От 2014-та година в Холандия на автомагистрала N329 край Oss, отдалечен на около 90 км. от Амстердам, се тества концепцията за светеща пътна маркировкка върху участък с дължина от 1 452 m (първите 500 метра са пуснати в експлоатация 6 месеца по-рано). Това е един от ключовите елементи на проекта за УМНА МАГИСТРАЛА на дизайнерското студио Roosegaarde, изграден в партньорство със строителната компания Heijmans. „Интелигентното“ в случая е замяната на не особено естетичното електрическо осветление, което консумира много енергия, със светеща в тъмното пътна маркировка, която очертава контурите на пътното платно. Гелоподобният, фотолуминсцентен материал – представете си нещо като светеща в тъмното боя (glow-in-the-dark paint on steroids) – феерично осветява платното в продължение на 10 часа, след като се е „заредил“ от слънчевата светлина. При облачно време енергията се осигурява от соларни панели.

Разработването на специалния фотолуминисцентен материал е отнело повече от година. Положената на пътя маркировка изглежда отдалеч като плътна светеща линия, но при вглеждане отблизо се вижда, че тя се състои от три тънки ленти, положени в плитки канали в пътната настилка.

“Избрахме това решение, тъй като искахме да получим обемна линия, като същевременно използваме колкото се може по-малко материал.“ – обяснява авторът на иновативния дизайн Daan Roosegaarde – „При мъгла тази маркировка е даже по-сигурна и практична от традиционното осветление, монтирано на високи пилони. Светлината е точно там, където трябва да бъде – на пътя, а не на височина от 8 метра над него.“ – допълва той.

Според Daan Roosegaarde полагането на светещата маркировка е дори по-лесно от инсталирането на традиционно осветление на пътя, и освен това е определено по-приятно за окото. Въпреки че засега цената все още е тайна, съвсем логично е тя да стане по-атрактивна с по-широкото използване, както и при всеки друг нов материал и технология. Очаква се в следващите 3-5 години светещата маркировка да бъде конкурентна на уличното осветление, което познаваме.

Студио Roosegaarde има поръчка от Холандското правителство да изгради светеща маркировка върху историческата 32-километрова дига Afsluitdijk. Интерес към технологията проявяват също така от Канада и Близкия изток.

“Странно е, че когато се говори за иновации в транспорта, хората се фокусират само върху автомобилите, докато пътищата остават встрани от вниманието“ – отбелязва Daan Roosegaarde – „Докато в същото време инфраструктурата, която използваме, доминира пейзажа в много по-голяма степен. Ако автомобилите стават все по-интелигентни, това трябва да се случва и с пътищата. Това се отнася до безопасността и енерго-неутралното осветление“.

От гледна точка на консумация на енергия и средства, пътното осветление е сериозен разход. Във Великобритания, съгласно доклад на Campaign to Protect Rural England (CPRE), разходите за улично осветление само в Англия възлизат на приблизително около 616 милиона британски паунда ($967m) годишно. Освен това то е причина за почти една трета от въглеродните емисии на страната. В Съединените щати, по данни на US Energy Information Administration, уличното осветление и осветлението на магистралите е консумирало защеметяващите 274 милиарда киловат часа през 2012 година.

В преследване на икономии различни градове опитват различни стратегии за намаляване на разходите за улично осветление като намаляване на яркостта на осветлението, използване на интелигентно осветление, което се включва само когато е необходимо, или пък изключване на уличните светлини напълно в полунощ с цел спестяване на пари и въглеродни емисии.

По материали от: bbc

Виолета Радева

В къщата, построена през 1908 г. в Русе и позната на поколения българи като музей “Баба Тонка”, живее до деветосептемврийския преврат през 1944 г. семейството на Никола Обретенов. Тук до смъртта си през 1939 г. той обработва своя богат архив, пише спомените си, посреща съмишленици.

В документалния филм за живота на апостола и революционера на РТВЦ-Русе моята майка Тота Аврамова разказа как като ученици са ги водили в този дом, а синът на легендарната Баба Тонка възкресявал пред тях борбите за освобождение и въстанието, походът на Ботевата чета и гибелта на войводата.

От неговите живи спомени черпи вдъхновение и сюжети низвергнатият от комунистите поет и писател Змей Горянин, който често гостува на стария поборник. В този дом живее също учителят по психология, логика и етика и дългогодишен директор на Русенската мъжка гимназия Нико Просеничков със съпругата си Тонка – първородната внучка на Баба Тонка и единствено дете на Никола и Димитра Обретенови. Това е домът и на двете деца на Просеничкови – Лиляна (26. ІХ.1922 – 8.І.2003) и Милкана (2.І.1926 – 1.ІІ.1945).

През повратната за България 1944 г.

животът на семейство Обретенови трагично се преобръща.

При бомбардировките над Русе през същото лято умира Димитра. На 2 срещу 3 ноември 1944 г. са извлечени от дома си и убити незнайно къде в околностите на Русе Нико и Тонка Просеничкови.

В духа на небивалия цинизъм, с който комунистите започват да управляват, Нико Просеничков е осъден post mortem от Втори състав на т.нар. народен съд в Русе на смърт “за разпространение на фашистки идеи” със статиите си във в. “Русенска поща”.

Кой е Нико Просеничков и

защо комунистите го унищожават

заедно с внучката на Баба Тонка?

Роден е на 30 септември 1876 г. в Лясковец. Учи в родния си град, в Горна Оряховица и в Държавното педагогическо училище в Казанлък. След като го завършва, две години е начален учител в Лясковец, а през 1896 г. отива да следва в Германия. Завършва философия и педагогика в Йенския университет и от 1901 г. започва успешната му учителска кариера.

Работи последователно като учител в Горна Оряховица и Велико Търново, в продължение на пет години преподава педагогика в Силистренското държавно педагогическо училище. Отличната му подготовка, умението му да увлича учениците и неговата активна обществена дейност правят впечатление на специалистите в Министерството на просвещението и Нико Просеничков е назначен за окръжен училищен инспектор във Видинското, а после и в Плевенското учебно окръжие.

След кратък престой като директор на Варненската мъжка гимназия, през 1920 г. е преместен в Русе като директор на Русенския висш педагогически курс и се установява за постоянно в крайдунавския град. През учебната 1921-1922 г. става директор на Русенската мъжка гимназия, където активно подпомага създаването на дружеството “Младежки червен кръст”.

Но управляващият по това време БЗНС

го уволнява като директор и назначава на негово място члена на учителската комунистическа група Илия Фтичев, а Просеничков остава две години учител по философия. Една година /учебната 1924-1925/ е директор на Русенската девическа гимназия, а от 1925 до просръбския преврат на звенарите през 1934 г. е отново директор на Мъжката гимназия − най-дългогодишният директор на престижното училище в годините до 9 септември 1944 година.

Нико Просеничков редактира и издава сп. “Нашето семейство”, съредактор е на сп. “Борба с алкохолизма” и изнася много беседи пред русенската общественост на различни теми. През годините като директор и педагог той защитава мястото и ролята както на училището, така и на семейството в изграждането на полезни и отлично подготвени млади българи. Организира и осъществява като общоградско събитие отпразнуването на 50-годишнината от дипломирането на първия гимназиален випуск. Тържеството е на 14 и 15 май 1934 година, броени дни преди деветнайсетомайци да го прогонят като го пенсионират. По случай юбилея е награден с орден “Св. Александър” ІV степен.

Тонка Николова Обретенова

се омъжва за Нико Просеничков на 21 декември 1921 година. Сватосали са ги Стоян Заимов и жена му Клавдия. Тонка е родена на 8 декември 1885 г. Завършва, заедно с другата внучка на Баба Тонка Захаринка, дъщеря на Захари Стоянов и Анастасия Обретенова, френския пансион Notre Dame de Sion в Русе. Образованието си продължава във Франция, където завършва агрономство и работи като учителка в земеделското училище в Орхание до 1918 година.

След като се омъжва, тя посвещава живота си на активна благотворителна дейност и почти двайсет години е касиерка на женското дружество “Добродетел”, основателка и първа председателка на което е нейната майка Димитра Обретенова. Грижи се за бедни деца и за обучението на девойките, включва се в дейността на Червения кръст, работи като медицинска сестра през 1912-1913 г. в русенската дивизионна болница.

По време на Втората световна война организира събиране на средства и помощи за ранени войници, както и за набавяне на храна за депортираните евреи.

На 9 септември 1944 г. за заместник-областен директор, завеждащ полицията, е назначен

отечественофронтовецът Илия Ташев от БЗНС,

племенник на Екатерина Каравелова. Той, както съобщава историчката Веселина Антонова в книгата си за Баба Тонка “Портрет в сепия”, лично се е погрижил в списъците на “изявените фашисти” в Русе да попадне името на Нико Просеничков. Това е историята на едно лично отмъщение и пример за

често срещана саморазправа след 9.ІХ.1944 г.

Илия Ташев е завършил военно училище в Русия през 1919 година. Придобива учителска правоспособност от 1921 г. и започва да обикаля училищата в Русе, Разград, Шумен, отново Русе.

Затаява омраза към директора на Мъжката гимназия “Княз Борис” Нико Просеничков заради добил публичност скандал. Ташев си “устройвал любовни срещи” с млади учителки и ученички, пиел по бирариите заедно с учениците си, а после им поправял оценките от матурите

Десетилетия комунистите гузно премълчават истината за съдбата на Тонка Обретенова-Просеничкова и нейния съпруг, уважавания учител и дългогодишен директор на Русенската мъжка гимназия.

През изминалите 25 години само историчката Веселина Антонова заговори високо за тяхната съдба, както и за съдбата на музей “Баба Тонка” – пустеещ и рушащ се от години…

Докога ли?

---

Дефицитът на съчувствие на Източна Европа

Пламен Асенов
10. 06.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100567333/velikite-evropeici-kralica-viktoria-parva-chast

През последните четири-пет години на различни търгове поне два пъти за колосални суми бяха продадени бели копринени кюлоти от ХІХ век, собственост на британската кралица Виктория. Кюлотите са с такъв гигантски размер, че ако ги наложиш дори на голям глобус, ще покрият всички земи, които по нейно време влизат в Британската империя. От Канада на северозапад, до Полинезия на югоизток, няма континент, където кракът на неуморните англичани да не е стъпил. След този крак, независимо от обстоятелствата, обикновено остават поне четири неща – привързаност на местните към английския език, съпричастност към британското чувство за хумор, далеч по-прилична система на управление, отколкото в околните държави и поне един паметник, име на град, провинция или друг артефакт, свързан с любимата кралица Виктория.

Джон Баптист Крамър, Концерт за пиано №5

Когато кралица Виктория управлява Великобритания, а това са годините между 1837 и 1901, в страната и света се случват толкова неща, че няма да стигне времето само да изброя дори една десета от тях. Но в най-общи щрихи ситуацията може да се опише така. За метрополията това са дълги години на мир и благоденствие. Някъде по периферията постоянно се водят малки или големи войни, има бунтове и недоволства, както и обратното – възходи и разцвети на общества и идеи. Но на самия Остров е спокойно и става все по-хубаво да се живее. Там индустриалната революция е в разгара си, културата е във възход, политиката все повече се реализира като изкуство, а животът на нормалния човек става все по-нормален. И всичко това не е защото, както ще побързат някои да кажат, империята изсмуква колониите си и цъфти за тяхна сметка. Такъв е лошият испански или португалски пример. С Британия обаче не е така. Да, много богатства се вливат в самата Англия, но процесът не е едностранен. Много богатства, включително човешки ресурс, умствен капитал, организационен опит и практически умения, цивилизационни принципи и демократични идеи, се изливат обратно – от Лондон към Калкута, Хонконг или държавата Тувалу в Полинезия. За да стане всичко по-ясно, ще го кажа така – първо има британска империя, а след нейното разпадане се образуват 53 самостоятелни държави. Те продължават да са силно свързани помежду си, затова през 1926-та подписват декларацията от Балфур, с която създават Общността на нациите, тъй наречената Британска общност. В Сингапурската декларация от 1971 година пък са обявени целите на Общността. Те включват „подкрепа на демокрацията, правата на човека, правовата държава, индивидуалната свобода, егалитаризма, свободната търговия, мултилатерализма и световния мир”. Това да ви прилича на действие, при което колониите се чувстват така подтиснати, та не искат и да чуят за бившите си владетели? Кой знае защо обаче, като мисля за бившите колонии от Британската общност, винаги се сещам и за обратния пример – как ние, държавите от Източна Европа, избягахме от бившия Съветски съюз като дявол от тамян и не искаме и да чуем повече за каквато и да било обща политика с бившата си московска метрополия. Така, де, искам да кажа, че на този свят има империи и империи – някои е добре да се разпаднат, други – не чак толкова.

Джон Фийлд, Концерт за пиано №2

През 1819 година в двореца Кенсингтън, Западен Лондон, се ражда Александрина Виктория. Тя е единствено дете на 50-годишният тогава Едуард, херцог на Кент и четвърти син на крал Джордж ІІІ от брака му с Виктория фон Сакс-Кобург-Заалфелд. През първите три лета от живота си малката Дрина израства само с немски език, после от гувернантката си научава английски, а след това прибавя в колекцията италиански, латински, френски и гръцки. Още от първия си дъх обаче тя започва да се придвижва стремглаво към престола на Британската империя, без през повечето време сама да знае това. Баща и умира, когато Виктория е на 8 месеца, а седмица по-късно си отива и дядо и – крал Джордж. Чичо и заема престола като Джордж ІV и на възраст около година тя остава трета в редицата за наследяване. Десет години по-късно Джордж ІV също си тръгва от този свят, без да остави наследник. Възкачва се брат му, Уйлям, който има две деца, но те също умират невръстни, така че на 11 Виктория остава единствен престолонаследник. Освен тези развития, свързани пряко с трона, в ранния живот на бъдещата кралица има поне два важни факта. Първо, в детството и юношеството си тя е възпитавана строго от майка си и нейния властен секретар и вероятен любовник, Джон Конрой, които държат да се спазва протокол и строги правила. Смята се, че това стои в основата и на тъй наречения „викториански морал” – система от неписани, но стриктно спазвани правила в живота на английското общество при дългото царуване на Виктория. Този морал има етикет, който не бива да се нарушава, има нетърпимост към престъпниците и престъпленията, има редица сексуални ограничения, силна религиозност и придържане към религиозната етика. Високо се ценят качества като трудолюбие, точност, умереност, спестовност. Разбира се, част от тези норми през цялото време се заобикалят и към края на епохата вече открито се говори за фалшивите ценности на викторианския морал – но, така или иначе, немалко неща от него остават в тъканта на английското общество и до днес, защото са наистина полезни. Вторият важен епизод от тези първи години на бъдещата кралица е запознанството и с един човек. Когато е на 16 тя за първи път среща братовчед си -. Алберт фон Сакс-Кобург и Гота, в когото веднага се влюбва, а при това среща и пълна взаимност.

Джордж Онслоу, Симфония №1

През 1837 година умира крал Уйлям ІV и 18-годишната Виктория става кралица на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия, в лична уния с кралство Хановер – както е пълното име на това имперско образувание. Кралицата започва да получава доходи от наследствени земи, както и цивилна листа от 385 хиляди лири годишно, но до края на живота си продължава да пести всяко пени – както личи от едни нейни продадени заедно с кюлотите копринени чорапи, кърпени многократно от прислугата. Но вероятно на първо време младата кралица не мисли за кърпене на чорапи, а за управлението, за което нищо не знае. Министър-председател по онова време е Уйлям Ламб, лорд Мелбърн, който е от вигите – предшественици на днешните либерали. Той се сприятелява с кралицата и бързо става неин пръв съветник във всякакви дела. Един от проблемите на Виктория в онзи момент е близостта на нейната майка, заедно с която неомъжената млада кралица трябва да живее в името на приличието. Тя споделя проблема си с Мелбърн, който я съветва да се освободи от тази опека, като се омъжи. Виктория е шокирана, обаче се намесва Съдбата. Съвсем скоро на гости в Уиндзор пристига нейната стара любов, братовчедът Алберт – и тя изобщо не се шокира от себе си, когато му предлага брак и той се съгласява. На тяхната сватба все още не звучи прочутият марш на Менделсон, той става задължителен двайсетина години по-късно, когато кралица Виктория жени дъщеря си, принцеса Виктория, за принц Фредерик от Прусия. За сметка на това обаче сватбените приноси на Виктория и Алберт по отношение на модата са два. Първият е бялата рокля – символ на девича непорочност, по която всички моми от викторианската епоха полудяват. Всички джентълмени пък полудяват по носенето на цвете в бутониерата като знак на вечна любов и преданост, след като на бала Алберт с нож, съвсем демонстративно, пробива ревера на мундира си и втъква в тази импровизирана бутониера цвете от букета на булката.

Джордж Макфарън, Симфония №7

Бракът с принц Алберт отваря нови измерения в живота на кралицата. Той разбира от политика и държавно управление, затова бързо замества лорд Мелбърн, който, така или иначе, е временно на премиерския пост. Изглежда Алберт разбира и от човешки отношения, защото с времето успява да стопи, макар не напълно, голямото напрежение, което съществува в отношенията между кралица Виктория и нейната майка. Очевидно, той се оказва също така невероятен съпруг, защото успява да склони жена си да роди цели девет деца, които по-късно стават крале и кралици из континента и заради които кралица Виктория е наричана „бабата на Европа”. Проблемът тук е, че тя изобщо не обича децата – мрази удоволствията на бременността, отвращава се от кърменето, а новородените според нея са грозни. И въпреки това ражда девет. Трудно е това да се обясни само с патриархалните принципи на викторианския морал, при който жената трябва да се подчинява напълно на мъжа си. Първата и бременност обаче е съпроводена и с едно още по-неприятно събитие – през 1840 година, докато пътува в каретата си, кралицата е нападната с пистолет. По нея стреля два пъти някой си Едуард Оксфорд, намерен по-късно за невменяем. Покрай това покушение обаче се завъртат много конспиративни теории, чиито ефект всъщност е надигане на сериозна вълна от верноподанически чувства в английското общество и засилване на обществената подкрепа за младата кралица. Както и бременностите обаче, първото покушение в живота на кралица Виктория не остава последно – до края на живота си тя успешно преживява още поне шест.

Уйлям Бенет, Концерт за пиано №5

Шествие за „добре дошли“ на бежанците на Женския пазар

 

България запазва оценката си за бюджетна прозрачност в разпространения на 9 септември 2015 г. международен Индекс „Бюджетна прозрачност“ – 65 пункта (при максимални 100) от изданието на индекса през 2012 г. Страната  остава във втората група държави в индекса с оценка между 60 и 80, като за тези страни се смята, че имат  значително ниво на бюджетна прозрачност.

От 2006 година, когато е публикуван първият индекс, оценката на България отбелязва значително подобрение – от 47 през 2006 до 65 през 2015 . Подобрението се дължи на публикуването на повече бюджетна информация, вкл. относно проектобюджета, приетия бюджет, месечни и полугодишни доклади, годишни и одитни доклади, кратък бюджет за широката публика. Засилва се и ролята на Сметната палата.

За пръв път от създаването на индекса, България отчита наличието на всички 8 ключови документа, характеризиращи прозрачността на правителството и достъпка на гражданите до информация за планирането, изпълнението и контрола върху бюджета, но някои от тях не предоставят достатъчно информация. Като цяло, правителството предоставя значителен обем информация чрез средносрочната фискална рамка, проектобюджета, документите по самия бюджет, както и месечните и годишните отчети по изпълнението на бюджета и състоянието на държавния дълг. Въпреки това, възможностите за участие на гражданското общество в процеса на планиране на бюджета и получаването на обратна връзка са относително слаби (България получава оценка 38). Капацитетът на парламента за ефективно участие също се запазва на ниско равнище.

За повишаване на представянето си България трябва да подобри бюджетния процес. Правителството  може да изготвя по-задълбочен макроанализ за ефектите от различни сценарии върху бъдещото изпълнение на бюджета, както и да анализира разликите между планирани и отчетени показатели в годишния отчет за изпълнението на бюджета. То трябва да създаде механизъм за за дискусия на бюджетните приоритети с гражданското общество и систематично отчитане на позициите на засегнатите страни и степента на тяхното възприемане в бюджетните решения. България има нужда и от специализирано звено за бюджетни анализи в парламента.

Постигане на напредък може да стане бързо. Например, според изследването много от непрозрачните страни произвеждат значителна бюджетна информация за вътрешна употреба – бързо и евтино може да се постигне подобрение чрез публикуване на тази информация на интернет страниците на правителствата. Могат да се съкратят и сроковете на публикуване. Правителството трябва да полага усилия и да систематизира цялата налична информация за планиране и отчитане на бюджета в общ пакет документи. Подобряване на публичните финанси от своя страна изисква правителството да дава отчет за резултатите от мерките, които предприема в областта на данъчната политика и ефективността на разходите.  В крайна сметка, увеличаването на прозрачността, участието и надзора почти винаги се свежда до наличието на политическа воля.

Като цяло, изследването „Отворен бюджет“ 2015 достига до извода, че 98 от 102 проучвани страни нямат адекватни системи, които да гарантират, че публичните средства се използват ефективно и ефикасно. 98 от страните не се справят поне с един от трите стълба на отчетността (прозрачност, участие на обществото и бюджетен надзор); 32 от страните имат проблеми и с трите стълба – вкл. Алжир, Боливия, Камбоджа, Ирак и пр.

Едва 24 страни (включително България) имат оценка над 60% по отношение на бюджетната прозрачност и предоставят на гражданите достатъчно информация за употребата на публичните средства. Водещите страни в индекса „Отворен бюджет“ 2015 са Нова Зеландия и Швеция. Тревожно е, че в останалите 78 страни, които предоставят недостатъчна информация за бюджета, живеят над две трети от населението на света. 17 страни не публикуват никаква или почти никаква информация за бюджета, а 16 страни не публикуват дори проектобюджет.

Въпреки всичко, като цяло бюджетната прозрачност се подобрява, както и при публикуването на предишните индекси. Средната оценка в Индекса „Отворен бюджет“ 2015 се увеличи до 45. Прогресът е особено бърз сред страните и регионите, които досега бяха непрозрачни – например Киргизстан (оценката се утроява), Тунис (четирикратно увеличение) и франкофонските страни в Западна Африка.

В допълнение на липса на прозрачност в много страни по света, проблеми създава и липсата на възможности за участие на обществото и бюджетен надзор. Според изследването, 95 от 102 изследвани страни не предоставят достатъчно възможности за участие не обществото, а в същото време законодателните власти нямат достатъчно изследователски и аналитичен капацитет, липсват и системи за контрол на качеството в повечето национални одитни органи.

„Обществото има нужда от достъп до бюджетна информация и възможности за участие в целия бюджетен процес. Заедно с надзора от законодателната власт и одитните институции това допринася за по-голяма отчетност при използването на публичните средства“, казва Уорън Крафчик, изпълнителен директор на International Budget Partnership. „Има все повече доказателства, че подобни бюджетни баланси и спирачки водят до по-добри резултати за обществото, особено за бедните и уязвимите“.

 

Индексът “Отворен бюджет” е единственото международно независимо сравнително изследване на бюджетната прозрачност (http://www.openbudgetindex.org/). Той  оценява степента, в която правителствата на 102 страни по света осигуряват на обществото навременна и подробна информация за бюджета. Индексът покрива всички етапи от бюджетния процес, включителн изготвяне, консултиране, приемане на бюджета, предоставяне на текущи  и периодични данни за изпълнението на бюджета и състоянието на държавния дълг, както и за ролята и независимостта на Сметната палата. Съставяне на индекса е базирано на обективни факти, отчитащи 140 индикатора. Резултатите  се потвърждават от поне двама рецензенти. Представител на българското министерство на финансите също изрази становище, което бе взето под внимание при окончателното изчисление на индикаторите и направените констатации.

 

Индексът и материалите могат да бъдат намерени на: http://internationalbudget.org/opening-budgets/open-budget-initiative/open-budget-survey/

 

 

The post Международен Индекс „Отворен бюджет” за 2015 г. appeared first on Блогът за икономика.

През втората половина на юни т.г. едно зелено човече от гората, набедено за рИформатор, беше пуснат да изпълни поръчка за "осветяване" на бомбастичните заплати на служителите в държавните енергийни компании. Който е забрав...

СТАНОВИЩЕ по повод намесата в работата на СЕМ срещу програма на турски език

Жан-Клод Юнкер: ЕС не прави достатъчно, 160 000 бежанци общо ще бъдат разпределени

Операторка от унгарска телевизия спъва и рита бежанци

Детската смъртност по света е намаляла наполовина, но е под целите на ООН

Продукти за 4 порции:
1 ½ ч.ч. ориз
300г броколи
1 морков
1 ½ ч.л. сол
1- 2с.л. зехтин
1с.л. краве масло
1с.л. ронена чубрица

Приготвяне:
Представям топла и приятна гарнитура за месенца. Оризчето ми е една от любимите вегетариански храни. Комбинирам си го с грах, зелен боб, моркови. Понякога разнообразявам с гъби и месо. За днешната рецепта подбирам броколи, моркови и оризова подложка. Премивам зрънцата. Прехвърлям в касерола. Наливам топла вода, три- четири пръста над нивото на зърнения слой. Похлупвам. Варя на кротък огън. След като набъбне ориза, отхлупвам и поръсвам сол, чубрица. Добавям зехтин и оставям да се задуши на изключен котлон. Броколите късам на малки розички. Моркова почиствам и режа на кръгове с къдраво ножче. Прехвърлям зеленчуците в тенджера. Наливам половин чаена чаша топла вода. Похлупвам и варя на кротък огън, четиридесет минути. Накрая добавям сол и краве масло. Оставям да се позадушат на изключен котлон. В чинии аранжирам оризов слой. Отгоре подреждам симпатични розички броколки и кръгчета морков.

          

   ПРАЗНИК ЛИ Е ДРАМАТА ОТ БУНТА          

                 СЕПТЕМВРИЙСКИ?

                     ИЛИ ЗА ЕДНА АЛТЕРНАТИВА ПРЕД СРЕДЕЦ

                                  

                         Киро Проданов

 

Дълго време мислих от кога и защо е избран за празник на Средец денят 23 септември. Традиция у нас е празниците на села и градове да бъдат дните на светии, приемани за местни закрилници (Бургас, Созопол), храмови празници (Карнобат) или бележити дати от националната и местна история (Камено, М.Търново) и т.н. Мнозинството общински съвети през 90-те години приеха решения за определяне на празниците, както в споменатите общински центрове. Решение за подобна промяна в община Средец обаче няма регистрирана. Дори преименуването не отдавна на централния площад от „Г.Димитров“ на „България“ предизвика разгорещени спорове в града. Очевидно съвсем не е без значение утвърдената тук традиция на респект към личността на Тодор Грудов, чието име градът носи 43 години. А това несъмнено е повлияло и върху популярното за Средец определение като „червена община“. Без да се ангажирам за другите фактори върху подобно означение, реших да проверя до колко празникът на града е повлиял за този „червен печат“ в съзнанието и представите на хората.

Любопитен, но не изненадващ факт за полагане началото на градския и общински празник на Средец намираме в кратко машинописно писмо от 15 септември 1948 година. Това е искане от всесилния тогава околийския комитет на ОФ(Отечествен фронт) до кмета на общината за устройването на „околийски събор на 22 и 23 септември по случай навършване на 25 години от славното Септемврийско въстание 1923г.“ За целта са поискани 20 хил.лв., които моментално са отпуснати от общинския бюджет.*

След премахване на политическата опозиция и успоредно с национализацията на местната индустрия през 1947 г., новата комунистическа власт зад паравана на ОФ започва да се разпорежда и с организираното честване на празници като 3 март, 1 май, 9 май, 9 септември, на БЧК и разбира се, на партийните вождове Димитров, Сталин, Червенков. Интересно е, че преписките на ОФ комитетите относно празниците се водят с Министерство на вътрешните работи. Това доказва важността на пропагандната кампания за комунистическата власт и гарантиране по този начин на успеха й, основаващ се на страха у хората и липсата на друг избор. Като знаем колко последователни усилия се полагаха за укрепване ръководната роля на партията-държава БКП и налагане на партийно-идеологическите й постулати като последна инстанция на истината, не е за учудваме защо наложеният през 1948 г. празник на града и общината 23 септември е пуснал толкова дълбоки корени и е станал част от бита на местните хора.

Ако в обновения център на днешния Средец не властваше толкова силно монументалната скулптурна композиция на Тодор Грудов и на „загиналите против фашизма“ вероятно в съзнанието на хората общинският празник след време не би бил толкова непосредствено свързван с драматичните събития от 1923 г., което е напълно реалистично, както ще стане ясно по-долу. А нима това е лошо? – ще попитат мнозина защитници на местния патриотизъм. Това е нашата история – ще кажат същите тези патриоти и мнозина ще им ръкопляскат. А днешните социалисти, гордеещи се с миналото на партията-майка БКП и все още не разбрали защо рухна техният социализъм, не искат да разберат и смисъла от връщането през януари 1993 г. на същинското име на града Средец, отнето през 1950 г. в името на техния кумир Т. Грудов. За сметка на това обаче, закрепвайки спомена за него в една огромна монументална композиция, те съзнателно идеологизират местната история противно на националната доктрина за оценка на септемврийските бунтове от 1923-та. Така държавата връща името Средец, но общинската власт се отблагодарява по „грудовски“ с още по-внушителен паметник и ежегодни празненства.

Нека да успокоя страстите на всички, които ще ме заклеймят, че не почитам паметта на жертвите. Тъкмо напротив – справедливостта изисква имената на тези хора да бъдат изписани на съответна паметна плоча. Защото са платили най-скъпата цена за идеализма си към по-добър живот, избирайки обаче не парламентарните средства, а погрешната въоръжена борба, активно пропагандирана от компартията.* Друг е въпроса, че подобна почит заслужават и жертвите от режима на същата тази партия, получила властта на 9 септември 1944г. и приложила безпощадни насилия за своето укрепване чрез убийства, насилствена национализация и коопериране по съветски модел. Но тези жертви са потънали в забрава. Защо и до кога?

Какво ни доказва огромната монументална композиция в центъра на Средец с основен акцент върху периода 1923-1944 г? Доказва идеологическата употреба на историческите факти по сталинистки образец от страна на тоталитарната комунистическа власт. Удобно прокламираната от нея „антифашистка борба“ на БКП до 1944г едва ли не задължава всички в купом да й са благодарни и да се гордеят с това минало. Дори и при това, че е толкова спорно наличието на фашизъм в България. Сякаш другите жертви поради грешния политически курс за въоръжена борба от 1923 до 1944 г. нямат никакво значение за комунистическата идеология.

И както посочих с първоизточника на местния ОФ декрет от 1948 г., освен чрез паметника, целта за утвърждаване на тази идеология се постига и с празнично-обредната система – в Средец драмата от бунтовните събития през 1923г. се ознаменува като празник. Парадоксално, но факт! Разчита се, че хората забравят покрай грижите миналото и са благодарни на празниците. Наистина, в пропагандата си комунизмът като фашизмът нямат равни на себе си!

Разбираема е трудността за общинската власт в Средец да направи опит за промяна в датата или същността на градския и общински празник. Но дали това забавяне в сравнение с другите общини в областта е оправдано и каква е алтернативата за решаване на този въпрос? Варианти винаги има и в случая те са най-малко два: връщане към храмовия празник – Неделя на всички български светии (която е втора неделя след Петдесятница през юни-юли) или запазване на сегашната дата – 22 септември. В този случай промяната чрез припокриване на общинският празник с националния Ден на независимостта е по-лесна най-малкото от организационна гледна точка – запазват се и датата, и традиционните нагласи на хората относно времето. Пренебрегван десетилетия, този паметен ден ознаменува блестящия самостоятелен политически акт на българската държавна власт и отхвърлящ във всяко отношение последната васална зависимост от Турция.

 

Отсъствието на този ден от празничния календар дължим впрочем точно на поредицата драматични събития с начало на септемврийските бунтове от 1923г. и установената „народно-демократична“ власт след 9.IX.1944г. Защото почитаният тук като герой Тодор Грудов вместо празник, устройва на този ден безумна коминтерновска провокация, завършила за последователите му с погром и братоубийства, а за него самия с военно звание и съветско гражданство.

Нима това може да бъде повод за празнуване?

С решението си местната общинска власт ще покаже, че приема за справедливо празнуването на 22 септември като посвещение на официалния държавен празник. И че ежегодно този ден ще напомня на средецките граждани за нуждата от стремежа им към истинска духовно-нравсвена свобода за самоизява и добруване, а на местните управляващи да бъдат независими и неподвалстни на идеологически внушения от тясно партийни интереси. Символното значение ва този ден може да го превърне наистина в реален празник, изпълнен с нови ритуали и с човешка добродетелност.

За да властва истинското празнично чувство в душите на хората, въпреки потискащото присъствие на мрачните паметници сред площадите ни като този в Средец. Защото силата е не в материалните знаци, а в духовното прераждане.

 

Бургас, септември 2015г.

 

• ДА Бургас,ф.45,,оп.2, а.е.4,л.23
• През февруари 1922 г. Тодор Грудов е законно избран кмет със 7 от общо 12 общински съветници след изборите. През 1923 г. е окръжен съветник в Бургас и когато революционното крило в партията му взема връх над групата на Димитър Благоев, противник на въоръженото въстание като отговор на „червения“ срещу „белия“ терор, Грудов е на страната на „революционерите“. БКП има 17 народни представители в националния парламент и е втора политическа сила след БЗНС. За това водачеството й на въстанието не може да се определи друго освен като бунт, метеж, срещу властта, в която тя самата участва. Всеизвестно е, че всъщност този революционен курс, изродил се в разбойничества и мародерства (четата на Грудов-Янчев-Премянов „Главореза“ 1924г) и поредица терористични актове (църквата „Св.Неделя“ април 1925г) е курсът на Кремъл към световна революция. Наложен от Съветска Русия чрез Коминтерна, той постига провал с разгрома на ЧА в Полша и на съветските републики в Унгария и Бавария. И всъщност поставя началото на пагубната за българската буржоазна демокрация болшевизация в нашия политически живот чрез подкупване на общественици, интелектуалци и политици. Последователно са внедрявани агенти на ЧК, ГПУ, ГРУ, НКВД и КГБ сред духовния и обществено-политически елит на страната ни в продължение на целия период от 20-те години почти до краха на комунизма през 1989 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

This is an idea shown to us last year by one of our readers. The fish is the well-known Cardboard...

  Print FREE templates: see more:

Ели ще ни разкаже за тазгодишното ѝ пътуване с кола из Европа. Днес разбира се, е само кратката, обобщена версия, така че да се подразните и да чакате с нетърпение подробните части от пътеписа Приятно четене:

Пътуване из Европа с кола

обобщение и тийзър за пълната версия на пътеписа

Това беше

първото ни семейно пътуване с кола из Европа,

поради което бяхме много притеснени дали ще мине гладко и безпроблемно. Сега, когато вече се завърнахме живи и здрави без произшествия мога спокойно да седна и да опиша пътуването ни. Естествено най-напред адмирации за „Цецка“ ( нашият Ситроен Ц3 ) – много малка кола за подобно начинание, поради което много наши приятели предварително ни обявяваха за „луди“ и искрено ни съжаляваха за причиненото „неудобство“. Е, малко трудно се побрахме 4-ма души и багаж, но пътуването беше доста по-комфортно от това с автобус. Не по-малки адмирации и за „Гарми“, който не ни „изгуби“ и най-вече ме освободи от ролята на „навигатор“.

Подготовката за пътуването

започнах 2 месеца преди датата на отпътуването и включваше: уточняване на маршрута, резервация на хотели, проучване на забележителности, уточняване на подробности като необходими документи, пътни такси, организация на градския транспорт в градовете, които щяхме да посетим и т.н. Естествено част от подготовката включваше проучване на „чуждия опит“ т.е. на хора, които вече са пътували. Тогава открих patepis.com и изчетох доста от пътеписите публикувани тук (не само тези, свързани с нашия маршрут). Благодаря много на хората, които са писали тук преди мен, най-вече затова, че ми вдъхнаха увереност, че начинанието, което се каним да предприемем е съвсем реално и постижимо. Естествено благодаря и за споделената информация.

Затова реших и аз да дам своя принос като публикувам актуална информация за пътуването из Европа към настоящият момент.

Ето и конкретният ни маршрут:

Велико Търново – София – Загреб – Любляна – Залцбург – Мюнхен – Вюрцбург – Прага – Братислава – Будапеща – София – Велико Търново. (общо малко под 4000 км.)

В този пост ще дам само обща информация за пътуването, а за посетените градове мисля да напиша отделни публикации.

Реално нашият евро-трип стартира

в 7:30 ч. на 19-ти август от София. Бях чела, че не е препоръчително да се минава границата около 8:00, тъй като тогава митничарите се сменят и се получават опашки, но в нашия случай вече се бяха сменили и нямаше никакви опашки, така че минахме бързо (гастарбайтерите още не бяха тръгнали масово да се прибират, а от мигрантите видяхме само една малка група, които току-що бяха преминали пеша през границата ). След границата следва тесен път, покрай строежа на новата магистрала, като на места заради строежа има ограничения на скоростта. Следва планинската част от пътя с 13-те тунела и след около час, час и половина бяхме пред първата путарина на магистралата, близо до Ниш. Нататък почти целият път беше магистрали. След Ниш релефът в Сърбия става равнинен и пейзажът е леко скучен. С наближаването на Белград трафикът стана по-засилен и така след около 400км. от София достигнахме путарините пред Белград. Таксата беше около 6,5о евро.

Ето и останалите такси по маршрута:

• Белград – до Хърватска граница – 3 евро
• до Загреб – 16 евро
• от Загреб до Словения – 0,7 евро
• винетка за Словения – 15 евро
• винетка за Австрия – 7,5 евро
• такса за тунела Караванкен – 7 евро
• такса за магистралата Тауерн в Австрия – 10 евро
• винетка Чехия – 350 крони, които ни обмениха за 16 евро
• винетка Словакия – 10 евро
• винетка Унгария – 13 евро
• такса Нови сад – 3 евро
• такса Белград – 2 Евро
• такса Ниш – 6,5 евро

Това е за таксите и винетките, който се интересува. Естествено актуалните цени може да следите тук. (Не правя реклама на чужди сайтове, просто споделям това, което ми е било полезно при пътуването!!!).

Магистралата в Сърбия

според мен е доста добра – пътят е равен, без дупки, крайпътното проствансто също е добре окосено и поддържано. Има обособени места за почивка – наричат се „Отморище“ – има пейки, маси, химически тоалетни. Другата възможност за почивка е на бензиностанциите или крайпътните заведения. Пътувахме леко и без проблеми.

За сръбско – хърватската граница

бях чела, че трудно се минава (много се чака и проверяват багажа на всеки), но ние минахме сравнително бързо без дори да отваряме багажника на колата.

В Хърватска магистралата

става още малко по-гладка. Местата за почивка пак са „Отморище“, а таксите се събират на „честарини“. („честа“ е улица или път на хърватски). Общо взето все още сме си по-нашия край и разбираме. Пейзажът продължава да е равнинен с тук-таме дървета по пътя и леки хълмчета в далечината.

Влязохме в Загреб

в 17:00 ч. местно време се настанихме за първата ни нощувка. Повече за Загреб ще напиша в отделен пътепис.

На следващата сутрин в 8:30ч. продължихме към Любляна.

Границата със Словения

минахме само с показване на личните карти, а на първата бензиностанция след нея купихме винетки за Словения и Австрия. Пътят до

Любляна

е около час и половина, а пейзажът постепенно започна да придобива „алпийски стил“. Все пак все още надписите по магистралата бяха на нашенски – мястото за почивка вече бе „Почивалище“. Любляна също ще я опиша отделно.

След Любляна пейзажът още повече придоби „австрийски“ характер – появиха се планински склонове с „тучни“ полянки и къщички с остри покриви по тях. Селата не приличаха на нашенските села, а по-скоро на курорти от рода на Пампорово. Така неусетно стигнахме края на Словения. Последва последна проверка на личните карти и заплащане на таксата за

тунела Караванкен

и – „бух“ в тунела. Тунелът е около 9 км. дълъг и е двупосочен. От другата страна започваше

Австрия

Тук пейзажа няма да го описвам, а просто ще приложа няколко снимки.

За Залцбург може да прочетете по-късно.

От предварителното ни проучване

цените на горивата в Австрия бяха най-ниски

и нашият млад „финансист“ много държеше да се възползва от тази „промоция“, затова не заредихме достатъчно дизел в Загреб, а само колкото да стигнем до Австрия. Да, ама другото правило, че

цените на горивата по магистралите са по-високи

от тези в градовете важеше с пълна сила точно в Австрия, всъщност тук разликата достигаше до 40% (докато после в другите държави завишението на цените в някои части на магистралите не беше чак толкова драстично). Е, все пак на следващата сутрин преди да напуснем Залцбург успяхме да заредим „Цецка“ с дизел по 1 евро.

До този момент трафикът по пътя беше сравнително спокоен, само при приближаването на някой голям град се засилваше.

В Германия

обаче постоянно беше много интензивен. Не знам дали, защото беше петък или просто така си пътуват.

След Мюнхен

поехме по магистралата за Щутгарт и кошмарът стана пълен.

По три ленти във всяка посока запълнени с коли. Магистралата приличаше на река.

На местата където имаше ремонт и лентите намаляваха се получаваха тапи. Добре че след около 100-тина километра слязохме от тази магистрала. Е, другата за Вюрцбург не беше много по-лека и по нея имаше ремонти и засилен трафик. Следващата отбивка за слизане от магистралата я пропуснахме без да искаме, но „Гарми“ (GPS Гармин има предвид – бел.Ст.) въобще не се притесни, преизчисли маршрута и ни „прекара“ през няколко немски села и тесни пътчета без нито едно превозно средство до местоназначението ни. Всъщност това беше добре за нас, защото хем избягахме от трафика на магистралите, хем успяхме да видим немската „провинция“ отблизо. Минахме покрай един

замък в Rotenburg ob der Taube,

който изглеждаше доста внушително. На места покрай ожънатите ниви забелязахме асфалтов път. Първоначално помислихме, че са го направили за селскостопанската техника, но в последствие разбрахме, че това е алея за колоездачи. Е, тези хора наистина се чудят какво да си правят парите. В Мюнхен пък и в другите градове също имаше много колоездачни алеи дори и специални светофари им бяха поставили.

На друго място когато пътувахме вече по тъмно към

Лауда,

на пътя ни изскочиха 3 малки сърнета. След това разбрах от брат ми, че според немските закони, ако претърпиш произшествие с диви животни, трябва да се извика ловеца, отговарящ за конкретния район и неговата застраховка покрива разходите по ремонт на колата. За щастие не ни се наложи.

Тук мога да направя едно кратко отклонение: Преди 5 години на главния път София – Варна близо до гр. Антоново върху нас изскочиха около 10 подплашени от ловци елени. Вследствие на което, колата ни беше „помляна“, а 3 от животните загинаха. Дошлият след 3-часово чакане полицейски патрул, заяви, че няма как да напише акт на елените, затова състави акт на съпруга ми.

Та така първата част от нашето пътешествие завърши, защото достигнахме целта:

Лауда- Кьонигсхофен,

Lauda, 97922 Lauda-Königshofen, Германия

където на другият ден беше събитието, заради което отивахме.

<<<<<<<>>>>>>>

Завръщането от Германия

започнахме от Вюрцбург. Още щом се качихме на

магистралата Франкфурт – Нюрнберг

и кошмарът с трафика отново започна. Добре, че по-голямото натоварване беше в насрещното платно. Германците явно се прибираха от почивка към големите градове. Около магистралите в Германия има гори и почти не се вижда нищо от градовете, покрай които преминавахме. Единствено забележително покрай магистралите са огромните ветрогенератори.

След Нюрнберг

сменихме магистралата и поехме към чешката граница. Трафикът се разреди, но пък видяхме, че магистралата за източна Германия е много натоварена. Явно гастарбайтерите вече се завръщаха.

На чешката граница

отбихме за винетка. Закупихме я от една будка от един нелюбезен „чичка“, който отказа да приеме плащане с карта и ни поиска 16 евро, макар че по официалния курс трябваше да е около 12 евро.

В Чехия

пейзажът около магистралата също е горист, трафикът не беше натоварен, само покрай голените градове се засилваше, но затова пък пътя беше ужасен. Меко казано „ужасен“! Пътят бе от бетонни плочи с около 5 – 6 метра дължина, поради което на всеки 5 – 6 метра имаше фуга и тресеше като в каруца по стар павиран път. Иначе и там имаше ремонти на доста места и прехвърляха движението в едното платно. Явно се опитват да модернизират магистралата, но кога ще я свършат не е ясно. Засега единственото подобрение са електроните табла над пътя ( като в Германия и Австрия), които информират за скоростта и за предстоящите ремонти.

Успяхме да пристигнем навреме в

Прага,

преди да се мръкне и се настанихме в хотела. На следващият ден имахме цял ден за разглеждане на Прага, а на по-следващия си тръгнахме рано сутринта. По-точно опитахме се да тръгнем рано, но явно закъсняхме, защото в седем и нещо сутринта попаднахме в сутрешния трафик на града. Явно пражаните започват работа по-рано от софиянците. Излязохме на магистралата и тръскането отново започна. Почти 300 км. Едва последните няколко километра преди границата със Словакия бяха с хубав асфалт.

Словашката граница

( т.е. мястото за закупуване на винетки, защото в Шенген няма граници и никой не те проверява. ) изглеждаше доста по-приветливо и цивилизовано от чешката – нова климатизирана сграда с любезни служители и дори безплатни тоалетни за пътуващите. Пътят в Словакия също бе добър и неусетно стигнахме

Братислава,

а оттам до границата бе съвсем малко.

Унгария

също бе с хубави пътища, както още през социализма се славеше, че унгарският асфалт е като „огледало“. Пейзажът в Унгария е почти изцяло равнинен и скучен.

До Будапеща,

където щяхме да нощуваме пътувахме нормално. Пристигнахме в 4 часа следобяд, тъкмо навреме за една следобедна и най-вече вечерна обиколка. На другата сутрин също направихме един „тигел“ до центъра и към обяд потеглихме за България. Този път времето беше „срещу“ нас и пътуването щеше да е с един час по-дълго, заради часовата разлика. Притеснявахме се, че на

сръбско-унгарската граница

може да има задръстване. Преди 2 години, когато в края на август се връщахме с автобус от Виена стояхме 4 часа на границата през нощта. Този път опашката беше само в насрещното. На единственото гише в нашата посока унгарският митничар скучаеше. Така че преминаването ни беше повече от бързо и лесно. Тук забелязахме за втори път група от 20 – 30 мигранти, които преминаваха пеша унгарската граница.

През Сърбия

пътуването отново беше сравнително спокойно с изключение на засиления трафик около

Белград

и ужасното пътуване по последния участък след Ниш до българската граница. За един ден на магистралата в Сърбия видяхме 3 или 4 катастрофи, но всички бяха в отсрещното платно. Първите две бяха с обърнати край платното камиони, а другите бяха на ударили се коли край Белград. През цялото пътуване това бяха и единствените места, където видяхме пътна полиция. На запад, особено в Германия и Австрия движението по пътищата се контролира само с камери.

На нашата граница освен опашката за тирове в нашата посока нямаше особено натоварване, за разлика от това в отсрещната, което пак беше във фокуса на новините.

И така

пристигнахме благополучно

към 22:30 часа в София.

Очаквайте пътеписите за Загреб, Любляна, Залцбург, Мюнхен, Вюрцбург, Прага, Братислава и Будапеща. Макар, че минахме два пъти през Белград, не спряхме да го разгледаме и затова за него няма да пиша, може би някой следващ път………

Очаквайте продължението

Автор: Елена

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Европа – общо – на картата:

Европа – общо