Златният храм в Амритсар (Индия – част 11 от През Азия на автостоп)

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме. После направихме няколко трека из планината Каракорум и тръгнахме към столицата Исламабад, откъдето днес продължихме към Лахор, преди да напуснем Пакистан.

Днес започваме пътуването през Индия.

Приятно четене:

Златният храм в Амритсар

Индия

11 част на

През Азия на автостоп

31.05.

Сутринта управителят на болницата ни закарва с нещо като бусче – линейка до границата. Преди да тръгнем човекът с рикшата ни донесе една торба с халва-пури (нещо като мекички с грис халва) и после ни придружи до границата, за да ни помогне при преминавaнето й. Реално на предишния ден бяха изтекли 45 дневните ни визи, но явно на никой не му пукаше и минахме безпрепятствено, въпреки че първо трябваше да почакаме около един час да дойде тока, за да пуснат компютрите.

На

индийската граница

трябваше да минем стотици проверки и общо взето проверяването отне доста време, защото са прекалено стриктни по отношение на идващите от Пакистан.

Към 12 ч. на обед

вече крачим по индийска земя

Дългогодишната ни мечта да обиколим Индия най-сетне ще се сбъдне. Обзело ни е някакво много приповдигнато чувство. Вече не се налага да се забулвам и да внимавам при комуникацията с мъжете. Можем да стопираме и да си правим каквото си искаме без притеснения, че ще дойде полиция да ни охранява. Няма потенциална заплаха от терористи (не че в Пакистан наистина е опасно, но човек никога не успява да се успокои, когато обикаля там). Можем да спим, ако ще и на паважа на улицата. И най-важното пред нас се простира Индия – страната на чудесата.

Първият град след границата Вага (Wagah border) е

Амритсар – духовният център на сикхите

Сикхите са мнозинство в щата Пенджаб, където се намираме. Лесно се отличават от хората от други религии по чалмите, които носят и по камата (кирпан).

Символите им са общо пет –

• тюрбан, символ на короната в духовността;
• камата – кирпан;
• гребенче затъкнато в дългата коса, задължително скрита в тюрбана;
• сребърна гривна, символизираща единството;
• някакви огромни боксерки от специално памучно бельо, напомнящо за обвързаността с чистотата.

Сикхите са монотеисти, т.е. вярват в един Бог. Най-свещеното им място за поклонение е

Златният храм Шри Хармандир Сахиб

Инсталираме се на пътя и до като чакаме един човек ни донася бутилка с розово сиропче да се разхладим. Една рикша много настояваше да ни вземе и решихме да се качим за 100 рупии (около 3 лв.) до Амритсар. Разстоянието е около 30 км. Но вече сме решили, че от сега нататък твърдо ще заложим на стопа и най-долната класа във влаковете, с която можеш да минаваш огромни разстояния за жълти стотинки.

Първите ни впечатления от Индия са страхотни

Въобще не е толкова мръсно, колкото очаквахме, даже напротив.

Амритсар

ни изглежда най-нормално, без особена лудница. Може би много са ни се притъпили сетивата от месеците или по-точно годините из Азия. И хората ни се струват мили, мислехме си че ще е пълно с мошеници, които ще ни зарибяват да купуваме това или онова, но не.

С наближаването на

Златния храм

се формират

шарени тълпи от поклонници и посетители

Някои сикхи носят огромни чалми и грамадни саби, препасани през кръста. Облечени са със сини три четвърти роби и в ръцете си носят дълги пръчки. Тълпата е толкова шарена и разнородна, че ти се завива свят.

Странни миризми и музика се носят навсякъде.

Решаваме да потърсим интернет клуб,

за да се свържем с хоста ни от couchsurfing.org. Оказва се, че той живее на другия край на града и след сто часа лутане успяваме да намерим градски автобус, който отива в тази посока, като по пътя си взехме и вело-рикша,понеже гаража с автобусите беше доста далече, а и искахме да видим какво е да се возиш на това чудо.

Рейсът ни свали един километър преди къщата на нашия хост, понеже нещо не разбра, къде точно отиваме. Докато вървяхме пеша натам, една кола ни спря, без да махаме, и по странно стечение на обстоятелствата се оказва, че човекът е пастор и то от същата църква като нашите хора от Лахор. Той много искаше да останем да спим в тях, но нямаше как, защото вече се бяхме уговорили с другите хора.

Къщата на Джоли (нашият хост)

е в някаква много гъзарска колония и е огромна, така че продължаваме със серията „луксозен живот“. Той също е сикх и ни разказва какви ли не интересни неща за тяхната религия.

Вечерта почерпи Цветин с

уиски – първа чаша алкохол за два месеца

Решаваме да оставим разглеждането за утре и да си починем.

01.06

Нямаме търпение

да разгледаме храма

и още рано сутринта се втурваме натам. Градският транспорт е по 10 рупии (30 ст.), вътре е надута музика и е много забавно да се пътува. Пристигаме в стария град и се шмугваме по малките улички. Навсякъде продават нова за нас храна, но се оказва че всичко е много люто. Най-сетне стигаме до храма. Наистина бях чувала, че Индия е най-невероятната страна в света и човек може да види какво ли не, но чак сега разбрах какво значи това.

Храмът е огромен

Нещо абсолютно изумително. В центъра на изкуствения

басейн Амрит Саровар – Езерото от нектар

(от името му идва и наименованието на града) е Златния храм, към който има огромна неспирна опашка и хората чакат часове, за да влязат. Езерото е обградено отвсякъде с ослепително бели постройки, в които се извършват различни дейности. Преди влизане човек трябва да си измие краката и да остави обувките си навън. В храма трябва да си с покрита глава. Поклонниците се потапят в езерото за свещено очистване. Навсякъде се чува религиозно пеене.

Прекарахме цял ден в храма, обикаляйки нагоре-надолу. Най-изумителното нещо е, че

вътре нищо никъде не се плаща

Има огромна

кухня (Langar),

където абсолютно всеки Божи ден, 24 часа, нон-стоп се сервира храна за хиляди хора. Ние също ядохме там на обяд. Първо чакаш петнадесетина минути предишните хора да се наядат, след което десет човека се втурват с тичане да чистят пода, после вратите на залата се отварят (всъщност има две огромни зали, постройката е на два етажа) и новата вълна от хора, поне 500 човека, влиза. За секунди всичко се напълва, хората сядат по земята и всеки си носи метална чиния, купичка и лъжичка, които ти дават преди влизане. Други хора с кофи с храна тичат и сипват по чиниите леща, картофи и чапати. В купичките сипват кисело мляко. Минават множество пъти, ако някой иска допълнително.

В храма работят стотици хора,

едни режат зеленчуци, други готвят в огромни казани, мият десетки хиляди чинии, чистят. Отвсякъде се чува се адско дрънчене и шумотевица. Всички работят доброволно, в служба на хората. Има

огромни общежития, където всеки може да спи безплатно

Чужденците имат собствена стая – ние се отбихме и полегнахме за една следобедна дрямка.

В други малки стаички седят хора и четат свещените текстове по 24 часа. Има десетки такива стаички. В друга част пък има огромно училище и друг храм във формата на кула. Във всеки ъгъл се раздава безплатно вода и напитки. След посещение на храма или мястото където се съхраняват свещените книги, всеки получава

хапка грис-халва – свещена храна (prasad)

Има дори болница и дом за сираци, където разбира се също всичко е безплатно.

Всичко се прави в служба на Бог и човечеството и всеки, който има желание може да предложи безплатно помощта си. Странни чувства се пораждат в сърцето на посетителя след като види всичко това, което е изумително. Наистина ли е възможно да се нахрани, обслужи, подслони това стълпотворение от хора и то всеки ден, без пари (?!?!?!) Тук изпитвам страхопочитание пред силата на вярата на човека…

02 – 03.06

Тези дни нещо се чувстваме много отпаднали и до обяд се излежаваме в къщи, след което разглеждаме летния дворец на махараджата. Мястото е много западнало и неподдържано. На следващия ден странните случки отново продължават. На картата беше отбелязан

един храм – Mata Lal Devi

като интересна забележителност и решихме да го видим. Беше забутан по едни тесни улички в едно кварталче извън центъра.

Param Pujya Mata Lal Devi Mandir, Rani Ka Bagh, Mohindra Colony, Amritsar, Punjab 143001, Индия

Храмът е посветен на някаква старица, която ядяла само плодове и пиела само мляко и получила просветление от

богинята Чинтпурни (Chintpurni)

Навсякъде има нейни статуи. Идват много жени тук, за да се помолят да имат деца.

Когато влязохме в храма ни отпратиха нагоре по една стълбичка и се отзовахме в някакъв шантав психиделичен лабиринт-пещера. Ту слизаме надолу, ту се качваме нагоре, провираме се отляво и отдясно. Всичко е в стъкълца и супер странни статуйки на божества. Някои зали са като в лунапарк. Вратите са направени като паст на дракон и други такива същества. След шантавата обиколка сядаме в главната зала, където свири музика и раздават свещена храна (prasad). Най-накрая си взимаме хапка грис халва с листчета от цветя, които ти оправяли всички проблеми като ги изядеш.

Следобед се връщаме в Златния храм,

днес сме решили да спим тук и да служим в кухнята (Langar). Времето е дъждовно и прохладно и гигантската опашка към централната част на храма, която се намира в центъра на езерото, се движи доста бързо. Преценихме, че е добра възможността да влезем. И наистина, чакахме само 20 минути да се източи опашката. Докато се чака, отвсякъде се чуват трансиращи песни във възхвала на Бог, чиито текстове се изписват на огромни екрани, за да може и поклонниците да пеят.

Точно когато стигнахме в самия храм, започна

вечерната молитва

и спряха да пускат посетители. Трябваше да стоим вътре и да се молим около двадесетина минути. Вече съвсем трансирани отидохме да мием чинии в кухнята. Беше страхотно усещане, поклонниците идват тука да работят час, два като непрекъснато се сменят, така че винаги е пълно със служещи хора. Вечерта се прибрахме в общежитието за пилигрими. Навсякъде има стотици спящи хора, даже и извън стаите. Явно няма места за всички. Дори в самия храм е пълно със спящи хора. В стаичката на чужденците, където има дори климатик, се е напълнило с хипарчета. Ние сме в една отделна стаичка с още двама немци, където има само вентилатор и ни е много спокойно.

04.06

Цяла сутрин се мотаем в опити да активираме сим-картата за телефона, която си купихме, но уви безуспешно. Повечето магазини отварят след 10 ч. и ние няма как да свършим работата рано. По обяд се прибираме в къщата на нашия хост, за да си вземем багажа. Къщата е извън града, близо до летището и решаваме да стопираме по пътя нагоре вместо да се връщаме обратно в града и да излизаме от там на главния път. Пътчето е леко заобиколно и минава през едни забутани селца покрай пакистанската граница на север. Описва дъга и се слива с главния път.

Планът за следващите дни е

да посетим Дарамсала,

където е

най-голямата тибетска общност в Индия и обиталище на Далай Лама

После ще пътуваме из Кашмир. Сега е най-подходящият сезон за там. Пътищата тамън отварят и снега по високите проходи се топи. После, когато поотминат жегите, ще можем да слезем обратно в равнините. Вече сме наясно, че за шест месеца няма да можем да видим и половината от това което бихме желали. Преди да потеглим към Химачал Прадеш (Himachal-Pradesh) и Дарамсала.

Искаме да изкараме още два-три дни из Пенджаб и да изследваме нетуристическите места, тоест всички извън Амритсар. Хубавото е, че в този сезон всички туристи бягат в планините или изобщо не идват в Индия и е голяма рядкост да попаднеш на тях, което ни допада изключително много.

Тези дни времето е облачно и превалява, често е под 35 градуса, така че е перфектно за нас. Тръгнахме по възможно най-зачуканите пътища. Оказа се, че стопа върви страхотно, почти всяка кола, на която махваме ни спира, но за жалост повечето пътуват само по 2-3 километра на пред. Но за сметка на това пък непрекъснато идваха хора да ни питат имаме ли нужда от помощ и въобще всички се държат много мило. Започнахме да махаме и на камионите и се оказа голям успех, защото повечето пътуват на по-дълги разстояния и бяха супер щастливи да ни вземат, та да си имат компания.

Всички знаеха, че стопираме и не се налагаше въобще да се обясняваме за философията на този тип пътуване и после да се окаже, че ни искат пари. Заради това, че повечето пътуваха на къси разстояния, за няколко часа изминахме едва стотина километра, но предпоследният камион успя да ни извози до главния път. Последният стоп беше камион пълен с кашмирци-мюсюлмани, които ни оставиха точно в градчето, в което бяхме запланували да спим. Бяха очаровани, че сме били в Пакистан и казаха, че би им се искало и Кашмир да е в Пакистан.

Градчето Мукериан

е на двадесетина километра от главния път встрани и е доста оживено. Забелязахме, че дори и най-малките и отдалечени пътища са пълни с коли, камиони и автобуси и навсякъде асфалта е перфектен. Поне за Пенджаб стопът е адски лесен и приятен и човек може да отиде в най-забутаните села без проблем, което е и нашата идея.

Сдобили сме се едни безплатни карти на Пенджаб, в които са отбелязани разни места и храмове, които ги няма в нито един друг гид, нито в интернет. На картата е отбелязано, че в Мукериан (Mukerian) има голяма

Гурдвара (Gurdwara) – сикхски храм

и искахме да останем да спим там, защото по принцип там храната и спането е безплатно. Е, разбира се можеше и да си опънем палатката където си искаме, но цялата околия е в обработваеми земи и е доста населено, така че предпочетохме храма. Пък и извън Пенджаб сикхските храмове са доста по-малко и няма да имаме възможността да се потопим в тази атмосфера.

Отне ни доста време да намерим Гурдварата, защото беше извън града и никой не ни разбираше къде всъщност искаме да отидем. Нещо, което не очаквахме в Индия, толкова много хора да не разбират и думичка на английски език. Явно ще трябва да се заемем с ученето на хинди. Най-накрая две жени успяха да ни заведат до храма. Всички ни гледаха като треснати, явно тук не бяха стъпвали туристи, камо ли пък да молят за подслон. Като цяло, приеха ни много добре, но доста от сикхите гледат ужасно сериозно и човек се чувства малко несигурен. Дадоха ни собствена грамадна стая с много силен вентилатор, която беше и доста чистичка. Вечерта ядохме в лангара обичайното меню – салата и дал (леща). След това всеки сам си мие чинията и то с пепел.

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=61268

Свързани новини: