Джунглата, Дарамсала и Байджнат (Индия – част 12 от През Азия на автостоп)

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме. После направихме няколко трека из планината Каракорум и тръгнахме към столицата Исламабад, откъдето продължихме към Лахор, преди да напуснем Пакистан. Влизането ни в Индия започна със Златния храм в Амритсар, а днес ще продължим през джунглата към Дарамсала – седалището на тибетското правителство в изгнание.

Приятно четене:

Джунглата, Дарамсала и Байджнат в Индия

Индия

12 част на

През Азия на автостоп

05.06

Сутринта ни събудиха в 7:30 ч. за закуска, после се сбогувахме с хората, които бяха така любезни да ни кажат, че ако имаме някакъв проблем, да се върнем пак при тях. Отбихме се и през централното помещение за молитва, след което ти дават вкусната грис халва.

Следващата ни цел е една дива гора, защитена зона

Вече имаме супер голяма нужда от природа и искаме да се изгубим някъде в спокойствието на гората. Имаме около 30 км до първите села на ръба на гората. Един човек, който ни взе на стоп, ни покани на гости в тях, на чай и бисквитки. Наистина не очаквахме че, хората ще са толкова доброжелателни. До този момент никой не ни е лъгал и за цените, дори в Амритсар. Всичко си купувахме на цените за местни (казваме това, тъй като например в Мароко положението е съвсем различно. Там сякаш всички хора в цялата държава са обединени да лъжат чужденците и за някои неща така и не разбрахме колко струват за местните. Една англичанка там ни се оплака, че нещата, които си купува са по-скъпи и от Париж.)

Живот в джунглата

Постепенно навлизаме навътре по селските пътища. Към обед

достигнахме до храм, посветен на богинята Камахи Деви

Хората веднага ни пратиха в лангара да ядем. Напоследък го караме главно на храна от храмовете. Хапваме манго, сега е сезонът му и навсякъде има тонове гигантско, сладко манго, което обожавам. Но проблемът с липсата на апетита ни продължава, аз почти през цялото време ям насила и въобще нямам желание да пробвам разни храни, единствено ми се ядат плодове. : )

Продължаваме със стопа

и накрая спираме в едно село, от където мислехме, че ще има вход към резервата. Но накрая просто се зачукахме зверската по един път, който свърши до стар полуразрушен хиндуистки храм. Вътре седеше някакъв много странен човек с огромна издатина точно в чакрата на третото око и изглеждаше, че самия череп се е издигнал. Говореше ни нещо за Кришна, благослови ни с докосване по главата и ни даде прасад – този път захарни кристалчета.

Върнахме се на главния път

Един дядо ни помисли за кашмирци, а друг ни покани на чай в тях. Една камионетка ни спря и ни придвижи до следващото село, на още 10 км по на юг, от което вече бяхме сигурни, че ще можем да влезем в гората. Гората цялата е в шубраци и е непроходима – тип

джунгла

Необходимо е да намерим някаква по-голяма пътека, но до сега не успяваме, ходенето е трудно.

След като камионетката ни остави, повървяхме още 2 км и стигнахме до главния вход, който слава Богу беше затворен и успяхме да се промъкнем отстрани, защото се изисква специално разрешение за да можеш да влезеш, което ние, разбира се, нямаме. Скрихме си раниците на едно място по-навътре и се върнахме в селото за да се заредим с вода и храна, но в магазинчето имаше само бисквити. Добре че по-рано през деня си бяхме купили самоси за прехода. Така или иначе почти не ядем и не ни пукаше особено.

Когато се върнахме,

маймуните бяха наобиколили раниците ни,

но слава Богу все още не бяха ги отворили. Тръгнахме да вървим по пътеката и след половин час стигнахме до един кладенец. Направихме си бърза сметка и се оказа, че пътеката върви успоредно на границата на парка и сме се върнали близо до предишното село. Намерихме друга пътека, но вече се стъмваше и опънахме палатката на една полянка недалеч от кладенеца.

Наоколо кипеше живот – хиляди маймуни, пауни и папагалчета

Виждаха се следи от сърнички.

06.06

През нощта стана неочаквано хладно и на сутринта, когато се измъкнахме от палатката, всичко беше във вода от влагата. Чуваха се какви ли не звуци от десетките видове птици, цяла какофония или по-скоро невероятен концерт.

За сутрешен тоалет си изляхме няколко кофи вода от кладенеца и се сблъскахме с пастири от долното село, които си водят кравите на паша в гората, нещо което е напълно забранено.

Започнахме изследването на парка

чак към 10 сутринта, а по това време шансът да видиш животно вече доста намалява. Скитахме се без посока няколко часа, докато се озовахме, без да предполагаме, на мястото за къмпингуване. Бяхме описали голям кръг. Това са недостатъците да нямаш GPS или дори компас, който незнайно къде изгубихме. Но пък си има и предимства, че се отзоваваш на такива невероятни места, по такъв магически начин, където иначе може би никога не би стъпил.

Поехме по друго разклонение и по едно време

пътеката свърши

Пак се забутахме в едни шубраци и едвам изпълзяхме на възвишение от другата страна, където се показаха няколко къщички. Една жена ни забеляза и ни извика в тях да си починем и да пием студена вода и чай. Оказа се, че сме достигнали източната страна на парка. После мъжът ѝ ни закара с моторче до съседното село. На картата беше отбелязано, че има езеро, но в този сезон всички реки и езера в гората са пресъхнали. Всъщност повечето пътеки вървят по коритата на реките и поточетата, които навсякъде образуват зелени полянки, отстрани на които има малки възвишения, гъсто обрасли с дървета и шубраци.

В съседното село

имаше крайпътно заведение и седнахме да пием сок от манго. Слънцето напече бая силно и заспахме. Един луд танцуваше под дървото край пътя до едни старци, които пушеха марихуана. По някое време следобеда помолихме един чичко да ни сготви омлет, понеже вече умирахме от глад. След като хапнахме тръгнахме да се връщаме.

В малката махаличка бяхме забелязали една по-широка пътека, която навлиза в гората. Местните хора отново не искат да ни пускат да продължим без да пием чай. Казаха ни, че

в гората има леопарди

Наистина е пълно с дивеч, но пък самата гора се прохожда за два часа максимум, в някои посоки дори за половин час. Не знам дали на такава малка територия е възможно да живее леопард, но все пак тайничко се надяваме да го зърнем.

Върнахме се в бивака и веднага се запътихме да се къпем с водата от кладенеца.

На свечеряване решихме да се разходим по една странична пътечка, където беше много омайващо. За съжаление попаднахме само на

макаци, пауни и безброй видове птици

Не можахме да видим панголин, мангуста или елен. По тъмно, точно когато се връщахме към палатката, точно до нас изскочи един огромен елен. Легнахме си много щастливи.

07.06

Прибрахме бивака и тръгнахме към пътя. Оказа се, че кладенецът не е до никакво село. След километър, два стигнахме до главния път. Докато стопирахме един панголин притича през пътя и хукнахме да го търсим, но се скри някъде.

Пътят е толкова отдалечен, че почти не минават коли, но все пак първата празна кола ни спря и ни закара до

Хошиарпур (Hoshiarpur), последната ни спирка в Пенджаб

Не влязохме в града, заобиколихме го по околовръстния път и спряхме за закуска. Както не бяхме яли добре от два дена си устроихме страшно пиршество в едно крайпътно заведение – три вида манджи с чапати и масло, кана айран и сладки, цялото удоволствие само за 5 лева.

Известно е, че

в Хошиарпур има книга, наречена Bhrigu Samhita,

в която пишело миналото, настоящето и бъдещето на всяко човешко същество на Земята. От древни времена тук хората идвали да изучават астрология. Ние обаче не искахме да научаваме бъдещето си и затова продължихме напред.

На 20 км източно от Хошиарпур започва

щата Химачал Прадеш (Himachal Pradesh) и Хималаите

Стопът върви чудесно и не след дълго пътуваме по криволичещите пътища из много хълмистата зона. Всъщност целия Химачал е в хълмове и на север с гигантски планини. По едно време пак ми става лошо от безкрайните завои и си „поръчваме“ (пожелаваме) да ни спре камион, който разбира се ни спира и пътуваме с него 20 км в продължение на един час. Но хубавото е, че човек може да си полегне на леглото до шофьора и да си спи. Последният ни превозвач ни оставя в долната част на

Дарамсала

Вечеряме тибетски спагети Тукпа и вече по тъмно започваме да си търсим място за палатката. Всички улици са под голям наклон и е пълно с къщи, но след като се изкачваме до средата на главния хълм в тъмното забелязваме някакво заградено пространство с равни площадки и много растителност. Така че нахлуваме с взлом и разпъваме палатката скришом.

08.06

Цяла сутрин обикаляхме из долната част на Дарамсала да търсим туристически карти на региона. По обяд си взехме градско автобусче до горната част (на 10 км.)

Mcleod Ganj, където всъщност е Далай Лама

и неговото правителство в изгнание, манастирите и една от най-големите тибетски общности извън Тибет.

Още в долната част бяхме забелязали доста тибетци, но в горната преобладават. Направи ни впечатление, че

младите тибетци са много модерни,

с дънчици и огромни телефони и таблети, но възрастните са си автентични, с носии. За наш ужас се оказа

претъпкано с туристи, както индийски, така и западни

По всички улички има хиляди заведения за хранене, хостели, хотели и магазинчета за сувенири и всичко на много надути цени.

McLeod Ganj, Dharamshala, Himachal Pradesh, Индия

Тамън слязохме от автобуса и дочухме българска реч, две момичета на пътешествие из Индия. Заговорихме се и ги помолихме да си оставим раниците в тяхната квартира, за да разгледаме на спокойствие. Хотелчето им беше в

Багсу (Bhagsu),

селце на 2 км от Mcleod Ganj, където абсолютно всички отсядат. Нещо като

рая за хипарите

Отвсякъде се чуват дижеридута и китари. По улиците всеки втори е бял.

Има хиляди хипарски кътчета

и милиони обяви за какви ли не фестивали и курсове – по йога, за различни музикални инструменти, по хинди, аюрведа, индийска кухня, масажи, както и тук-там някоя мега freak обява за магически събирания, илюзорни светове и въобще всякакви трипарски истории.

Почти всяка втора табела е на иврит.

Явно тук е любимо място и на еврейските хипари.

Оставяме раниците при момичетата и се връщаме в

Mcleod Ganj

Намерихме момо (пелмени на пара, пълнени със зеленчуци) по 20 рупии (60 ст.) порцията и сме много доволни, още от Непал са ни любима храна.

Пълно е с магазинчета за танка (tanka) – тибетски религиозни картини. Обикновено са на мандали, колелото на живота или бодхисатви. Аз много обичам да разглеждам хилядите миниатюрни детайли по картините, така че се бавим доста из магазинчетата.

Градчето се състои от три улици и се разглежда доста бързо. Привечер стигаме до

храма Tsuglagkhans

Тук имахме единственото автентично изживяване сред комерса, който ни залива отвсякъде.

Първо виждаме голяма група монаси, която провежда традиционен религиозен дебат с пляскане и странни жестове. После попаднахме на група която пееше мантри. Други хора се молеха, като правеха поклони с лягане на земята (prostrations) и то десетки без почивка, на специални дървени плоскости. Атмосферата в храма беше много приятна.

Вечерта късно отидохме да си вземем раниците, казахме си чао с нашите нови български познати и се заизкачвахме нагоре по стълбите на хълма. Намерихме малка тревна площадка точно до едно светилище на Шива и опънахме палатката.

Събличайки дрехите хората стават почти еднакви. Събличайки кожата и мускулите стават абсолютно еднакви … колко са смешни всички противоречия по света ?!

09.06

Целия ден обикаляме по улиците докато не разгледахме всичко. Сутринта закусихме до басейна на храма в Багсу, където беше пълно с къпещи се туристи, най-вече от Пенджаб. Следобеда разгледахме музея до манастира и настроението ни се развали значително, имаше табла със снимки на извергщините, които Китай е причинил на Тибет и системетичното унищожаване и асимилиране на тибетската култура.

Изглежда, че ако Тибет продължава да е част от Китай още няколко години всичко ще е загубено.

Бежанците в Дарамсала

са около 160 000 и се опитват да запазят културата си, но ситуацията всъщност е доста безнадеждна. Тук не ми се иска да описвам какво видяхме в музея, включително докато живеехме в Китай последните три години насилствения асимилационен процес е продължавал. Като например премахването на всички двуезични табели с тибетски от улиците; слагането на китайското знаме по всички сгради и къщи; брутално смазване на мирните протести; в училищата изучаване само на китайската култура; заселване на хиляди хан китайци … в Интернет човек може да се информира за ситуацията.

Следобед докато си почивахме депресирани на една полянка и си мажехме филии се появи изневиделица един огромен макак и се засили право към нас да краде храна. Цветин се опита да го отпъди със сандала си, което обаче го агресира още повече и ние със светкавична скорост му хвърлихме една филия. Това го успокои доста.

Късно вечерта се прибрахме да спим на старото място до светилището на Шива и цяла нощ някакви типове обикаляха и шъткаха наоколо, така че не спахме много добре.

10.06 – 11.06

Сутринта имахме неочаквано събуждане.

Група бели психарки

рано-рано се появиха и докато спяхме още, една от тях извика, че това било частен храм и не можело да спим тук, защото щели да правят някакъв ритуал. Всъщност садху-тата, които са истинските поклонници в светилището и идват всяка сутрин да се молят и палят пръчици, не ни казваха нищо а само ни се радваха. Но западния егоцентризъм явно няма край и тези девойки решиха, че храмът си е само техен.

Но, както и да е, без това трябваше да ставаме. Започнахме да оправяме багажа си и имахме възможността да наблюдаваме психарските им дилетантски ритуали, които се състояха в това да покрият главите си със син воал и да запалят пред себе си свещ. После започнаха да свирят на китара и да хвърлят ориз в огъня, който предварително бяха си запалили. През това време пристигнаха двама индийски садхута, леко изумени, подхилвайки се си запалиха техните пръчици и си заминаха мълчаливо. Тръгнахме си и ние. Закусихме на една полянка в гората и закрачихме бодро към края на града.

На 2 км от изхода се намира

една от най-старите църкви в северна Индия,

от 1852 г. St. Johninthewilderness (Св.Йоан в пустинята). Разположена е в кедрова гора със супер дебели дървета и при влизане вътре се събуваш.

По пътя надолу минават главно таксита и ние си хващаме градското бусче до долната част на Дарамсала, след това друг автобус за да излезем в покрайнините на града. Един билет струва 5 рупии (15 стотинки).

Най-накрая сме извън туристическият комерс, на спокойствие, без тълпи, само с местните хора. Мисля си, че мястото доста се е покварило и за търсачи на редки съкровища е отвратително. Няма нищо, което да си заслужава престой над един ден.

Следващата ни цел е

най-северния регион на Кашмир – Ладак

В близост е до китайската граница, пълен с тибетци и тибетска култура, високопланински пасове и сурови пейзажи. Искаме да минем по

пътя Манали – Лех,

който до броени дни ще бъде отворен, тъй като в момента проходите под 5 хил. м.н.в. още ги чистят от сняг и лед. Докато чакаме да го отворят ще изследваме някои по-необичайни места в околностите между Дарамсала и Манали, понеже вече ни си повръща от градове пълни с барове и хипарски кафенета.

Днес сме решили да стопираме до

Байджнат (Baijnath),

само на 60 км от Дарамсала в посока Манали. Там има каменен шивайтски храм, много стар (от 13 век). Слава Богу, всички туристи заминават директно към Манали за известната долина Парвати (Parvati valley) и тук е много спокойно и приятно. Стопът вървеше прекрасно и с едно прекъсване стигнахме. Направи ни впечатление още от Дарамсала, че навсякъде е пълно с военни бази.

Храмът се оказа много красив. Вътре със

специален вид линга (фалическо изображение на Шива),

която я има само в други два храма в Индия.

Нанди (бикът – пазител)

чиято статуя винаги стои пред вратата на шиваитските храмове не липсва и тук. Хората идват и шепнат нещо на ухото му.

Започна да вали страшен дъжд и ние се скрихме под едно дърво боди (bodhi tree, това е sacred fig tree, което се сади в близост до всеки будистки храм или манастир) с навес, точно до храма. До вечерта така и не спря да вали, вятърът духаше адски силно и нямаше къде да мръднем. Опънахме палатката под навеса до дървото, но когато свърши вечерната пуджа (вид служба) и хората си тръгнаха,

разпоредителят излезе и най-безцеремонно ни изгони

Не можело да се спи на територията на храма. Докато си сгъвахме палатката леко обезсърчени, че трябва да търсим ново място в проливния дъжд и тъмата и то в средата на градчето, дъждът най-чудодейно спря изцяло. Излязохме и заслизахме по едни стълби към реката в подножието на хълма, на който е разположено градчето. Намерихме една площадка с навес. Бяхме спасени.

На сутринта сума ти хора минаха покрай палатката и по тази причина се наложи да станем призори. Оказа се, че под нас има извор и бани за къпане, точно на брега на реката. Ние също се възползвахме от чудесната възможност да се изкъпем и изперем. После тръгнахме, пак на стоп. Целият ден ни вървеше на камиони и, слава Богу, защото успях да видя пейзажа без да ми стане лошо от завоите.

След градчето Манди

се включихме в

пътя от столицата на щата Химачал Прадеш – Шимла (Shimla) към Манали

Направо се потресохме от стотиците автобуси и коли пълни с туристи, главно индийци, които се качваха нагоре към долината Парвати и Манали. Това щеше да е някакъв ужас. Добре, че не мислехме да ходим към споменатата долина. А Манали щяхме да минем само транзитно. Колкото и красиво да е със сигурност щеше да е непоносимо заради тълпите. Вместо това си измислихме собствен маршрут и свърнахме в другата долина (все пак това са Хималаите и има милиони долини и райски кътчета). Не е нужно да се бутаме на стаден принцип заедно с другите. Решихме да стопираме към село Неули (Neuli) и от там да навлезем за ден-два в националния парк Great Himalayas.

След село Сейндж (Sаinj),

от където си купихме малко провизии, си хванахме едно камионче пълно с тухли (и пак ни натовариха отзад при тухлите) поехме по черен горски път към Неули. По едно време шофьорът спря до едно магазинче и ни казаха да слезем. Оказа се че сме на няколко километра от нашето градче. Решихме да търсим място за спане понеже вече се стъмваше. Отбихме се по едно горско пътче встрани. Както си крачехме през гората пълна с гигантски вековни дървета, на пътя ни се изпречи едно малко тракторче пълно с местни хора, които ни казаха че на върха на хълма имало храм и полянки. Било на 3 км нагоре. Не ни се спеше и решихме да си направим нощен преход. Още повече, че мястото и гората изглеждаха много магически.

След 30 – 40 минути вървене се изкачихме до

малко хималайско селце,

направо в нищото, с невероятно гигантски къщи (около четири, пет на брой).

Срещнахме хората от тракторчето, което беше ни изпреварило и едно момче ни показа тясна пътечка, водеща нагоре към храмчето. Пътеката се виеше нагоре серпентина след серпентина и със свръхтежките си раници направо имахме чувството, че ще умрем докато се изкачим. След още половин час или повече стигнахме до невероятна полянка, огряна от луната. По небето блестяха хиляди звезди и ние имахме усещането, че сме на някакво свръхестествено, божествено място. В далечината просветваха няколко къщички, храмът не го виждахме. Опънахме палатката до едно вековно дърво и заспахме като пребити

12.06

Цяла нощ сънувах странни сънища, а на сутринта ни събудиха няколко човека, някои от които бяха много разгневени. Старейшината, много мил човек, говореше английски и ни обясни, че се намираме върху много

свещено място, обиталище на Бог Ману

(създателят на човешкия род). Направи ни впечатление, че всички бяха си събули обувките петдесет метра по-надолу и забелязахме една табела на хинди, на която явно пишеше, че на това място не може да се стои, яде и спи. Всичко ни изглеждаше нереално. Но нещата станаха още по-зле след като разгневените хора ни казаха, че

сме осквернили мястото на боговете

и трябва да колят животно за да го пречистят.

Животното искаха да бъде платено от нас. Нямаше никакъв начин да дадем

100 долара за жертвоприношение

и се започна голяма патардия. Добре, че старейшината беше на наша страна и ни закара в тях да пием чай, до като се уталожат страстите. Къщичката му беше и единствената guest house в региона между селата Сейндж и Неули, в радиус от около 15 км. Явно много рядко, но все пак някой и друг турист се весваше в

обиталището на боговете, наречено Шангар (Shangar)

Дядото ни почерпи с чай от мащерка с мляко и за закуска с ориз и манджа с гъби. После отиде да се моли и като се върна ни изпроводи по пътеката за надолу. Каза ни, че жертвоприношението така или иначе щяло да се извърши и парите щял да ги даде той, нещо което

ни накара да се почувстваме много зле

Самият той сподели, че е пълен вегетарианец и е против убиването на животни, но като старейшина трябва да мисли за всички.

На светло вече всичко изглежда близко и за нула време слизаме до

Неули

Оказва се, че сме си слезли точно там където предишният ден тръгнахме от камиончето. Черният път след селото продължава още 2 – 3 км, като се минава през два гигантски тунела тип пещера и свършва до строеж на язовирна стена. Около предишното село Сейндж имаше още три такива стени и електроцентрали, което прави региона силно нетуристически. Но всъщност красотата, която се открива след язовирите е неописуема.

След язовира се вижда малка тясна пътечка, която води към

село Шакти

Това е една от най-живописните пътеки по които сме вървели.

Гората е невероятно красива и гъста

с невероятно много гигантски дървета. Пътеката върви по течението на реката. Не ползваме часовници, телефонът отдавна е спрял, така че нямаме представа часът ни на тръгване, но по наша си преценка може би е било към 11 ч.

Стигнахме първото селце по пътеката, някъде 2 км преди село Шакти, чак в 19 ч. Наистина вървим бавно заради тежките раници, но почивките които правим не надвишават повече от пет минути, с изключение на обяда – 20 минути. Мислим си, че това е най-отдалеченото от път, коли и цивилизация село, в което сме били. Хората направо се шашват като ни видят и всички се кикотят. Ставаме голямата атракция.

Очаквайте продължението

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=62212

Свързани новини: