Разправата с “фашистите” от семейството на баба Тонка през 1944 г.

Виолета Радева

В къщата, построена през 1908 г. в Русе и позната на поколения българи като музей “Баба Тонка”, живее до деветосептемврийския преврат през 1944 г. семейството на Никола Обретенов. Тук до смъртта си през 1939 г. той обработва своя богат архив, пише спомените си, посреща съмишленици.

В документалния филм за живота на апостола и революционера на РТВЦ-Русе моята майка Тота Аврамова разказа как като ученици са ги водили в този дом, а синът на легендарната Баба Тонка възкресявал пред тях борбите за освобождение и въстанието, походът на Ботевата чета и гибелта на войводата.

От неговите живи спомени черпи вдъхновение и сюжети низвергнатият от комунистите поет и писател Змей Горянин, който често гостува на стария поборник. В този дом живее също учителят по психология, логика и етика и дългогодишен директор на Русенската мъжка гимназия Нико Просеничков със съпругата си Тонка – първородната внучка на Баба Тонка и единствено дете на Никола и Димитра Обретенови. Това е домът и на двете деца на Просеничкови – Лиляна (26. ІХ.1922 – 8.І.2003) и Милкана (2.І.1926 – 1.ІІ.1945).

През повратната за България 1944 г.

животът на семейство Обретенови трагично се преобръща.

При бомбардировките над Русе през същото лято умира Димитра. На 2 срещу 3 ноември 1944 г. са извлечени от дома си и убити незнайно къде в околностите на Русе Нико и Тонка Просеничкови.

В духа на небивалия цинизъм, с който комунистите започват да управляват, Нико Просеничков е осъден post mortem от Втори състав на т.нар. народен съд в Русе на смърт “за разпространение на фашистки идеи” със статиите си във в. “Русенска поща”.

Кой е Нико Просеничков и

защо комунистите го унищожават

заедно с внучката на Баба Тонка?

Роден е на 30 септември 1876 г. в Лясковец. Учи в родния си град, в Горна Оряховица и в Държавното педагогическо училище в Казанлък. След като го завършва, две години е начален учител в Лясковец, а през 1896 г. отива да следва в Германия. Завършва философия и педагогика в Йенския университет и от 1901 г. започва успешната му учителска кариера.

Работи последователно като учител в Горна Оряховица и Велико Търново, в продължение на пет години преподава педагогика в Силистренското държавно педагогическо училище. Отличната му подготовка, умението му да увлича учениците и неговата активна обществена дейност правят впечатление на специалистите в Министерството на просвещението и Нико Просеничков е назначен за окръжен училищен инспектор във Видинското, а после и в Плевенското учебно окръжие.

След кратък престой като директор на Варненската мъжка гимназия, през 1920 г. е преместен в Русе като директор на Русенския висш педагогически курс и се установява за постоянно в крайдунавския град. През учебната 1921-1922 г. става директор на Русенската мъжка гимназия, където активно подпомага създаването на дружеството “Младежки червен кръст”.

Но управляващият по това време БЗНС

го уволнява като директор и назначава на негово място члена на учителската комунистическа група Илия Фтичев, а Просеничков остава две години учител по философия. Една година /учебната 1924-1925/ е директор на Русенската девическа гимназия, а от 1925 до просръбския преврат на звенарите през 1934 г. е отново директор на Мъжката гимназия − най-дългогодишният директор на престижното училище в годините до 9 септември 1944 година.

Нико Просеничков редактира и издава сп. “Нашето семейство”, съредактор е на сп. “Борба с алкохолизма” и изнася много беседи пред русенската общественост на различни теми. През годините като директор и педагог той защитава мястото и ролята както на училището, така и на семейството в изграждането на полезни и отлично подготвени млади българи. Организира и осъществява като общоградско събитие отпразнуването на 50-годишнината от дипломирането на първия гимназиален випуск. Тържеството е на 14 и 15 май 1934 година, броени дни преди деветнайсетомайци да го прогонят като го пенсионират. По случай юбилея е награден с орден “Св. Александър” ІV степен.

Тонка Николова Обретенова

се омъжва за Нико Просеничков на 21 декември 1921 година. Сватосали са ги Стоян Заимов и жена му Клавдия. Тонка е родена на 8 декември 1885 г. Завършва, заедно с другата внучка на Баба Тонка Захаринка, дъщеря на Захари Стоянов и Анастасия Обретенова, френския пансион Notre Dame de Sion в Русе. Образованието си продължава във Франция, където завършва агрономство и работи като учителка в земеделското училище в Орхание до 1918 година.

След като се омъжва, тя посвещава живота си на активна благотворителна дейност и почти двайсет години е касиерка на женското дружество “Добродетел”, основателка и първа председателка на което е нейната майка Димитра Обретенова. Грижи се за бедни деца и за обучението на девойките, включва се в дейността на Червения кръст, работи като медицинска сестра през 1912-1913 г. в русенската дивизионна болница.

По време на Втората световна война организира събиране на средства и помощи за ранени войници, както и за набавяне на храна за депортираните евреи.

На 9 септември 1944 г. за заместник-областен директор, завеждащ полицията, е назначен

отечественофронтовецът Илия Ташев от БЗНС,

племенник на Екатерина Каравелова. Той, както съобщава историчката Веселина Антонова в книгата си за Баба Тонка “Портрет в сепия”, лично се е погрижил в списъците на “изявените фашисти” в Русе да попадне името на Нико Просеничков. Това е историята на едно лично отмъщение и пример за

често срещана саморазправа след 9.ІХ.1944 г.

Илия Ташев е завършил военно училище в Русия през 1919 година. Придобива учителска правоспособност от 1921 г. и започва да обикаля училищата в Русе, Разград, Шумен, отново Русе.

Затаява омраза към директора на Мъжката гимназия “Княз Борис” Нико Просеничков заради добил публичност скандал. Ташев си “устройвал любовни срещи” с млади учителки и ученички, пиел по бирариите заедно с учениците си, а после им поправял оценките от матурите

Десетилетия комунистите гузно премълчават истината за съдбата на Тонка Обретенова-Просеничкова и нейния съпруг, уважавания учител и дългогодишен директор на Русенската мъжка гимназия.

През изминалите 25 години само историчката Веселина Антонова заговори високо за тяхната съдба, както и за съдбата на музей “Баба Тонка” – пустеещ и рушащ се от години…

Докога ли?

---

Прочети цялата новина http://de-zorata.de/blog/2015/09/09/semeystvoto-na-baba-tonka/

Свързани новини: