Това лято мина толкова бързо, че аз отново съм в ситуацията на стотици неосъществени рецепти, макар и не всичко да е загубено, след като есенното време ни дочака да изкараме една спокойна и сравнително нестандартна за нашето семейство ваканция. Този път решихме буквално и преносно и тримата да се потопим в спокойните морски води край Tosca Beach, вместо да се потим по време на почти станалите традиция европейски обиколки, които си правим с Вальо.

Застояването на едно място за една седмица и липсата на голямо разнообразие и контраст в храната съвсем не означава, че нямам нови впечатления и „храна“ за размисъл.

Без Интернет, с редуване на приключенията на Антъни Бурдейн (много добра книга!) с хлябът и сладкишите на гърците (книга с много история, фолклор и рецепти на гръцки домакини), вино в 18 часа на плажа, последвано от вечеря с октопод на скара, дзадзики и пържени тиквички, а след това разходка до някоя сладкарница за да си вземем баклава за десерт и курабии за закуска на следващия ден, тази ваканция беше наистина почивка.

Лежерното време свърши още с пристигането у дома и пускането на 5 перални. 5! Ако носех различни чифтове обувки за все ден, вместо различни тоалети, нямаше да изпадна в ситуация да се чудя къде си простря дрехите. Но да не забравям и главното действащо лице, заради което си направихме тази семейна ваканция. За него предвиждам дрехи не само за всеки ден, но и резервни за всеки ден и резерви на резервите. А те неизбежно се сменят, защото ежечасово са покапани с праскови, сокът, който се събира на дъното на чинията с гръцка салата, мазнина от тиропита, плажно масло или направо се вкоравяват от засъхнала морска вода.

Прибрахме се в София точно когато настъпи септември и точно една седмица след това по всичко пролича, че спокойният в края на лятото град вече е по-оживен, а последващите хаос, закъснения за срещи заради трафика и идващите една след друга покани за предстоящи събития са колкото неизбежни, толкова и очаквани. Неочакваното за мен беше, че не проявих онова желание, което винаги ме спохожда след посещаването на друга страна – да приготвям рецепти от местната кухня.

Първите два-три дни след връщането ни имаше останало известно влечение по гръцката салата (просто намерих хубави домати и сочен червен лук), а също и по тиквичките, които от гръцки вече интерпретирах на италиански (пармезанът върши чудеса навсякъде) и също така по гръцката мусака, която приготвих еднократно, но я ядохме няколко дни (донесох си гравиера, как да не го ползвам за гръцка мусака!), но като цяло имам едно неудовлетворение от лятото в кулинарен план и чувство, че не можах да използвам всичко от сезона. Точно заради това, когато с Никитата си насрочихме среща за вечеря избрах да приготвя ястие, което да включва плодове на лятото и което най-вероятно може да се подразбира или по-точно да интерпретира вкуса на предстоящия преход от лятото към есента и после зимата. Гроздето ще бъде една от основните съставки на настоящата рецепта.

Този път няма да задълбавам във възможностите на този прекрасен плод, от който могат да се извлекат разнообразни ползи. От личен опит знам, че печеното десертно червено грозде прави добра компания с червено месо затова, освен че знаех какво искам, знаех и как да го направя. Добре дошла есен!

Съобщение – на 26 септември, събота, между 13 и 17 часа ще бъда в дрогерия Be Fit в търговски център GALAXY (бул. Шипченски проход № 18), когато моята първа кулинарна книга „Аромати от сърцето на дома“ ще се предлага с отстъпка и разбира се подписана лично за теб. Освен това в дрогерии Be Fit през целия месец септември ще се предлагат с отстъпка хранителни продукти, които влизат в състава на повечето рецепти от книгата. Кои са те може да видиш в промоционалната брошура за септември. Независимо дали ще се възползваш от тези предложения, ще може да опиташ няколко рецепти от книгата и да си поговорим по всякакви кулинарни въпроси. Ето и покана за събитието във фейсбук. Заповядай!

Свинско бонфиле с пикантен сос от червено грозде

Макар на пръв поглед рецептата от thekitchen.com за свинско бонфиле със сос от сини сливи да няма почти нищо общо с това, което ще последва, тя ми послужи като отправна точка. Аз наистина имах намерение да приготвя соса от сини сливи, но знаеш как понякога плановете се провалят или се изместват от фокуса си заради нещо друго, което в този момент ти се струва по-интригуващо. Това друго беше червеното десертно грозде, което не търсих, но намерих и повярвай ми беше толкова примамливо, че веднага реших да заменя сините сливи с него. Оттук насетне рецептата се измени на няколко нива. Това, на което ще обърна повече внимание е използването на двата вида захар, лютата чушка и петмеза.

1. Захарта – мускавадо ще даде на соса приятен вкус на карамел и меласа, докато демерара, освен да допълни тези вкусове ще се карамелизира, което ще направи соса по-гъст и лепкав. Разбирам, че не всеки поддържа по 4 вида захар в кухненския си шкаф, затова използването на един вид в двойно количество, било тя и бяла, също ще свърши добра работа.
2. Лютата чушка – може да я използваш или да я игнорираш напълно за сметка на по-голямо количество джинджифил, който дава по-мека лютивина. С една супена лъжица настърган пресен джинджифил, както давам в рецептата, сосът е съвсем леко пикантен. Ако обичаш по-люто допълни с нарязана на ситно 1 люта чушка. Ако пък искаш да запазиш соса леко пикантен, но без наличието на пареща лютивина, добави още една супена лъжица настърган джинджифил.
3. Хрумна ми да добавя петмеза накрая, след като сосът беше готов, прецеден и го опитах. Първо, беше твърде течен, че да се задържи върху месото и второ, липсваше му баланс между сладко и кисело. Петмезът от плодове от черница прекрасно свърши тази работа. На негово място може да използваш петмез от грозде или да го пропуснеш в зависимост от гроздето, което използваш за соса. Опитай соса и тогава прецени дали има нужда от допълнителен сладко-кисел вкус. И в двата случая, на прецедения сос ще му бъдат необходими няколко минути за редуциране.

За 4-6 порции.

За соса от червено грозде:

• 500 г зърна червено грозде
• 50 г кафява захар мусковадо
• 50 г кафява захар тъмна демерара
• 50 мл оризов оцет
• 1 малка глава лук, нарязана на ситно
• 2 скилидки чесън, нарязани на ситно
• 1 чаена лъжица синапено семе, счукано в хаванче
• 1 супена лъжица настърган пресен джинджифил
• 1 люта чушка, нарязана на ситно без или със семената, в зависимост от личните предпочитания за силата на лютивината (по желание)
• 3 супени лъжици петмез от плодове от черница или петмез от грозде
• сол и прясно смлян черен пипер

В широка, но не задължително дълбока тенджера се смесват всички продукти без гроздето и петмеза. Слагат се на силен котлон да заврат докато захарта се разтопи. Тогава се добавят зърната грозде, сместа се оставя отново да заври и се вари 5 минути. Зърната грозде се намачкват в тенджерата с преса за картофи или решетъчна лъжица, за да отделят сока си, котлонът се намаля до умерен и всичко се вари около 20 минути.

Сместа се изсипва в цедка и се притиска с лъжица, така че да се отдели възможно повече сок. Сухата част се изхвърля, а сокът се връща в тенджерата. Към него се добавя петмезът и се вари 3-4 минути на силен котлон за да се сгъсти. На този етап докато сосът е горещ ще бъде с консистенция на кленов сироп, а когато поизстине ще се сгъсти още. Опитва се за сол и ако е необходимо се посолява.

Сосът може да се приготви до 1-2 дни предварително.

За свинското бонфиле:

• 2 свински бонфилета, приблизително 500 г всяко, почистени от жилите и ципите
• сол и прясно смлян черен пипер
• 2 супени лъжици слънчогледово олио или лек зехтин
• сосът от грозде (рецептата по-горе)
• 6 малки чепки червено грозде
• 2 супени лъжици червено вино

Филетата се посоляват със сол и прясно смлян черен пипер и се натъркват от всички страни с олио. Фурната се нагрява на 200ºC.

Тиган с незалепващо покритие, с който може да се готви и във фурна се нагрява на силен котлон. В него се слагат филетата и се запържват от всички страни до златисто-кафяво. Това ще отнеме около 8 минути. (Не разполагаш с тиган, с който може да се готви и във фурна? Използвай тиган, в който първо да запържиш филетата на котлона, а след това ги премести в подходяща тава, която предварително е нагрята във фурната. Например, постави тавата във фурната, докато тя се загрява. Когато филетата са запържени от всички страни ги премести в горещата тава, заедно със соковете и мазнината останали в тигана. Довърши рецептата в тавата.)

Тиганът се отстранява от котлона и филетата се намазват от всички страни с помощта на четка с част от гроздовия сос. Около тях се разпределят чепките грозде, предварително посолени с малко сол и черен пипер и всичко веднага се слага на средна скара в предварително нагрятата на 200ºC фурна. Филетата се пекат 15-18 минути или докато температурата в средата на месото достигне 64ºC. Тиганът се изважда от фурната и филетата се преместват в затоплена чиния. Покриват се с алуминиево фолио и се оставят 10 минути да се отпуснат. (Докато се отпускат температурата на месото продължава да се вдига, като може да достигне 68-70ºC.)

Докато филетата се отпускат, в тигана при гроздето се добавят останалия сос от грозде и виното. Разбъркват се добре за да се смесят с отделените по време на печенето на месото сокове и чепките грозде се поливат с тази смес. Връщат се във фурната за 10 минути, за да се запече добре гроздето и за да се редуцират соковете.

Месото се нарязва на филии и се сервира с печенето грозде. Сосът в тавата се прецежда и се сервира заедно с месото.

Свинско бонфиле с пикантен сос от червено грозде + съобщение е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Пламен Асенов
24. 06.15, радио Пловдив

Целия текст слушайте тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100572686/velikite-evropeici-el-greko

Какво ще си помислите за някой художник, ако чуете съвременната му критика да описва картините му като „низки”, „долни”, „глупави”, „достойни за презрение”? Не знам за вас, но аз ще реша, че днес отваряме дума за великия художник Ел Греко, чиито живот може лесно да се разкаже, но чието творчество не може да се опише с думи прости. А и с думи сложни не може, макар някои и досега да опитват.

Вангелис, Почит към Греко

Ел Греко, както показва популярният му прякор, е грък. Роден е през 1541 година на остров Крит и истинското му име е Доменикос Теотокопулус. Впрочем, ако дори в престижна галерия се опитат да ви продадат негова работа, но с подпис Ел Греко, дори да имате достатъчно милиони, за да я купите, откажете. Тя със сигурност е фалшификат, защото художникът цял живот се подписва с истинското си име и родно място – Доменикос Теотокопулус, критянина. Прави това, не само за да знаят всички кой е, но и да не се загуби той самият, защото голяма част от живота си Ел Греко прекарва в чужбина – в Италия и най-вече в Испания, а там рисува картините, които днес му носят световна слава. Все пак, в началото е Крит, гръцки остров, държан от венецианците вече повече от триста години. Казвам „началото”, но всъщност е по-сложно. Греко учи и живее на родния си остров цели 26 години, а през това време става истински майстор в художеството и попива цялата страхотна византийска иконописна традиция, която после пренася по един или друг начин в зрелите си творби. Не се знае точната причина, поради която младият, изключително талантлив художник, член на местната гилдия на Свети Лука, решава да замине за Венеция. Смята се, че е поради амбицията му да расте в изкуството, да се развива и да се прочува. По онова време, въпреки че самият Крит постоянно се бунтува, немалко критяни се възползват от златните времена на Венецианската република и се заселват в метрополията. Това прави и младият Доменикос някъде през 1567, като пренася със себе си, а може би дорисува по пътя, поне една своя иконописна работа – известното си „Успението на Света Богородица”. Преди десетина години по случайност бях в Лондон, точно когато в Националната галерия гостуваше изложба на Ел Греко. Първото нещо, което видях там, беше това „Успение…..”. То буквално ме втрещи. Това вече не беше чиста икона. Но още не беше и чиста картина. То сякаш трептеше на границата между двете, като непрекъснато преминаваше ту от едната, ту от другата страна, събрало в себе си най-фантастичните възможности и от двете, за да се превърне в огнен дух и изгарящ цвят, караше те да коленичиш пред него и да се заслушаш какво ти говори.

Вангелис, Почит към Греко

Във Венеция Доменикос Теотокопулус учи при Тициан, както сам съобщава по-късно в писмо до приятеля си Джулио Кловио, най-прочутият миниатюрист на епохата. Тогава Тициан е много възрастен, но още държи ателието си отворено за таланти. А Доменико безспорно е такъв. Самият Кловио го нарича „рядък талант в рисуването”. Три години по-късно, когато Ел Греко се мести в Рим, Кловио го подпомага, като му осигурява достъп до Палацо Фарнезе, двореца на кардинал Алесандро Фарнезе, превърнат в салон за събиране на римските творци, интелектуалци и аристократи. Тук Ел Греко получава доста поръчки, които изпълнява, като се придържа отначало повече към стила на венецианския ренесанс, придобит от изучаване изображенията на Тинторето и Тициан. Той обаче бързо се приближава към онова, което днес се смята за негов личен стил, толкова характерен, че няма дори последователи за няколко века. Този стил включва издължените – често болезнено издължени – фигури, накъсана перспектива, превес на цвета над формата, на духа над материята. Всичко хубаво, обаче младият грък не знае как да си държи езика зад зъбите. Тъй като не е куртоазен, той критикува публично ред прочути италиански художници, живи и мъртви. Накрая се изказва рязко и за „Страшния съд” на Микеланджело, въпреки че сам се учи от него. Отива още по-далеч, като направо предлага на папа Пий V да замаже частта на Микеланджело в Сикстинската капела и да вземе той да нарисува нещо отгоре. Микеланджело обаче е икона в римското общество и то отхвърля нахалника, дотам, че го принуждава да си нахлупи шапката, да мушне четките под мишница и да замине за Испания.

Вангелис, Почит към Греко

В Испания Ел Греко минава през Мадрид, но се заселва в тогавашната религиозна столица Толедо. Заради италианските си влиятелни приятели, които все още са му верни, той е посрещнат като голям художник в Толедо и получава значима поръчка – да украси църквата на манастира „Санто Доминго де Силос”. Там сътворява девет работи, сред които прочутите днес „Светата Троица” и „Успение Богородично”, те му носят голямо признание. Истинската му цел обаче е да постигне благоволението на крал Филип Втори и поръчка да изрисува новостроящия се манастир „Ел Ескориал”, за който кралят се затруднява да намери подходящ, опитен художник. В края на краищата, не става точно така. Филип, вероятно за проба, му възлага две платна, но не ги харесва и повече не се обръща към Ел Греко. Вероятно сега се върти в гроба заради тази си грешка, но пък така Толедо става втора истинска родина за художника, там той създава най-значимите си творби. Както пише Хортенсио Феликс Паравичино, испански проповедник и поет – „Крит даде на Ел Греко живот и занаят, Толедо – по-добро Отечество, където през смъртта той започна да постига вечен живот”. Критянинът Доменикос Теотокопулос прави в Толедо собствено ателие, където, освен картини, изработва статуи и олтарни рамки. През 1586 получава поръчката и за най-известната си творба – „Погребението на граф Оргас”. Легендата гласи, че граф Оргас, който управлява Толедо през ХІІІ – ХІV век, е много благочестив мъж и голям дарител за различни каузи, включително църковни. Когато през 1312 година умира, идват Свети Стефан и Свети Августин, които лично го погребват пред заслепените от блясъка на светиите очи на градските първенци. В самата картина Ел Греко обаче изобразява, и така обезсмъртява, съвременните първенци на Толедо – аристократи, духовници, юристи, поети и учени, онези, които харесват работите му и го подкрепят. Изобразява и себе си в образа на рицаря отляво.

Вангелис, Почит към Греко

Ел Греко живее в Толедо на моменти в разточителен стил – има свидетелства, че често кани цели оркестри да свирят в дома му на вечеря. Живее с испанката Херонима де лас Куевас и има от нея син, който наследява занаята, макар не и огромния му талант. Всъщност, след смъртта на Ел Греко, синът му май остава единственият човек, който продължава да харесва творбите на баща си и се опитва да го продължи. Случва се така, че художествените вкусове на обществото се променят, в самото начало на ХVІІ век на власт идва ранният барок и никой вече не си пада по Греко, така или иначе, свързан с маниеризма на предишното поколение. Не го харесват и критиците, които отчитат уменията му, но не понасят резултата, наричат картините му дори „налудничави”. Той потъва в забрава за близо две столетия, а преоткриването му започва в средата на ХVІІІ столетие, с настъпването на ерата на романтизма. Първи е френският писател Теофил Готие, който нарича Ел Греко „предтеча на романтизма”. Това е заради предимството на цвета, тоест, на духа, над формата, което преобладава в творбите на Греко и е любима постановка на романтиците. През 1908 година испанският историк на изкуството Мануел Косио издава първия каталог с работи на Греко. Същата година френският критик Жул Майер отива в Испания, за да изучава Веласкес, но попада на Доменикок Теотокопулус и се захласва по него. „Той е открил царството на новите възможности” – пише Майер. Английският критик Робърт Фрай пък през 1920 казва за Греко – „той е един стар майстор, който е не просто модерен, всъщност ми изглежда много стъпки напред, но обърнат към нас, за да ни показва пътя”. Така или иначе, различни хора поставят Ел Греко като предвестник не само на романтизма, но и на импресионизма, на немския експресионизъм от началото на ХХ век, на кубизма, а и на вече доста късния абстрактен експресионизъм. Сред художниците, вдъхновени от него, се сочат Еужен Дьолакроа, Едуард Мане, Пол Сезан. Силна връзка с Ел Греко виждат специалистите в синия период на Пикасо, който създава и цяла серия „парафрази”, както ги нарича, на негови творби и твърди, че „тяхната структура е кубистична”. Не остават назад в преклонението си немските експресионисти, после Джаксън Полък, бащата на абстрактния експресионизъм, та чак до най-модерните художници като американката Киса Джонсън, която иначе се вдъхновява от квантовата механика и Теорията на струните. Така или иначе обаче, през април 1614 година художникът Доменикос Теотокопулус си тръгва от този свят. Гърците и досега го имат за най-големия гръцки художник. Испанците го нареждат сред най-значимите испански творци. Такива като мен го наричат „велик европеец”. Истината е, че Ел Греко е син на света.

Вангелис, Почит към Греко

Сега ще видите декларацията, която е подал пред Сметната палата изпълнителният директор на Български енергиен холдинг (БЕХ) Жаклен Йосиф Коен, за миналата 2014-та г., плюс допълнителна информация за участията му в още две държавни енерГЕ...

Близо седмица след казуса с (не)разрешаването на коридор за руски въздушен транспорт към Косо..пардон, към Сирия, картината започна да се прояснява като мъгла, изкуствено създадена за заблуда на противника.

 

Противникът е българският народ. Или избирател, ако щете, доколкото неговото мнение има значение за производителите на мъглата. Защото за онези, които са въвлечени в мъгливата ситуация, като съюзниците например, знаят вероятно по секунди какво точно се е случило. Обаче българинът ( нали така наричаме обобщаващо сборът от индивиди у нас, когато трябва да се измъкнем от необходимостта от конкретни отговори), е третиран отново като теле, обучавано в дисциплината мучене пред телевизора.

 

От телевизора разбрахме най-сетне версията на главното (без)действащо лице ББ в този сюжет и причината за неговия многодневен дълбок размисъл как точно да ни съобщи, че е сгафил, нареждайки да бъде пропуснат руски транспортен самолет към Косо…пардон, към Сирия- ден, преди сензационното съобщение, че тъкмо България е спряла ( друг подобен) руски товар.

 

Борисов ( си мисли, че ) се измъква с направеното на партийния форум на ГЕРБ в зала „Армеец” в София съобщение. Без да бъде питан цяла седмица от дресираната българска журналистика (или поне от онази нейна преобладаваща част, допускана да му тика услужливо микрофоните) за неговото досегашно мълчание, той хвана бика за опашката с разказ как е постъпил правилно, като е спасил човешки живот и дружбата с Русия, спестявайки въздушен сблъсък с руския самолет ( значи все пак е било незаконно неговото прелитане, щом се е наложило този хуманист да се намеси лично и да спасява руско-българската любов в нарушение на поетите ангажименти на страната ни като съюзник в рамките на НАТО).

 

Оплетената (анти)аргументация на Борисов едно към едно е повторение на лъжата му за причината, поради която на 20 февруари 2013 избяга от властта с цел да се завърне на бял (троянски) кон- шита с бели конци, но (уж) пропита с кръв, т.е. доста червена. Искал бил да предотврати кръвопролитие, заяви тогава той от парламентарната трибуна след едно бутафорно кръвопускане при милиционерска постановка на Орлов мост в София, когато ни демонстрираха обилно по медиите един пострадал от камък (уж) беден ( по презумпция) пенсионер , оказал се след това заклет комунист със собствен предприемачески бизнес.

 

С други думи, Борисов построи върху една лъжа цялата си конструкция с напускането на премиерския пост и предизвикването на предсрочни избори преди да му клюмне рейтингът в момент на излизащи от контрола на неговите другари-съзаклятници протести.

 

Не че му е първата, но все пак тази „стомна за вода” сега се повтаря и на международно равнище – щом му минава номерът на локално ниво, защо да не излъже и като за световно? Един път стомна за вода, два пъти…Докога?

 

Няма по-добър лакмус за проявяването на червената нишка в белите конци на Борисов от поведението на неговия дългогодишен съзаклятник в разпределянето на порциите в България Георги Първанов. Ако бяха противници от различни политически „семейства”, на каквито се правят, Първанов би трябвало да изобличи претенцията на Борисов да е спасил от кръвопролитие дружбата с Русия , предотвратявайки „събиране на трупове в Черно море”. Вместо това днес Първанов приятелски мажеше след лъжата на Борисов , позовавайки се на „добрата си памет”, за да изрече още по-големи лъжи (включително и от лъжата на Борисов за приятелските чувства на ЦЕЛИЯ български народ към Русия, произнесена от него вчера в „Армеец”).

 

Дясна ръка на Първанов по въпросите на войната и мира е Михо Михов. Той е бивш началник на Генералния щаб на армията, бивш съветник по националната сигурност на президента (Първанов) и настоящ председател на комисията по отбрана ( по волята на Борисов) . Да, по волята на Борисов ( и Първанов- вижте само щастливата му физиономия на пресконференцията, когато обявяват неговото коалиране с Борисов!).

 

Сред четирите министерства, които е предлагал миналия октомври на БСП по време на преговорите за „голяма коалиция” с Михаил Миков ( на когото публично предложи шефското място в парламента), Борисов е имал намерението да „отпусне” и министерството на отбраната. Досущ като ментора му Сакскобургготски, който уж беше много „западен човек”, а се опита да внедри начело на службите Бриго Аспарухов на измисления за целта пост „съветник” по сигурността в премиерския кабинет, та се наложи западните столици да го спрат, за да не спрат по тази причина българското членство в НАТО и ЕС .

 

Борисов изплати все пак дълга си по отблагодаряване на своите другари за ролята им на фасадна опозиция ( и за какво ли още не) , макар и „само” с председателското място в комисията по отбрана в Народното събрание, харизана на Първанов чрез Михо Михов.

 

 

Първанов ли не знае чрез своя човек подробности около случая с руския самолет сега, по който самият Борисов приобщи като информирани в нощта на прелитането на руския самолет други, също толкова натоварени с отговорност отговорници по въпросите на отбраната лица (опаковайки ги по този начин колективно с решението му да „пусне” руския самолет)?

 

На въпрос на журналист дали знае нещо за външен натиск, под който на следващия ден се е наложило България да спре втори подобен полет, Първанов с обичайния си немигащ поглед заяви, че не наел нищо по въпроса…От тази по-добра подкрепа за приятеля му Борисов, не може да се измисли в неговото положение на коалиционен партньор във властта! Така биха казали песимистите. Но оптимистите, знаейки нрава на този опитомител на вълци ( за какъвто обичаше да се представя след разкритията за любовта му към масовото избиване на същите), имат основание да добавят:„може, може и още как”!

 

Първанов не разочарова тези оптимисти със следното твърдение в телевизионно интервю тази сутрин:

 

 

 

“Понеже имам добра памет ( лъжа номер едно- бел. авт.), за съжаление , ще ви дам един пример. По време на Косовската криза правителството на Иван Костов , без да пита ( лъжа номер две- бел. авт.) Народното събрание, даде разрешение на натовски самолети да прелитат над България. В същия момент то отказа на един руски самолет ( лъжа номер три-бел. авт.) с хуманитарна помощ ( лъжа номер четри- бел. авт.) за Косово  да прелети над страната ни .”

 

Налага се да припомня истината на лъжливото президентче, което за пореден път призовава селяните да гонят натовския вълк от неговата руска кошара.

 

През юни 1999 г. също имаше руски натиск за прелитане на „хуманитарен” конвой над България, наречен „умиротворителен контингент”, замислен от Москва като бетоновоз за бетониране на руско военно присъствие в Косово напук на НАТО . Също имаше безсънни нощи и думкане по вратите на България от страна на руската мечешка дипломация. За разлика от Борисов днес, който решил да уважи руското искане, тогавашното ръководство на България устоя на натиска. Но не на своя глава, както лъже днес Първанов, а след решение на парламента.

 

България беше подписала договор с НАТО за логистична помощ. Той предвиждаше прелитане именно на натовски самолети над страната и беше, както вече отбелязах, одобрен в НС.  Това принуди Русия да поиска официално коридор за “умитворителния” военен контингент за Косово.

 

Руското настояване бе отхвърлено от мнозинството в българското Народно събрание и това предизвика истеричната съпротива на партията, оглавявана тогава от Първанов, който има наглостта днес да манипулира публиката с аналогии за „хуманитарната” руска помощ ( за Косово, като за Сирия).

 

 

Не знам дали е имало” приятелски огън” от запад, принудил Борисов да се оправдава сега за пуснатия от него руски нарушител на съюзническите ни ангажименти ( и се оправдава както пред Путин за санкциите и „Южен поток”), но приятелят му Първанов му се притича на помощ на пожар като подпалвач на купчина лъжи в услуга на огнеборец, желаещ да блесне с фалшив подвиг.

 

Борисов, по липса на сериозни опоненти в тази държава, обича да изстисква ползица от гафовете си, представяйки ги за мъдри решения. Този път обаче положението прилича на „Той ги пуска ( руснаците), те ( американците) го хващат”!

 

Може би тъкмо затова е решил да изтъргува гафа си за замазване на лошото впечатление с остър завой в досегашното си поведение и говорене „ала Орбан” за бежанците със смайващата за него демонстрация на толерантност, призовавайки изведнъж към точно обратното: да ги приемем бежанците.

 

Някой ще рече, че така рискува да настрои мнозинството българи, които досега настройваше срещу приема на бежанци, срещу себе си и ГЕРБ.

 

Не берете грижа- на него му е важна властта. А тя му се осигурява от мълчанието на Запада и прозападните българи, чиято уста умилостивяващо се опитва сега да запуши. Безмълвието и липсата на каквато и да била критична реакция от послушната му аудитория в „Армеец” беше демонстрация на здравия вътрешнопартиен тил на Борисовата власт, консумирана от хиляди нагаждачи със съответните порции по места. Останалите са само тор от уж противниковия отбор ( все повече от обора на Доган) в нозете му. А той знае как да гази в тази кал!

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Бежанците не са заплаха за Европа, смята френският посланик

Сърбия е изплатила 737 804 евро на потърпевши от комунизма

Австрия предлага санкции за страните, които са против квотите за бежанци

Нова стратегия на Орбан цели да криминализира бежанците

Продукти за 4 порции:
8- 9 шарени чушки
4- 5 червени домата
200г прясно сирене
няколко листенца босилек
2с.л. зехтин
щипка сол
1ч.л. мед

Приготвяне:
Апетитна салата от месести чушки  и сладки, зрели домати. Пиперките са ми шарени и предварително изпечени. Нарязвам ги на парчета и събирам в купа. Измивам и обелвам доматите. Режа на ладии. Добавям в купата. Обърквам и оставям настрани. Подготвям дресинга. В дълбока, малка съдинка смесвам зехтин, мед  и сол. Обърквам. Добавям ситно нарязан босилек. Овкусявам салатата с марината. Разпредеклям в чинии. Гарнирам порциите с плочки прясно сирене.

Маргарита Илиева, адвокат: Прокурорите често потулват фактите, които разкриват деянието като подбудено от омраза

Петото издание на конкурса Mtel Media Masters стартира на 1 септември 2015 г. Организатори на конкурса са Център за развитие на медиите и Фондация „Медийна демокрация” по инициатива на Mtel. Каква е темата? Във фокуса през 2015 година отново ще бъдат най-добрите журналистически работи, успели да събудят интереса на широката публика ...

Бъчварова: Трябва да сме солидарни, ще приемем бежанци

Сирийците и богатите им братя от Залива

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме. После направихме няколко трека из планината Каракорум и тръгнахме към столицата Исламабад, откъдето днес продължихме към Лахор, преди да напуснем Пакистан.

Днес започваме пътуването през Индия.

Приятно четене:

Златният храм в Амритсар

Индия

11 част на

През Азия на автостоп

31.05.

Сутринта управителят на болницата ни закарва с нещо като бусче – линейка до границата. Преди да тръгнем човекът с рикшата ни донесе една торба с халва-пури (нещо като мекички с грис халва) и после ни придружи до границата, за да ни помогне при преминавaнето й. Реално на предишния ден бяха изтекли 45 дневните ни визи, но явно на никой не му пукаше и минахме безпрепятствено, въпреки че първо трябваше да почакаме около един час да дойде тока, за да пуснат компютрите.

На

индийската граница

трябваше да минем стотици проверки и общо взето проверяването отне доста време, защото са прекалено стриктни по отношение на идващите от Пакистан.

Към 12 ч. на обед

вече крачим по индийска земя

Дългогодишната ни мечта да обиколим Индия най-сетне ще се сбъдне. Обзело ни е някакво много приповдигнато чувство. Вече не се налага да се забулвам и да внимавам при комуникацията с мъжете. Можем да стопираме и да си правим каквото си искаме без притеснения, че ще дойде полиция да ни охранява. Няма потенциална заплаха от терористи (не че в Пакистан наистина е опасно, но човек никога не успява да се успокои, когато обикаля там). Можем да спим, ако ще и на паважа на улицата. И най-важното пред нас се простира Индия – страната на чудесата.

Първият град след границата Вага (Wagah border) е

Амритсар – духовният център на сикхите

Сикхите са мнозинство в щата Пенджаб, където се намираме. Лесно се отличават от хората от други религии по чалмите, които носят и по камата (кирпан).

Символите им са общо пет –

• тюрбан, символ на короната в духовността;
• камата – кирпан;
• гребенче затъкнато в дългата коса, задължително скрита в тюрбана;
• сребърна гривна, символизираща единството;
• някакви огромни боксерки от специално памучно бельо, напомнящо за обвързаността с чистотата.

Сикхите са монотеисти, т.е. вярват в един Бог. Най-свещеното им място за поклонение е

Златният храм Шри Хармандир Сахиб

Инсталираме се на пътя и до като чакаме един човек ни донася бутилка с розово сиропче да се разхладим. Една рикша много настояваше да ни вземе и решихме да се качим за 100 рупии (около 3 лв.) до Амритсар. Разстоянието е около 30 км. Но вече сме решили, че от сега нататък твърдо ще заложим на стопа и най-долната класа във влаковете, с която можеш да минаваш огромни разстояния за жълти стотинки.

Първите ни впечатления от Индия са страхотни

Въобще не е толкова мръсно, колкото очаквахме, даже напротив.

Амритсар

ни изглежда най-нормално, без особена лудница. Може би много са ни се притъпили сетивата от месеците или по-точно годините из Азия. И хората ни се струват мили, мислехме си че ще е пълно с мошеници, които ще ни зарибяват да купуваме това или онова, но не.

С наближаването на

Златния храм

се формират

шарени тълпи от поклонници и посетители

Някои сикхи носят огромни чалми и грамадни саби, препасани през кръста. Облечени са със сини три четвърти роби и в ръцете си носят дълги пръчки. Тълпата е толкова шарена и разнородна, че ти се завива свят.

Странни миризми и музика се носят навсякъде.

Решаваме да потърсим интернет клуб,

за да се свържем с хоста ни от couchsurfing.org. Оказва се, че той живее на другия край на града и след сто часа лутане успяваме да намерим градски автобус, който отива в тази посока, като по пътя си взехме и вело-рикша,понеже гаража с автобусите беше доста далече, а и искахме да видим какво е да се возиш на това чудо.

Рейсът ни свали един километър преди къщата на нашия хост, понеже нещо не разбра, къде точно отиваме. Докато вървяхме пеша натам, една кола ни спря, без да махаме, и по странно стечение на обстоятелствата се оказва, че човекът е пастор и то от същата църква като нашите хора от Лахор. Той много искаше да останем да спим в тях, но нямаше как, защото вече се бяхме уговорили с другите хора.

Къщата на Джоли (нашият хост)

е в някаква много гъзарска колония и е огромна, така че продължаваме със серията „луксозен живот“. Той също е сикх и ни разказва какви ли не интересни неща за тяхната религия.

Вечерта почерпи Цветин с

уиски – първа чаша алкохол за два месеца

Решаваме да оставим разглеждането за утре и да си починем.

01.06

Нямаме търпение

да разгледаме храма

и още рано сутринта се втурваме натам. Градският транспорт е по 10 рупии (30 ст.), вътре е надута музика и е много забавно да се пътува. Пристигаме в стария град и се шмугваме по малките улички. Навсякъде продават нова за нас храна, но се оказва че всичко е много люто. Най-сетне стигаме до храма. Наистина бях чувала, че Индия е най-невероятната страна в света и човек може да види какво ли не, но чак сега разбрах какво значи това.

Храмът е огромен

Нещо абсолютно изумително. В центъра на изкуствения

басейн Амрит Саровар – Езерото от нектар

(от името му идва и наименованието на града) е Златния храм, към който има огромна неспирна опашка и хората чакат часове, за да влязат. Езерото е обградено отвсякъде с ослепително бели постройки, в които се извършват различни дейности. Преди влизане човек трябва да си измие краката и да остави обувките си навън. В храма трябва да си с покрита глава. Поклонниците се потапят в езерото за свещено очистване. Навсякъде се чува религиозно пеене.

Прекарахме цял ден в храма, обикаляйки нагоре-надолу. Най-изумителното нещо е, че

вътре нищо никъде не се плаща

Има огромна

кухня (Langar),

където абсолютно всеки Божи ден, 24 часа, нон-стоп се сервира храна за хиляди хора. Ние също ядохме там на обяд. Първо чакаш петнадесетина минути предишните хора да се наядат, след което десет човека се втурват с тичане да чистят пода, после вратите на залата се отварят (всъщност има две огромни зали, постройката е на два етажа) и новата вълна от хора, поне 500 човека, влиза. За секунди всичко се напълва, хората сядат по земята и всеки си носи метална чиния, купичка и лъжичка, които ти дават преди влизане. Други хора с кофи с храна тичат и сипват по чиниите леща, картофи и чапати. В купичките сипват кисело мляко. Минават множество пъти, ако някой иска допълнително.

В храма работят стотици хора,

едни режат зеленчуци, други готвят в огромни казани, мият десетки хиляди чинии, чистят. Отвсякъде се чува се адско дрънчене и шумотевица. Всички работят доброволно, в служба на хората. Има

огромни общежития, където всеки може да спи безплатно

Чужденците имат собствена стая – ние се отбихме и полегнахме за една следобедна дрямка.

В други малки стаички седят хора и четат свещените текстове по 24 часа. Има десетки такива стаички. В друга част пък има огромно училище и друг храм във формата на кула. Във всеки ъгъл се раздава безплатно вода и напитки. След посещение на храма или мястото където се съхраняват свещените книги, всеки получава

хапка грис-халва – свещена храна (prasad)

Има дори болница и дом за сираци, където разбира се също всичко е безплатно.

Всичко се прави в служба на Бог и човечеството и всеки, който има желание може да предложи безплатно помощта си. Странни чувства се пораждат в сърцето на посетителя след като види всичко това, което е изумително. Наистина ли е възможно да се нахрани, обслужи, подслони това стълпотворение от хора и то всеки ден, без пари (?!?!?!) Тук изпитвам страхопочитание пред силата на вярата на човека…

02 – 03.06

Тези дни нещо се чувстваме много отпаднали и до обяд се излежаваме в къщи, след което разглеждаме летния дворец на махараджата. Мястото е много западнало и неподдържано. На следващия ден странните случки отново продължават. На картата беше отбелязан

един храм – Mata Lal Devi

като интересна забележителност и решихме да го видим. Беше забутан по едни тесни улички в едно кварталче извън центъра.

Param Pujya Mata Lal Devi Mandir, Rani Ka Bagh, Mohindra Colony, Amritsar, Punjab 143001, Индия

Храмът е посветен на някаква старица, която ядяла само плодове и пиела само мляко и получила просветление от

богинята Чинтпурни (Chintpurni)

Навсякъде има нейни статуи. Идват много жени тук, за да се помолят да имат деца.

Когато влязохме в храма ни отпратиха нагоре по една стълбичка и се отзовахме в някакъв шантав психиделичен лабиринт-пещера. Ту слизаме надолу, ту се качваме нагоре, провираме се отляво и отдясно. Всичко е в стъкълца и супер странни статуйки на божества. Някои зали са като в лунапарк. Вратите са направени като паст на дракон и други такива същества. След шантавата обиколка сядаме в главната зала, където свири музика и раздават свещена храна (prasad). Най-накрая си взимаме хапка грис халва с листчета от цветя, които ти оправяли всички проблеми като ги изядеш.

Следобед се връщаме в Златния храм,

днес сме решили да спим тук и да служим в кухнята (Langar). Времето е дъждовно и прохладно и гигантската опашка към централната част на храма, която се намира в центъра на езерото, се движи доста бързо. Преценихме, че е добра възможността да влезем. И наистина, чакахме само 20 минути да се източи опашката. Докато се чака, отвсякъде се чуват трансиращи песни във възхвала на Бог, чиито текстове се изписват на огромни екрани, за да може и поклонниците да пеят.

Точно когато стигнахме в самия храм, започна

вечерната молитва

и спряха да пускат посетители. Трябваше да стоим вътре и да се молим около двадесетина минути. Вече съвсем трансирани отидохме да мием чинии в кухнята. Беше страхотно усещане, поклонниците идват тука да работят час, два като непрекъснато се сменят, така че винаги е пълно със служещи хора. Вечерта се прибрахме в общежитието за пилигрими. Навсякъде има стотици спящи хора, даже и извън стаите. Явно няма места за всички. Дори в самия храм е пълно със спящи хора. В стаичката на чужденците, където има дори климатик, се е напълнило с хипарчета. Ние сме в една отделна стаичка с още двама немци, където има само вентилатор и ни е много спокойно.

04.06

Цяла сутрин се мотаем в опити да активираме сим-картата за телефона, която си купихме, но уви безуспешно. Повечето магазини отварят след 10 ч. и ние няма как да свършим работата рано. По обяд се прибираме в къщата на нашия хост, за да си вземем багажа. Къщата е извън града, близо до летището и решаваме да стопираме по пътя нагоре вместо да се връщаме обратно в града и да излизаме от там на главния път. Пътчето е леко заобиколно и минава през едни забутани селца покрай пакистанската граница на север. Описва дъга и се слива с главния път.

Планът за следващите дни е

да посетим Дарамсала,

където е

най-голямата тибетска общност в Индия и обиталище на Далай Лама

После ще пътуваме из Кашмир. Сега е най-подходящият сезон за там. Пътищата тамън отварят и снега по високите проходи се топи. После, когато поотминат жегите, ще можем да слезем обратно в равнините. Вече сме наясно, че за шест месеца няма да можем да видим и половината от това което бихме желали. Преди да потеглим към Химачал Прадеш (Himachal-Pradesh) и Дарамсала.

Искаме да изкараме още два-три дни из Пенджаб и да изследваме нетуристическите места, тоест всички извън Амритсар. Хубавото е, че в този сезон всички туристи бягат в планините или изобщо не идват в Индия и е голяма рядкост да попаднеш на тях, което ни допада изключително много.

Тези дни времето е облачно и превалява, често е под 35 градуса, така че е перфектно за нас. Тръгнахме по възможно най-зачуканите пътища. Оказа се, че стопа върви страхотно, почти всяка кола, на която махваме ни спира, но за жалост повечето пътуват само по 2-3 километра на пред. Но за сметка на това пък непрекъснато идваха хора да ни питат имаме ли нужда от помощ и въобще всички се държат много мило. Започнахме да махаме и на камионите и се оказа голям успех, защото повечето пътуват на по-дълги разстояния и бяха супер щастливи да ни вземат, та да си имат компания.

Всички знаеха, че стопираме и не се налагаше въобще да се обясняваме за философията на този тип пътуване и после да се окаже, че ни искат пари. Заради това, че повечето пътуваха на къси разстояния, за няколко часа изминахме едва стотина километра, но предпоследният камион успя да ни извози до главния път. Последният стоп беше камион пълен с кашмирци-мюсюлмани, които ни оставиха точно в градчето, в което бяхме запланували да спим. Бяха очаровани, че сме били в Пакистан и казаха, че би им се искало и Кашмир да е в Пакистан.

Градчето Мукериан

е на двадесетина километра от главния път встрани и е доста оживено. Забелязахме, че дори и най-малките и отдалечени пътища са пълни с коли, камиони и автобуси и навсякъде асфалта е перфектен. Поне за Пенджаб стопът е адски лесен и приятен и човек може да отиде в най-забутаните села без проблем, което е и нашата идея.

Сдобили сме се едни безплатни карти на Пенджаб, в които са отбелязани разни места и храмове, които ги няма в нито един друг гид, нито в интернет. На картата е отбелязано, че в Мукериан (Mukerian) има голяма

Гурдвара (Gurdwara) – сикхски храм

и искахме да останем да спим там, защото по принцип там храната и спането е безплатно. Е, разбира се можеше и да си опънем палатката където си искаме, но цялата околия е в обработваеми земи и е доста населено, така че предпочетохме храма. Пък и извън Пенджаб сикхските храмове са доста по-малко и няма да имаме възможността да се потопим в тази атмосфера.

Отне ни доста време да намерим Гурдварата, защото беше извън града и никой не ни разбираше къде всъщност искаме да отидем. Нещо, което не очаквахме в Индия, толкова много хора да не разбират и думичка на английски език. Явно ще трябва да се заемем с ученето на хинди. Най-накрая две жени успяха да ни заведат до храма. Всички ни гледаха като треснати, явно тук не бяха стъпвали туристи, камо ли пък да молят за подслон. Като цяло, приеха ни много добре, но доста от сикхите гледат ужасно сериозно и човек се чувства малко несигурен. Дадоха ни собствена грамадна стая с много силен вентилатор, която беше и доста чистичка. Вечерта ядохме в лангара обичайното меню – салата и дал (леща). След това всеки сам си мие чинията и то с пепел.

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия