СЛОВЕСНИТЕ СВОЕВОЛИЯ НА ХУДОЖНИКА

10/03/15 08:55
(http://asenov2007.wordpress.com/)

СЛОВЕСНИТЕ СВОЕВОЛИЯ НА ХУДОЖНИКА

Пламен Асенов представя „След точката”, втората поетична книга на художника Даниел Дянков, Пловдив, 02.10.15, галерия „У-парк”

През последните няколко години от време на време в живота ми току се появява един тип на име Даниел Дянков, художник.
– Дидо, бе, Дидо Дянков от Русе. Не го ли знаеш? – обясни ми първия път нашият общ приятел, скулпторът Иван Тотев.
– Не, бе, не го знам – признах си аз.
– Много е готин! – издълбоко ми го портретира Иван, така че отидох на съответната изложба да видя що за птица е въпросният Дидо Дянков от Русе, художник.
И птицата веднага ми хареса. Хареса ми как рисува. Хареса ми как изглежда. Хареса ми как се държи и говори. Не беше човек, който си хаби думите напразно и определено ми се видя човек, с когото можем да се разберем от половин дума.
Май така и стана.
Както казах, оттогава Дидо Дянков периодично се явява в живота ми под разни форми – къде на живо, къде като призрак, мернал се в картина или слово. Вече го усещам като най-близък приятел, макар че – няма да повярвате, но е истина – досега никога не ни е падал случай да изпием заедно дори само една цяла бутилка вино. Все ни се разминава точно тази дълга и сладка част от приятелството.
Дори преди три години, когато излезе първата книга на Дидо – а това винаги е събитие, което изисква щедро поливане – аз имах сериозни вселенски причини и не успях да участвам в празненствата по този повод. За сметка на това пък имам удоволствието да участвам сега, като кажа няколко думи за втората му книга.
Първата книга на Даниел Дянков се казва „Между точката и тъгата”, а тази, втората, е озаглавена „След точката”. Погледнато философски, съпоставката на заглавията би трябвало да ни покаже, че за времето от 2012 насам Дидо е успял да загърби тъгата, вглъбил се е в точката, минал е през нея и сега води всички ни отвъд.
Но, погледнато житейски, май не е съвсем така, по-скоро така му се иска.
Казвам това не само защото знам, че истинските художници, независимо дали ровят света с четка или с думи, дълбоко в себе си са обречени на тъга, без значение как изглежда животът им отстрани. Казвам го също защото, погледнато чисто поетически, тъгата, наметнала една или друга дреха, все още забележимо присъства в тези 13 кратки стихотворения, които Дидо ни представя.
Защо са точно 13? Няма да гадая, може цифрата да има някакъв дълбок скрит смисъл, но аз приемам бройката като проява на естественото поетично своеволие – просто поетът така е решил. Или може би пък точно толкова са му трябвали, за да успее да ни опише света след точката, кой знае.
А защо всички стихове на Дидо са така кратки? Ами защото всеки стих е дълъг колкото себе си.
Какво ще кажете например за онзи, посветен на Е. П, който гласи: „Приведена, тя търси стъпките му”. Толкоз. Няма повече. И няма нужда от повече.
О, да, ако реши да омагьоса тълпите, човек винаги може да разтегне мястото, отредено на думите от самите думи и техния смисъл. Може да разкаже всичко за „стъпките му”, а дори за самия Него, само косвено споменатия в този стих, приличен на дъх. Може да ни светне по въпроса коя е Тя, защо търси тези стъпки или поне – защо се налага да ги търси приведена. Може даже деликатно да намекне дали ще ги намери в края на краищата, за да се успокоят хората с по-слаби сърца и любителите на холивудски развръзки.
Само че Дидо Дянков не е от този вид хора. И не е от този вид творци. Както в картините му, които много харесвам, в поезията си той също казва точно толкова, колкото иска да каже – и то само от онова, което има да каже. И в случая дори най-поетично си го признава:

Не говори за естеството на нещата,
за тяхната естествена си неестественост
и ходенето в чужди стъпки, загубващи се в нищото.
Сълзи от спомена измиват калните галоши.

Страхотно приземяване, нали? Защото, както личи от този стих, Дидо определено знае, че естеството на нещата може да се докосне не посредством пряко назоваване, а чрез разкриване на изненадващите му връзки с естеството на други неща.
„Ако Вселената е отговорът, то какъв е въпросът?” – попита преди време един квантов физик. Подобен подход прилага и Даниел Дянков в своята поезия. Не, не казвам, че той знае отговорите и иска да ни ги пробута като повод за въпроси. Казвам обаче други три неща – че той знае с в о и т е отговори, че не съм сигурен дали се интересува чак толкова от самите въпроси и че изобщо не се опитва да ни пробутва което и да било от двете на нас, публиката.
Според мен Дидо Дянков просто пише стихове, защото не може да не ги пише, а кой какво намира в тях си е негова работа.
Прави го той съвършено естествено, не като поза, не като натриване на нечий нос, без съзнанието, че с думите си върши велики дела и без настояване да му се даде медал за съвършенство.
Това е изключително елитарен подход, който е много атрактивен поне по две причини. Първо, той е съвършено естествен, дотолкова му идва на Дидо отвътре, че аз дори се съмнявам дали на съзнателно ниво той ще се съгласи с тезата ми за тази елитарност. Второ – в нашето време, когато агресивно ни заливат сурогати с претенции за велико изкуство, подобен подход няма как да остане незабелязан от търсачите на истински ценности. Иначе ще вземе да ни свърши Синьото, както намеква самият Даниел:

Така започна приказката.
Когато Миналото срещна Настоящето,
бленуваше за неизбежно пълнолуние.
Косачът шиеше и свърши синьото.
COERULEUM

Няма да ви кажа какво е COERULEUM, макар че се порових и знам. Нито ще цитирам още стихове от книгата на поета Дидо Дянков – те са толкова малко, че ще вземат да свършат още на представянето. Разберете сами какво се крие в тази книга като я прочетете и усетите как стиховете изтичат между пръстите ви, още преди да сте ги вкусили и помирисали както трябва. Тогава, сигурен съм, ще се върнете да четете пак.
Накрая непременно трябва да споделя и моята голяма изненада, свързана с втората книга на Дидо. Това са финалните страници, „Корени”, в които той нахвърля някои автобиографични щрихи. Казвам ви, този човек има истински талант за проза. Не знам дали си дава сметка, защото е само на 50 години, при това отскоро. Аз обаче, който съм на 57 и чета през 53 от тях, мога да преценя. Така че – Дидо, не пилей таланта си само с други художества като рисуване, поезия, жени и вино, вино и жени, колкото и да си добър в тях. Започни да пишеш истории, за да научим всички какво има в тях.