30 години от убийството на великия украински поет Василь Стус

Милен Радев

Безбройни и неописуеми са престъпленията на болшевишката власт.

На сметката на Съветския съюз (чието разпадане било според днешния московски диктатор най-голямата катастрофа на XX век) висят със страшна сила трагедиите на цели народи и гибелта на милиони невинни човеци.

Геологически гигантските цифри на жертвите не могат да бъдат схванати нито рационално, нито още по-малко пък емоционално, ако не се взрем по-внимателно в отделни човешки съдби, ако не извадим личните имена от безименната маса.

Една от най-свидните, непоправими, необясними по нормалните човешки мерки загуби е убийството точно преди 30 години на украинския поет и правозащитник Василь Стус в лагерите на Пермския остров от архипелага ГУЛАГ.

Който през 70-те и 80-те години на миналия век е слушал пристрастен предаванията на Радио Свобода с редовните сводки от нелегално издаваните в СССР „Хроника на текущите събития“ и съобщенията на Московската хелзинкска група помни добре имената на вече легендарните украински политзатворници Леонид Плющ, Иван Светлични, Вячеслав Черновол … и разбира се Василь Стус.

Бъдещият поет е роден през 1938 г. във Виницка област, но скоро се премества със семейството си в Донецк, така че този измъчен днес от руските окупатори украински край е неговата истинска родина.

Завършва историко-филологическия факултет и през 1963 г. става аспирант в Киевския институт за литература. Василь Стус започва творческата си и гражданска активност в самия край на Хрушчовското размразяване, а за начало на неговата активна антисъветска и правозащитна дейност се приема легендарната прожекция на филма на Сергей Параджанов „Сенките на забравените прадеди“ в киевския кинотеатър „Украйна“, когато група известни украински патриоти публично протестират срещу вълната от арести на КГБ срещу интелектуалци.

Василь Стус е изключен от аспирантурата и през следващите години препитава себе си и младото си семейство като общ работник, огняр и технически помощник. Същевременно пише поезия и превежда Гьоте, Рилке и Лорка. Подписва активно писма на протеста и участва в акции на силното тогава украинско правозащитно движение.

През 1972 г. е осъден за антисъветска агитация и пропаганда на 5 години лишаване от свобода и 3 години заточение. В следствения изолатор пише и прехвърля на свобода първата си стихосбирка. Излежава присъдата в страшните Мордовски лагери, а на заточение е изпратен във варламшаламовския Магадан, където работи в златните рудници.

От там пише заявление до правителството на СССР, че се отказва от съветското гражданство. „… да продължавам на нося съветското гражданство е за мен нещо невъзможно. Да бъдеш съветски гражданин – значи да бъдеш роб …“, пише Василь Стус. Изтезаван физически, с глад и студ, в карцери и одиночки, поетът е през 1975 г. на ръба на смъртта, но е спасен буквално от своите сълагерници, главно украинци, известни със своята непреклонност и другарство. Това става точно когато Изтокът и Западът преговарят и тържествено подписват т.н. „Хелзинкско споразумение“…

Излязъл на свобода през 1980 Василь Стус е арестуван само няколко месеца по-късно и осъден на 10 години принудителен труд и 5 години заточение. Гротескното е, че обвинението е тъкмо за работата му в правозащитната Московска хелзинкска група Защитава се сам пред съда, а защитните му слова са блестящ пример за непобедимостта на човешкия дух. Отбива „наказанието“ си в село Кучино, един от най-страшните острови на Пермския лагерен архипелаг.

За неподчинение и свободомислие му се налага забрана за свиждания и последната среща с жена му Валентина е през пролетта на 1981 г. В лагера пише стихове и успява да изпрати нелегално някои от тях дори на Запад. През 1985, само месеци преди смъртта му, комитет, в който участват Хайнрих Бьол и Лев Копелев издигат кандидатурата му за Нобелова награда за мир. Според мнозина именно опасността от нов Нобелев скандал кара съветското кагебистко началство да отнеме живота на Василь Стус.

Преди това обаче при обиск са намерени и отнети над 300 стихове. Изчезнали в подземията на тайната полиция, те до днес не са предадени от наследниците на КГБ на семейството, на читателите, на сънародниците на Стус – всеобщо признат за най-големия поет на съвременна Украина. Както си спомнят сълагерниците му, тази невъзвратима загуба, съкрушава поета и сякаш му отнема жизнената сила.

На 47 години той започва гладна стачка на 27 август и в нощта на 3 срещу 4 септември 1985 г. умира, без конкретната причина на смъртта му да е известна до днес. Неговият съратник и приятел Леонид Плющ, екстрадиран по това време на Запад, издаде през 1987 г. в Париж покъртително есе „Убийството на Василь Стус“.

През 1989 година останките поета са пренесени и погребани в Киев, през 1990 той е официално реабилитиран, а през 2005 президентът Юшченко присъди на Василь Стуст „за несъкрушимост на духа, за саможертвена служба на Украйна и на националната идея, за високи хуманистични идеали на творчеството“ посмъртно званието Герой на Украйна.

Зловеща светлина върху сегашна Русия, като пълноценна продължителка на делото на Съветския съюз, хвърлят събитията около съдбата на паметните места на Василь Стус днес.

В окупирания от руски наемници Донецк незаконните местни власти изкъртиха тази пролет паметната плоча с барелеф на поета пред входа на филологическия факултет на Университета.

В Перм, в село Кучино, организацията „Мемориал“ отдавна поддържа единствения в Русия музеен комплекс с изцяло запазен концлагерен пункт от ГУЛАГ. Тук са лежали най-знаменитите от антисъветските дисиденти – Владимир Буковски, Сергей Ковальов, Юрий Орлов, Валерий Марченко, Натан Шчарански, Глеб Якунин, Левко Лукяненко…

През последните две години по съдебен и административен ред музеят бе отнет на гражданската организация-учредител, която бе принудена да се саморазпусне и сега това уникално свидетелство за съветския терор ще бъде разрушено и реконструирано. Същата участ заплашва и запазената килия, в която в пълна изолация издъхна преди 30 години Василь Стусь…

В Украйна днес Василь Стус е признат и се изучава като един от най-големите поети на украинския език. За нас, българите, дори без да разбираме изцяло стиховете му в оригинал, поезията на Стус звучи по неповторимо мелодичен, напевен, звуково-живописен начин. Запазени са само 5 негови стихосбирки, две от тях издадени своевременно на Запад – „Кръговрат“ (1965), „Зимни дървета“ (1970), „Весело гробище“ (1971), „Време за творчество“ (1972) и накрая върхът на Стусовата поезия – сборникът „Палимпсести“ (1971-77), публикуван през 1986.

Докато в началните му произведения Стус е преди всичко лирик, възторжено рисуващ света около себе си, като контрапроект на грозната съветска действителност, с времето той става мислител, обличащ в поетична форма философските си и човешки терзания. Украинската родина, прекрасният и богат украински език, жестоката украинска съдба през ХХ век са чести негови теми.

Потъвайки все по-дълбоко в реалността на ГУЛАГ Василь Стус естествено губи от своята жизнерадост, „втвърдява се“, помрачнява, но нито за миг не се разколебава в противостоянието си на комунизма като чисто зло. Същевременно в неговите стихове сякаш все повече и повече се концентрира цялата културна история на Украйна, тъй разнообразни като теми и стилистично богати са те.

Леонид Плюшч (който почина само преди няколко месеца на 77 г. възраст в Париж) писа следните редове за своя приятел и съратник Василь Стус: „Продължител на високата традиция на лириката на „неокласиците“, ориентиран към върховете на европейската поезия, поет-философ, Василь Стус успя и да овладее майсторството на своите учители, и да продължи нататък, да създаде собствена поетика, която все още чака своите изследователи. Принуден да стане политически борец Василь Стус преодоля съблазните на актуалната „обществена поезия“ от народнически тип. Дори концлагерната поезия той превърна в органична, истинска поезия. Това отговаряше на неговите възгледи за смисъла на поезията и живота на поета.“

Дощя ми се да приведа (и преведа) тук една искрица от Стусевото слово. С преклонение и страхопочитание предлагам това без лирични претенции, а само като помощ за разбиране на украинския оригинал.

В мрежата се намират няколко оригинални авторски четения и сред тях е и този прочит на горното стихотворение от 1980 г.:

Вчися чекати, друже Вчися чекати, друже, вчися чекати. Ластівки на електричних дротах почорнілі од сині неба, ще наслухають стумні струми землі. Ще підсліпі вікна за тисячі проминулих літ не витворили своєї духовності Ще потерпає вівериця битий горіх брати з твоєї руки. Ще людська душа дрижить, як море, в незручній западині екзистенції. Зарання, друже, власним віддатись пристрастям. Тільки так: вияви — самовтрати. Кам’яній. Кам’яній. Кам’яній. Тільки твердь – символ самозбереження.

Учи се да изчакваш, друже Учи се да изчакваш, друже, учи се да изчакваш. Ластовиците на електрическите жици почернели от синевата на небето, още се вслушват в струящите токове на земята. За хиляди отминали години духовност своя все още не сътвориха слепооките прозорци. И катеричката се плаши още да вземе от ръката ти ореха натрошен. Все още човешката душа трепти като морето, в неугледната екзистенциална ниша. Прекалено рано е, друже, на собствените страсти ти да се отдаваш. Единствено това важи: което проявиш – го губиш. Вкаменявай. Вкаменявай. Вкаменявай се. Само твърдостта е символ на самосъхранението.

За по-любознателните тук е публикувана чудесна двуезична (украински и руски) сбирка от негови стихове:

А от тук може да се изтегли дискът с авторски четения на самия Василь Стус.

От Мордовския лагер Василь Стус писа през 1977 г. на приятелите си: „Моята поезия, моите преводи са грешни занятия. Отговорността на сина пред своя народ, задължението му към този народ, е единственият дълг, който носим“.

30 години след като Василь Стус напусна измъчен грешната земя можем с пълно право да кажем, че колкото бе прав той във втората част на цитата, толкова се излъга в първата.

---

 

Изт: 1920adnan @ deviantart

Реших да ъпдейтна този блог, но не банално, от рода на: бях тук, пих чай, много ме хвана мастиката, аааа, баси залеза, глей, глей, глей кво ферари, братле, ми ламбото видя ли го, ей то ноо хуу в гърция, ве, мен, ай следващия път в турция, ти беше ли на спирита, лек, да, ама снимките ми станаха размазани в тъмното, обаче излъчват емоция…всички бичат айляк. И така нататък, и така нататък… Говоря за пост-ваканционния „спам“, с който ни заливат блоговете.

Всеки ден милиарди души си снимат физиономиите, които дори не могат да говорят (имам предвид снимките), значи може един човек да си направи селфи, само че без джипег, а на текст, като интервю.

А ти проблем ли виде?

Не.

Хареса ли ти новото лого на гугъл?

Не.

Е как така, бе? Гледай кво е изичистенко, дизайнерско, хипстърско, олд-скуул, оригинално!

Почитател съм на бранда „Гугъл” и направо ми се къса сърцето, когато трябва да кажа, че нещо, произлязло от тях, не ми харесва, но съм по-голям почитател на истината и истината е, че новото лого на гугъл не ми харесва. Даже знам отговора на следващия ти въпрос.

Който е?

Защо?

Какво защо?

Следващият ти въпрос беше „Защо?”

Да, де, ама защо „Какво?”

Както и да е, да продължим с „новостите”…

Какво мислиш за бежанската вълна?

Мисля, че е неприятно да отидеш на работа и да завариш офиса си сринат до основи, а когато се прибереш у дома да видиш, че къщата ти, също така, някой междувременно я е взривил. И синът ти е бил там. Не е отишъл на лекции, защото в неговото крило от университета се стреля. Какъвто и да си, хубав или лош, в тази ситуация ще си грабнеш шапката и ще отидеш да търсиш живот другаде. При труповете, в канавката, няма живот… Искам да разсъждаваш по този начин за „бежанската вълна”. Тя не е някакъв процес без лице, тя е хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди човешки трагедии, всяка от тях със съвсем ярка, осезаема индивидуалност и отчайваща хуманитарна криза, като глобален процес…

Добре, добре, стига, дай да си говорим за по-весели неща…

Например?

Например, как изкара лятото?

В гледане на новини за „бежанската вълна”, хехе.

Да, бе! Аре сега сериозно!

Ми, бях на един-два фестивала в планината, „развързах” новия си роман „Аварията” онлайн, хапаха ме комари, пак снимах залеза, бях и на море, летните махмурлуци са по-тежки от зимните, но за сметка на това денят е по-дълъг и така нататък… Изкарах лятото като всеки нормален човек.

Дефинирай „нормален”?

Предпочитам да дефинирам „човек”.

Уфф, добре, ама по-сбитичко този път, мкей?

Мкей.

Айде давай!

Какво да давам? Бе вие само да взимате знаете, бе! На мен кой ще ми даде, питам: КОЙ?

Пак се разлигави. Продължавам да очаквам дефиницията за „човек”.

Млекопитаещо с необичайно развит интелект, което променя средата, вместо да се адаптира към нея.

Това ли е?

Това е!

Имах предвид, това ли е всичко?

За повече информация можеш да попиташ дъ уорлдуайд уеб.

Да, бе! ОК, друго нещо новичко?

Имах усещането, че интервюиращият трябва да води разговора…

Добре, де, добре. Чакай да помисля… Хм, ето, хванах те на тясно: ЗАЩО спря да пишеш в блога?

Ние от колко време се познаваме?

Нали аз тук задaвах въпросите?

Само водиш разговора. И защо имаш това право? Защото се познаваме. А от колко време се познаваме?

Нали е селфи-интервю, много ясно, че се познаваме от…самото начало.

И, като се познаваме толкова отдавна, ти не можа ли да измислиш по-тъп въпрос?

Моля?

Примерно въпрос, на който НЕ знаеш отговора.

Аз НЕ знам защо спря да пишеш в блога, ти ще ми кажеш…

Ми защото бях зает с писане на нов роман, ето защо!

Ахаа, четох го. Много кратък излезе…

Много кратък, my ass! Отне ми една година да го напиша.

А обеща продължението само за след няколко месеца, нали?

Да, но само за тези, които успяха да стигнат до последната страница…

Изясни се!

Много добре знаеш за какво става въпрос.

Да се върнем към новостите… Нещо ново, така, не заби ли това лято?

Не, с все със същата жена съм си. Очевидно има способността да се променя всеки ден. Даже порното съм намалил.

Що?

Щото после идва ненормалник като теб и пита: „Защо ти е толкова кратък романът? Защо спря да пишеш в блога?” Сешисе?

Сигурно се шегуваш.

Естествено, че се шегувам! Не сме дошли тук, за да си говорим за порно, нали?

Може би не. Тогава, кажи ми, като изтънчен деятел в областта на културата, какво ново на литературния фронт?

Ми то не е фронт, ама хайде. Очаквам с нетърпение премиерата на „Как се пише?” – това е книгата на Павлина Върбанова, която се нави да бъде редактор на новия ми роман. В нея пише как се пише. В буквалния смисъл на думата. Очаквам я като полезно четиво, а не като пазарна сензация. Ще я представят на седми септември, в седем часа, в пешеходния подлез на НДК.

Ти ще ходиш ли?

Не.

Няма да правя директни аналогии с порното, но все пак ми се иска да попитам „Защо?”

Защото имам каучсърфъри.

Това някакво ново заболяване ли е?

Не. Всъщност, да. Ако можеш да придадеш положителен смисъл на думата „заболяване”.

Човече, наистина трябва да спреш порното!

Не се предвземай!

Добре, добре. А не се ли умори да хостваш вече?

Три-четири-пет хоста като ти се изредят един след друг (не в смисъла, който ти влагаш в тази дума) наистина се превръща в ангажимент. Трябва да се правят паузи.

Амин! Ще запазя минутка мълчание.

Нямаме цяла минута!

И защо?

Защото губим ценното време на читателя.

Имаш предвид във фейса ли?

Нямам фейс!

Е, как така?

Ми така! Когато имах видях, че читателите се интересуват повече от това къде си се напил снощи и с кого си се снимал, отколкото от това какво си написал…

Верно ли бе?

Верно.

Ами популярността? Споделяния, лайкове, теб такива неща не те ли интересуват?

Няма да отговоря на този провокативен въпрос!

Айде, де, то само с въпроси без отговори, какво интервю ще излезе?

Селфи-интервю.

И това е вярно, ама все пак, не съжаляваш ли, че си заличи фейсбук акаунта?

Съжалявам само, че не го направих по-рано.

Ще отговаряш за тези скверни слова!

Дам, пред Всевишния Бог на Социалките един ден, сигурно. Но не и пред теб. Между другото, заличих си профила преди шест години. И от тогава популярността ми в „Клюкарника” само расте, вместо да спада. Просто не ми се налага да се занимавам лично с тези неща – правят го читателите вместо мен.

Ех, ама колко хитро, а? Един вид „аутсорсинг”?

Аутсорсинг щеше да бъде, ако имахме производствени процеси, продуктови линии и кол-центрове за след-продажбено обслужване. Аз споделям свободно онлайн. Примерно, не ти струва нищо, за да четеш това шизофренично интервю. Опитай се да „аутсорсваш” идеи с нулева печалба, ако ти стиска!

Мога, да!

Това са думи на Димчо, не плагиатствай!

Кой е Димчо?

Любимият ми варненски рапър.

Дай нещо от него.

Първото, което ми идва на ума: https://www.youtube.com/watch?v=VnhuSMgV42s

Това хич не е ново!

Знам.

Що ми го пробутваш тогава?

Щото ми е любимото на dim4ou.

Нали интервюто се казваше „Новости”, все пак?

За амазонските племена и таблетът е новост.

Те няма къде да го включат там.

Къде?

В джунглата. Амазонските племена живеят покрай една голяма река, която бъка от пирани, гледат да не си изтърват дивеча в нея, за да не им го оръфат пираните до кокал на секундата… И носят сламени гащи, вместо бельо.

Много документални филми гледаш.

Така е. Ето защо знам, че няма къде да си включиш таблета в джунглата.

Не и ако си носиш допълнителни батерии.

Ти кога за последно си сменя батерията на таблета в амазонската джунгла?

Аз нямам таблет.

Нямаш фейсбук, нямаш таблет, какво друго нямаш?

Напоследък нямам търпение.

Да довършиш продължението на романа ли?

Не, да си говоря с идиоти като теб.

Край! Започнахме да се обиждаме, ще ти задам политически въпрос: Какво мислиш за предстояшите избори?

Мисля, че кандидатите се интересуват само от процентите и от нищо повече.

Защо така мислиш?

Защото само за това говорят по телевизията.

И кво ще ги правят тези проценти?

Ще си ги мерят и ще си ги сравняват с другите кандидати.

ОК, смяташ ли да емигрираш от България?

Бях хвърлил око на Берлин, ама май доста хора ме изпревариха.

Имаш предвид бежанците ли?

Не само. И Георги Господинов, например.

Какъв си ти, че да се сравняваш с Георги Господинов?

Не се сравнявам, просто върху визитките и на двама ни пише „писател”.

Ти нямаш визитка!

Напротив, имам!

Не ме лъжи, свършиха ти преди година, а после така и не си разпечата нови. И слава богу! Смешно е да се наричаш „писател”.

Да, аз за това не се наричам писател. Наричам се „тишо”. В гугъл излизам преди мъжа на Венета Райкова даже. :)

Пак излъга.

Провери като напишеш „тишо” в гугъл под грозното им ново лого. С български букви. Аз за това нямам визитка. Казвам на хората просто да въведат 4 букви в търсачката и да кликнат върху най-близкия резултат…

Технологиите намаляват хартията?

Технологиите увеличават хартията. Преди да се появят имейлите, имаше 200 папки по-малко в офиса, съдържащи разпечатки от имейли.

Значи нищо не си постигнал!

Придвижвам се навсякъде пеша или с велосипед. Не притежавам личен автомобил. А между градовете пътувам с влак. Сигурен съм, че вредните емисии от задника ми са многократно по-щадящи атмосферата от тези на хора, който обикалят света със самолет, за да участват в екологични конференции… И от тези на всеки самостоятелен шофьор в софийското задръстване, например. Когато живеех там обичах да ги „изпреварвам” с трамвая.

Не ставаш за еколог. Дори не се опитваш да вникнеш в дълбочината на проблемите.

Наистина не ставам за еколог. Това лято, например, платих „такса смет” за място, където не бях стъпвал от години…

Аха, значи ще критикуваме системата! Какво мислиш за увеличението на тока с 20 процента тогава?

Става ли да ти отговоря с виц?

Става!

Слушай тогава. В едно заведение се събрали трима бивши съученици. Да полеят старата дружба. Да си припомнят веселите времена от гимназията. Междувременно единият се издигнал до митничар, другият работел в данъчното, а третият глобявал в качеството си на инспектор от Агенцията по труда. Яли, пили и се веселили, а накрая дошла сметката. Очевдино доста са яли или с по-скъпи питиета са се веселили, защото сметката възлизала на цели 600 лв. Почнал да ахка и да пъшка данъчният, казал: „Ама да не е станала някаква грешка тук? Айде сега да не се проверяваме: вързани ли са ви апаратите към НАП, изрядни ли са ви декларациите, дайте да помислим как може да се намали с малко?”. Върнал се сервитьорът, след кратка беседа със собственика на заведението. Новата сметка била 300 лв. Погледнал я онзи от инспекцията по труда, зачудил се дали всички служители имат трудови договори, дали пък не им се плаща на черно, в бели пликчета, в края на месеца, попитал как се отчитат бакшишите в касата и така нататък… Върнал се отново сервитьорът, след още една кратка беседа със собственика, и им донесъл сметка за 50 лв. Двамата с удоволствие я връчили на своя приятел – митничаря. Последният наблюдавал известно време сумата, почесъл се по главата и казал: „Еми, петдесет лева – петдесет! Щом само толкова могат да отделят хората, ще ги взема”.

Кое му беше смешното на този виц?

Знам и по-смешни.

Ще ги оставим за друг път!

Някакви последни въпроси?

Какво мислиш за акитата по Южното Черноморие?

Ходя само на Северното.

И аз също.

Ето още нещо, по което си приличаме…

Тихомир Димитров 

Сродни публикации:

Един леееко шизофреничен пост

В опит да бъде спрян поредния гиганстки грабеж на всички българи, чрез нов външен заем за 1 милиард лева, за "спасяването" на държавната НЕК изпратих в рубриката Моята новина на НОВА ТВ доказателства, че компанията мо...

За светли и чисто български празници, като Съединението, би трябвало да се пише само тогава, когато пишещият има да добави нещо ново към онова, което е изписал ( освен ако не е поканен да говори по темата под формата на интервю, което не е любезно да отхвърли) . Така че не бих се присъединил към стандартните констатации за празника, който беше обявен за официален едва през 1998 г. след като Петата колона на Русия тук загуби временно властта от много поредни десетилетия насам ( и още не може да прежали загубата на онези 4 години, наваксвайки в ерата на Путин като за 45 години отново).

 

Не съм си въобразявал обаче, че авангардът на Петата колона ще се откаже да се възползва от случая за нови манипулации по старата тема.

 

Ето една представителна извадка с днешна дата от интервюто на историка Андрей Пантев, в което с лека ръка – направо с опакото на ръката, зашлевява някакво си говорене срещу руската истерия срещу историята със Съединението- имало някакво „говорене” срещу Русия по въпроса. И още: нещо сме се били умълчали за Съединението заради аналогията с… Крим.

 

Ето част от Пантевите опорни точки пред БГНЕС:

 

„Обикновено на кръгла годишнина, каквато е тази година – 130 г., се правят сесии, издават се монографии, спомени, документални брошури. Аз предполагам, че една от причините за тази тишина е аналогията, която може да бъде направена между Източна Румелия и Крим. Това вероятно е предпазило „умните” съветници на управляващите много-много да не се вдига този път шум, защото историческите аналогии свидетелстват, че съотношението между населението, което е присъединявано, и населението на страната, която осъществява съединението са много по-малки.

В крайна сметка в Източна Румелия живеят по-малко българи, отколкото има руснаци в Крим. Налице е деликатното положение да кажем, че ние сме нарушили един договор. Ние навремето сме въвели войски – княжеската войска влиза в Пловдив. Но климатът в Източна Румелия е бил толкова благоприятен, че княжеската армия се целува с румелийската жандармерия.

И това е важно да се знае, защото тогава българският език се налага не защото е задължителен, а защото на него се водят дебатите в областното събрание на Източна Румелия, което е първообраз на бъдещия общ български парламент. Това обяснява лекотата, с която е осъществен този акт. Разбира се не трябва да се забравя, че тази лекота се дължи и на това, че в Източна Румелия не е имало турски войски. Колкото и да говорим за негативното отношение на Русия тогава, да не забравяме, че тогава няма турски войски в Източна Румелия благодарение на руската дипломация.”

 

Да сравняващ великоруската инвазия на държавата Русия в Крим, непридизвикана с нищо ( ако не броим лъжите за потинатото руско население без да е имало нито един прогонен или убит руснак от украинците) с народното дело на Съединението, е обикновен цинизъм- като онзи, който се наричаше в един съветски филм „обикновен фашизъм”.

 

Значи вероломното нахлуване на руски войски в Крим, подкрепяни по въздух и море с цялата превъзхождаща многократно „противника” военна сила на най-голяма държава в света, е равнозначно на безкръвната българска революция само заради факта, че и в двата случая това става в нарушение на международните договори?

 

Какво интересно признание за факта, че Путин наруши международния ред! Смея да твърдя, че то е първо по рода си у нас.

 

Мислителят Пантев явно не е помислил за това. Явно му е по-важно да защити на всяка цена онази Русия, представяна като благодетелка, върху чиято легитимност в съзнанието на българския русофил се крепи днес остатъчното влияние на Кремъл в България, наторявано с митове, манипулации и лъжи.

 

Впрочем в книгите си съм посочил цитати от Пантев от времето на комунизма, от които е видно, че се е придържал строго към коминтерновската традиция за всичко лошо, което не може да бъде отречено по отношение на Русия и политиката й спрямо България, да се пише като за дело на „царска Русия”. Явно за другарите пропагандисти на русофилството това табу е отпаднало днес и те са се вкопчили в „добрата Русия” дори и в случаите, когато тя демонстративно мачкала България и българите- какъвто е случаят с руската политика срещу Съединението.

 

Да похвалиш руската дипломация за отсъствието на турски войски в Източна Румелия при положение, че императорът българомразец Александър Трети прави всичко възможно по дипломатически канали да предизвика турското въоръжено завръщане в присъединената след 6 септември 1885 г. южна част от България е не просто манипулация. Това е по-руско от най-руското изкривяване на истината. Казано с една дума: лъжа.

 

Още по-тлъста е лъжата във връзка с факта, че основният аргумент на руската политика срещу Съединението за пред света е било обвинението, че българите нарушават… разпоредбите на Берлинския конгрес – същият, който е бил предопределен от тайна клауза в Райхщадското споразумение между Русия и Австро – Унгария от юли 1876 г.. Заговорниците от двете ретроградни империи ( хабсбургите редовно са ползвали руски касапи в униформа за потушаване на национални въстания в империята си) се заричат да не допуснат голяма (българска) държава на Балканите след война с Турция. Както и става на Берлинския конгрес, бламиран 7 години по-късно от Съединението, но и дал формален повод на Русия да се направи на защитник ( не, не на българите, които никога преди Руско-турската война от 1877-78 г. не споменава като българи) именно на съществуващия международен ред, т.е на решенията на Берлинския конгрес.

 

В името на защита на разделението на България, решено на този конгрес, Русия отзовава като наказание от българските земи ВСИЧКИТЕ си офицери с надежда младата българската армия да рухне при евентуална турска инвазия ( от каквато султанът благоразумно се отказва, за да не покани по този начин руската мечка на своята граница отново) или при сръбска агресия, подстрекавана също от Русия.

 

Разжалвайки практически българския княз Александър Батенберг, зачислен като офицер от императорската армия, като част от наказателната мярка за подкрепата му за Съединението, Русия предизвиква бурно възмущение в Европа.

 

Ето за такива неща се е „говорило” тогава и не само в България, но и навсякъде на континента, където българското Съединение получава огромна подкрепа първо на народите, а след това на държавите. В същото време Европа се обединява в съпротивата си срещу ясно изразената руска заплаха от повторна окупация на България. Това е уникален момент от историята на възродена България ( именно като България, а не като руска губерния, какъвто е бил руският замисъл за православните славяни, набелязани за присъединяване към „руското море”, както се изразявали руските славянофили). Обединена Европа застава с единна позиция срещу подготвяната руска агресия и Александър Трети се принуждава със скърцане на зъби да оттегли канонерките си от българското черноморско крайбрежие. Европа спасява България от Русия.

 

 

Като пише по този повод кореспондентът на влиятелния в Европа „Кьолнише цайтунг”, свидетелят на събитията Артур фон Хун: Русия жестоко се излъга в българите, които не могат да бъдат управлявани с камшик, защото България не Туркестан.

 

Прав е Артур фон Хун, но донякъде ( погледнато от днешна перспектива): Русия се е излъгала, но само в някои българи. Други продължават да й служат и до днес вярно. Инвестираните през десетилетията средства в Петата колона тук не са отишли напразно.

Share on Facebook

Share on Facebook

Аплодисменти за бежанците ( в Австрия и Германия)? Това се случва в един друг свят. Това е нещо нечувано, невиждано и немислимо в държавата, в която законодателят на политическата мода от две петилетки насам, премиерът Бойко Борисов, прави следното изявление и безумно историческо обобщение:

 

 

“Виждате сега цяла Европа, все едно да говориш за наводненията или земетресенията… Полагаме усилия, но живеем във време, в което такова преселение (има), такъв ужасен свят не е имало от векове. Адекватно се справя България. Който е можел по-добре, да се е справял”, заяви Борисов, цитиран от Mediapool.

 

 

Аплодисментите за бежанците тук са като във вица за молците, които си мислели, че хората им ръкопляскат…С извинение за черния хумор с червени корени.

 

И каква е разликата ни със страните с кафяви корени, където днес хиляди хора приветстват най-човешки прокудените от войната и опасностите за живота в родината им бежанци?

 

Разликата е, че в страните с червени корени те не са изтръгнати, така както бяха изкоренени генетично сродните им подземни пипала на отровните социдеологии, превърнали тъкмо Европа през 20 век в развъдник, източник на тоталитаризма.

 

Националсоциализмът доведе до земетресението, което разруши ( буквално) цели европейски държави и това беше осъзнато, признато, анализирано, дезинфекцирано и дори демонизирано-персонифицирано ( за да се помнят демоните) явление.

Метастази на кафявите корени в Европа има доста, но не те са определящия фактор за преобладаващите обществените настроения. Тяхната алтернатива не се бои да се заяви: както има антиемигантски настроения, организации и цели партии, така хиляди граждани на същия Дрезден, станал база на антиимигрантската вълна в Германия, беше залят с хиляди демонстранти с проемигрантски лозунги. Заради едната човечност, а не в името на някакъв келепир ( какъвто винаги присъства в обясненията на Борисов, апелиращ към най-бакалските балкански апетити, търсейки ползицата във всичко).

 

Нищо подобно няма тук, в страната, в която интуитивният Борисов насочва своя герберизиран слънчоглед в посока към изгряващия избирател и в името на тази правилна ориентация е готов да избълва всякакъв поток от гадни и глупави аналогии за нещастниците като „земетресение”. И понеже успява да „респектира” ( както казват полицаите) нещастниците, превръщайки България в най-избягваната дестинация от страна на бежанците, Борисов сгъстява фона на своето историческо присъствие в тази картина с абсурдни обобщения за „най-ужасното време”: времето на управление, което Той осъществява толкова успешно въпреки апокалипсиса.

 

Социализмът от съветски тоталитарен тип не претърпя нищо подобно на отрицанието на националсоциализма. Напротив. Той се възприема от доста наши съвременници като „градивно” явление, а не като земетресение. Частичните му руини служат за поклонение, вместо за покаяние. Защото не беше разтърсен от онези, които подмениха една негова форма с друга , при която по някаква китайско-руска логика съжителстват пазарното стопанство и носталгията по неговото отрицание НРБ и СССР. Само че намесата на държавата в икономическа вече не е идеологическа, а чисто криминална , подобие на руския държавен капитализъм, при който порциите се раздават от автократичния вожд .

 

 

Доста българи съчетават в двете си полукълба тези несъвместими величини. Борисов е типичен техен представител и на това дължи изборните си успехи на жонгльор между двете невъзможности, които си преливат електорална легитимност. Негови почитатели внушават за заблуда на колебаещите се противници на комунизма колко бил мразен Борисов от комунягите, макар да е ноторно известно, че ББ има много почитатели сред носталгиците по SS(SR).

 

Както е „мразен”, така не пропуска обаче да изпроводи на русофилското сборище край Копринка свята дясна ръка Красимир Велчев- освиркан ( но не и отсвирен) от русолюбците за това, че е закъснял да се присъедини към Петата колона в сравнение с колегата си Сидеров.

 

Такова е, накратко казано, обяснението за земетресението ( в главата на Борисов).

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook