Провокиран съм да доразкажа нещо, което съм загатвал без имена.

Беше година преди да напусна БТВ, от която се махнах на 9 октомври 2006 във връзка със заплахата от уволнение заради президента Първанов, в чийто антураж неизменно през всичките 10 години властване над България неизменно и по всякакви трибуни се мъдреше набеденият мъдрец Антон Дончев. Първанов си го влачеше навсякъде със себе си. Уж голям интелектуалец, а Дончев се държеше като кебапчийско коте…

В един кебапчийски сайт сега са публикували великолепно препиране на образа на същия Дончев. Един коментатор е написал под хвалебствието вярната констатация, че авторът на текста е по-талантлив от обекта на платеното обожание ( иначе го е написал коментаторът, но аз интерпретирам творчески оценката му).

Авторът е Исак Гозес. Наистина е похвалил не просто от сърце, а с вещина поръчания за похвалване мастит нашенски русофил Дончев, превърнат от лицето на русофилщина у нас Първанов в придворен академик за лична употреба.

Е, малко е попрекалил Гозес с обожествяването на „единствения човек в България, който си е говорил с Бога”. Дано не го уволнят за това своеволие спрямо началника му Славка Бозукова, която от години направо си говори с началника на България, който и да е той и получи орден за тези журналистически подвизи от самия президент Първанов.

Връщам се към обещаната история…

По една случайност- по заместване на Люба Ризова ( шеф на новините и публицистиката в БТВ по онова време) попаднах в журито на т.н. конкурс за журналистически награди „Черноризец храбър”. Много скоро разбрах как се раздават порциите от „академията”, както се величаеше сборът от всякакви величия под крилото на вездесъщия Тошо Тошев, шеф и главен спонсор на безобразието с раздаването на порциите на заслужили пред него и подобията му журналисти.

Като член на журито ми се обади Владо Танев от в. „Стандарт” по онова време. Искаше да гласувам за кандидата за вестникарска публицистична награда от „Стандарт” Исак Гозес. Каза, че ще ми се отблагодарят…

За изумление на „академиците” от журито на Академия Черноризец храбър, изобличих този опит да бъда подкупен, но не споменах вестника и имена. Днес го правя.

Сред възцарилото се мълчание реагира единствено Иван Гарелов, който весело попита колко са ми предложили. С наведена глава, седейки до Тошо Тошев, клюмаше Николай Бареков, който вече се беше произнесъл колко велик е Тошо Тошев , ласкаейки го като „мотора на българската журналистика” ( с надеждата да се облажи при раздаването на порциите с наградата за телевизионна журналистика срещу пет – шест хиляди лева, ако не греша).

Познайте кой спечели въпросната награда за вестникарска журналистика! Познахте.

Гозес се отблагодарява с талантливо хвалебствие с днешна дата за писателя, който бил написал за 41 дни романа, написан май преди него от Фани Мутафова, обявена за „фашистка” ( и репресирана по тази причина) от същата власт, срещу която сега Гозес се опитва да изрисува Дончев като дисидент.

В един неприличен виц (със сръбско възклицание в края) в подобен случай се казваше „Ово е стандарт”. Много пасва на нашенския „Стандарт”, който се е превърнал в нарицателно за слугинаж на властта във всички случаи, когато трябва да се лъже и маже в полза на Петата колона на Русия у нас. Ето как:

41 дни Антон Дончев говори с Бога

Николай Хайтов първи дава рамо на “Време разделно”, критиците го отричат

Публикувано: 18 септ. 2015

Ако в България има човек, който поне за известно време е говорил с Бога, това безспорно е писателят Антон Дончев. Точно преди 52 години, обсебен от някакво божествено вдъхновение, той сътворява “Време разделно”. От написването на първата буква до поставянето на последната точка на романа на живота му изминават точно 41 дни.

Днес, след повече от половин век, “Време разделно” продължава да заема почетно място във всяка обществена и домашна библиотека. През 2002 година във Франция се появи джобно издание, което е разпространявано дори във вестникарските павилиони, по гарите, в метрото, а днес шедьовърът се продава в най-голямата електронна книжарница в света “Амазон”. Цената му е между 104 и 210 долара и купувачи не липсват.

На 14 септември Антон Дончев навърши достолепните 85 години. Преди дни той завършил новия си роман „Сянката на Александър Македонски, който ще отпечати издателството на в. „Стандарт”. „В него се разказва за цар Лезимах, който 40 години е цар на Тракия”, каза авторът пред „ШОУ”.

Антон Дончев е почетен гражданин на седем града, носител на почти всички родни големи и малки отличия, академик, негласно признат за жив класик, а наскоро на многолюден събор в Жеравна бе удостоен с титлата „Апостол на българщината”.

Милиони почитатели го превъзнасят с “Осанна”, малцина съскат “Разпни го”

Гласове от някакъв си институт, назовал се “Помак”, наричат Дончев „бездарен писател” и определят романа му като поръчков. За “Време разделно” “Обзървър ревю” обаче пише, че е „като голяма грубо обработена меча кожа, просната върху огнището, която дъхти на мъченически героизъм и романтика. Това е могъща плът, изтъкана от жестокост, пламтяща смелост, лай на кучета и грандиозни пейзажи”.

В България книгата има 31 издания, преведена е на 32 езика, включително японски и хинди. Общият й тираж е 2,500,000 екземпляра.

Преди да започне да пише първата си книга, Антон Дончев захвърля престижната тога на съдия във Велико Търново с ясното съзнание, че истината е сложно нещо, а съдът не е точното място, където може да бъде намерена. “Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете му Радомир и Владислав, за старейшината Горазд мъдрия и много други хора” излиза през 1961 година. Ядовете преди раждането й са дълги колкото заглавието. Две години и половина никой не иска да я отпечата. Издателство “Народна младеж” е категорично в оценката си: „Липсват художествени качества”. Остава скрита истинската причина за отричането: Нека не се задяваме с македонците.

Безпомощен, авторът трупа дългове и… болести

За компенсация след излизането си романът печели наградата на Съюза на българските писатели, а Дончев е приет в „богоизбраната” организация без дори да подава молба. Връща борчовете си, но болестите си остават.

Открай време в дома на писателя се съхранява като безценна реликва: едно невзрачно рекламно тефтерче на някогашния туристически колос “Балкантурист”. На датата 15 юли 1963 година е написано: “Днес започнах романа: “Глава си давам, вяра не давам” Седем листа. Пристигането на Караибрахим?”. Мястото е Родопите. Таванска стая в скромна хижа. Легло, маса, стол. Само след няколко месеца авторът ще навърши Христовите 33 години.

Далеч преди това обаче литературно четене го отвежда заедно с още тридесетина колеги в Момчиловци. Салонът на читалището е препълнен и точно в този момент токът угасва. Местните бродят в тъмното, за да подслонят софиянците. Чува се тропот на врати, свиреп кучешки лай оглася селото: „Елице, Елице!”, вика човекът, който води Антон Дончев, пред една от портите. Като че ли дошла от приказките се появява красавица с дълги пуснати коси, облечена в бяла риза. Босите й крака сякаш не стъпват, а летят над тревата. В ръцете й свещта пламти като жива. С тази сцена в съзнанието гостът заспива. На сутринта всичко е различно. В двора някаква баба пече катми върху горещ камък и мърмори:

- Къде е момичето от снощи? – пита писателят.
– Какво момиче? Аз съм Елица, аз те посрещнах – сопва се старицата.

1988 г. Иван Кръстев и Калина Стефанова във филма “Време разделно”

От този ден нататък в главата на Антон Дончев се настанява трайно споменът за Елица и планината. Той все още е съвсем неизвестен. Малко преди това Стефан Дичев, въпреки добрите условия на контракта, отказва да напише роман за помохамеданчването на помаците. Не приема и Емилиян Станев. Със 75-те лева командировъчни Дончев отново се връща в Родопите. Петнадесет дни обикаля. Стига до Триград, Девин, Смолян. Говори с овчари, свещеници, селски летописци… После се затваря в софийската библиотека и чете по десет часа на ден. Попада на книги, които никога преди него не са били отваряни.

На 23 март 1963 година решава, че вече е готов да започне. Планината го посреща със слънце, което обаче за миг изчезва и всичко се покрива с лед и сняг. Вторият опит също е несполучлив. Този път бъбречна криза го връща в София. Чак тогава идва третият опит, споменатите 41 ден и приказките с Бога. “Време разделно” се пише с обикновени моливи, върху бял лист. Няма дори и гума. Авторът работи от десет до два часа всеки ден. После дълго обикаля планината. Напълно обсебен е от работата си. Храни се съвсем скромно.

На 33-тия си рожден ден оставя гостите си и… отива да пише!

На 25 октомври 1963 година, петък, в дневника е отбелязано: “Написах откъса: “Разказът на Венецианеца”. 5 листа. С това завърших романа “Време разделно” 385 листа”. Снопчето остатъци от моливи също се пази за музея заедно с пуловера, който е носил тогава.

Бащата първи чете бъдещата книга. Съветва го да махне една кървава сцена и синът го послушва. Чичо му преписва ръкописа на машина.

Редакторът в издателство “Български писател” Атанас Наковски ревностно защитава романа. Най-после той е по книжарниците, но… това не вълнува никого. Критиците са безразлични: Дончев написал книга – и толкова. Нищо не е станало.

Такава е кратката им оценка. Някои дори тихо го нападат. Тогава изригва мощният глас на Николай Хайтов: “Антон Дончев е създал голяма книга”, пише той. Рецензията му се тиражира многократно. Вдига се шум до небето и логично следва второ издание.
Но всеки успех у нас идва с ядовете си. През 1968 година генералният секретар на Организацията на обединените нации У Тан кани Антон Дончен на вечеря в Ню Йорк. Поканата обаче не стига до адресата си. Същата година Ървин Стоун предлага “Време разделно” да бъде номиниран за исторически роман на годината. За първи път в борбата за този приз се намесва неамериканец. Това е прецедент! И сега поканата е скрита. Този път от Съюза на българските писатели, а авторът оправдава отсъствието си с прекелена заетост. След време, когато се среща с издателя си, янкито отказва да седна на една маса с българския класик. Той не може да проумее защо авторът му не е дошъл тогава. Изчислява колко това би увеличило продажбите. Вини го, че му е съсипал бизнеса. А той издава по 10 000 книги на месец.
След излизането на романа доста новородени момиченца получават името Елица. А авторът съвсем наскоро разбрал цялата истина за жената, която го е вдъхновила, да напише “Време разделно”. Случайно научил, че в онзи край ударението се слага на първата сричка на името, а не като него както той го произнася – на последната. Така или иначе, скоро хората се сетили коя е красавицата от Момчиловци, станала една от най-популярните български литературни героини. Наричат я Йелица. За съжаление писателят нямал късмета да я види повече. Тя е починала преди няколко години.

София Лорен като Севда, Антони Куин – Манол

Големи кинокомпании искат да заснемат шедьовъра

„Фантастична книга, мислите ли да я филмирате?”, пита в писмо до автора на „Време разделно” Петър Увалиев – български писател, отдавна напуснал родината си и заживял в Лондон. Той е получил романа от Цветан Стоянов – друго известно име сред интелектуалния елит на Европа. Пиер Рув /Увалиев/ сам превежда 20 страници от романа на италиански и английски и написва резюме от сценария.

Предлага го на Карло Понти – мастития продуцент, с когото имат общата компанияа “Бридж филм” . Проектът е от 1966 година, спомня си Антон Дончев, режисурата е поверена на Дейвид Лин, вече създал „Доктор Живаго”. Севда ще е съпругата на Понти – София Лорен, а Лоурънс Оливие съобщава по радиото, че иска да е Караибрахим.

За Манол се гласи холивудското величие Антони Куин, вече изиграл Зорба гъркът. Подписват договор. Дончев е съсценарист заедно със създателя на сагата „Октопод” Енио де Кончини. От ЦК на БКП обаче казват „Не!”.

Планът се провяля, но не и опитите на световните кинаджии да заснемат прочутия роман. Две години по-късно на софийското летище каца самолет на киногиганта “Парамаунт” и от него слиза маститият шеф на компанията Дино де Лорентис. Идва заради „Време разделно”. Тръгва си разочарован от отказа. Докато са в Рим, той предлага на Дончев: „Плащам ти хонорара за сценария, купуваш тук пет апартамента, в един живееш, останалите даваш под наем и животът ти е осигурен”. Дончев се засмива. Това е неговият отговор.

Американците също са готови да снимат романа. От руска страна мерак има самият Сергей Бондарчук. Напразно.

Антон Дончев само веднаж се среща с Тодор Живков. От краткия разговор с него донякъде разбира защо книгата му няма да стане международна киноепопея. „Дончев – казва му Първият. – Против теб е Съюзът на писателите, а след това и киноматографистите, защото искат български режисьори на нашите филми.

После са актьорите, на тях пък им се играе с големи продукции. Против са и от Държавна сигурност, защото международните продукции ще доведат десетки чужденци у нас. Всички мислят, че каквото искам аз, това става. Сега ти ще видиш – ще свикам Политбюро, ще излезе с решение, ще го пуснем и нищо няма да произтече”, завършва Живков. И наистина нищо не става.

Най-после започват снимките на българското „Време разделно”. Преди това сценарият на Антон Дончев е отхвърлен. Новият е написан от режисьора Людмил Стайков, редактора Михаил Кирков, оператора Радослав Спасов и писателя Георги Данаилов. Когато го вижда, авторът казва: „Това не е моят филм!”.

Наскоро „Време разделно” бе обявен за най-добрия наш филм по повод столетието на българското кино. Този факт авторът на романа прие с мълчание.

Исак ГОЗЕС

Share on Facebook

Пламен Асенов
08. 07.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100577829/velikite-evropeici-antoan-dyo-sent-ekzuperi

Самолетът излита

Бохем и женкар, темерут, голям инат, и още по-голям черногледец, човек, който непрекъснато флиртува със смъртта и може би самоубиец, а в същото време – предан приятел, любовник от класа, страхотен пилот, дълбок мислител и велик писател. Всичко това и още много е Антоан дьо Сент-Екзюпери. Той далеч не се побира в образа, който мнозина имат – бял магьосник, безнадежден романтик, почти светец, нещо като материален носител на крехката душа, описана чрез Малкия принц. Обаче по една точка всички сме съгласни – независимо дали пише, прави любов или обикаля света, Екзюпери лети. И няма значение дали лети просто от любов към небето или защото иска поне за малко да се махне от земята. Важното е, че го прави – при това не като работа, не като хоби, а като творчески процес.

Рейнбоу, Астрологът

Антоан дьо Сент-Екзюпери живее 44 години, 22 от които лети. За да опиша профила му на летец ми трябва нов оксиморон, но засега ще кажа, че като пилот той е толкова страхотен, колкото и жалък. Аз поне не бих му поверил живота си, защото огромна част от полетите му, особено в по-късните години, с по-съвършени самолети, завършват по корем на земята. Той се измъква буквално десетки пъти изпод поредния строшен самолет. Да, в същото време Екзюпери е голям късметлия – повечето пъти се измъква леко, без драскотина. Има, разбира се, и инциденти, при които е здраво натрошен – но в крайна сметка остава жив. А какво е обяснението за тази двойственост в битието му на пилот? Екзюпери се учи да пилотира през 1921-22 година, когато самолетите са твърде допотопни, почти без контролни уреди, това са машини със силово управление, при което авиаторът е като магьосник. Скоро след това има бум в авиационната техника, през 30-те самолетите са усъвършенствани и далеч по-лесни за пилотиране. Антоан дьо Сент-Екзюпери, който вече се е превърнал в истински въздушен ас с аеропланите от Първата световна война, буквално ненавижда тази промяна, пилотирането му изглежда прекалено лесно, той постоянно се разсейва, заради което пък катастрофите идват една след друга. Добре че най-често лети сам и никога не става причина да загине човек заради негова пилотска грешка. Освен, може би, ако той самият наистина съзнателно се е разбил накрая, каквато е една от версиите за изчезването му. Но това пак би било не негова грешка, а реализация на силната му суицидна склонност, която носи цял живот.

Рейнбоу, Астрологът

Има една страхотна история, свързана с Антоан дьо Сент-Екзюпери, неговото летене и пустинята. Не, това не е историята на Малкия принц, а част от предисторията на Малкия принц. Действието се развива през 1935-та, когато Екзюпери, заедно с един механик, опитва да счупи рекорда за скорост на полет от Париж до Сайгон и да вземе наградата от 150 хиляди франка. Кой знае как, той успява да разбие самолета си „Кодрон” някъде в Либийската пустиня – но наличните карти са твърде примитивни и двамата нямат представа къде се намират. На всичкото отгоре запасите им от храна клонят към нула, а от вода са още по-малко. Всъщност те имат на разположение, кой знае защо – малко ягоди, десетина портокала, термос със сладък сок, шоколад, бисквити и вино. Както се сещате, много аристократично меню, само че абсолютно неподходящо за пустинята. При това хапват и изпиват всичко още първия ден, докато вървят в случайна посока. Походът им продължава и след като процесът на дехидратация ги води до миражи и халюцинации, които стават все по-ярки. На четвъртия ден, когато двамата наистина са на крачка от смъртта, ги намира един бедуин, който успява да ги спаси. Седем години по-късно, в Ню Йорк, Екзюпери, докато изпада в депресивни кризи, задето не може да воюва срещу нацистите в Европа, получава поръчка да напише детска книга. Урежда му я френската съпруга на солиден американски издател, с която той върти любов и която иска чрез работа да го измъкне от депресията. Освен това иска текст, който да надмине неимоверния успех на конкуренцията, постигнат от поредицата за Мери Попинс на Памела Травърс. И Екзюпери се връща към онези свои халюцинации в пустинята, за да започне с тях историята за знаменитата среща на катастрофиралия пилот с небесния малък принц. „Моля, нарисувай ми една овца” – с тази молба Малкият принц събужда пилота, който е полегнал на пустинния пясък и се чувства „откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец насред океана”. Самият образ на принца като малко русо ангелче се настанява в главата на Екзюпери по две линии. Първата е неизтриваемият спомен за неговия по-малък брат Франсоа, който умира на 15, а втората – с русия и къдрокос Томас, осемгодишният син на философа Чарлс де Конинг, на когото Екзюпери гостува за няколко седмици в Канада. Как точно всичко това се смесва, не е ясно, но когато на следващата година Сент Екзюпери все пак получава разрешение от американските военни да се включи в кампанията в Северна Африка, той оставя на издателя „Малкия принц”, най-великата си книга, която никога не успява да види и подържи в ръце.

Рейнбоу, Астрологът

Зад тази толкова романтична предистория на „Малкия принц” може би има и друга една, която в известен смисъл е не по-малко романтична, светла и радостна, само че едновременно с това е пълна с болка, унижение, изневяра и мисъл за смърт – както често става покрай любовта. През 1929-та Сент Екзюпери, след редица професионални успехи и приключения в Северна Африка, е поканен за директор на въздушната поща на Аржентина. Там той не само набира материал за книгата си „Нощен полет”, с която печели престижната френска награда за литература „Фемина”, но и среща самата фемина. Тя се казва Консуело, артистична и разкрепостена жена от Салвадор, за която твърдят, че омайва мъжете не само с красота, но също с ум, а и със самия тембър на гласа си. Консуело е на 28, вече два пъти разведена, но се придържа към версията, че е два пъти вдовица, за да не дразни силно религиозните латиноси. Сент Екзюпери я зърва на един коктейл, точно когато тя си тръгва. Като истински завоевател, той успява да я спре, а после да я придума, заедно с по-голяма компания, да се качи в самолета му за малка въздушна разходка. Консуело никога дотогава не е летяла и приема. Екзюпери а слага я да седне отпред до него и по време на полета настоява тя да го целуне. Къде на шега, къде на истина, никой не знае, той дори я заплашва, че ако не го целуне, ще разбие самолета и всички ще загинат. Тя все пак го целува, а още преди да слязат на земята, той вече и предлага брак. Този брак е толкова щастлив, колкото и нещастен. Екзюпери е страхотен двуметров инат, Консуело – истински дребосък, но според него – „с отровен език”. Двамата се обичат и си изневеряват, разделят се и се събират, сякаш в неистова надпревара кой го може по-добре и кой повече ще нарани другия. През 42-43 в Ню Йорк, когато Екзюпери пише „Малкия принц”, те са точно в такъв период. Между многото други, там той върти любов с Ана, жената на прочутия пилот Линдбърг, а Консуело пък живее в артистична комуна в Южна Франция, преди да отиде в Шатите. Така или иначе, напоследък анализаторите смятат, че историята за Малкия принц може би всъщност е закодирано послание на Екзюпери до неговата омразна любов, с която никога не може, а и не иска да скъса истински. Планетата на русия небесен гост е малко по-голяма от къща и на нея има три вулкана, два действащи и един угаснал – точно като гледката, която се разкрива от родния дом на Консуело в държавицата Салвадор, когато той отива на гости там. В добри времена писателят я нарича „розата”, тоест, самата Консуело е „принцесата-цвете”, единствената роза на планетата, която Малкият принц държи под стъклен похлупак. Като узнава, че овцата може да изяде дори цвете с бодли, болката на Малкия принц е огромна. „Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: „Моето цвете е там някъде…“ Но ако овцата изяде цветето, за тебе сякаш всичките звезди угасват! И това не било важно, така ли?” – пита той. След което не може да каже и дума повече, а избухва в ридания.

Рейнбоу, Астрологът

Приятелят на Екзюпери генерал Шасен свидетелства: „В него всичко бе свързано: математика, биология, поезия на пространствата, някоя картина от борда на самолета, нещо любопитно в някоя кръчма, обичта към Паскал, фокусите с карти за игра. И аз не смятам, че са различни хора Сент-Екзюпери, който играе с някое дете, и Сент-Екзюпери, който чете Платон в някое нощно кабаре на Дакар.” За мен обаче още по-странно е едно друго свидетелство – или пророчество, оставено ни от самия писател. В шеста глава, докато разказва за своята планета, Малкия принц си спомня – „Един ден видях слънцето да залязва 44 пъти.” Антоан дьо Сент-Екзюпери е роден през 1900 година и завинаги изчезва в небето 44 години по-късно. Когато човек е много тъжен, той май наистина обича слънчевите залези.

Рейнбоу, Астрологът,

Това съобщи рано тази сутрин любимата на фондация "Америка за (унищожаване на) България" "медиа", в-к "Дневник", в материала си: Трайчо Трайков води листата на Реформаторите в София, следва - Прошко Про...

            Сайтът ОFFNews публикува статия за опитите на Кремъл да възкреси в наше време Комунистическия интернационал (Коминтерн) и то не само в своите бивши колонии в Европа, но и в страните от ЕС като цяло. Данните се базират на доклад на чешките специални служби, но по принцип се отнасят не само за Чехия (както изрично е посочено и както сами се досещаме от пълното съвпадение с познатата ни обстановка тук). Ако навсякъде в текста всичко чешко се замени с българско като названия и понятия, се получава картинка под индиго за България.

          С една голяма разлика: тук такъв доклад  няма ( дори и да е сглобяван някога, ако не броим голямото изключение на доклада на Атанас Атанасов като шеф на контраразузнаването заради който го съдиха през 2007 г. ) , защото в България и въпросните служби, призвани да бдят за националната сигурност, са руски клиенти. Те са практически част от кремълския инструментариум за влияние поне със своята пасивност, ако не с нещо още по-лошо (това не е просто някакво публицистично мнение – то се споделя се от мнозина познавачи на системата, вкл. беше споменато публично от председателя на комисията по вътрешен ред и сигурност в българското Народно събрание, същия Атанас Атанасов).

          На читателя не остава нищо друго, освен да чете информацията за чешкия доклад и да се досеща как той се съотнася към страната, в която дори при оповестяването на своя гаф с „пуснатия” руски самолет към Сирия премиерът на тази държава се чувства длъжен да заяви извинително на Путин, че ЦЕЛИЯТ български народ имал приятелски чувства към Русия.

OFFNews:

Русия се опитва да създаде нов Коминтерн в страните членки на ЕС, базиран на концепцията на Александър Дугин за неоевразийството, и за целта активира пропагандни и шпионски мрежи в Европа. Това се посочва в официалния годишен доклад на чешката контраразузнавателна служба BIS.

Конкретно в Чехия руската агентура разчита не толкова на симпатията на гражданите към политиката на Кремъл, а на негативните нагласи към САЩ, ЕС, НАТО и демократичните ценности, пише в доклада.

Кои са полетата на действие на руските специални служби? Енергетика, пропаганда, влияние сред руската емиграция, влияние сред гражданите на ЕС, за да “симпатизират” на политиката на Кремъл.

Постоянно фиксираме на територията на Чешката република доста сътрудници на руските специални служби – част от тях работят в посолството на Русия. Руснаците се интересуват от чешката ядрена енергетика, те са на мнение, че битката за енергетиката не е загубена, коментира прессекретарят на BIS Ян Шуберт.

Руското разузнаване нанася вреди не само на интересите на Чехия, а и на НАТО и ЕС, категорични са от BIS.

Москва активно работи с руската емиграция, като създава и контролира различни движения и обществени структури в Чехия. Целта е руснаците, лоялни на разузнавателните центрове в Москва, да представят диаспората при различни политически и обществени събития в Чехия.

За руските спецслужби работят и чехи: част от тях за пари, други – на идеологическа основа.

Москва активно използва чешки политици, общественици и журналисти. Причината е – чехите да повярват, че пропагандните послания и предателските действия са извършени от техни сънародници, а не от

Share on Facebook

От Роскосмос и ЕКА са препоръчли да се отложи старта на мисията ExoMars-2016 от януари на март 2016 поради необходимоста в замяна на оборудване на демонстрационния спускаем апарат на ЕКА – Schiaparelli (Скиапарелли).

Руските изтребители в Сирия са като изтрезвители за онези западни политици, които толкова години заиграваха с Путин като с партньор, докато истинските партньори на този достоен наследник на съветската традиция във външната и (все повече) във вътрешната политика могат да бъдат само сатрапи, като неговия клиент Башар Асад. Същият вече придобива неофициално статут на „спасител” на руския провал пред света заради агресията в Украйна. Путин възлага на Асад надеждата да отклони вниманието от световната изолация на Русия да представи Москва като борец срещу плашилото Ислямска държава, на която сирийските власти буквално отстъпиха без бой половината територия на страната и с която войските на Асад, крепени от Русия, нито веднъж не са се сблъскали.

19.09.2015 09:55

Снимка: Gettyimage

В руския сайт Газета.ru междувременно се появи репортаж за заминаващите от Крим руски военни, много от които, по думите на пожелали анонимност събеседници на медията, не желаят да стават пушечно месо на Путин в Сирия. „ Мислехме си за Донбас, а се оказа Сирия”, казват четирима интервюирани от газетата „контрактники”, както се наричат в Русия наемниците, сражаващите са пари. Те изразили колебание единствено каква форма на отказ от заминаване да изберат.

Путин, както обикновено, играе двойна игра с троен залог. От една страна вади сирийската карта на показ и вече буквално демонстрира пряката руска военна в Сирия чрез изказвания на свои подчинени, потвърждаваща данните на западните разузнавания ( залогът е собственото му оцеляване във властта при спукване на шовинистичния балон на фона на траурна музика). От друга- опитва се да приложи номера с премълчаването за ковчезите от Украйна, налагайки секретност върху заминаването на руски военни за Сирия ( поради което самите наемници започват да говорят пред медиите- засега анонимно).

Отговорът е прост ( като онези, които му вярват): Путин си е направил крива сметка, смятайки, че може да настъпи още веднъж азиатската мотика и да му се размине без удар по челото. Челният сблъсък със собствения му народ предстои и никакви „четири изтребителя” не могат да му помогнат.

Share on Facebook

Изт: en.wikipedia.org

За незнаещите английски заглавието се превежда като „Игрите, които играем”. Третирам незнаещите английски като нуждаещи се от специална помощ, защото незнаенето на английски в началото на 21-ви век те превръща в нещо повече от инвалид – превръща те в крепостен селянин. Има десетки хиляди примери за успели и преуспели люде, които не говорят английски, знам. Те също са необходими, защото във феодалното общество, освен крепостни селяни, трябва да има и господари на крепостите…

Та, малко се отплеснах от темата, а дори не съм я започнал. Става дума за ролите, които играем. В ежедневието. Те са толкова много, че почти не ни остава време да бъдем Себе Си в промеждутъка. Всъщност, ние сме 100% заети с ролите, които играем. И това е цялата драма. Нека да разгледаме най-важните:

Ти си клиент

Винаги, навсякъде, по всяко време и независимо къде пазаруваш (онлайн или офлайн), когато купуваш нещо, ти се държиш като клиент. Тази роля ти дава правото да изискваш. Да вярваш в глупости от рода на „клиентът винаги е прав”. Всъщност, докато пазарува онлайн, клиентът винаги е седнал. Както и докато мери обувки. „Клиентът“ е роля, която играем, дори когато си купуваме хляб от кварталния магазин. Играем ролята на нетърпеливия. На изискващия. На онзи с многото опции. Любимата ни „мантра” е, че ще отидем при конкуренцията. Конкуренцията решава всички проблеми….

Служител

Самото име го подсказва – продал си си гъзеца и отиваш там, за да служиш… Всеки ден. На равни интервали от време. До смърт. Спокойно, като вдигнат още няколко пъти пенсионната възраст и това ще мине. Ролята на служител е, може би, най-жалката роля, която играем. Тя включва банални клишета от рода на: „шефът винаги е прав” или „ние се правим, че му/й работим, а той/тя се прави, че ни плаща”. Не искам да изпадам в подробности, обаче си представете да се държите естествено на работното си място, т.е да сте искрени с всички – да им казвате това, което мислите. Не става, нали? Ето затова точно е роля!

Ти си шеф

Ролята на шеф изисква подчинение, чувство за дискомфорт, субординация и притеснение от страна на други хора в твоето обкръжение. Особено на хора, които са поверили издръжката на децата си, ипотеката си, потребителските си заеми, двата си автомобилни лизинга и кредитните си карти на жизнеспособността на твоята фирма. Ролята винаги изисква да си неблагодарен и да очакваш повече, независимо какви са резултатите… За да не пада дисциплината. Изисква, също така, да си строг, но справедлив, т.е да използваш „пръчката” по-често от „моркова”. Иначе „подадеш ли си пръста, ще ти отхапят ръката от рамото”. Поредната роля.

Партньор

Но може и да си партньор на шефа. Човекът от „задкулисието”. Спонсорът. Личността, която не работи постоянно, но прибира процент от печалбата винаги и/или винаги вади пари, когато фирмата закъса. Все едно си ги произвежда в аналното отверстие. Мистичната фигура. Инвеститорът. Кредиторът. Съдружникът. Още една роля.

Сексуален партньор

Примерно: съпруг, съпруга, постояннно гадже, съвместен съжител и така нататък… Ролята изисква от теб да си привързан към един и същи човек постоянно, докато остарееш или умреш, без право на замяна. Поради невъзможността да се спазва, 99% от хората я играят супер зле тази роля, а над 50% очевидно ги хващат… Или поне така стои статистиката за разводите. Връзките в „сивия сектор” въобще не ги броим…

Кандидат-сексуален партньор

Тук играта е съвсем друга. Показваш най-добрите черти от характера си, най-възвишените ценности и идеали на твоята личност. Престараваш се дотолкова, че за малко сам(а) да си повярваш… Тъпото е, че липсва печеливш изход от тази роля, защото тя свършва или с ролята, описана по-горе (сексуален партньор), или с фрустрация, чувство за отхвърленост и незадоволеност, плюс желанието да си отмъстиш, които в еднаква степен нарушават спокойствието на иначе вечната ти и безсмъртна душа.

Ти си дете

Перфектната роля! Можеш да изискваш, да капризничиш и да се държиш крайно зле с останалите без никакви усложнения. Дори голяма част от престъпленията ще ти бъдат простени от държавата, защото си малолетен. Най-много вашите да те ошамарят. Но и тази роля винаги свършва зле, защото в един момент задължително се сменя с по-неприятната роля на възрастен и/или с кармичното отмъщение на родителя, чиято роля трябва да изиграеш в първо лице, единствено число…

Кмет

Рискувам малцина читатели да се припознаят в тази роля, но все пак… Ролята ти на местен градоначалник те превръща в орган. На местното самоуправление. Изисква се общината, градът или селото да са ти по-важни дори от собственото благополучие. Повечето жители на географското пространство, което обитаваш, са си извинили мързела с това да пускат веднъж на четири години бюлетина с твоето име. И да очакват всичко от теб! Ама, че кметската заплата била малка, че корупционният натиск бил голям. Народът го е формулирал правилно: „хванеш ли се на хорото, ще те пощипват (по гъзеца)” – в повечето случаи разни концесионери и печеливши от търгове за обществени поръчки, които в по-малките населени места просто няма как да НЕ са ти роднини или приятели. Ролята на кмета, обаче, изисква да си непукист, да говориш за европейските ценности, да откриваш велоалеи, които струват колкото магистрали и да изпълняваш всички длъжности от ролята на „служител” (виж по-горе), защото ролята на кмет задължително налага и да целуваш дупето на по-висшестоящ началник, например шеф на политическа партия.

Депутат

Най-мразената роля. Според мен ракът, разводът или поне една малка, лична катастрофа са ти неизбежни, заради омразата на 99% от хората, която привличаш, избереш ли да играеш тази роля. Хората не са прости и знаят, че ще се занимаваш с всичко друго, освен да ги „представляваш”. В крайна сметка, ти дори не си от техния град. Най-вероятно. Напъхан си в листите, а мандадът е кратък, за втори не се знае дали ще остане време, пък и целия мандат рядко го изкарват в тая криза. Така че, ден година храни! В България има няколко парламентариста, които заслужават уважение за добре изиграната си роля, но те се броят на пръстите на ветеран от войната, стиснал в ръцете си ръчна граната без предпазител и забравил да я хвърли навреме, а това с нищо не променя факта, че депутатството е поредната роля, в която може да се вживее човек, ако забрави истинската си Самоличност.

Ти си журналист

Отразяваш информацията безпристрастно. Поверяваш си източниците. Даваш гласност и на двете страни. Ролята изисква абсурдни, безпочвени правила от теб, без да се интересува от факта, че единственото, което прави съществуването на работодателя, за когото работиш, възможно, са парите, а парите нерядко идват от хора, които нямат безпристрастно отношение към нещата, които се отразяват в мас-медията му (посредством теб). Поредната кофти роля, защото резултира в три други възможни роли: а/ труп в моргата (при по-грубиянските общества), б/ трайно безработен журналист (у нас) или в/ „служител” (виж по-горе).

Юрист

В Алма-Матер са те подготвили за устоите на правото, държавността, законността и справедливостта. Завършил си с отличен, дори вярваш в тези нелепи шеги, защото са от древните, но ако играеше ролята на „историка” щеше да знаеш, че дори древните са ги спазвали само про-форма. Всъщност, учил(а) си достъчно история, като бъдещ юрист, натрапвали са ти ролята, която ще играеш, само твоя е грешката, че не си вникнал(а) в нещата докрай… И после се чувстваш разочарован(а) да видиш, че младежките ти идеали нямат нищо общо с работното ти място. Че хората са равни по закон, ама само на хартия, че „силата на правото” е само вид „мастурбация“ пред правото на силния и така нататък… Не е проблем, че си избрал тази роля. Проблем е, че се вживяваш в нея. Че забравяш за ролевия характер на живота, който именно чрез контрастите ни учи да ставаме по-мъдри…

Човек на изкуството

Ролята изисква да имаш една мантра: „Държавата не отделя достатъчно пари за култура” и да нямаш други мантри, освен нея! Играещият тази роля е в постоянна фрустрация / зависимост / самозаблуда относно своята важност за обществото и относно размера на своя принос към общественото благо, който винаги е неизмерим в количествено отношение и, съответно, винаги недоооценен. Роля като роля.

Еколог

Тази роля крие двойна доза предизвикателства, защото хем трябва да се бориш за екологичното равновесие на планетата и за намаляване на вредните емисии в атмосферата, хем трябва да летиш със самолет до международни конференции на тема „Екология“ и после да ползваш кола / автобус, за да стигнеш от летището до хотела, където ще се проведе значимото за чистия въздух събитие. Като цяло, ролята ти е да виеш с пълно гърло пред офиса на голяма, богата, замърсяваща корпорация, докато не ти хвърли в устата пачка, с която да я затвори. После ролята изисква да преглътнеш и да се преместиш пред офиса на друга корпорация… Според мен всички еколози, които имат личен автомобил, ползват самолет повече от веднъж в живота си (примерно, за живото-спасяващи операции) или притежават акции в нефтодобивни компании заслужават двеста пръчки на голо. Виновни, естествено, не са те. Виновна е ролята, която те доброволно са избрали да играят….

Артист

Единствената роля, която съдържа някакво честно отношение към личната воля и към спазването на обществения морал. Подобно на проститутктите, артистите никога не лъжат, но и, същевременно, винаги играят. Просто ролята им го изисква.

Писател

Поставям тази роля в отделна графа, защото, за разлика от хората на изкуството и от артистите, писателите имат доста по-скучна, по-самотна и по-прагматична роля. Тяхната карма или по-точо кармата на човек, забравил своя Произход и избрал да играе ролята на „писател” се състои в това винаги да поставя точните диагнози (на обществото), но никога да не знае подходящото лечение….

Ето затова няма да получите решения, сипани с лопатата на готово.

Целта ми беше да се замислите върху ролите, които играем. Както виждате, време да бъдем Себе Си почти не ни остава. Екхард Толе обединява всички възможни роли в четири основни категории: злодей, жертва, любим и герой. Или си злодей, или си жертва, или си любим, или си герой. Вижте снимката по-горе и си изберете. Огледайте се, ще видите, че ВСИЧКИ ваши познати, близки, роднини и приятели играят една от четирите основни роли: злодей, жертва, любим или герой. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване. Да предположим, че сега сте на 30 години. Бяхте ли по-различен (по-различна) на 15? А на 10? Кое ви кара да мислите, че това непрекъснато променящото се същество, всъщност, е някава устойчива личност, която има нещо общо с Вас? Ролите, естествено! Дори в кварталния хранителен магазин не можем да си купим хляб, без да изиграем ролята на „клиент”. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване.

Тихомир Димитров