Ще ме прощавате, не си падам по неприличностите, но личностите на Путин и Медведев навеждат на някои непривични мисли, породени от показването им в състояние на спир..спортна възбуда.

Поне си мислех, че е спортна , докато в края на репортажа по руския канал възбудата им не заприлича на спиртна. По какво ли? Ами по чукането.

Чукнаха се с чаши за финал. Поблъскаха малко уреди, после си изпекли месо ( сами- това се подчертава в обяснителните бележки на медийната прислуга) и накрая ги показаха да се чукат ( с чай, поне чашите бяха чаени и от тях се вдигаше пара).

Не искам да им се бъркам в линия живот, но дали и до тоалетната ходят заедно? Путин ли се бои от Медведев, да не му спретне нещо в негово отсъствие или пък Медведев не смее да се отлепи от своя ментор, но от незапомнени ( вече) времена двамата си вървят в комплект – единият отгоре, другият отдолу на двата най-високи етажа на властта в държавата.

Казват, че Медведев пазел гърба на Путин. Не знам коя част от тялото му пази, но чак пък да си пъшкат заедно пред телевизионните камери и в почивно време…Или не е почивно? Може пък това да им е работата, да помпат мускули като рекламни джуджета на руското величие докато руската икономика анорексично слабее, жизненият стандарт на редовия Иван Иванич пада като цената на петрола на международните борси. В същото време рекламните джуджета Володя и Митя се появяват потни и нахилени в домовете на руснаците от телевизионните екрани за компенса(нк)ция на несгодите, които Путин и Медведев изпросиха за своите поданици.

В ГДР имаше виц, според който източногерманци били пускани да тичат голи по Берлинската стена, за да видят ония на Запад, че и в Източна Германия има месо.

Явно др. Путин е понаучил нещо в Дрезден от бившите си братя по оръжие и е взел на въоръжение вицовете им в рамките на кампания, която щеше да е смешна ( какъв му беше любимия спорт – джуджи жицу, джуджо или нещо подобно?), ако не беше позорна.

Share on Facebook

Имам роднина, който живее в емирствата от 30 години. По професия е учител, и много поколения са минали през ръцете му, но до този момент му казват, че е чужденец във всички официални документи, и всяка година трябва да поднови зелената карта. Неговият живот е обвързан с гаранта. Стотици хиляди сирийци работят в залива от десетки години, но не могат да докарат роднините си от първо коляно и да ги спасят от варелните бомби в Сирия. Хиляди сирийски Повече [...]

Look at these cute owls. Use them to make a stunning garland. You need a colored sheet of...

Следващият президент, който ще бъде избран след около година ще бъде 45-тият по ред в историята на Съединените американски щати и 14-тият в историята на Съединените атомни щати. Но той ще бъде и 13-тият, на когото се прехвърля отговорнос...

Германци пуснаха сайт, който свръзва бежанци с домакини-добоволци

Европа може да спечели от бежанците, както Америка от имигрантите

Специално за Под Тепето – http://podtepeto.com/defile/nyakolko-leki-piesi-po-zhurnalistika/

Разхождам се онзи ден по една не много традиционна за пешеходни разходки улица и гледам билборд с реклама на някаква българска медия. Тя гласи следното: „Ние не отразяваме новините, ние ги правим”.
Оп-палянка-а-а, викам си – `фанаха се най-после.
Толкова отдавна се чудя кой постоянно убива, краде и насилва разни хора, като така създава гадните вечерни новини, които тормозят сънищата ни. Кой организира автомобилни гонки, кой е виновен за всички грешни политически решения, взети в България – поне през последните 25 години, кой управлява световния тероризъм, кой нахлува в Украйна и се прави, че никой не нахлува…..
И полицията се чуди. Политици и анализатори от цял свят си блъскат главите. Пък то отговорът бил съвършено прост.
Така е, съвършено прост е този отговор. Той еднозначно отговаря и на един друг важен въпрос – кой продължава да руши авторитета на медиите в България, авторитет, който и без това твърде отдавна стигна самото дъно и напълно забрави да отлепи нагоре.
Ами самите български медии го рушат, ето кой!
И докато тия пишман-журналисти се хвалят на билборд какви ги вършат, то първата божия заповед например на нормална, истинска, световна медия като ВВС е – не създавай новини.
Затова тази медия е световна. Когато работиш за нея, ти знаеш твърдо, че си на мястото, където нещо се случва, за да видиш какво точно се случва и да разкажеш правдиво каквото си видял на гражданите, които не са могли да дойдат за джумбуша. С други думи – не си там, за да участваш в боя с торти, а да снимаш и опишеш с думи прости кой на кого е разкрасил повече мутрата. Нищо, че торта за теб няма да остане, твоята торта е другаде, на място далеч по-високо и умно от това да произвеждаш новини и така да изкривяваш действителността.
Сякаш малко е изкривена тя от другите природни идиоти, които щъкат свободно насам-натам по света…..
Ако мене не вярвате, повярвайте поне на незавидната съдба на чутовния пловдивски херой на журналистиката Николай Бареков – от много хвалене, че създава новини, накрая той сам падна в тях.
Друга, още по-перфидна форма на псевдо-журналистика от това да създаваш новини, е да криеш новини. Или поне да се опитваш да ги криеш.
На класически пример за подобен опит станахме свидетели онзи ден. Един руски сайт, в желанието си да ни информира как управлението на Путин бащински се грижи за армията, публикува информация не само за увеличените заплати на военните, но и какви суми получават семействата на онези 2 000 руски жертви, дадени досега при конфликта в Украйна.
Половин час по-късно медията свали тази неудобна за Кремъл част от информацията, само че тя вече се беше разпространила като пожар.
Трудна работа е да се укрие подобно нещо.
Истината – и информацията за нея – както се казваше навремето, е шило в торба. По какъвто и начин да го поставиш вътре, то винаги ще пробие рехавата торбичка и ще си покаже носа навън. Така и истината не може да стои мирна, тя винаги намира начин да се появи изотнякъде и да стресне онзи, който си мисли, че е успял да я затрие. Да я спести. Скрие. Потули. Запази за себе си.
Укриването, спестяването на информация, е форма или на цензура, или на автоцензура – двата огромни бича пред свободата на словото и правото на мнение. Ако ме попитате кое от двете е по-опасно, веднага ще кажа – автоцензурата.
С откритата, ясна и официална цензура човек може някак да се бори. Може да я заобиколи. Може да я подлъже или дори излъже. Може, ако щете, да я направи на маймуна, стига да знае как се пише по онзи човешки начин, който маймуните не разбират.
Единственото нещо, което обаче някой журналист може да направи с автоцензурата, която го яде отвътре, е да се засили срещу първата му попаднала дебела стена и да си блъсне главата в нея колкото може по-силно. От това автоцензурата едва ли ще го напусне, но той самият може да остане удовлетворен, че, поне частично, си е получил заслуженото още приживе.
Да, автоцензурата в медиите е опит да си опазиш главата, без някой реално да ти я иска. Също като в онази история от нелегалната борба на Тодор Живков – той неистово се криел от полицията, обаче пък полицията за сметка на това изобщо не го търсела…..
Непременно трябва да се отбележи също, че автоцензурата върви ръка за ръка с некадърността. И обратно, свободният и независим журналистически дух е един от критериите за истински професионализъм.
Само човек, който, съзнателно или подсъзнателно, не се чувства достатъчно подготвен, достатъчно уверен в себе си, достатъчно умствено и психически стабилен, може да си причини такава мъка. Защото автоцензурата е истинска мъка и да живееш с нея си е професионално и човешко проклятие.
Е, добре, де, има и такива „професионалисти”, които са превърнали автоцензурата и слугинажа в своя истинска професия и забогатяват от това без капка срам. Не само в България е така, има го навсякъде по света, но в България подобни типове са особено много. Няма да ви казвам имената им – дълъг е списъкът, пък и вие ги познавате.
Обратното също е валидно – за да се придържа към максимално независима позиция в журналистиката, човек винаги плаща адски скъпо, понякога дори с живота си – но да не стигаме сега до драстичните случаи. Обикновено, поне тук, в България, където да си наистина независим журналист е буквално подвиг, цената, която плащаш, се състои от тотално разбито здраве и семейство, живот в относителна бедност, както и най-лошото – натрапчивата мисъл, че усилията ти отиват на вятъра.
Така е, защото в нашата професия една единствена птичка пролет наистина няма как да направи – или котките я изяждат, или умира от глад и студ.
Журналистиката е сложна система от обществени отношения и ако нещо куца в едно от тях, всички страдат. После започват да куцат всички, а стигне ли се до този момент, работата вече е много трудна за оправяне.
Хайде отговорете ми – откъде трябва да се започне, за да се оправи: от истинското професионално обучение на журналисти; от това собствеността на медиите и интересите в тях да са ясни и публични; от решението на вечния уж щекотлив въпрос – как така онзи, който плаща музиката, няма право да каже каква музика да се слуша; от това да научиш политиците на елементарното правило, че, като работят за обществото, независимите медии работят и за тях, а не, че като работят за тях, работят и за обществото…..Откъде да започнем, питам?
Като споменах, че журналистиката е система от обществени отношения, тук има един много важен въпрос – публиката. Няма сега да пиша докторска дисертация по темата за медийната публика, искам да се спра само на нещо, които наблюдаваме покрай новите електронни медии. Имам предвид тъй наречените „форуми”.
Те отдавна не са никакви форуми, но, така или иначе, продължават да съществуват и да се наричат така. Та нека да напомня някои елементарни неща на хората, които пишат в тях. Имам предвид на елементарните хора, които обикновено са в ролята на псувачи по принцип – останалите, нормалните участници, смятам, достатъчно добре разбират нещата.
Първо, когато вие, псувачите, коментирате текст на истински професионален журналист, не използвайте като главно обвинение фактът, че той е „платен”. Смешно е. Нали на човека това му е работата, за това му плащат, с това си вади хляба цял живот – пише. Дори най-елементарната логика сочи, че, след като някой доброволно му плаща пари за даден текст, то може би в него все пак има нещо повече от онова, което вие виждате, може би не е просто боб с кисело зеле.
Второ, вие, псувачите обикновено сте напълно неграмотни и несведущи по въпросите, по които се изказвате. Ами поне по тази линия малко се усъвършенствайте, та да имате основания за претенции, иначе всичко отива в свирката.
Трето, крайно време е вие, неуважаеми господа, да разберете, че вашето мнение всъщност няма никакво значение. Това е като в онази история за богатата и известна дама, дето на изложба на Пикасо му казала назидателно – господин Пикасо, нали знаете, че аз изобщо не харесвам вашите картини. На което геният отговорил – а вие, мадам, нали знаете, че вашето мнение по този въпрос няма абсолютно никакво значение.
Така, де, граждани, призовавам да се възприеме доста по-масово отсега разбирането, че правото на мнение не означава правото постоянно да дрънкаш глупости. Дори у нас в това отношение трябва да има някакви граници.
Има си елементарни правила на логиката, мисленето, писането, има си елементарни житейски, научни или други факти, с които човек трябва първо да е запознат, после да се съобразява, а чак тогава да изразява мнението си. Разбира се, и в този случай то може да се окаже погрешно – но поне няма да звучи претенциозно и тъпо.
Четвърто – в днешни времена е много лесно да пишеш, защото имаш клавиатура на компютъра и телефона. Когато обаче само защото може да каже нещо, някой реши, че е и достатъчно компетентен да го каже, тогава настава страшното – както в обществен план, така и в личен.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Те наистина ли са бежанци?

Как Полша се отнася към бежанците

Милен Радев

Ключов образ в книгите и в тезите на Виктор Суворов за подготовката, началото и хода на Втората световна война е „ледоразбивачът“.

Според забягналия в Англия бивш агент на ГРУ и днешен автор на заглавия с милионен тираж, плановете на съветските лидери още от началото на 30-те години предвиждат подкрепата и употребата на Хитлер и германския национал-социализъм в ролята на Ледоразбивач на революцията.

Сталин, писа Виктор Суворов, разбира, че Европа е уязвима само в случай на война. Ледоразбивачът Хитлер трябваше по военен път, съкрушавайки една след друга държавите на Запада, да разчисти пътя за световния комунизъм.

В хода на войната Ледоразбивачът на революцията щеше да губи сили и средства, да върши безумни зверства и от него щяха да пропищят всички народи.

За Сталин оставаше само да се появи на хоризонта с пълчищата на Червената армия за да бъде признат от всички за Спасител на Европа, комисарите му след няколко седмици да нагазят с чизмите си в Атлантическия океан, а чекистите да интегрират нацистките концлагери в ГУЛАГ и да почнат да ги пълнят с местни „буржоа“, „националисти“, „контрареволюционери“ и „врагове на европейските народи“.

Всички читатели на книгите на Виктор Суворов знаем колко малко време не стигна на кремълското сипаничаво джудже за да доведе тези си планове до край, до светкавична инвазия и „освобождаване на цяла Европа“.

Днес, 75 години по-късно,

в Кремъл е заседнало друго джудже.

Наистина, до генералисимус му остава да поеме още много ботокс, но, че е прилежен ученик на Сталин не може да му се отрече.

Нещо повече, стратегията на системата Путин, както става ясно от ден на ден, се оказва в много отношения по-рационална и гъвкава, по-добре замаскирана и дългосрочно планирана от сталинската.

Дано не се окаже и по-ефективна в преследване целите на злото.

Пиша това с убеждението, че пред очите ни ускорено се реализира нов план не само за дестабилизиране на Запада (преди всичко на обединена Европа), но направо за

разгромяване на Евросъюза,

за обезсмисляне и разпад на военната организация на НАТО, за изтласкване на САЩ от континента и за разпростирането на митичната Евразия до бреговете на Атлантика.

Ролята на „Ледоразбивач-2“ или на Ледоразбивача на евразийската революция този път Москва е отредила на агресивния ислямски екстремизъм. Най-съкрушителният инструмент на актуалния план на „системата Путин“ пък е библейски човешки поток, породен от безчинствата на Ислямската държава и на сродни й джихадистки групировки из Азия и Африка, който залива от месеци европейския континент. Няма изгледи милионите човешки същества, бягащи от невижданата жестокост на ислямистите и от техните опустошения, да намалеят в близко бъдеще.

Европа не може да прекрати ефективно това ново преселение на народите и да овладее текущата хуманитарна катастрофа

без да се отрече от всички базисни принципи,

на които е изградена днешната ни западна цивилизация.

От друга страна навлизането на милиони млади, динамични и отчаяни хора от съвършено чужди на Европа културни зони, социализирани в племенно-кланови структури с частично господстващи средновековни норми на обществено и семейно битие (Пакистан, Афганистан, Судан, Еритрея…) е екзистенциална заплаха за установения на континента ред. Продължи ли то неограничено, неминуемо ще се стигне до разпад на Евросъюза и до тежки социални катаклизми.

Както преди десетилетия Европа е отново пред избора между Сцила и Харибда.

Основният елемент на стария съветски план от трийсетте години за колизия на Германия със Запада – потреслият цяла Европа пакт Молотов–Рибентроп – бе все пак достатъчно публичен. Доставките на суровини, гориво, селскостопански материали от СССР към Германия, както и наложената още преди това от Коминтерна жестока борба на компартията с единствения сериозен противник на национал-социалистите, ГСДП бяха също така добре известни. На тази основа всеки разсъждаващ можеше сам да си направи изводите, накъде тика Сталин Ледоразбивача на революцията.

За разлика от тогава, днес наследниците на Сталин в Кремъл действат несравнено по-конспиративно, в духа на най-„добрите“ чекистки традиции при мащабни специални операции

с използване на дезинформации и провокации.

Затова би било илюзорно да се очаква откриването на твърди факти, безспорно доказващи наличието на план „Ледоразбивач-2“ на руски служби с основни позиции:

инфилтриране и манипулиране на ислямските екстремисти – – – подклаждане и разгаряне огъня на гражданските войни в Афганистан, Либия, Сирия, Ирак, Судан, Еритрея, Сомалия… – – – насочване на милионни маси бежанци в посока Север/Северозапад – – – предизвикване на хуманитарна катастрофа с все нови и нови жертви на трафика на хора през европейските граници – – – инфилтриране на ислямисти сред бегълците, пристигащи в Европа – – – социално и етническо напрежение и безредици из континента – – – сгромолясване на социалните системи в Европа – – – дестабилизиране и рухване на европейските структури – – – възникване на източния хоризонт на най големия борец с тероризма, новия Спасител и Освободител на Европа от игото на исляма Владимир Владимирович Руский, който прикотква държава по държава от разпадналия се някогашен Европейски съюз под знамето на Евразия

Изпробвано средство в подобни случаи е познатото cui bono? – т.е кой печели? в чия полза е това, което се случва? Тук отговорът е прост: развиващите се събития от падането на диктатурата на Кадафи в Либия до сегашната, организирана и мобилизираща човешки маси чак от далечен Пакистан, бежанска лавина към Европа освен за фанатичните ислямисти, които бълнуват всемирно господство на правоверните и унищожаване с огън и меч цивилизацията на кяфирите, са в полза преди всичко на чекистката клика в Кремъл. Т.е. на наследниците на болшевишките бандити, дошли на власт през 1917 и от тогава до днес не преставащи да ламтят за още и още страни и богатства за завладяване, за още и още човешки маси за поробване.

За принципната съвместимост на исляма с комунизма и за комунистическата инфилтрация и пропаганда в ислямските страни писа още през 1954 г. големият историк и ориенталист Бърнард Луис в своето блестящо есе Communism and Islam.

На нас, израслите в най-верния сателит на СССР, не е необходимо да ни се напомня за тесните връзки и влияние което държавите от социалистическия блок имаха в страните от Близкия Изток, за агентурните мрежи, които се изграждаха с помощта на източноевропейските и съветски служби, за общите действия с „арабските другари“ в търговията с оръжие и наркотици, в контрабандата и износа на терор на Запад. Въпроси, които изследва особено обстойно в книгата си „Дезинформация“ Йон Пачепа, бившият шеф на румънското разузнаване, забягнал отдавна в Америка.

Така че „новите“ служби на „нова“ Русия имаше на какво да стъпят, когато от началото на 1990-те години започна офанзивата в посока овладяване и насочване в правилната посока на възраждащия се ислям – както в бившия Съветски Съюз, така и в Близкия Изток.

Главният аналитик на Центъра за изследване на Източна Европа във Вилнюс Марюс Лауринавичюс е един малкото учени в световен мащаб, които методично и без конспиративни уклони изследват ролята на Русия в активизирането на ислямския екстремизъм. Търсейки корените на актуалната КГБ-истка връзка с исляма в ранното постсъветско време Лауринавичюс се връща към учредената в Астрахан през 1989 г. Всесъюзна партия на ислямското възраждане. Според една от най-големите специалистки по Средна Азия и Кавказ Санобар Шерматова (починала скоропостижно през 2011 г.) точно на този конгрес КГБ поставя под свой контрол онези мюсюлманки кръгове, които по-късно стават медийно известни като „вахабити“.

Чеченският политик в изгнание Ахмед Закаев сравнява функцията на Партията на ислямското възраждане с ролята на Либерално демократическата партия на Жириновски, създадена от КГБ за да не се позволи на истинските либерал-демократи в Русия да се обединят партийно. „По същия начин, казва Закаев, филиалите на Партията на ислямското възраждане, които бяха създадени в началото на 90-те години в мюсюлманските региони на бившия СССР, реализираха целта на Москва – проповядваният от тях ислямски радикализъм да бъде ваксина срещу автентичните национално-освободителни движения на съответния мюсюлмански народ.”

Марюс Лауринавичюс припомня и малко известния факт, че след кървавите масови протести в Душанбе през есента на 1991 г. там пристигат като посредници, изпратени от Москва, Анатолий Собчак и неговият помощник (по онова време чантаджия) Владимир Путин. По тяхно настояване властите на Таджикистан се съгласяват на свободни избори и регистрират новосъздадената Ислямска партия.

Разказвам тези неща, защото именно от кръга на същите Ислямски партии и на т.н. „вахабити“ по-късно израстват зловещо познати личности като чеченските командири Шамил Басаев, Салман Радуев, Руслан Гелаев. Всички те съгласно многобройни свидетелства на познавачи са свързани отдавна с руските спецслужби и полагат бойното си кръщение през 1992 г. на страната на проруските сепаратисти в Абхазия, където се прославят с нечувани до тогава жестокости.

От същите тези чеченски „вахабитски“ среди в днешно време се рекрутират хиляди бойци на ИД, ИДИЛ и пр., които пристигат в Сирия и Ирак организирано от Русия (масово се ползват безвизовите полети за руски граждани до Турция), както подробно писа наскоро авторът на бестселъра „ИДИЛ: вътре в царството на терора“ Майкъл Уайс в The Daily Beast. Че сред тях се намират както автентични фанатици, така и насочващи и манипулиращи ги съобразно руските интереси агенти на СВР и на ГРУ едва ли можем да се съмняваме.

Президентът на реномираната фондация Джеймстаун Глен Хауърд обръща внимание на пропагандната работа, която емисари на Москва активно вършат в арабски среди, близки до ислямската армия на терора. Завърнал се от Багдад той описва как в луксозния хотел ал Рашид

сноват многобройни руснаци,

които се сдушават с иракски правителствени чиновници и разпространяват безумни конспиративни теории за това, как Америка била създала ИДИЛ и искала да унищожи чрез нея арабските правителства.

Върнем ли се малко по-назад в нашето съвремие не бива да забравяме и шокиралия до такава степен света, че бе бързо потулен и почти забравен, факт за пребиваването на дясната ръка на Осама бин Ладен и „мозъка“ на Ал Каида

Айман ал Зауахири в Русия и България.

Скоро след атентатите в Ню Йорк на 11.9.2001 г. „Независимая газета“ писа, че ал Зауахири е бил в България в началото на 1996 г. и е искал политическо убежище от правителството на Жан Виденов. Според изданието на 29 февруари в Кайро се състояли специални разговори за съдбата на търсения и от Египет терорист между българския зам.-министър на външните работи Иван Христов и египетския министър на външните работи Амр Муса, вследствие на които на ал Зауахири му се наложило да напусне България.

Авторитетното британско издание „Defense & Foreign Affairs Strategy” писа обаче още на 31 август 1996 г., че „Египтянинът Айман ал Зауахири ръководи ислямистка терористична организация в Босна и Херцеговина от специалната си централа в София, България.“ Същите данни се повтарят отново в това издание през януари 1998 г. Информацията за централата на Зауахири в София е била цитирана и на заседание на републиканската комисия по външна политика към US Сената на 16 януари 1997 г.

Нещата стават особено интересни на 1 декември 1996 г. Съгласно публикация на „Wallstreet Journal“ един месец след самолетните атентати в Ню Йорк, на този ден ал Зауахири е задържан при опит да проникне със свои съратници от Азърбайджан в Дагестан. Той прекарва половин година в руски специален затвор, където (както после обясняват руските власти) е подлаган на разпити от ФСБ, но тъй като успял да ги заблуди и тъй като не могли да установят идентичността му, нито да декодират съдържанието на лаптопа му (!), накрая се принудили да го пуснат по живо по здраво и даже му върнали трите хиляди долара, които намерили у него заедно с всички данни за различни банкови сметки в Хонг Конг, Малайзия и САЩ.

Изявения специалист по Източна Европа и Близкия Изток, професорът от Колежа на военноморския флот на САЩ Джон Шиндлър, които наскоро подробно припомни в Businessinsider удивителния престой на ал Зауахири в Русия и още по-удивителното му излизане от там, лаконично уточнява, че скоро след това дългогодишният терорист, търсен от службите за сигурност в няколко държави заминава за Афганистан, установява контакт с Осама бин Ладен и става истинският автор на новата стратегия зад Глобалния ислямски фронт, като насочва Джихада вместо срещу местните арабски диктатори вече срещу Америка и евреите по света. С декларация на двамата нови съратници от февруари 1998 е родена Ал Каида и е положен пътят към 9 септември 2001 г.

За престоя на ал Зауахири в Русия разполагаме и с едно интервю на покойния Александър Литвиненко, година преди убийството му в Лондон. Там той за пръв и единствен път разказва, че като служител в същия отдел на ФСБ, занимавал се с ал Зауахири, му е непосредствено известно, че

арабският терорист е преминал шестмесечна подготовка

в Дагестан, а после е изпратен от ФСБ в Афганистан за да стане дясна ръка на Осама.

След като разглежда детайлно всички познати факти за престоя на ал Зауахири в Русия проф. Шиндлър прави следния внимателно премерен извод: „Изглежда оправдано да се твърди, че Москва е постигнала определена договорка с д-р Зауахири докато той се е намирал под контрола на ФСБ. Че е преминал подготовка от страна на ФСБ е съвсем допустимо, че и днес съществуват определени отношения между Русия и Ал Каида е в рамките на реалността“…

Тази редица от имена и публикации може да продължи още дълго. Не бива да си правим илюзии обаче, че извън подобни разследвания на ангажирани учени и публицисти в обозримо бъдеще ще се появят твърди, документални доказателства за руския мениджмънт или най-малкото за руското използване за свои цели на радикалния ислям и най-вече на предизвиканата от него миграционна лавина, стремително пълзяща по Европа.

В края на краищата, трябваше да минат повече от 50 години преди да се появят оригиналите на тайните протоколи към пакта Молотов-Рибентроп. А и днешните кремълски наследници на лубянските чекисти са доста по-опитни и цинични от своите предшественици за да оставят нещо черно на бяло.

Достатъчно е обаче да следим с будни очи как Русия обвързва в общ антиамерикански и антиевропейски интернационал всякакви неонацистки, националистически, дясно-радикални и левичарски, антиглобалистки и антикапиталистически групировки по цяла Европа, да не пропускаме нагнетяването на паниката и злорадите репортажи от гръцко-македонската граница на флагманите на руската чуждоезична пропаганда на Запад – телевизионния канал RT или медийната група Sputnik…

Достатъчно е да видим как общежитията и лагерите на бежанци в Източна Германия се щурмуват и подпалват от неонацисти, накичени с германски и руски или дори знамена на Луганската и Донецка „република“…

Достатъчно е да чуем как тълпите от маргинали и дебеловрати националисти, стичащи се редовно на митинги в големите германски градове за да хулят Евросъюза, Америка и „банкерите от Уолстрийт“ аплодират всяка похвала от трибуната по адрес на Путин и неговите „прохристиянски“, „антиислямски“ и „антиамерикански“ позиции.

И това е достатъчно за да разберем – намираме се посред реализиращия се на живо план „Ледоразбивач-2“.

И да осъзнаем, че след безподобните предателствата на Асанж/Викилийкс/Манинг/Сноудън, които предоставиха на Русия необозрими масиви от жизнено важни секрети на нашия западен свят, е трудно да се разчита на сериозно прогнозиране и ефикасно активно противодействие от страна на специалните ни служби. Както виждаме и с проспиването на бежанската вълна, и с устремното възникване на ИДИЛ от нищото, и с целия фарс на „арабската пролет“, службите ни са на практика парализирани.

Същото, за съжаление, се отнася в голяма степен и до водещите политически личности на Запада, чиито тайни – лични и държавни – легнаха без съмнение в специалния сейф на Кремъл след тежките провали от последните няколко години.

И зад всичко това мрачно се люшка сянката на руския ядрен шантаж. Готовността на Москва, в която едва ли някой се съмнява, да бъдат приложени в реалистични бойни сценарии и тактически ядрени оръжия…

Какво остава тогава?

Остава да се обърнем към може би единствения вдъхновяващ пример от последните години: украинската народна революция от зимата на 2014 и украинския всенароден подем, с който страната воюва без да се обезкуражи вече година и половина срещу многократно превъзхождащите я сили на съседната супердържава.

Как става това?

С вяра в собствените сили и в правотата на собствената кауза. С надежда в добрия изход и в победата на доброто над злото. С взаимна помощ и подкрепа, с жертвоготовност и без егоизъм.

Т.е. с новозаветните вяра, надежда и любов (1 Кор 13:13).

Това е което ни остава и това е което Европа трябва да възроди за да устои.

И за да провали плановете на ученика на генералисимуса.

Продължаваме пътуване на автостоп из Балканите заедно с Петър. Започнахме с Охрид, днес тръгваме към плажовете на Албания. Приятно четене:

Дерми в Албания

част втора от

На стоп из Балканите

Така сутринта рано започнахме да си приготвяме багажа и да се насочим

към следващата цел – Албанското крайбрежие

Тук беше и мястото, където се разделихме с Росен и Анастасия.

Не ни се тръгваше от Охрид, но

ни чакаха още не малко уникални места и с нескрита тъга си тръгнахме от този езерен град. Задължително всеки от нас е взел нещо със себе си от това приказно място и знае, че отново ще се върне тук.

Стопирането отново започна, този път в една малка междуградска уличка. Трябваше да вървим няколко километра с тежките си раници, но пък стигнахме до по-удобно място, където ни спря и първия за деня човек. С него можеше да се разбере само Саша, тъй като той говореше албански и малко италиански, така италианския влезе в употреба. Албанецът ни остави в

Струга,

като ни увери, че след два часа ще ни вземе и закара до Тирана. Така ние доволни, че ще видим следващият по големина град на Охридското езеро и ще стигнем бързо до Тирана обиколихме малкото градче и се озовахме на плажа където наблюдавахме как деца се учат да плават.

Малко преди уречения час с уредения ни транспорт решихме да се разходим още

в Струга за последно

и да тръгнем към Албания.

Часът беше 13:30, албанеца закъсняваше с 30 мин., но за нас не беше проблем – знаехме, че ще ни закара и това ни успокояваше. Когато се появи ние радостни се приготвихме да се сложим раниците в багажника и да се качваме в колата. Тогава разбрахме, че това май няма да стане, той започна да обяснява някакви неща на италиано-албански, че му дължим пари за превоза до тук и по още 50 € до Тирана. Без много излишни приказки разочаровани тръгнахме да търсим улицата, която ще ни отведе до края на града. След около час отново бяхме със свалени раници и вдигнат палец. Може би сме чакали около 20 мин. и

спря кола с двама албанци, които отиваха към границата

През повечето време ни разказваха как не обичат рода си, предупреждаваха да внимаваме в Албания. С немалка изненада беше за тях, че ще ходим в Албания на море.

Така и от дума на дума стигнахме Шиптария.

Албания

Границата минахме бързо,

въпреки голямото притеснение на Саша. Температурата на въздуха беше над 40 градуса и ние решихме, че ще си починем малко преди да стопираме отново. Така се озовахме в единственото заведение до границата.

Беше и първият ми сблъсък с албанска бира

Албания беше и единствената държава на Балканите, която освен английски и ръкомахане нямаше друг начин да се разберем. Италианския влезе в употреба, но не толкова колкото ни се искаше.

Тук вече се разбра, че не сме си вкъщи

Хората, порядките, инфраструктурата, дори стоките в магазина – всичко беше различно. Така докато се охлаждахме си говорихме за това как и откъде ще стопираме към Тирана. Както народът е казал – всяко зло за добро, така и случайно седналата двойка момче и момиче до нас чуха нашия разговор. Момичето беше македонка, а приятелят й от Албания, така ни предложи

да ни закара до Тирана

и да му правим компания по пътя. Без да сме на пътя, докато си седим и наслаждаваме на студените албански напитки вече имахме уреден транспорт.

Автостоп в Албания

Не помня името на нашия албански приятел, но му измислихме прякора „Амстердам”… предполагам сами може да се досетите защо. Той не само ни закара до Тирана, но и ни заведе до мястото, където се събират незаконните микробуси превозващи пътници от град в град.

Транспортът в Албания си има собствени правила,

които ако искаш да пътуваш където и да е из самата държава трябва да спазваш. Така се озовахме в

Дурес (Драч)

около 20 ч.

Нямахме идея къде ще спим, носихме палатка и спален чувал, но решихме да обиколим плажа докато не ни се доспи. Така попаднахме и на военен палатков лагер, където войник ни предложи да спим в неговата палатка (тримата), без да се колебаем продължихме да проучваме плажа, който беше километри хотели и шезлонги. Така се и озовахме

гушнати, завити със спален чувал, върху един шезлонг на първа линия на плажа

Само ще кажа, че колкото на мен ми хареса това интересно импровизирано спане, толкова на Саша й беше неприятно, най-вече глутниците улични кучета обикалящи навсякъде, така и безброй хапещи комари.

Вечерта беше една от най-дългите в цялото пътуване.

Ден 4. (18.07)

Сутринта за нас беше прекрасна – вечерта е отминала. Оправихме се още в 5:30 и около 7:00 решихме

да пием кафе в едно от множеството заведения в Дурeс

Проверихме си съобщенията чрез безплатния Wi-fi, пуснахме статус във Facebook като това беше един от начините да поддържаме връзка с множеството приятели и роднини, които се притесняваха за нас и нямаха представа къде сме и как се справяме.

С нови сили тръгнахме

към следващата дестинация – Дерми,

един уникален плаж в южния край на Албания. Решихме, че ще пробваме да стопираме до там, но първо трябваше да намерим пътя. Така се озовахме до локален път до магистралата, който ни се стори добро място за стопиране, така и застанахме до една бензиностанция и започнахме да махаме палец. Коли не спряха, но пък

срещнахме германец, който пътуваше пеш до Израел

Беше си заделил месеци за това пътуване, като единствено спира да спи и – продължава.

След чакане на слънцето работника в бензиностанцията, до която стопирахме на много развален албанско-английски ни обясни, че от тук никой няма да ни вземе и, че има

маршрутки до Вльора, където трябва да вземем друг транспорт до Дурес (Драч)

Качи се на мантинелата и, чакайки там няколко десетки минути, спря бял микробус, ръкомахайки и викайки да се качим бързо ние се качихме и преди да разберем

вече се движихме с луда скорост по албанската магистрала

Няма да скрия, че минавайки покрай села с по пет къщи, и пътища, непознаващи асфалт, със Саша си припомнихме новинарски емисии споменаващи трафика на органи от Албания. За наше щастие стигнахме без проблем във

Вльора,

като заплатихме за нашето пътешествие 10€. Около 10:30 вече бяхме в рейса, пътуващ от Вльора към Дерми, но за наша (неприятна) изненада рейсуъ не помръдна следващите два часа.

Вътре беше дори по-горещо и от температурата навън (около 40 градуса). Ние предпочетохме да не изоставяме багажа и стояхме вътре. Изводът, който си направихме е, че докато не се напълни рейса до последната седалка, не тръгва, независимо колко време ще чака. Така малко след 12:00 потеглихме с над 50 човека в рейса, без отворен прозорец и без климатик.

Първо минахме покрай някои от плажовете на Вльора, но след това започна да се изкачва в планината и красотата, която се показваше зад всеки завой компенсира всичко негативно преди това.

Така около 14:00 пристигнахме в

Дерми,

едно наистина красиво място, пътуването си струваше. Първото нещо, което направихме беше да седнем и да изпием нещо освежаващо, да проучим обстановката. Да се насладим на успеха си, че стигнахме дотук толкова бързо.

Дерми нямаше нищо общо с Дурeс,

много по-чист плаж, място за палатки, магазинчета имаше навсякъде, да не говорим за красотата на водата и планината.

След почивката и фотосесията, която си направихме решихме да потърсим подходящо място за палатката. Не ни отне много време и вече бяхме си разпънали „къщата” за следващите няколко дни. Веднага след това побързахме да влезем във водата и да направим първото плуване в албански води.

Вечерта прекарахме на плажа където си говорихме и гледахме красивия залез до късно.

Ден 5. (19.07)

Колкото и да ни се искаше да си поспим в палатката след 8:00 часа вече става невъзможно да се седи повече от 2 минути вътре.

Слънцето напича толкова силно,

че трябваше да търсим сянка някъде другаде. Температурата беше +40 градуса дори и на сянка, а водата толкова солена, че не може да се седи вътре много време. За това решихме да седнем на кафе и нещо освежаващо в най-близкото заведение.

Палатката си я опънахме точно до една стена от бивша сграда на плажа, като до нас имаше остатък от бетонно съоръжение, предвид историята на Албания вероятно беше бункер, като на него беше опряно ремарке за лодка.

По цялото останало крайбрежие имаше множество шезлонги с чадъри, но струваха по 500 леки за ден. Ние решихме, че може просто да си направим наша си сянка. Близо два часа под най-горещото слънце търсехме материали и майсторихме. Крайния резултат не беше това, което очаквахме, но и материалите не бяха много.

Успяхме малко да си починем и скрием от слънцето, но на каква цена? Късния след обяд решихме да обиколим градчето, за да се раздвижим и да поснимаме някои от красотите на крайбрежна Албания.

След като се прибрахме около 20:00 часа

Саша реши да си полегне, тъй като й беше лошо почти цял ден

Аз си взех бира от близкото магазинче и така час и половина наблюдавах морето, планината и се наслаждавах на цялата обстановка. След като Саша се събуди решихме, че ще е най-добре да си легнем и така около 22:00 часа вече бяхме в палатката. Малко след това се появиха и доста шумни нови посетители на нашия плаж, тъй като до сега след 20:00 на плажа оставахме само ние това ни изненада, но плажа е за всички и ние с интерес ги наблюдавахме. Интереса ми се повиши още повече когато чух да си говорят на български. През това време Саша се влошаваше все повече.

Около 1:30 след полунощ толкова й прилоша, че трябваше да излиза на няколко пъти от палатката, като и двамата не знаехме какво да направим. Имах няколко хапчета за различни симптоми, но тя категорично отказа да вземе каквото и да е освен вода. Водата си я купувахме, тъй като нямаше къде да си налеем, а в този случай и по-добре за нас беше този вариант.

Ден 6. (20.07)

Това разболяване промени плановете ни,

тъй като идеята ни беше на 6-тия ден да се отправим към Тирана и евентуално към Черна Гора. Както написах по-горе, а явно ще го повтарям често – всяко зло за добро.

Така сутринта, почти не спали, решихме

да заделим целия ден в почивка и глезене,

за да се почувстваме по-добре. Рано отидохме до съседния плаж, който беше пълен с шезлонги и веднага си харесахме два под голям чадър. Хубаво е да спомена, че раниците с всичкия багаж го зарязвахме в палатката, взимахме си само документите и парите. Няколкото дни

на плажа в Дерми нямахме никакъв проблем

с това си решение. Единствено с едно въженце връзвах ципа на палатката. Не, за да спра евентуално крадци, а да разбера дали някой е влизал или не и винаги намирах вързаната панделка точно така както я оставях.

Така си се бяхме изпънали на шезлонгите, още от сутринта и си почивахме. От магазина си взехме студен чай, плодове, зеленчуци и прясно изпечен хляб.

По обяд дойде човек да събере парите за шезлонгите, така платихме по 500 леки на човек (1000 леки = 15 лв.).

Плажът с шезлонгите

Излежавахме се, плувахме в прекрасната кристална вода, хапнахме, отново си се пекохме и така до ч. Решихме, че е време да се поразходим и да пийнем някъде нещо свежо и разхладително. Така седнахме в заведението, което гледаме от няколко дни намиращо се на края на една скала, буквално във водата с прекрасна гледка.

Поседяхме доста време на това място, наблюдавайки какво се случва из плажовете на Дерми, говорейки си за това къде се намираме в момента и колко лесно стигнахме до тук. Тази тема се дискутираше през цялото пътуване, тъй като местата, които посещавахме постоянно се сменяхме, транспортът също беше различен и, все пак,

ние винаги се озовавахме на точното място в точното време

Около 18:30 решихме да си приберем не нещата от шезлонгите и да се разходим

до края на плажа в Дерми

Така и направихме, прибрахме си нещата в палатката, хапнахме каквото имахме – няколкото зеленчука, малко хляб и тръгнахме да се разхождаме.

Плажната ивица се оказа доста голяма,

открихме няколко къмпинга, които бяха доста посещавани с естествена сянка от палми и дървета, пейки и охрана. Оказа се обаче, че на нас това не ни беше нужно, ние си имахме свободен плаж за палатката. Така до късно събирахме впечатления от това как протича туристическия живот в тази част на Албания. Не е много по-различно от останалата част на Света – хората са там да се забавляват. Условията създава разликата.

Природата, която притежава Дерми е уникално красива,

комбинацията между планина, кристално чисто море и силното слънце създават един рай за плажуване.

Очаквайте продължението

Разказът е със запазени права!

Автор: Петър Теодосиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Още пътеписи от близки места:

1. Из Балканите (2): От Черна гора през Албания към Струга
2. Албания (2): Дурес (Драч)
3. На море в Албания – Албанска Ривиера
4. Към предците от Албания: Тирана, Дуръс (Драч), Елбасан, Корча и Виткучи
5. Лек пилигримски поход от Охрид до Албания
6. От Вльора към Тирана (5 част на Албания през пролетта)
7. Нови приятели в Тирана (2 част от Албания през пролетта)
8. Охрид (На автостоп из Балканите (1))
9. Албания – културен шок?!?
10. През Скопие до Тирана (начало на Албания през пролетта)
11. Балканкан* (2): От Охрид към Албания
12. Западни Балкани 2006 – 2 част – Албания

Похвалих се надълго и нашироко, че тази година ми се събраха цели 9 дни море – лукс, който не съм си позволявала от 2010 година насам. И няма по-голямо удоволствие от това дните да започнат да се сливат, а вълните да са фонът на всеки ден. Нямам истории от барове – имам разходки по залез, вино до вълните, прочетени страници и малко тен.

Царево

На юг, отново на юг… Основната част от почивката прекарахме в Царево. Оказа се, че от последното ми стъпване там, градът се е развил доста – по съвпадение, точно в изборната година са се явили нова крайбрежна алея с велосипедна част, обновена морска градина и доста поправени улици. Каквато и да е причината, хубаво е един крайморски некурортен град да се грижи така за себе си.

Имайки предвид, че Царево си е просто едно наскоро повишено село, не може да очаквате особено много от гледна точка на заведения и забележителности. Тук идвате, за да се разходите спокойно по крайбрежието, да погледате лодките на малкото пристанище, да минете през градината и евентуално да хапнете някъде.

Тъй като обожавам прясна риба, ще направя малка класация на добрите места за хранене, които никак не са много. Златният медал отива при ресторант Del Mare, точно на плажа на Василико – супер обслужване и най-жестоките миди, които съм опитвала. Второ място за бистрото До плажа – до същия плаж, малко, семейно, с чудна цаца в панировка от царевично брашно. Трето място за класиката Рибарска среща до пристанището – трагичен персонал, който обаче не може да засенчи вкусната и прясна риба, в бляскаво разнообразиею: сафрид, ватос, барбун, попчета, каквото си пожелаете.

Хубавото на Царево е липсата на туристи – да можеш да се разхождаш свободно по улиците си е истинско щастие за нашето Черноморие, особено на фона на места като Созопол, където буквално (е, не буквално) ходиш по главите на организирани туристически групи накацали по “реставрираната” крепостна стена.

Rocamar

Прекарвахме времето си в комплекс Rocamar на плаж Нестинарка. Трябва да си призная, че апартхотелът е чудесен – не го казвам просто защото почивката там беше по покана на Ани от Rocamar, а защото тук има нещо различно. Стаите са светли, а помещенията са големи, с много място за дишане. Ние бяхме настанени в малък китен апартамент със спалня и хол, а от кухнята се възползвахме нееднократно – за приготвяне на тиха вечеря с домашен боса нова акомпанимент до миене на задължителното плажно грозде. Вместо на така модерния стил “късен руски лукс”, се залага на чист интериор със светли и ненатрапчиви мебели. Шегувахме се, че това е апартхотел за хипстъри, а не за летуващи руски семейства. Другата приятна изненада на Rocamar е екипът – хора, които наистина се оптаха да ни помогнат и да направят престоя ни там по-приятен.

И така мина моята почивка: всяка сутрин – няколко крачки и си на плаж Нестинарка с по-прозрачна вода от всичко на юг от Бургас. Лекият бриз гали лицето ти и се опитва да те разсее от интересна книга, имаш достатъчно лично пространство – евентуално ограничено от гуш с половинката преди влизане в безобразно плиткия залив. И така изкарах 6 дни, потънала във фентъзи и Scrabble.

Черноморец

Последните 3 дни си бяхме отделили за гости на Градина, но времето си имаше собствено мнение по въпроса и в крайна сметка изкарахме уикенда в Черноморец (с изключение на една разходка до Созопол, за която даже няма да говоря – съветът ми е да ядете едни кюфтета в бирария “София” и да не се върнете повече в този убит курорт).

В сравнение с Черноморец Царево си е истински динамичен областен център. Не мисля, че съм попадала на по-малък морски град от Черноморец – което си има и своя чар. Намерихме си малки улички, широки полета на края на града, както и най-великото място да си построиш къща. Времето не беше чудесно, но и не валеше, затова изкарахме времето на крак.

Учили са ме, че в края на добрите блог постове трябва да има заключение. Такова в момента просто не ми идва. Може би защото морето винаги ме оставя без думи, може би защото докато пишех всичко дотук, се уморих от приятни спомени До скоро, море!

Постът Морето на юг: Царево и Черноморец е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Продукти за 4 порции:
1 ½ ч.ч. леща
1 глава кромид лук
2 моркова
2 кренвирша
1с.л. брашно
1 домат
4 скилидки чесън
1.л. сол
1ч.л. чубрица
1ч.л. червен пипер
70г краве масло

Приготвяне:
Традиционната лещена яхния и колбас за разнообразие. Рецептата е малко по- различна от тази, която готвех досега. Яхнията според тази технология става по- гъста благодарение на брашното. Скилидките чесън придават по- приятен вкус и аромат на гозбата. Лещата накисвам във вода. Престоява едно денонощие. Останалите зеленчуци почиствам и измивам. Рендосвам домата и морковите. Лука скълцвам на дребно. Почиствам скилидките чесън. В тенджера слагам парче краве масло. Поставям съда на включен котлон. Запържвам лук и морковени стърготини. После добавям лещата и литър топла вода. Пробърквам и похлупвам съда. През това време смесвам доматен сок с брашно. След четиридесет минути варене, отхлупвам и добавям доматена кашица, сол, чревен пипер и скилидки чесън. Пробърквам, похлупвам и оставям яденето да се готви на тих огън. Достатъчни са още четиридесет минути. Накрая поръсвам чубрица и оставям да къкри на изключен котлон. Кренвиршите срязвам на две. Правя напречни резки по колбасчетата. Намaзвам с олио. Запичам на оребрен тиган. Поднасям готвена леща със запечен кренвирш.