Пламен Асенов представя „След точката”, втората поетична книга на художника Даниел Дянков, Пловдив, 02.10.15, галерия „У-парк”

През последните няколко години от време на време в живота ми току се появява един тип на име Даниел Дянков, художник.
– Дидо, бе, Дидо Дянков от Русе. Не го ли знаеш? – обясни ми първия път нашият общ приятел, скулпторът Иван Тотев.
– Не, бе, не го знам – признах си аз.
– Много е готин! – издълбоко ми го портретира Иван, така че отидох на съответната изложба да видя що за птица е въпросният Дидо Дянков от Русе, художник.
И птицата веднага ми хареса. Хареса ми как рисува. Хареса ми как изглежда. Хареса ми как се държи и говори. Не беше човек, който си хаби думите напразно и определено ми се видя човек, с когото можем да се разберем от половин дума.
Май така и стана.
Както казах, оттогава Дидо Дянков периодично се явява в живота ми под разни форми – къде на живо, къде като призрак, мернал се в картина или слово. Вече го усещам като най-близък приятел, макар че – няма да повярвате, но е истина – досега никога не ни е падал случай да изпием заедно дори само една цяла бутилка вино. Все ни се разминава точно тази дълга и сладка част от приятелството.
Дори преди три години, когато излезе първата книга на Дидо – а това винаги е събитие, което изисква щедро поливане – аз имах сериозни вселенски причини и не успях да участвам в празненствата по този повод. За сметка на това пък имам удоволствието да участвам сега, като кажа няколко думи за втората му книга.
Първата книга на Даниел Дянков се казва „Между точката и тъгата”, а тази, втората, е озаглавена „След точката”. Погледнато философски, съпоставката на заглавията би трябвало да ни покаже, че за времето от 2012 насам Дидо е успял да загърби тъгата, вглъбил се е в точката, минал е през нея и сега води всички ни отвъд.
Но, погледнато житейски, май не е съвсем така, по-скоро така му се иска.
Казвам това не само защото знам, че истинските художници, независимо дали ровят света с четка или с думи, дълбоко в себе си са обречени на тъга, без значение как изглежда животът им отстрани. Казвам го също защото, погледнато чисто поетически, тъгата, наметнала една или друга дреха, все още забележимо присъства в тези 13 кратки стихотворения, които Дидо ни представя.
Защо са точно 13? Няма да гадая, може цифрата да има някакъв дълбок скрит смисъл, но аз приемам бройката като проява на естественото поетично своеволие – просто поетът така е решил. Или може би пък точно толкова са му трябвали, за да успее да ни опише света след точката, кой знае.
А защо всички стихове на Дидо са така кратки? Ами защото всеки стих е дълъг колкото себе си.
Какво ще кажете например за онзи, посветен на Е. П, който гласи: „Приведена, тя търси стъпките му”. Толкоз. Няма повече. И няма нужда от повече.
О, да, ако реши да омагьоса тълпите, човек винаги може да разтегне мястото, отредено на думите от самите думи и техния смисъл. Може да разкаже всичко за „стъпките му”, а дори за самия Него, само косвено споменатия в този стих, приличен на дъх. Може да ни светне по въпроса коя е Тя, защо търси тези стъпки или поне – защо се налага да ги търси приведена. Може даже деликатно да намекне дали ще ги намери в края на краищата, за да се успокоят хората с по-слаби сърца и любителите на холивудски развръзки.
Само че Дидо Дянков не е от този вид хора. И не е от този вид творци. Както в картините му, които много харесвам, в поезията си той също казва точно толкова, колкото иска да каже – и то само от онова, което има да каже. И в случая дори най-поетично си го признава:

Не говори за естеството на нещата,
за тяхната естествена си неестественост
и ходенето в чужди стъпки, загубващи се в нищото.
Сълзи от спомена измиват калните галоши.

Страхотно приземяване, нали? Защото, както личи от този стих, Дидо определено знае, че естеството на нещата може да се докосне не посредством пряко назоваване, а чрез разкриване на изненадващите му връзки с естеството на други неща.
„Ако Вселената е отговорът, то какъв е въпросът?” – попита преди време един квантов физик. Подобен подход прилага и Даниел Дянков в своята поезия. Не, не казвам, че той знае отговорите и иска да ни ги пробута като повод за въпроси. Казвам обаче други три неща – че той знае с в о и т е отговори, че не съм сигурен дали се интересува чак толкова от самите въпроси и че изобщо не се опитва да ни пробутва което и да било от двете на нас, публиката.
Според мен Дидо Дянков просто пише стихове, защото не може да не ги пише, а кой какво намира в тях си е негова работа.
Прави го той съвършено естествено, не като поза, не като натриване на нечий нос, без съзнанието, че с думите си върши велики дела и без настояване да му се даде медал за съвършенство.
Това е изключително елитарен подход, който е много атрактивен поне по две причини. Първо, той е съвършено естествен, дотолкова му идва на Дидо отвътре, че аз дори се съмнявам дали на съзнателно ниво той ще се съгласи с тезата ми за тази елитарност. Второ – в нашето време, когато агресивно ни заливат сурогати с претенции за велико изкуство, подобен подход няма как да остане незабелязан от търсачите на истински ценности. Иначе ще вземе да ни свърши Синьото, както намеква самият Даниел:

Така започна приказката.
Когато Миналото срещна Настоящето,
бленуваше за неизбежно пълнолуние.
Косачът шиеше и свърши синьото.
COERULEUM

Няма да ви кажа какво е COERULEUM, макар че се порових и знам. Нито ще цитирам още стихове от книгата на поета Дидо Дянков – те са толкова малко, че ще вземат да свършат още на представянето. Разберете сами какво се крие в тази книга като я прочетете и усетите как стиховете изтичат между пръстите ви, още преди да сте ги вкусили и помирисали както трябва. Тогава, сигурен съм, ще се върнете да четете пак.
Накрая непременно трябва да споделя и моята голяма изненада, свързана с втората книга на Дидо. Това са финалните страници, „Корени”, в които той нахвърля някои автобиографични щрихи. Казвам ви, този човек има истински талант за проза. Не знам дали си дава сметка, защото е само на 50 години, при това отскоро. Аз обаче, който съм на 57 и чета през 53 от тях, мога да преценя. Така че – Дидо, не пилей таланта си само с други художества като рисуване, поезия, жени и вино, вино и жени, колкото и да си добър в тях. Започни да пишеш истории, за да научим всички какво има в тях.

Сигурен знак за новата офанзива на руската хибридна информационна война в България, резултат от военната авантюра на Путин в Сирия, е размразяването на Мохд Абуаси, руски пропаганден агент за влияние, местен говорител на руския интерес по въпросите на Иран, групировката „Хизбуллах” (чието военно крило е признато за терористична организация в ЕС, т.е. и в България) и техния режим в Сирия.

Този „доктор”, когото русофилите величаят и като „президент” на измислен като за него „институт” в София, беше основното острие в пропагандната кампания в защита на „Хизбуллах” като извършител на атентата от 18 юли 2012 г. в Бургас. С пяна на уста „докторът” вилнееше от любезно предоставяните му за целта трибуни, включитело от екрана на БНТ. Но основния му канал за пропагандиране на правата иранско-сирийска вяра, прокарвана по каналите на руското влияние в България, беше телевизията на Пеевски и Цветан Василев ТВ7.

За онези, които са забравили или продължават да се правят, че не помнят, не знаят и не се интересуват (от такава дреболия, „мелоч” на руски), Абуаси беше стигнал дотам да изпраща екип лично на проправителствената по онова време ТВ7 на гости на Башар Асад в момент, когато броени дни преди това неговия посланик беше изгонен от София в съзвучие с официалната политика на ЕС ( още 6 европейски страни изгониха тогава посланиците на Асад).

Нещо повече, Абуаси заведе лично в Ливан същия екип на същата телевизия, който произведе пропаганден филм за „Хизбуллах” и беше хвален от Бареков в ефир за „геройството” да има изключителното гостоприемство на недостъпната за никоя друга телевизия В СВЕТА ( според самия Бареков) групировка, известна с непробиваемата си конспиративност. Абуаси се появи в кадър като преводач на репортерката Диляна Гайтанджиева в пряко излъчване от студиото на телевизията на „Хизбуллах” Ал Манар, която има черен печат за ЕС, но беше любезно приета в България при помпозното посещение на Башар Асад в София на гости на президента Георги Първанов ( и Бойко Борисов) през 2010 г. – последното появяване на сирийския диктатор в страна от ЕС преди същият да разпали гражданската война срещу собствения си народ през 2011 г.

Междувременно ЕС възприе тезата на САЩ, Израел и Великобритания, застъпена още в първия ден на атентата в Бургас, за ролята на „Хизбуллах” в терористичния акт. С близо година закъснение София най-сетне призна онова, което и моя милост заяви още на 19 юли 2012 г.- че е напълно възможно следите да водят към „Хизбуллах”, която никога не е поемала отговорност за подобни атентати по света ( основен „аргумент” на нейните адвокати, като Абуаси), но многократно е хващана в лъжа в това отношение- от Европа, до Латинска Америка.

След този провал, Абуаси беше изтеглен за известно време от фронтовата пропагандна линия в България.

Сега, когато и ирански части открито се присъединяват към проиранската милиция „Хизбуллах” в спасяването на сирийския режим, ръководено вече пряко от Русия на сирийска земя, „докторът” по пропагандните науки, профилиран в прокарването на руската политика в България, отново е активиран. Вече говори не само „неутрално” срещу САЩ ( което прави кой ли не) и в защита на режимите в Дамаск и Техеран, но и директно хвали главния спонсор Москва.

Маските, валидни и без това само за „слепите” ни власти, паднаха. Видно е от интервюто в сайта Rusofili.bg

“Оставането на власт на Башар Асад е факт. Включването на Русия в ударите срещу Ислямска държава ще доведе до по-бързото намиране на политическо решение на конфликта. Това заяви в интервю за “Факти. бг” д-р Мохд Абуаси, президент на базирания в София Център за близксоизточни изследвания.

Как ще се развие конфликтът в Сирия след намесата на Русия с удари срещу Ислямска държава?

Първо трябва да се отбележи, че намесата на Русия става след искане от легитимното правителство на Сирия. Това е в рамките на международното право. Вече бяха и обявени и целите на руската намеса: борба не само срещу Ислямска държава, но и срещу останалите терористични групировки, включени в списъка на ООН като Фронтът ан Нусра и останалите формации, гравитиращи около Армията на завоеванието.

Намесата на Русия е насочена срещу всички терористи, а не само срещу определени, а „нашите“ няма да ги закачаме. Очаквам от включването на Москва да се стигне до по-скорошно разрешение на конфликта и постигането на по-добри резултати във войната срещу тероризма.

Какво да очакваме от планираната от Иран, Сирия и Хизбула сухопътна операция срещу терористичните групировки?

От няколко години се водят сухопътни операции срещу Ислямска държава. Единствените, които воюват срещу групировката са сирийската и иракската армии. Новият момент в случая е, че се обявява по-сериозен от американската коалиция фронт. Трябва да се отбележи, че под командването на САЩ за последната една година и половина не бяха постигнати никакви резултати, а напротив – Ислямска държава разшири своето влияние с около 30% за последните 12 месеци.

Новият момент е, че се сключва широкомащабна коалиция от Иран, Ирак, Сирия и Хизбула, която смятам, че се подкрепя политически от Китай. Очаквам тя да постигне по-добри резултати, защото руснаците предоставят технологията, която до момента не беше достъпна за иракската и иранската армии. Освен това беше обявено създаването в Багдад на разузнавателен център за размяна на данни, който включва всички държави от тази коалиция.

Политическото разрешение на кризата в Сирия минава ли през свалянето от власт на Башар Асад?

Оставането на власт на Башар Асад е факт, след като четири години не можаха да го свалят. Вече е видно, че намирането на политическо решение без Башар Асад е невъзможно. Вече много държави като Испания, Германия, САЩ и други смениха позицията си по въпроса. Дори и турският президент Реджеп Тайип Ердоган обяви преди дни, че е възможен преходен период с участието на Башар Асад.

Само сирийският народ може да определи бъдещето на Асад. Според мен се върви към създаването на преходно правителство, в което да влизат представители на управляващите и опозицията. То трябва да подготви провеждането на избори и да започне работа по нова конституция.”

Share on Facebook

Изт: syrian-mirror.net

Да, знам, че има радикали, които мразят цивилизацията в червата си и биха закусили с кръвта на американеца / славянина / европееца с голямо удоволствие, но вижте „лицето“ на човека от снимката. Ще ми се всеки път, когато някой политически лидер реши да изпрати самолети да бомбардират някъде, независимо по каква причина, мас-медиите да отразяват преките резултати от неговото решение още преди да ги е изпратил. В близък план. Защото те винаги изглеждат така – като „лицето“ на човека от снимката. В най-добрия случай…

И, да, не можете да ме убедите, че понеже сте нация техническа, вашите изтребилети подбират внимателно своите жертви. Едва ли не, взимат им лично интервю, преди да ги „застелят с килима“. Зорко щадят цивилните, но газят войниците безпощадно! Да не забравяме само, че там, в пустинята, за „войници“ минават и деца в предучилищна възраст. Може пилотът по невнимание да разруши детска градина, маскирана като джихадистка казарма, в която хлапетата се учат да сглобяват и разглобяват АК-47. Сблъсък на цивилизациите, кво да го правиш! Очаква се едната цивилизация да е по-развита от другата. И да се държи подобаващо. Още от времето на Кортес, обаче, историята категорично доказва, че това е съвсем невъзможно. По-широкото дуло не означава по-високо съзнание.

Както и да е, зз съм много глупав човек (то си личи) и виждам нещата по съвсем елементарен начин:

Като наливане на масло в огъня. Като маймунско тупане по гърдите. Като още бомби там, където и без това вече има достатъчно взривове. Като допълнителни бежанци към Европа. Уравнението е доста просто: повече бомби = повече бежанци. Това, че няма да дойдат у вас, а ще дойдат у нас, ме кара да гледам с допълнително подозрение на „прецизната“ ви въздушна операция. Мазнее ми някак. И е прозрачна като стъкло.  Така нареченото „политическо послание“ на бомбардировките, пък, изобщо няма да го коментирам.

Виж снимката по-горе…

Казват, че Ислямска държава разполага с около 50 000 бойци. Бройката е неточна. Съчинена е във въображението на журналисти, които използват Гугъл, за да преписват един от друг, но никога не са напускали редакцията, за да отидат на място там и да ги преброят. А и да са отивали, не са успели да ги преброят, защото са се връщали с една глава по-ниски. Дори половин милион да бяха джихадистите, обаче, пак нямаше да имат поне един свестен баир, зад който да се скрият на сянка в жегата. Откога шепа пустинни мародери се превърна във „военна заплаха“ за технически напредналия свят, въоръжен с дронове, сателити и бюджети за трилиони, плюс няколко стотин милиона професионални военослужещи под общите знамена? Ще ви кажа – откакто сложи ръка на петрола и взе да го продава на безценица срещу оръжия.

Следователно, ние или искаме да я махнем тази организация от лицето на земята, или нямаме никакъв интерес да го правим. Поне засега. „Хирургичните“ операции по въздуха ми изглеждат като отбиване на номера. Днес две цели тук, утре две цели – там. И зироу сивилиън кежуълтийс, ъф корс. Злите международни езици, видиш ли, започнали да говорят за сивилиън кежуълтийс още преди да са се вдинали руските самолети във въздуха. Еми да, като замеряш с ако вентилатора няма как стаята ти да се оцапа с торта. Хората го знаят от личен опит. Саддам едно време също така „хирургичо“ го бомбардираха. Помните ли операция „Пустинна буря“? Тогава беше друга нация техническа. Само дето аз не виждам разликата. Саддам увисна на въжето едва, след като пехотинците стъпиха здраво на земята с тежките си ботуши. Години по-късно.

Не казвам, че това е решението. Просто се взирам в „лицето“ на човека от снимката и виждам резултата. А той е винаги един и същ. Независимо от КОЯ нация си, техническа, горе в изтребителя…

P.S.

Ще завърша с виц за „разведряване“ на обстановката:

Две планети се срещнали в Космоса. Едната казала на другата:

– Кахърна ми изглеждаш нещо.

– Ох, мани, мани, завъдила съм хора! Чудя се какво да правя.

– Аааа, не се притеснявай изобщо. И аз имах. Те с времето сами си минават…

Тихомир Димитров