Когато приготвям леща винаги се сещам за една публикация от smittenkitchen.com, която започва едва ли не като оправдание за решението да се приготви и публикува рецепта с леща. По някакъв начин и аз се чувствам така, но наистина не е необходимо да ме гледаш по този начин, защото не всичко е пасти, а самото желание за изпробване на нови рецепти, комбинации от продукти или дори научването на правилно сваряване на зелената леща един ден могат да бъдат много полезни.

Нека включим и момента със заредените пазари и магазини със сезонна продукция, от която да се възползваме и която със сигурност ще направи преминаването от един сезон в друг по-плавно и леко, макар и все още да имам дълбока носталгия по сладките розови домати.

Огромните купчини от броколи, карфиол, праз лук и тикви, които виждам все по-често, категорично ми казват – хей, Йоана, лятото свърши, забрави онези ягоди, които видя в супермаркета, време е за есенна кухня. Добре, казвам си аз и на мига ми се дояждат ябълки с карамел. Започнах да търся по-бърз и не толкова лепкаво-омазващ начин да си доставя това удоволствие. Докато търсих бърза рецепта за карамелен сос, в който просто да си топя резени ябълки, пред очите ми изпъкна и решението за вечерята довечера. По-скоро за част от вечерята – салатата от леща с червено цвекло ми се струваше добро предложение към свинските котлети, на които предстоеше първо приготвяне по този начин. За тях ще си говорим друг път, но това което направи салатата е дресингът.

Разбира се, необходимо е да вземем под внимание и качествата на зелената леща, която е подходяща за салати, защото запазва целостта си след сваряване, но и носи пиперливо-землист вкус, за който свареното червено цвекло с неговата сладост и сочност се оказа сполучлив балансьор. Откривам на кого е хрумнало да съчетае леща с цвекло и бих ѝ стиснала ръката за поздрав.

Още по-изненадващия продукт допринасящ за сплотеността на основните два се явява джинджифилът в дресинга. Не бих могла да си представя по-добра комбинация на основните два продукта от тази, в която сякаш пикантността на джинджифила, свежеста на ментата и строгостта на магданоза се борят за надмощие, но и трите карат лещата и цвеклото да изпъкнат. Накрая идва вкусът на печен лешник и цялата землисто-сладка-пикантно-свежа-хрупкава комбинация се завърта наново. Удивително е да усетим тези вкусове и да ги разберем, но преди всичко трябва да се отклоним от праволинейността като повярваме, че лещата не е само за яхния.

Съобщение: На 24 октомври, събота с Вальо ще бъдем лектори на WordCamp Sofia 2015. Ще говорим за създаването на блога, неговото развитие и всичко, което смятаме че е важно за блогването от нашия почти осем годишен опит в поддържането на „Кулинарно – в кухнята с Йоана“.  Виж мястото, програмата, всички лектори и купи билет. Още за събитието може да следиш на страницата на WordCamp Sofia във фейсбук.

Салата от зелена леща и червено цвекло с джинджифилов дресинг

Рецептата е публикувана в epicurious.com и е от книгата Eat.Nourish.Glow. на Amelia Freer

За 4 малки порции.

За салатата:

• 160 г зелена леща
• 500 мл вода
• 400 г червено цвекло (2 средно големи глави или 3 по-малки)
• 2 стръка пресен лук, нарязан на ситно
• 60 г лешници
• 4-5 стръка пресен магданоз, нарязан на едро
• 4-5 стръка прясна мента, нарязана на едро

За дресинга:

• 1 двусантиметрово кубче пресен джинджифил, обелено и нарязано на малки парчета
• 6 супени лъжици зехтин
• 1 чаена лъжица дижонска горчица
• 1 супена лъжица ябълков оцет
• сол и прясно смлян черен пипер

Лещата се измива под студена течаща вода и се слага в тенджера. Залива се с водата и се слага на силен котлон. Когато заври котлонът се намаля до умерен към слаб и лещата се вари 20 минути. Трябва да омекне, но да не се разкашква. Излишната вода се отцежда и лещата се оставя да изстине.

Цвеклото се измива и се залива с толкова вода, че да го покрие. Слага се на силен котлон и когато водата заври се намаля до умерен. Цвеклото се сварява за 35-50 минути в зависимост от големината на главите. Проверява се за готовност като острието на малък нож се забожда до средата на една от главите. Ако ножът влиза лесно и не се усеща съпротивление, цвеклото е готово. Изважда се от водата и се оставя да се поохлади. Обелва се и се нарязва на кубчета.

Лешниците се запичат в сух тиган на силен котлон за няколко минути като се разбъркват често. Поставят се в кухненска кърпа и докато са топли се претриват с нея, за да се отделят люспите. Нарязват се на едро.

За дресинга в подходящ съд за пасатор се смесват всички продукти и се пасират докато се получи гладка смес.

В голяма купа се смесват сварената и охладена леща, червеното цвекло, пресният лук, магданозът и ментата. Заливат се с дресинга, като не е необходимо да се добавя цялото количество. След като салатата се разбърка се опитва и ако има нужда се добавя още от дресинга. Поръсва се с лешниците и се сервира със стайна температура.

За още по-интензивен вкус салатата се завършва с поръсване с малко малдонска сол. Това наистина повдигна цялостното усещане. Гарниране с малко натрошено бяло сирене също е приятна комбинация и усилва сладостта на цвеклото.

Салата от зелена леща и червено цвекло с джинджифилов дресинг и едно предстоящо събитие е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Забелязах, че с настъпването на есента рязко е спаднал износа на електроенергия от България към съседните страни и реших да ви го покажа, но докато подготвях графиките се натъкнах на някои странности. За това ще ви покажа нещо различно о...

КЛЮЧе е място, на което освен вдъхновение и нови идеи ще получите и доста приятелства и добри познанства с хора като вас.

Каня ви на КЛЮЧе в Пловдив на 31 октмоври – подробностите са тук.

Каня ви на КЛЮЧе в София на 14 ноември – подробностите са тук.

Американският президент Барак Обама се извини публично за трагичната бомбардировка в Кундуз над болница на „Лекари без граници” и призовава да не се правят окончателни изводи до приключването на официалното разследване на инцидента.„От името на американския народ отправям моите най-дълбоки съболезнования на медицинските специалисти и цивилните граждани, убити и ранени при трагичния инцидент в болницата на „Лекари без граници“ в Кундуз“, се казва в официалното изявление на Белия дом.

При погрешното унищожително бомбардиране на болницата в Кундуз загинаха 16 души, след които 9 щатни служители и 7 пациента, включително и 3 деца. Сред ранените са 19 лекари и сестри и 18 пациенти.

Това са фактите до момента.

Колко осъдителна е грешката с убийствен резултат? Безкрайно много- колкото всяко друго насилствено отнемане на живот, което няма как да бъде „оправдано”. Ето защо, когато напиша за аналогията, която следва, нямам никакво намерение да „оправдавам” трагичната грешка по какъвто и да било начин, казвайки „ и все пак”.

И все пак…

Грешното попадение няма как да бъде определено като преднамерен акт, макар любителите на конспиративните теории, заслепени в антиамериканския си фанатизъм, са способни и на това. След като могат да твърдят, че евреите сами са си организирали масовото изтребление през Втората световна война с цел да се консолидират или пък ( пак те, но конкретно американските) са уредили самолетните атаки в Ню Йорк и Вашингтон през септември 2001 г. по техни , гаднярски мотиви, довели до хиляди цивилни жертви, защо да не могат да спретнат една подобна теорийка и за някакви си 16 убити в Афганистан с цел Чичо Сам да извлече своя ползица?

Фанатиците не се интересуват от детайли във формулировките и реакциите. Какво тук значи някаква си грешка, признание за нея или дори извинение от страна на самия американски президент! Искат заклеймяване на всичко американско и това си е.

Профилът на антиамериканския фанатик почти задължително се покрива у нас с фанатичната любов към „алтернативата” на Америка, за каквато тези фанатици представят Русия и особено Русия на Путин.

Хорошо. Да се съгласим в името на правото на „другата гледна точка”. И като казвам това, се заглеждам в една „точка” на картата, която покрива една шеста от сушата на планета и на правата на най-голямата на света има претенцията за световно лидерство, независимо от факта, че не може да направи живота на собствения си народ поне малко сравним с онзи, който живеят лидиращите по жизнен стандарт народи на САЩ и евроатлантическите им съюзници.

Кога ( най-напред и) за последно „великите” управници на Русия са си признали за грешка на военните в причиняване на смърт в особено големи размери ( за „дреболии”, като практиката да бъдат пребивани и убивани самите руски войници в казармите, за което алармират отчаяни руски майки, дори няма да споменавам)?

На СССР и Русия им отне близо половин век време да признаят за масовия разстрел на , както казват в Полша, цвета на полската нация ( доколкото се смята, че хилядите от масовия гроб в Катин са представителна извадка на средната класа в страната). Това са десетилетия на съзнателна държавна политика на държавно спонсорирана лъжа. Не бих се връщал толкова назад, ако смият Путин не подстрекаваше напоследък съветско-руския реваншизъм в тълкуването на историята, опитвайки се отново да отрече вината на СССР за разпокъсването на Полша след сговора на Сталин с Хитлер.

Да скочим с парашута на войната в обувките на този Путин, който се катапултира на върха на шовинистичната любов в Русия именно чрез масово убийство в Чечня. Под негово командване руската армия превърна в руини столицата на миниатюрната република Грозни и никога не обяви колко хиляди руснаци ( за чеченци не говорим дори- те са за Путин онези, които заяви, че ще „удави в клозета”) бяха погребани под останките на половин милионния град.

„Грешка”? Нищо подобно. На Путин това му се води за голям успех в една страна, в която подобно военно , напълно съзнателно организирано престъпление, е повод за национална гордост. Несъгласните с това, като журналистката Анна Политковская, определяща като фашизъм действията на Путин и при потушаването на заложническите кризи в Беслан и Москва, съпътствани със стотици невинни жертви, причинени от ( „грешки” на) полицията, ги разстрелват показно в предверието на дома им.

В Русия признават за грешка само при „инциденти”, като потъването на гордостта на руския флот подводницата „Курск”, но само защото иначе трябва да говорят за системната грешка в дървата, която произвежда некачествени продукти, като ракетите на ядрените си подводници.

Иначе масовото убийство, практикувано с руски бомби и снаряди, при което жертвите са грузинци и украинци, не е грешка в Русия. Това се определя там като „законна самоотбрана” ( точно както и днешната военна авантюра на Путин в Сирия) от страна на един режим, който в лицето на своя вожд имаше нахалството преди броени дни да чете морал на света от амвона в ООН как към бойни операции в чужбина трябва да се пристъпва само с одобрението на този орган и при зачитане на международните договори ( може би като този на Русия с Украйна от Будапеща, според който Москва гарантира националната сигурност на Украйна, срещу което тя се съгласи да се разоръжи и да предаде ядрените си оръжия на Русия, вероломно използвала миналата година украинската безпомощност , за да окупира Крим?).

Путин не само „няма грешка” в своята решителност да използва брутални методи у дома и в чужбина, но и никога не си е признал каквато и да било грешка. Съжалява само, че е премълчал в Съвета за сигурност на ООН при гласуването, което позволи на няколко държави от НАТО да нанесат въздушни удари в африканската държава, бивш съветски сателит във въоръжаването ( срещу собствения си народ предимно). Но не за друго съжалява Путин, а защото е обзет от ужаса, че може да го последва съдбата на Кадафи, негов събрат автократ, който иначе още щеше да си управлява еднолично и да пазарува руски оръжия.

За грешките на американските военни научаваме от американските медии във времето, когато Путин е издигнат от руската пропаганда на пиедестал на безгрешния вожд от калибъра на Сталин, с когото властелинът на Кремъл все повече мери ръст, призовавайки ( не само руският народ, това не му стига вече, но и) света да се обедини около него в нова „антихитлеристка коалиция”. Бившите колонии на СССР много добре знаят какво означава нова подобна сделка за тях…

Сред човеците и изградените от тях държави няма светци. Всички правят грешки, но само онези, които не се смятат за безгрешни, си ги признават и се извиняват за тях. Останалите са наглеци с месиански претенции, които превръщат покор(е)ните си народи в съучастници в престъпленията на „безгрешните” си водачи, за които диктаторските и авторитарните режими не допускат контролни механизми, контролиращи тяхната безнаказаност.

Share on Facebook

Използвах дългите почивни дни на септември, за да прочета книгата, преди да излезе филмът – просто бях сигурна, че иначе няма да имам сили или вероятно ще се замотая за неопределен срок от време. Е, в перспектива мога да кажа, че това надали щеше да се случи, но пък сега имам възможност да направя едно сравнение между двете.

Да ви предупредя отрано, няма да дам еднозначен отговор дали да се занимаете с филмовата или с книжната трактовка на историята за Марк Уотни. Филмът е много готин сам по себе си и ако ви хареса, спокойно можете после да прочетете книгата за по-голяма и детайлна доза от същото. Ако пък сте чели книгата, няма да ви е скучно в киното.

На хартия

Анди Уеър очевидно е страшен нърд и това ще ви стане ясно от книгата му. Авторът не е спестил онова ниво на детайл в описанието, което прави “Марсианецът” интересно четиво – описани са калкулациите за всяка от стъпките, които оставеният на Марс астронавт Марк Уотни предприема, за да остане жив. Е, без формули и сложни мерни единици – но с точното ниво на детайл.

Но за да не останете с впечатление, че книгата ще се хареса само на хардкор-зубъри, бързам да допълня: книгата е АДСКИ смешна. В последните 2 седмици, когато някой ме попита “Е, как беше?”, първата ми реплика е “Адски смешна.” Което вероятно е странно – все пак говорим за книга, в която особено позитивен герой серия пъти за малко не умира на не-знам-си-колко километра от родната планета. Но да, книгата е адски смешна.

Да погледнем само един пример – като съзнателно не съм избрала най-готиния, или най-интересния, защото щеше да ми отнеме адски много време да споря със себе си кой точно цитат да сложа тогава:

“He’s stuck out there. He thinks he’s totally alone and that we all gave up on him. What kind of effect does that have on a man’s psychology?” He turned back to Venkat. “I wonder what he’s thinking right now.”

LOG ENTRY: SOL 61 How come Aquaman can control whales? They’re mammals! Makes no sense.”

И последно сред списъка с хвалебствия – диалозите. Въпреки че голяма част от книгата е разказана в първо лице през лога на Уотни, моментите с разговори в NASA са част, която ще чакате с нетърпение във всяка следваща глава. Особено любими са ми диалозите между шефа на мисията и случайни учени, които намират решения на проблемите – ще е много дълго да илюстрирам това с пример, така че просто ще трябва да ми се доверите.

Единственият минус, който съм чувала до момента, е че в “Марсианецът” всяка потенциална драма се превърна в реална такава. Бързам да кажа, че това не беше проблем за мен – да, истина е, но от друга страна, Космосът си е опасно място и всичките проблеми звучат напълно реално.

На екран

Тъй като вече ви разказах какво ме кефи в книгата, сега мога просто да се облегна на това начало и да ви кажа как се представя филмът спрямо нея. Това, което най-много ме впечатли, е че екипът доста точно е избрал няколко ключови драми, които да представи. Просто защото ако бяха влязли във всички детайли, или щяха да претупат нещата, или щяха да направят филм в 3 части (което е тъпа идея за книги от по 300 страници, известно ни е от “Хобит”).

Ако гледаме филма във връзката с книгата: избрани са точни моменти, които са представени с необходимото ниво на детайл. Да, не се спират да ти обяснят точно какво става, но иначе щеше да ни доскучее. Техническите подробности са застъпени добре, хуморът обаче малко ми бяга. Вкарани са някои забавни елементи, но пропорцията е далеч спрямо очакваното. Приятно изненадана съм, че филмът е доста близо до написаното, както по фабула, така и в диалога. Изнервих се от смяната на името на един от героите (защо?) и от ненужно драматичната промяна във финала. Другата ми забележка е по отношение на командирът на мисията – няма как Люис да е толкова емоционална девойка, все пак никой не би я назначил за командир тогава.

Ако обаче гледаме филма самостоятелно, това е една от най-готините космически ленти в последните години. Рядка комбинация от добър сюжет и жестока визия – “Gravity” и “Interstellar” са много добри във второто, но слаби в първото. Както се вижда и от снимката в този пост – Марс е направен страхотно, а това важи и за всички други детайли.

И най-важното – ако гледате филма и ви хареса, със сигурност имате повод после да отворите и книгата. Ето това е добра симбиоза!

Постът Nerd Alert: Марсианецът – книга или филм? е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Използвах дългите почивни дни на септември, за да прочета книгата, преди да излезе филмът – просто бях сигурна, че иначе няма да имам сили или вероятно ще се замотая за неопределен срок от време. Е, в перспектива мога да кажа, че това надали щеше да се случи, но пък сега имам възможност да направя едно сравнение между двете.

Да ви предупредя отрано, няма да дам еднозначен отговор дали да се занимаете с филмовата или с книжната трактовка на историята за Марк Уотни. Филмът е много готин сам по себе си и ако ви хареса, спокойно можете после да прочетете книгата за по-голяма и детайлна доза от същото. Ако пък сте чели книгата, няма да ви е скучно в киното.

На хартия

Анди Уеър очевидно е страшен нърд и това ще ви стане ясно от книгата му. Авторът не е спестил онова ниво на детайл в описанието, което прави “Марсианецът” интересно четиво – описани са калкулациите за всяка от стъпките, които оставеният на Марс астронавт Марк Уотни предприема, за да остане жив. Е, без формули и сложни мерни единици – но с точното ниво на детайл.

Но за да не останете с впечатление, че книгата ще се хареса само на хардкор-зубъри, бързам да допълня: книгата е АДСКИ смешна. В последните 2 седмици, когато някой ме попита “Е, как беше?”, първата ми реплика е “Адски смешна.” Което вероятно е странно – все пак говорим за книга, в която особено позитивен герой серия пъти за малко не умира на не-знам-си-колко километра от родната планета. Но да, книгата е адски смешна.

Да погледнем само един пример – като съзнателно не съм избрала най-готиния, или най-интересния, защото щеше да ми отнеме адски много време да споря със себе си кой точно цитат да сложа тогава:

“He’s stuck out there. He thinks he’s totally alone and that we all gave up on him. What kind of effect does that have on a man’s psychology?” He turned back to Venkat. “I wonder what he’s thinking right now.”

LOG ENTRY: SOL 61 How come Aquaman can control whales? They’re mammals! Makes no sense.”

И последно сред списъка с хвалебствия – диалозите. Въпреки че голяма част от книгата е разказана в първо лице през лога на Уотни, моментите с разговори в NASA са част, която ще чакате с нетърпение във всяка следваща глава. Особено любими са ми диалозите между шефа на мисията и случайни учени, които намират решения на проблемите – ще е много дълго да илюстрирам това с пример, така че просто ще трябва да ми се доверите.

Единственият минус, който съм чувала до момента, е че в “Марсианецът” всяка потенциална драма се превърна в реална такава. Бързам да кажа, че това не беше проблем за мен – да, истина е, но от друга страна, Космосът си е опасно място и всичките проблеми звучат напълно реално.

На екран

Тъй като вече ви разказах какво ме кефи в книгата, сега мога просто да се облегна на това начало и да ви кажа как се представя филмът спрямо нея. Това, което най-много ме впечатли, е че екипът доста точно е избрал няколко ключови драми, които да представи. Просто защото ако бяха влязли във всички детайли, или щяха да претупат нещата, или щяха да направят филм в 3 части (което е тъпа идея за книги от по 300 страници, известно ни е от “Хобит”).

Ако гледаме филма във връзката с книгата: избрани са точни моменти, които са представени с необходимото ниво на детайл. Да, не се спират да ти обяснят точно какво става, но иначе щеше да ни доскучее. Техническите подробности са застъпени добре, хуморът обаче малко ми бяга. Вкарани са някои забавни елементи, но пропорцията е далеч спрямо очакваното. Приятно изненадана съм, че филмът е доста близо до написаното, както по фабула, така и в диалога. Изнервих се от смяната на името на един от героите (защо?) и от ненужно драматичната промяна във финала. Другата ми забележка е по отношение на командирът на мисията – няма как Люис да е толкова емоционална девойка, все пак никой не би я назначил за командир тогава.

Ако обаче гледаме филма самостоятелно, това е една от най-готините космически ленти в последните години. Рядка комбинация от добър сюжет и жестока визия – “Gravity” и “Interstellar” са много добри във второто, но слаби в първото. Както се вижда и от снимката в този пост – Марс е направен страхотно, а това важи и за всички други детайли.

И най-важното – ако гледате филма и ви хареса, със сигурност имате повод после да отворите и книгата. Ето това е добра симбиоза!

Постът Nerd Alert: Марсианецът – книга или филм? е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.