред някои министри, а не е ясно дали не и у премиера Борисов, продължават да са живи очаквания, може би дори – надежди, проектът „Южен поток” наистина да бъде продължен. Е, освен пряко на българската национална сигурност и българските икономически интереси, това би навредило сериозно и на едва закрепеното напоследък европейско доверие в България. Да не говорим, че със сигурност ще разтърси самото управление, а най-вероятно и ще го срути.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com