И друг път съм припомнял, че убийството на Анна Политковская в Москва на 7 октомври 2006 г. за мен е незабравимо събитие и поради това, че на следващия ден приключих с кариерата си на телевизионен водещ. Без да знам, че това ще са последните ми думи от екрана в тази роля, закрих предаването „В десетката” с призив за минута мълчание в памет на убитата журналистка.

 

Минутата мълчание за мен продължава вече 9 години и беше споделена от почти пълното мълчание на медиите за безобразията на властта в лицето на моя преследвач Първанов.

 

Междувременно политическите убийства в Русия продължиха. Ето каква аналогия прави по този повод днес Новая газета, „вестникът на Политковская”, както започнаха да го наричат след онзи 7 октомври.

 

Знак за равенство или паралели между две политически убийства

 

 

„Анна Политковская, най-вероятно, е убита демонстративно на рождения ден на руския президент. Убиецът е жител на Чечня.

Борис Немцов, най-вероятно, е демонстративно убит пред стените на Кремъл. Убиецът е жител на Чечня.

 

По Анна Политковская са изстреляни 4 куршума – това е разстрел.

По Борис Немцов са изстреляни 4 куршума – и това е разстрел.

 

Оръжието на престъплението и в двата случая е газов пистолет преработен в боен.

 

Убийствата са по политически причини. Убийците са получили за пари.

 

В убийствата са замесени действащи служители на реда.

 

След двете убийства, убийците и съучастниците им бягат в Чечня. Въпреки заповедите за издирване, продължават да живеят по домовете си, без да се притесняват за бъдещето си.

 

Жертвите са следени няколко месеца.

 

И Политковская, и Немцов, са следени от службите за сигурност, които са видели убийствата им.

 

Организаторите на убийствата дълго време не са разследвани, а са свидетели или неоткриваеми.

 

Убиецът на Политковская и организаторът на убийството на Немцов са имали възможност да получат международен паспорт и да избягат в чужбина.

 

В медиите започват пиар-кампании с цел – доказване невинността на заподозрените.

 

В случая „Политковская” има постоянни течове на информация, които сериозно възпрепятстват разследването и почти водят до укриване на заподозрените.

При „Немцов” – течовете възпрепятстват разследването и дискредитират доказателствата.

Това не става без финансиране.

 

Ръководството на страната обявява за приоритет версията, според която убийствата са дело на „врагове на Русия, живеещи в чужбина”.

 

За убийството на Анна Политковская, Кремъл заявява, че смъртта й е причинила по-голяма вреда на Русия, отколкото нейните публикации.

За убийството на Борис Немцов Кремъл заяви, че смъртта му не застрашава властта, а „Немцов беше средностатистически гражданин”.

 

Поръчителите на двете убийства не са открити.”

 

novayagazeta.ru

 

Макар и далеч не толкова драматична, моята аналогия тук има някои допирни точки с описаната от Новая газета, отнасяща се за Русия.

 

Преследвачът ми Георги Първанов също остана безнаказан.

 

Медиите като цяло или премълчаха наказателната му акция без коментар или откровено му се подмазваха. Валерия Велева направо написа уводен коментар в „Труд”, в който обясни как заслужено съм разкаран от БТВ, а другата слугиня на Първанов, главната редакторка на в. „24 часа” Венелина Гочева, направо ме призова (без право на отговор) от самия екран на БТВ да „изпия до край горчивата чаша”, щом си позволявам да ядосам любимия й президент. Домакин на тази нейна изява беше Бареков, който асистираше на тази гадост с присъщата му примитивна категоричност.

 

Трета му слугиня Славка Бозукова дублира усилията на в. „ 24 часа” с интервю под индиго, в което с опакото на ръката Му да бъда зашлевен от държавния глава.

 

По маниера на властта в Русия да неглижира Политковская и Немцов, Първанов използва медийната си прислуга, за да ме обяви ехидно за „безобиден журналист”, защото не съм го бил обидил с нищо.

 

Да, това са дреболии, ако ги сравним с убийствата в Русия. У нас „само” ритат падналия и се гаврят с него, без да го застрелват- идеята е „да мре” бавно без работа и в забрава, ако може.

 

Така е в „дребната Русия”, каквато е България днес. „Лицето на отношенията с Русия” Георги Първанов, както го определя в едно интимно електронно писмо до своя приятел Кирил Добрев приятелката на Русия Светлана Шаренкова, се оказа недосегаемо и дори беше приобщено към властта на уж дясното управление на страната ни в днешно време.

 

Завършвам дребната си реплика с още по-дребната подробност, че Първанов продължава и в наши дни да ползва подарените му скъпи пушки на стойност, превишаваща много негови годишни президентски заплати. При това не къде да е, а по същите азиатски места, където ловуваше бракониерски и като държавен глава.

 

Стоя зад тази информация от вътрешни източници. Стоя и чакам да видя дали някой някога ще се заеме да изобличи неговата претенция за „почтеност”, която е също толкова основателна, колкото и самохвалството му на „единственият човек в историята” опитомил вълк.

 

Опитомил е, но не точно вълк, а едно стадо от трево(безо)пасни двукраки мекотели, на попрището на угодничеството преуспели.

 

 

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

You need: white, orange, black and green papers glue and scissors  see also:

• Технически. Които са най лесните, защото са решими. Техническите проблеми не включват само технологията, а процедурите по изпълнение, законодателните и юридически промени. Те са напълно решими. До сега, не съм чул един не решим технически проблем не само за електронното гласуване, но и принципно за който и да е проблем. Това е хубавото на техническите проблеми - те са по дефиниция винаги решими.
• Принципни - това са проблеми свързани с естеството на дискутираният проблем, които нямат ясно или видимо решение. Това не значи, че са нерешими, а че не знаем как да го направим в момента. Тук може да има и нерешими проблеми. Аз лично обаче не съм чул такива до сега, свързани с дистанционното електронно гласуване. Много хора бъркат технически проблеми за принципни, представят ги като такива и после в дискусията откриваме, че това е по същество технически (и решим) проблем.
• Емоционални предубеждения - проблеми не свързани с темата, но емоционално влияещи върху нея, които хората представят като принципни или технически проблеми на темата. Често чувам технически проблем да се примесва с емоционално предубеждение и след това да се представя за принципен и нерешим проблем. Но е много лесно от страни да се види, че техническата част е решима, принципен проблем няма, просто има емоционално предубеждение.

• Аз смятам че тази дискусия за дистанционното гласуване трябва да започне най сетне по същество. Тя идва и си тръгва на 4-5 години от ефира, но остава само там. Спомням си "обществените обсъждания" сред приятели, на Изборният Кодекс на Манолова, където електронното гласуване дори не бе допуснато на обсъждане. Щеше ли да има нужда от референдум за електронното гласуване, ако политическата каста желаеше да го обсъжда по същество? Референдума е тук, и той може да бъде едно добро основание да преминем на следващата фаза - дискусията.
  Някой хора според мен погрешно смятат, че ако бъде успешен Референдума, това означава победа и задължително въвеждане на електронно гласуване. Българският закон за референдумите е много странен, но най вече той не задължава никой с нищо. Липсата на задължение е видна още в член 9 от закона. Ако референдума излезе със задължаващ резултат, той задължава да приеме АКТ (което може да е всичко, например обещание да се изпълни работата след 100г, или решение да не се прави. Законодателят се е опитал да си спести изричното описание на всички възможни случаи какво трябва да приеме НС, но крайният ефект е свободно тълкуване) в рамките на 3 месеца, но още точка 7 веднага изследва хипотезата какво става ако НС не направи нищо и не приеме акт (което прави тази хипотеза напълно допустима). Ако НС не приеме АКТ навреме и референдума е ПРОТИВ точка от съществуващото законодателство, тя спира да работи веднага. Но ако НС не приеме АКТ а референдума изисква от НС да направи нещо (както е хипотезата на този референдум) то не следва нищо. Тоест, без значение от резултатите от референдума - положителен и задължителен, положителен, отрицателен, не е задължително да последва нищо. Няма да коментирам пред-референдумното ударно вдигане на прага до невъзможност за считане за валидност. Но все пак за мен положителен резултат от референдума би бил достатъчно добър натиск за започване на дискусията по същество.
• Аз смятам, че България трябва да бъде отворена държава, противно на мнението на много, че трябва да се затваря. Между 16 и 20% от българчетата се раждат в чужбина, и ние имаме стабилен емигрантски тренд основно сред най младото население от 3.56 души на 1000. Това са всъщност 25000 души годишно. Официално. Най вероятно числото е двойно, защото се отчитат само тези, които са обявили пред институциите миграцията си (гражданство, обява пред ЕСГРАОН, обява пред НЗОК, не преиздаване на паспорти и други). Три четвърти от мигрантите запазват българското си гражданство (защото са в ЕС). Лесно можем да сметнем, че ако тенденцията се запази, в рамките на 20 години 25% от Българите ще се раждат в чужбина. Това е всеки 4-ти Българин. Единственият начин да запазим националноста си, е да игнорираме всякакви тръшкания и да приемем, че българите няма да бъдат единствено и само на тероторията на България, и трябва да положим усилия да останат свързани по между си, и със страната, културно (тук изключвам чалгата) и административно. Последното означава рязко свиване на всички административни взаимоотношения между държавата и гражданите, и залагането на безприсъствени такива. Не само за гласуване, за всичко.
• Аз смятам, че в нормална ситуация взаимоотношението на човек с държавата трябва д е минимално и то само при нужда от страна на гражданина, а не при нужда от страна на държавата. Сега държавата изисква от гражданите да бъдат комутатори на съобщения между държавни институции, както и им прехвърля свои отговорности. Давам пример - ти си задължен да си извадиш паспорт. И това ти струва пари. Но паспорта ти е инструмент за взаимодействие с държавата, която те задължава. Ти си задължен да си вадиш съдебни свидетелства за взаимодействия с държавата. Ти си задължен да отидеш и да си извадиш справка от имотният регистър и да я дадеш на общината, за да приеме тя, че някой твой роднина живее на твоят адрес. Аз смятам, че всички тези задължения трябва да изчезнат. Държавата наистина трябва да използва информацията си вътрешно, и трябва да се грижи за удобството на гражданите си, а не да ги наказва, за това че живеят, за това че пътуват, за това че раждат деца, понеже на държавните служители не им е удобно. И колкото и да е парадоксално, електронното гласуване отваря много врати в тази посока. Защото форсира процеси, които са иначе затлачени в мързел.

• Недоверие към държавата
• Недоверие към гласуването
• Ирационален страх (принципно, и индиректно оправдаван с технически или политически теми)
• Консервативен подход в много форми "не знам как аз ще се оправя, за това по добре никой да не може"

Пламен Асенов
12. 08.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100590312/velikite-evropeici-maks-plank

На 19 октомври 1900 година Макс Планк чете в Германското физично общество научен доклад, в който формулира закона за излъчването на абсолютно черното тяло. Този закон добре обяснява експерименталните данни и въвежда понятието „квант”, както и тъй наречената „константа на Планк”. Това е първата от голямата поредица хипотези, които през ХХ век постепенно оформят и заточват върха на острието на съвременната физика – квантовата механика. Планк е първооткривателят. Освен физиката, той обича и музиката, най-вече Шуберт, Брамс и Шуман.

Шуберт, Серенада

През 1874 година Макс Планк вече е завършил гимназия и иска да учи физика в мюнхенския университет. Бъдещият му професор го разубеждава с думите – „ в това поле вече почти всичко е открито, остава да се попълнят само някои дупки”. „Аз не искам да правя открития, искам само да разбера фундаментите на полето” – отвръща скромно Планк. Наистина иска това. Макар юноша, вече е стигнал до идеята, че светът около нас и светът вътре в нас се базират на едни и същи принципи, така че може по мисловен път да се опознае всичко, дори невидимото и непредставимото. Неслучайно Макс Планк се превръща в един от бащите на теоретичната физика в Германия, но на фона на всичко останало, това сякаш е най-малката му заслуга. Най-голямата е именно поставянето на фундамента за развитие на квантовата механика. Или квантова физика. Дори квантова наука изобщо. По принцип се смята, че началото е през 90-те години на ХІХ век, когато Планк се занимава с физиката на абсолютно черното тяло. Това е тяло, което при всякаква температура поглъща падащото върху него електромагнитно излъчване във всички диапазони. В противоречие с името си, то самото може да излъчва на всякаква честота и има спектрален цвят. Не ме питайте как и защо, ще се объркаме в обяснения. Само ще кажа, че като най-жив пример за абсолютно черно тяло се сочи Слънцето, а Планк измисля именно формулата, по която тялото излъчва. Той развива изумителната си идея, че това става на най-малките възможни енергийни порции, наречени „кванти” и по проста на пръв поглед формула – енергията на всеки квант е равна на честотата, умножена по една константа, наречена по-късно „планкова”. Тя е равна приблизително на 6. 626 068, умножено по 10 на минус 34 степен джаула в секунда. За повече божествено или човешко удоволствие – а и за да работи перфектно анализът, основан на тази формула – Планк вкарва и нещото, наречено статистическа физика, тоест, малко неопределеност, малко хаос, малко сол и пипер за по-добър вкус.

Шуберт, Германски танц №1

Не знам дали някой може да си представи колко малка величина всъщност е планковата константа. Ще се усети по-лесно, ако се върнем към формулата E=hv, в която точно константата, умножена по честотата, дава енергията на кванта. А той пък всъщност е най-малкото възможно енергийно нещо, което си струва да се определи като „нещо”. Думата „квант” идва от латински и означава колко, какво количество. Е, много, много грубо казано, говорим за най-малкото възможно количество енергия, което е способно да се превърне в действие, тоест, да доведе до необратим процес. Явно част от идеята се вселява в ума на Планк по-рано, през 80-те, докато се занимава с термодинамика и по-специално с ентропията, за която въвежда принципа, че реализацията на всеки необратим процес води до нарастване на ентропията. Иска да каже, че, независимо дали варите яйце, чупите чаша или раждате бебе, ентропията расте. И тук е връзката, поне доколкото аз схващам нещата. В момента, когато някаква енергия стане равна на планковата константа, умножена по импулса, това е вече квант, той се излъчва и увеличава ентропията или световния хаос. Забележително е също, че енергиите на това излъчване могат да бъдат само дискретни стойности, тоест, кратни на планковата константа. И за да се върна към началото – тази константа е толкова малка, че открива пред човечеството един изцяло нов и непознат свят, света на взаимодействията на атомно и субатомно ниво. С други думи – Планк достига и отива отвъд познатия ни Нютонов свят, който се описва с познатата ни Нютонова физика. Или може би трябва да се каже – слиза в подземията на този Нютонов свят.

Брамс, Унгарски танц №1

Идеята за квантуваната енергия и константата, която я определя, са перфектни прозрения. Те обаче не дават плод веднага. Отначало самият Макс Планк ги смята просто за математически инструменти, които работят страхотно в хипотезата, но иначе са твърде абстрактни. Той обаче си дава сметка, че те работят, но и противоречат на законите на класическата Нютонова физика. И като типичен учен от ХІХ век се захваща с идеята да ги съгласува. Без успех. Както пише самият той: „Настоятелните ми опити някак да вкарам кванта на действието в класическата теория продължиха цели пет години и ми струваха немалко усилия. Някои колеги виждаха в това нещо като трагедия. Но аз бях на друго мнение – защото ползата, която извлякох от тези дълбоки анализи беше много по-значителна. Сега със сигурност знам, че квантът на действието играе във физиката много по-голяма роля, отколкото в началото бях склонен да мисля”. Така започва големият поход на човечеството в квантовата страна на чудесата. През 1905 Айнщайн, на основата на планковата хипотеза, извежда закона за фотоелектричния ефект. През 1911 в Брюксел голяма конференция обсъжда темата „Излъчване и кванти”. През 1913 Нилс Бор свързва квантовата хипотеза с проблема за строежа на атома и това отключва научна буря. Самият Макс Планк през 1918 година получава Нобеловата награда „в знак на признание за услугите, които той оказа на физиката с откритието си на квантовата енергия”.

Брамс, Симфония №4, Оп. 98, Алегро нон тропо

Великият немски физик Макс Планк е роден през 1858 година в град Кил, в семейство с дълго и славно родословие. Още от малък той показва разностранни таланти – занимава се с музика и е практически на професионално ниво като изпълнител. Отказва се обаче да задълбае в музиката, защото си дава сметка, че като композитор не е толкова напред, колкото би искал. Литературата и философията му се удават така добре, както природните науки и математиката. Все пак избира да стане физик и това е свързано с огромния му интерес към същността на света, към принципите, заложени в неговата основа, в края на краищата – може би и с някакво желание да се докосне до Бог, като се има предвид, че Макс Планк е силно религиозен човек. Да, той в никакъв случай няма предвид антропоморфния образ на бога с дългата бяла брада, който мнозина наивно си представят. Не искам, пък и няма нужда да гадая как точно Планк схваща божествената същност. По-важното е друго, че той ни оставя достатъчно ясни свидетелства в отговор на въпроса, който мнозина пуристи на науката задават – как така един истински човек на науката може да вярва в Бог. А истинският човек на науката Макс Планк казва по темата: “Вярата в Бога е необходима както за религията, така и за науката. В сферата на религията Бог стои в началото на всяко размишление, а в сферата на науката Той стои в края. За религията Бог представлява основата, а за науката Той е короната на всяко размишление, което е насочено към мирогледните философски въпроси.”

Шуман, Симфония №1, оп. 38, Пролет

Както е нормално за човек с произхода, таланта и положението на Макс Планк, погледнат отдалече, животът му може да ни се види прекалено последователен и сравнително скучен. Това не е така обаче дори по отношение на академичната му кариера, в която той е най-силно концентриран. Но какво да кажем за огромните трагедии, през които минава в личен план. Макс Планк има щастието или нещастието в дългия си живот да преживее и двете световни войни. В Първата от тях големият му син Карл загива при Вердюн, а малкият, Ервин, е пленен и изкарва четири години във френски лагер. През 1917 дъщеря му Грете умира при раждане. Близначката и Ема започва да се грижи за детето и се жени за мъжа на сестра си. След което и тя умира при раждане, а семейство Планк отглежда внуци. През януари 1945 оцелелият от Първата световна война син Ервин, с когото физикът е много близък, е екзекутиран от нацистите заради съпричастност към „Операция Валкирия”, неуспешния бомбен атентат срещу Хитлер. Всичко това обаче в края на краищата сякаш не помрачава нито отношенията на Макс Планк с бога, нито желанието му чрез фундаменталната си наука да се докосне до божиите чудеса. През 1947, шест месеца, преди да навърши 90, той си отива от инсулт. Ако се съди по необратимия му ефект, това е нещо като квантов процес в човешкия мозък, за който обаче не е ясно дали се съобразява с константата на Планк или изобщо не му пука за нея.

Шуман, Симфония №4, Скерцо

Такова впечатление създава пълната картина на статистиката за производството, вноса и износа на електроенергия в и от България, към съседните страни, за периода 1973-та - 2015-та години, данните за което събрах, обработих и сега ще ви по...

Марин-Асен Коджаиванов е млад, добре образован, сериозен, спокоен, делови. Марин е кандидат-общински съветник на ДЕОС за град Хасково. Говорим си за ДЕОС, промяната, България.

Защо ДЕОС?
Много често чувам мои приятели да ми казват, че нося розови очила заради непримиримостта да се откажа от вярата си в хората и в техните добри сърца. Може би не успяват да разберат колко е важно човек да съхрани себе си и своята вяра за по-добър свят, независимо колко трудно е оглеждайки се наоколо понякога. Аз обаче не нося очила и предпочитам да погледна реалността право в очите и да и изкрещя, че не я приемам и че тя ще бъде променена точно от мен и хората които са устояли на чувството си за безсилие пред нея. Тези хора ме посрещнаха в ДЕОС.

Какво искаш да се промени в България?
Искам да живея в държава в която гражданите имат предвид своите отговорности и точно заради това имат достъп до всички граждански права, които гарантират свободата и независимостта им. Ние българите трябва повярваме в колективната си сила, в идеята, че можем да си имаме доверие и да го дадем на ближния щом видим, че се бори сам срещу всичко нередно около нас.

Кое е основното, за което мечтаеш в Хасково?
Понякога гледайки стари снимки на града не мога да повярвам колко се е променил от времето на пра-дядо ми. Въпреки всичко, той някак успява да съхрани своя дух на място, което свързва различни по принадлежност хора в общото им битие. Мечтая за едно европейско Хасково, където велосипедът е сигурно средство за придвижване а автомобилът – изчезващ вид. Желая град на търпимост, отговорност, икономически просперитет и с възможност за модерно образование.
Искам Хасково, което не търпи съдбата си в ръцете на лъжци и престъпници, а се разправя с тях умело. Искам Хасково изпълнено с така нужните му млади предприемачи, които да влеят свежа вода в изсъхващата житейска среда. С две думи, искам движение, вместо сегашния застой.

Какво отговаряш на скептиците?
Първо, аз ги разбирам и колкото и да искам, нямам право да ги съдя за липсата им на вяра и не желая да им говоря общи приказки за присъщият ми идеализъм. Хората в Мизури казват – „Трябва да ми покажеш“, а хората в Тексас – „Трябва да ми го поднесеш на ръката“. Много добре знам, че най-добрият инструмент срещу скептицизмът е да връчиш на човек доказателството, че си вършиш работата в ръцете. За да се осъществи това обаче, от скептикът трябва да се спечели малко доверие на кредит, което да помогне на моето поколение да възстановим доверието му, че демокрацията работи.

Пожеланието ти към хората за 25-ти октомври?
„Ако сте отегчени и отвратени от политиката и не ви притеснява не-гласуването, вие всъщност гласувате за установеният ред от няколко големи партии, които нека не се залъгваме – не са никак глупави и са достатъчно наясно, че е в техен интерес да ви държат отвратени, отегчени и цинични и да ви дават всяка малка причина да си стоите вкъщи и да гледате телевизия. Разбира се, правете го ако желаете, но не си мислете, че не гласувате. Реалността подсказва, че няма такова нещо като липса на глас: или гласуваш с гласуване, или гласуваш като стоиш вкъщи и удвояваш гласът на отвратителните.“ – Д. Ф. Уолъс

Успех на Марин-Асен! Успех на ДЕОС!

Приемат закон за равенството между мъжете и жените у нас

Продукти за 4 порции:
4- 5 моркова
300г спанак
½ стрък праз лук
8 яйца
1 ½ ч.л. сол
1ч.л. шарена сол
½ връзка магданоз
2- 3с.л. краве масло

Приготвяне:
Много вкусни  яйца на очи  в компанията на спанак, лук и моркови. Почиствам и измивам зеленчуците. Морковите и праза режа на колелца. Спаначените листа попарвам за пет минутки във вряща вода. Изваждам внимателно с решетеста лъжица. След това бланширам морковените кръгове. Достатъчни са десетина минути. Нарязвам спаначените листа. Вземам тиган с по- голям диаметър. Поставям съда на включен котлон. Разтопявам маслото. Поръсвам сол. Запържвам зеленчуците. Пробърквам и чуквам яйцата. Ястието е готово, когато стегне белтък и жълтък. Разпределям в чинии. Поръсвам с магданоз и шарена сол. Продуктите са пържени и леко задушени. Вкуса на праза се усеща деликатно. Опитайте да си сготвите ястието и смятам, че няма да съжалявате!

Макар да си проси подигравката заради смехотворната употреба на една твърде сложна ( като за него) дума в днешното му ранно сутрешно интервю по Нова телевизия, видният функционер на ДПС Бат’ Сали не предизвиква у мен желание да остроумнича по този повод. Напротив, ще го подкрепя в констатацията му, че партията му има „концесия” , но не само в случая с рецидивиста Пиже, вкаран лично от него като водач на депесарската листа за местните избори в Самоков.

 

Дългогодишният политик Александър Методиев явно се е наслушал на констатацията, как ДПС взе на концесия държавата и тази думичка му се е набила в главата като нещо много важно, хубаво, тежко, значимо, непреодолимо, необратимо. Направо като концепция за недосегаемост!

 

Дали Бат’ Сали ще сбърка констатация с конституция или с констипация не е най-големият проблем с неговата излагация пред цялата телевизионна нация. Проблемът е по-скоро в това, че освен значението на „учените думи”, същият не разбира елементарните правила в политиката, които забраняват един доказан рецидивист със 7 присъди и текущо производство за ново престъпление в момента, който налита на бой срещу журналисти и вкарва своя пряк бос в обяснителен режим, да бъде даван за пример на хората, от които се изисква да си го изберат за началник.

 

Каквато и друга глупост да беше казал Бат’ Сали, тя нямаше да е толкова шокираща, колкото твърдото му убеждение, че е направил правилния избор за водач на листата с още по-неграмотния от него Пиже.

 

В тази простоватост на реакцията му се отразява като в огледало цялата грозота на философията, която движи раздавачите на порции в българската политика. Ако някой досега се е съмнявал в бруталността на тази мотивация, то случаят с рецидивиста-водач на листа в Самоков разкрива цинизма на механизма на партийното кадруване.

 

В случая тази философия лъсна на подсъзнателно ниво поради примитивизма на приматите, на които по една случайност се натъкваме. Но много по-опасни са лустросаните мутри на образованите кандидати с подобен манталитет. Те са не по-малко лакоми за раздаване на порции в държавата. За разлика от търгуващите с нелегален ток в рамките на циганската махала сред правилно говорещите български език има износители на ток извън България. Те не налитат да бият журналисти, напротив, ухажват ги без край. „Любовта” им е взаимна.

 

Някои от тези цивилизовани кандидати ни управляват ни гледат втренчено от билбордовете в центъра на София с внушението, че са готови да ни оправят вкупом. Защото са ги взели на концесия кадруващите мафиоти с белите якички, които трябва да си избият инвестицията.

 

Така че „концесията”, макар и неволно спомената днес от Бат’ Сали, има шансовете да се превърне в откровението на годината. Ако не и на годините на прихода ( за концесионерите).

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Швеция приема първите разселени бежанци

Турция ще приема по-бързо бежанци, върнати от България

Затворниците без право на глас? Може, реши съдът на ЕС

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме. После направихме няколко трека из планината Каракорум и тръгнахме към столицата Исламабад, откъдето продължихме към Лахор, преди да напуснем Пакистан. Влизането ни в Индия започна със Златния храм в Амритсар, а днес ще продължим през джунглата към Дарамсала – седалището на тибетското правителство в изгнание.

Приятно четене:

Джунглата, Дарамсала и Байджнат в Индия

Индия

12 част на

През Азия на автостоп

05.06

Сутринта ни събудиха в 7:30 ч. за закуска, после се сбогувахме с хората, които бяха така любезни да ни кажат, че ако имаме някакъв проблем, да се върнем пак при тях. Отбихме се и през централното помещение за молитва, след което ти дават вкусната грис халва.

Следващата ни цел е една дива гора, защитена зона

Вече имаме супер голяма нужда от природа и искаме да се изгубим някъде в спокойствието на гората. Имаме около 30 км до първите села на ръба на гората. Един човек, който ни взе на стоп, ни покани на гости в тях, на чай и бисквитки. Наистина не очаквахме че, хората ще са толкова доброжелателни. До този момент никой не ни е лъгал и за цените, дори в Амритсар. Всичко си купувахме на цените за местни (казваме това, тъй като например в Мароко положението е съвсем различно. Там сякаш всички хора в цялата държава са обединени да лъжат чужденците и за някои неща така и не разбрахме колко струват за местните. Една англичанка там ни се оплака, че нещата, които си купува са по-скъпи и от Париж.)

Живот в джунглата

Постепенно навлизаме навътре по селските пътища. Към обед

достигнахме до храм, посветен на богинята Камахи Деви

Хората веднага ни пратиха в лангара да ядем. Напоследък го караме главно на храна от храмовете. Хапваме манго, сега е сезонът му и навсякъде има тонове гигантско, сладко манго, което обожавам. Но проблемът с липсата на апетита ни продължава, аз почти през цялото време ям насила и въобще нямам желание да пробвам разни храни, единствено ми се ядат плодове. : )

Продължаваме със стопа

и накрая спираме в едно село, от където мислехме, че ще има вход към резервата. Но накрая просто се зачукахме зверската по един път, който свърши до стар полуразрушен хиндуистки храм. Вътре седеше някакъв много странен човек с огромна издатина точно в чакрата на третото око и изглеждаше, че самия череп се е издигнал. Говореше ни нещо за Кришна, благослови ни с докосване по главата и ни даде прасад – този път захарни кристалчета.

Върнахме се на главния път

Един дядо ни помисли за кашмирци, а друг ни покани на чай в тях. Една камионетка ни спря и ни придвижи до следващото село, на още 10 км по на юг, от което вече бяхме сигурни, че ще можем да влезем в гората. Гората цялата е в шубраци и е непроходима – тип

джунгла

Необходимо е да намерим някаква по-голяма пътека, но до сега не успяваме, ходенето е трудно.

След като камионетката ни остави, повървяхме още 2 км и стигнахме до главния вход, който слава Богу беше затворен и успяхме да се промъкнем отстрани, защото се изисква специално разрешение за да можеш да влезеш, което ние, разбира се, нямаме. Скрихме си раниците на едно място по-навътре и се върнахме в селото за да се заредим с вода и храна, но в магазинчето имаше само бисквити. Добре че по-рано през деня си бяхме купили самоси за прехода. Така или иначе почти не ядем и не ни пукаше особено.

Когато се върнахме,

маймуните бяха наобиколили раниците ни,

но слава Богу все още не бяха ги отворили. Тръгнахме да вървим по пътеката и след половин час стигнахме до един кладенец. Направихме си бърза сметка и се оказа, че пътеката върви успоредно на границата на парка и сме се върнали близо до предишното село. Намерихме друга пътека, но вече се стъмваше и опънахме палатката на една полянка недалеч от кладенеца.

Наоколо кипеше живот – хиляди маймуни, пауни и папагалчета

Виждаха се следи от сърнички.

06.06

През нощта стана неочаквано хладно и на сутринта, когато се измъкнахме от палатката, всичко беше във вода от влагата. Чуваха се какви ли не звуци от десетките видове птици, цяла какофония или по-скоро невероятен концерт.

За сутрешен тоалет си изляхме няколко кофи вода от кладенеца и се сблъскахме с пастири от долното село, които си водят кравите на паша в гората, нещо което е напълно забранено.

Започнахме изследването на парка

чак към 10 сутринта, а по това време шансът да видиш животно вече доста намалява. Скитахме се без посока няколко часа, докато се озовахме, без да предполагаме, на мястото за къмпингуване. Бяхме описали голям кръг. Това са недостатъците да нямаш GPS или дори компас, който незнайно къде изгубихме. Но пък си има и предимства, че се отзоваваш на такива невероятни места, по такъв магически начин, където иначе може би никога не би стъпил.

Поехме по друго разклонение и по едно време

пътеката свърши

Пак се забутахме в едни шубраци и едвам изпълзяхме на възвишение от другата страна, където се показаха няколко къщички. Една жена ни забеляза и ни извика в тях да си починем и да пием студена вода и чай. Оказа се, че сме достигнали източната страна на парка. После мъжът ѝ ни закара с моторче до съседното село. На картата беше отбелязано, че има езеро, но в този сезон всички реки и езера в гората са пресъхнали. Всъщност повечето пътеки вървят по коритата на реките и поточетата, които навсякъде образуват зелени полянки, отстрани на които има малки възвишения, гъсто обрасли с дървета и шубраци.

В съседното село

имаше крайпътно заведение и седнахме да пием сок от манго. Слънцето напече бая силно и заспахме. Един луд танцуваше под дървото край пътя до едни старци, които пушеха марихуана. По някое време следобеда помолихме един чичко да ни сготви омлет, понеже вече умирахме от глад. След като хапнахме тръгнахме да се връщаме.

В малката махаличка бяхме забелязали една по-широка пътека, която навлиза в гората. Местните хора отново не искат да ни пускат да продължим без да пием чай. Казаха ни, че

в гората има леопарди

Наистина е пълно с дивеч, но пък самата гора се прохожда за два часа максимум, в някои посоки дори за половин час. Не знам дали на такава малка територия е възможно да живее леопард, но все пак тайничко се надяваме да го зърнем.

Върнахме се в бивака и веднага се запътихме да се къпем с водата от кладенеца.

На свечеряване решихме да се разходим по една странична пътечка, където беше много омайващо. За съжаление попаднахме само на

макаци, пауни и безброй видове птици

Не можахме да видим панголин, мангуста или елен. По тъмно, точно когато се връщахме към палатката, точно до нас изскочи един огромен елен. Легнахме си много щастливи.

07.06

Прибрахме бивака и тръгнахме към пътя. Оказа се, че кладенецът не е до никакво село. След километър, два стигнахме до главния път. Докато стопирахме един панголин притича през пътя и хукнахме да го търсим, но се скри някъде.

Пътят е толкова отдалечен, че почти не минават коли, но все пак първата празна кола ни спря и ни закара до

Хошиарпур (Hoshiarpur), последната ни спирка в Пенджаб

Не влязохме в града, заобиколихме го по околовръстния път и спряхме за закуска. Както не бяхме яли добре от два дена си устроихме страшно пиршество в едно крайпътно заведение – три вида манджи с чапати и масло, кана айран и сладки, цялото удоволствие само за 5 лева.

Известно е, че

в Хошиарпур има книга, наречена Bhrigu Samhita,

в която пишело миналото, настоящето и бъдещето на всяко човешко същество на Земята. От древни времена тук хората идвали да изучават астрология. Ние обаче не искахме да научаваме бъдещето си и затова продължихме напред.

На 20 км източно от Хошиарпур започва

щата Химачал Прадеш (Himachal Pradesh) и Хималаите

Стопът върви чудесно и не след дълго пътуваме по криволичещите пътища из много хълмистата зона. Всъщност целия Химачал е в хълмове и на север с гигантски планини. По едно време пак ми става лошо от безкрайните завои и си „поръчваме“ (пожелаваме) да ни спре камион, който разбира се ни спира и пътуваме с него 20 км в продължение на един час. Но хубавото е, че човек може да си полегне на леглото до шофьора и да си спи. Последният ни превозвач ни оставя в долната част на

Дарамсала

Вечеряме тибетски спагети Тукпа и вече по тъмно започваме да си търсим място за палатката. Всички улици са под голям наклон и е пълно с къщи, но след като се изкачваме до средата на главния хълм в тъмното забелязваме някакво заградено пространство с равни площадки и много растителност. Така че нахлуваме с взлом и разпъваме палатката скришом.

08.06

Цяла сутрин обикаляхме из долната част на Дарамсала да търсим туристически карти на региона. По обяд си взехме градско автобусче до горната част (на 10 км.)

Mcleod Ganj, където всъщност е Далай Лама

и неговото правителство в изгнание, манастирите и една от най-големите тибетски общности извън Тибет.

Още в долната част бяхме забелязали доста тибетци, но в горната преобладават. Направи ни впечатление, че

младите тибетци са много модерни,

с дънчици и огромни телефони и таблети, но възрастните са си автентични, с носии. За наш ужас се оказа

претъпкано с туристи, както индийски, така и западни

По всички улички има хиляди заведения за хранене, хостели, хотели и магазинчета за сувенири и всичко на много надути цени.

McLeod Ganj, Dharamshala, Himachal Pradesh, Индия

Тамън слязохме от автобуса и дочухме българска реч, две момичета на пътешествие из Индия. Заговорихме се и ги помолихме да си оставим раниците в тяхната квартира, за да разгледаме на спокойствие. Хотелчето им беше в

Багсу (Bhagsu),

селце на 2 км от Mcleod Ganj, където абсолютно всички отсядат. Нещо като

рая за хипарите

Отвсякъде се чуват дижеридута и китари. По улиците всеки втори е бял.

Има хиляди хипарски кътчета

и милиони обяви за какви ли не фестивали и курсове – по йога, за различни музикални инструменти, по хинди, аюрведа, индийска кухня, масажи, както и тук-там някоя мега freak обява за магически събирания, илюзорни светове и въобще всякакви трипарски истории.

Почти всяка втора табела е на иврит.

Явно тук е любимо място и на еврейските хипари.

Оставяме раниците при момичетата и се връщаме в

Mcleod Ganj

Намерихме момо (пелмени на пара, пълнени със зеленчуци) по 20 рупии (60 ст.) порцията и сме много доволни, още от Непал са ни любима храна.

Пълно е с магазинчета за танка (tanka) – тибетски религиозни картини. Обикновено са на мандали, колелото на живота или бодхисатви. Аз много обичам да разглеждам хилядите миниатюрни детайли по картините, така че се бавим доста из магазинчетата.

Градчето се състои от три улици и се разглежда доста бързо. Привечер стигаме до

храма Tsuglagkhans

Тук имахме единственото автентично изживяване сред комерса, който ни залива отвсякъде.

Първо виждаме голяма група монаси, която провежда традиционен религиозен дебат с пляскане и странни жестове. После попаднахме на група която пееше мантри. Други хора се молеха, като правеха поклони с лягане на земята (prostrations) и то десетки без почивка, на специални дървени плоскости. Атмосферата в храма беше много приятна.

Вечерта късно отидохме да си вземем раниците, казахме си чао с нашите нови български познати и се заизкачвахме нагоре по стълбите на хълма. Намерихме малка тревна площадка точно до едно светилище на Шива и опънахме палатката.

Събличайки дрехите хората стават почти еднакви. Събличайки кожата и мускулите стават абсолютно еднакви … колко са смешни всички противоречия по света ?!

09.06

Целия ден обикаляме по улиците докато не разгледахме всичко. Сутринта закусихме до басейна на храма в Багсу, където беше пълно с къпещи се туристи, най-вече от Пенджаб. Следобеда разгледахме музея до манастира и настроението ни се развали значително, имаше табла със снимки на извергщините, които Китай е причинил на Тибет и системетичното унищожаване и асимилиране на тибетската култура.

Изглежда, че ако Тибет продължава да е част от Китай още няколко години всичко ще е загубено.

Бежанците в Дарамсала

са около 160 000 и се опитват да запазят културата си, но ситуацията всъщност е доста безнадеждна. Тук не ми се иска да описвам какво видяхме в музея, включително докато живеехме в Китай последните три години насилствения асимилационен процес е продължавал. Като например премахването на всички двуезични табели с тибетски от улиците; слагането на китайското знаме по всички сгради и къщи; брутално смазване на мирните протести; в училищата изучаване само на китайската култура; заселване на хиляди хан китайци … в Интернет човек може да се информира за ситуацията.

Следобед докато си почивахме депресирани на една полянка и си мажехме филии се появи изневиделица един огромен макак и се засили право към нас да краде храна. Цветин се опита да го отпъди със сандала си, което обаче го агресира още повече и ние със светкавична скорост му хвърлихме една филия. Това го успокои доста.

Късно вечерта се прибрахме да спим на старото място до светилището на Шива и цяла нощ някакви типове обикаляха и шъткаха наоколо, така че не спахме много добре.

10.06 – 11.06

Сутринта имахме неочаквано събуждане.

Група бели психарки

рано-рано се появиха и докато спяхме още, една от тях извика, че това било частен храм и не можело да спим тук, защото щели да правят някакъв ритуал. Всъщност садху-тата, които са истинските поклонници в светилището и идват всяка сутрин да се молят и палят пръчици, не ни казваха нищо а само ни се радваха. Но западния егоцентризъм явно няма край и тези девойки решиха, че храмът си е само техен.

Но, както и да е, без това трябваше да ставаме. Започнахме да оправяме багажа си и имахме възможността да наблюдаваме психарските им дилетантски ритуали, които се състояха в това да покрият главите си със син воал и да запалят пред себе си свещ. После започнаха да свирят на китара и да хвърлят ориз в огъня, който предварително бяха си запалили. През това време пристигнаха двама индийски садхута, леко изумени, подхилвайки се си запалиха техните пръчици и си заминаха мълчаливо. Тръгнахме си и ние. Закусихме на една полянка в гората и закрачихме бодро към края на града.

На 2 км от изхода се намира

една от най-старите църкви в северна Индия,

от 1852 г. St. Johninthewilderness (Св.Йоан в пустинята). Разположена е в кедрова гора със супер дебели дървета и при влизане вътре се събуваш.

По пътя надолу минават главно таксита и ние си хващаме градското бусче до долната част на Дарамсала, след това друг автобус за да излезем в покрайнините на града. Един билет струва 5 рупии (15 стотинки).

Най-накрая сме извън туристическият комерс, на спокойствие, без тълпи, само с местните хора. Мисля си, че мястото доста се е покварило и за търсачи на редки съкровища е отвратително. Няма нищо, което да си заслужава престой над един ден.

Следващата ни цел е

най-северния регион на Кашмир – Ладак

В близост е до китайската граница, пълен с тибетци и тибетска култура, високопланински пасове и сурови пейзажи. Искаме да минем по

пътя Манали – Лех,

който до броени дни ще бъде отворен, тъй като в момента проходите под 5 хил. м.н.в. още ги чистят от сняг и лед. Докато чакаме да го отворят ще изследваме някои по-необичайни места в околностите между Дарамсала и Манали, понеже вече ни си повръща от градове пълни с барове и хипарски кафенета.

Днес сме решили да стопираме до

Байджнат (Baijnath),

само на 60 км от Дарамсала в посока Манали. Там има каменен шивайтски храм, много стар (от 13 век). Слава Богу, всички туристи заминават директно към Манали за известната долина Парвати (Parvati valley) и тук е много спокойно и приятно. Стопът вървеше прекрасно и с едно прекъсване стигнахме. Направи ни впечатление още от Дарамсала, че навсякъде е пълно с военни бази.

Храмът се оказа много красив. Вътре със

специален вид линга (фалическо изображение на Шива),

която я има само в други два храма в Индия.

Нанди (бикът – пазител)

чиято статуя винаги стои пред вратата на шиваитските храмове не липсва и тук. Хората идват и шепнат нещо на ухото му.

Започна да вали страшен дъжд и ние се скрихме под едно дърво боди (bodhi tree, това е sacred fig tree, което се сади в близост до всеки будистки храм или манастир) с навес, точно до храма. До вечерта така и не спря да вали, вятърът духаше адски силно и нямаше къде да мръднем. Опънахме палатката под навеса до дървото, но когато свърши вечерната пуджа (вид служба) и хората си тръгнаха,

разпоредителят излезе и най-безцеремонно ни изгони

Не можело да се спи на територията на храма. Докато си сгъвахме палатката леко обезсърчени, че трябва да търсим ново място в проливния дъжд и тъмата и то в средата на градчето, дъждът най-чудодейно спря изцяло. Излязохме и заслизахме по едни стълби към реката в подножието на хълма, на който е разположено градчето. Намерихме една площадка с навес. Бяхме спасени.

На сутринта сума ти хора минаха покрай палатката и по тази причина се наложи да станем призори. Оказа се, че под нас има извор и бани за къпане, точно на брега на реката. Ние също се възползвахме от чудесната възможност да се изкъпем и изперем. После тръгнахме, пак на стоп. Целият ден ни вървеше на камиони и, слава Богу, защото успях да видя пейзажа без да ми стане лошо от завоите.

След градчето Манди

се включихме в

пътя от столицата на щата Химачал Прадеш – Шимла (Shimla) към Манали

Направо се потресохме от стотиците автобуси и коли пълни с туристи, главно индийци, които се качваха нагоре към долината Парвати и Манали. Това щеше да е някакъв ужас. Добре, че не мислехме да ходим към споменатата долина. А Манали щяхме да минем само транзитно. Колкото и красиво да е със сигурност щеше да е непоносимо заради тълпите. Вместо това си измислихме собствен маршрут и свърнахме в другата долина (все пак това са Хималаите и има милиони долини и райски кътчета). Не е нужно да се бутаме на стаден принцип заедно с другите. Решихме да стопираме към село Неули (Neuli) и от там да навлезем за ден-два в националния парк Great Himalayas.

След село Сейндж (Sаinj),

от където си купихме малко провизии, си хванахме едно камионче пълно с тухли (и пак ни натовариха отзад при тухлите) поехме по черен горски път към Неули. По едно време шофьорът спря до едно магазинче и ни казаха да слезем. Оказа се че сме на няколко километра от нашето градче. Решихме да търсим място за спане понеже вече се стъмваше. Отбихме се по едно горско пътче встрани. Както си крачехме през гората пълна с гигантски вековни дървета, на пътя ни се изпречи едно малко тракторче пълно с местни хора, които ни казаха че на върха на хълма имало храм и полянки. Било на 3 км нагоре. Не ни се спеше и решихме да си направим нощен преход. Още повече, че мястото и гората изглеждаха много магически.

След 30 – 40 минути вървене се изкачихме до

малко хималайско селце,

направо в нищото, с невероятно гигантски къщи (около четири, пет на брой).

Срещнахме хората от тракторчето, което беше ни изпреварило и едно момче ни показа тясна пътечка, водеща нагоре към храмчето. Пътеката се виеше нагоре серпентина след серпентина и със свръхтежките си раници направо имахме чувството, че ще умрем докато се изкачим. След още половин час или повече стигнахме до невероятна полянка, огряна от луната. По небето блестяха хиляди звезди и ние имахме усещането, че сме на някакво свръхестествено, божествено място. В далечината просветваха няколко къщички, храмът не го виждахме. Опънахме палатката до едно вековно дърво и заспахме като пребити

12.06

Цяла нощ сънувах странни сънища, а на сутринта ни събудиха няколко човека, някои от които бяха много разгневени. Старейшината, много мил човек, говореше английски и ни обясни, че се намираме върху много

свещено място, обиталище на Бог Ману

(създателят на човешкия род). Направи ни впечатление, че всички бяха си събули обувките петдесет метра по-надолу и забелязахме една табела на хинди, на която явно пишеше, че на това място не може да се стои, яде и спи. Всичко ни изглеждаше нереално. Но нещата станаха още по-зле след като разгневените хора ни казаха, че

сме осквернили мястото на боговете

и трябва да колят животно за да го пречистят.

Животното искаха да бъде платено от нас. Нямаше никакъв начин да дадем

100 долара за жертвоприношение

и се започна голяма патардия. Добре, че старейшината беше на наша страна и ни закара в тях да пием чай, до като се уталожат страстите. Къщичката му беше и единствената guest house в региона между селата Сейндж и Неули, в радиус от около 15 км. Явно много рядко, но все пак някой и друг турист се весваше в

обиталището на боговете, наречено Шангар (Shangar)

Дядото ни почерпи с чай от мащерка с мляко и за закуска с ориз и манджа с гъби. После отиде да се моли и като се върна ни изпроводи по пътеката за надолу. Каза ни, че жертвоприношението така или иначе щяло да се извърши и парите щял да ги даде той, нещо което

ни накара да се почувстваме много зле

Самият той сподели, че е пълен вегетарианец и е против убиването на животни, но като старейшина трябва да мисли за всички.

На светло вече всичко изглежда близко и за нула време слизаме до

Неули

Оказва се, че сме си слезли точно там където предишният ден тръгнахме от камиончето. Черният път след селото продължава още 2 – 3 км, като се минава през два гигантски тунела тип пещера и свършва до строеж на язовирна стена. Около предишното село Сейндж имаше още три такива стени и електроцентрали, което прави региона силно нетуристически. Но всъщност красотата, която се открива след язовирите е неописуема.

След язовира се вижда малка тясна пътечка, която води към

село Шакти

Това е една от най-живописните пътеки по които сме вървели.

Гората е невероятно красива и гъста

с невероятно много гигантски дървета. Пътеката върви по течението на реката. Не ползваме часовници, телефонът отдавна е спрял, така че нямаме представа часът ни на тръгване, но по наша си преценка може би е било към 11 ч.

Стигнахме първото селце по пътеката, някъде 2 км преди село Шакти, чак в 19 ч. Наистина вървим бавно заради тежките раници, но почивките които правим не надвишават повече от пет минути, с изключение на обяда – 20 минути. Мислим си, че това е най-отдалеченото от път, коли и цивилизация село, в което сме били. Хората направо се шашват като ни видят и всички се кикотят. Ставаме голямата атракция.

Очаквайте продължението

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия