Винаги съм искал да посетя Русия и винаги съм знаел, че някой ден ще се случи. Редовните читатели на блога ни знаят, че съм почитател на руската музика (и особено на руските групи Любэ и 5nizza), руската салата, руската водка, руските мъдрости, руските сериали като „Спецназ“ и „Бригада“, руските анимационни филмчета и руските детски песнички, руските електронни игри (сещам се за онази с яйцата), руските прожекционни апарати, с които прожектирахме приказки на стената, както и десетки други руски неща, за които накратко може да се каже – все някога трябваше да отида в Русия… А след като бях поканен на една конференция за разработка на софтуер в Москва, нещата постепенно се превърнаха във факт.

Дълго време се чудех как да озаглавя тази публикация. Накрая реших да взаимствам заглавие от великия Михаил Булгаков, което като че ли пасна на впечатленията ми от Москва много точно – в продължение на близо пет дни се изумявах, впечатлявах, учудвах, втрещявах, оглупях, поумнях, казах си „колко по-добре са от нас“ и „колко сме по-добре от тях“…

Всяка отделна част от разказа ми ще започва с цитат от популярна руска песен. Може да си пускате музикален фон за настроение…

Преди да замина

Има хора, които обожават Русия. Говорете им за величието на руската империя, за руския боен дух, за Първата световна война, Втората световна война, за Москва, за Санкт Петербург, за Сибир, за Кавказ, за водка, пелмени и Альоша… и тези хора най-вероятно ще се разтопят от умиление. Те недолюбват Западна Европа и смятат, че членството на България в ЕС е било предателство, а ние от ден на ден ставаме все по-кухи и арогантни към майка Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, християнската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв. Има и едни други хора, които не искат да чуят за Русия. За тях Русия е равно на комунизъм, мафия, милиционерщина и ненужно пролята кръв. Говорят за „руско робство“, за ненужното руско военно присъствие, за това, че Русия „извива ръце“ и че всички руснаци са шумни, нагли, невъзпитани, ужасно надменни, с характерното за тях имперско самочувствие… Лично аз не съм нито от едните, нито от другите. Обичам и уважавам руската култура и история, но съм далеч от мисълта, че България е 16-тата република на СССР… Харесвам руската музика, някои техни филми и някои техни ястия. Но „BMW“ винаги е била по-добра кола от „Лада“, тосканският хляб ми е по-вкусен от руския черен хляб, американските филми са ми по-интересни от повечето руски… Накратко, някъде по средата съм. И написах всичко това, за да не ми се сърдят читатели от първия или втория тип, когато пиша нещо „за“ или „против“ Русия – знам, че отношенията ни са сложни и никой никога не е безразличен към това. Та – да се върна на историята.

Като човек, израснал след перестройката, още с процедурата по кандидатстване за виза осъзнах, че руснаците явно обожават бюрокрацията и бланките… за щяло и не щяло. За издаването на виза ми трябваше паспорт, покана, специален туристически ваучер от хотел, чиято резервация минава задължително през туристическа агенция, както и онлайн заявление, което се принтира и заедно с офлайн снимка се дава във визов център, от който пък десет дни и 120 лв. по-късно получавате заветната виза… евентуално, ако успеете да обясните на другарката във визовия център какво е „Конференция ПО“ (ПО било съкращение от „програ́ммного обеспе́чения“), като визата се издава за точно определения период, така че трябва да се съобрази и с полетите…

Излетях и кацам!

„Аерофлот“ са пичове и за около три часа ме закараха от София до Москва (Шереметьево), минавайки покрай Украйна заради създалата се политическа ситуация… С „Bulgaria Air“ на връщане си минахме над Украйна за около час по-малко. Яките проверки и митнически процедури започват още с кацането и след като се уверят, че имате всички бумаги по-горе, не пренасяте нищо забранено и изглеждате благонадежден (което е трудно да се постигне с паспортната ми снимка, между другото), ви пускат.

Естествено, получавате миграционна карта, която трябва да представите, за да знаят братушките, че посещавайки столицата не сте скитали по улиците. Ако оставате по-дълго, необходимо е да представите и допълнително потвърждение, но да не навлизаме в детайли – и без това са много. Ще кажа само, че на излизане от Русия проверките за сигурност бяха пет, а печатите на бордната карта от всяка проверка са впечатляващо количество…

В Русия съм, в Русия съм…

И така – в Русия съм. Разговорите към България са на „скромната цена“ 6,99 лв. за минута. За сметка на това, в Русия безплатно Wi-Fi има навсякъде и още от летището виждам будка на МегаФон, един от руските мобилни оператори:

– Извинете, предплатени карти имате ли? – питам.
– Момче, в Русия всичко е предплатено!

И така, взимам си карта на МегаФон, с която за около 8 лв. получавам руски номер и повече интернет, отколкото мога да изговоря. Да живеят Skype и Viber!

Най-бързият начин да стигнете до центъра от летище „Шереметьево“ е Аэроэкспресс – влакче-совалка, което срещу 420 рубли, които към момента са под 12 лв. (при покупка онлайн, на място е +50 рубли), ще ви остави точно на Белорусский вокзал, откъдето пък чрез метрото имате връзка до цяла Москва (единично пътуване с метро е 50 RUB или 1,39 лв.). Впечатляващо е, че можете да си купите билет онлайн и да ползвате влакчето с баркод от мобилния си телефон…

Ако сте фенове на Uber като мен, можете да си организирате Uber-трансфер до посочен от вас адрес, като цената от Шереметьево до Москва е фиксирана на 1000 RUB (28 лв.). Там услугата не е забранена, а при двама или повече пътуващи души даже излиза по-евтин от обществения транспорт. Ако пък нямате Uber, регистрирайте се с промо-код „peters1058“ и ще получите 10 лв. (както и аз).

Първият вариант (Аэроэкспресс) беше пробван на отиване, вторият (Uber) – на връщане и като цяло и от двата нямам причини да се оплаквам.

Първи впечатления

Пристигам в центъра на Москва и изскачам на повърхността, хващайки едно от стълбищата на свързаните станции Охотный ряд – Площадь революции – Театральная. Виждам огромно табло с рекламата на Световното първенство по футбол в Русия през 2018 г., което ми показва, че остават още 966 дни до събитието…

Едва 16 ч. следобед е, а вече започва да се мръква. В 17 ч. вече е нощ, а температурата пада до -10 градуса. Хотелът ми е близо до Большой театр и ЦУМ, но само за да мина покрай тези две сгради си отнема 10 минути…

Да, градът е голям. Много голям. И дава впечатление за още по-голям, отколкото е в действителност, заради внушителните си сгради… Всъщност най-добрият начин да си представиш нещо непознато е да го сравниш с нещо познато:

И така, макар руската столица да е едва два пъти по-голяма от София по площ, по население само в границите на града се събират две Българии. Още по-драматична става разликата, ако включим областите около двете столици, добавяйки съответно Подмосковието (за Москва) и София-област плюс Пернишка област (за София). Москва, заедно с Подмосковието (за руснаците 300 км са си „рядом“) вече прави население колкото три Българии!

Размерът има значение. Личи си не само по сградите, но и по автомобилите, заедно с олигархията, която буквално се усеща във въздуха. Черният джиБ е превърнат в култ тук и автопаркът няма как да не ви впечатли. Неправилното паркиране понякога е в две, та и в три редици, което не е чак такъв проблем по огромните московски булеварди, като тук не се хабят много-много да пускат аварийките, не се свенят да издрифтят демонстративно SLK-то пред непукистичния поглед на местните полицаи, както и да запушат пешеходната пътека с возилото си… Накратко, дисциплината на българските шофьори в сравнение с руските като пропорция е същата като тази на немските в сравнение с българските.

Хвърлям куфара в хотела и решавам да си взема един бърз душ. Влизам в банята и откривам, че от единия кран тече вряло гореща вода, а от другия – също! Момичето от рецепция каза, че на другия ден нещата ще са наред, така че излизам. Но през следващите дни доста пъти направих паралел с двата крана, от които тече вряла вода – Русия има огромен ресурс, но много често той се използва по изключително неоптимален начин.

Следваща констатация – Кирилица из нот дед!

На почти всички места в Москва надписите са на кирилица. И, трябва да призная, харесва ми! Човек не трябва да бяга от славянските си корени, нали?

Минавам отново през Манежная площадь и статуята на маршал Георги Жуков, най-изявеният съветски военачалник през Втората световна война, станал известен с фразата „Бабы опять нарожают“ („Жените пак ще народят“), когато го упреквали, че не му е жал да хвърля войските в безсмислени челни атаки, давайки многобройни жертви. За CV-то на Жуков: той погубва 6 механизирани корпуса, 1 гвардейски кавалерийски корпус, 2 въздушнодесантни корпуса, 10 пехотни и 3 гвардейски танкови армии… ама кой ти ги брои?

Ако и вие минавате оттук и имате време за шопинг, боднете се под земята, в Търговски център „Охотный Ряд“, който представлява немалък мол под земята…

Червеният площад

Поредно впечатление от Москва, докато се насочвах към Кремъл – много полицаи и частни охранители в паркираните автомобили, както и пред всеки магазин, ресторант, метро-станция и, разбира се, Червения площад. Това, което не очаквах, бе поредна „летищна“ проверка със скенери, за да вляза на площада.

Да видим – първа проверка при слизане от самолета, втора – при влизане в Русия, трета – при качване на гарата, четвърта – при прехвърляне от гарата на метростанцията, пета – за да отида на Червения площад… Започват да ми идват малко в повече, но имайки предвид външната политика на руснаците, донякъде ми се струва оправдано.

А и в колко града ви се е случвало да ви проверят, просто за да отидете до централния площад? Съветът ми към вас, ако се подвизавате в Москва: не носете раница или друг багаж. Ще ви спират, ще ви проверяват, ще ви пъхат раницата в специални камери, чакайки около две минути да избухне… спестете си го.

Червеният площад е най-централният и най-стар площад в Москва, представляващ правоъгълник с размери 330 на 70 метра. Още през Средновековието тук са се провеждали пищни тържества и масови екзекуции, като постепенно мястото се превръща в търговско средище, а днес (като всеки градски площад) се използва предимно за паради и концерти. Площадът е буквално заобиколен от култови сгради и съоръжения.

По източната дълга страна на площада се простира ГУМ (Государственный универсальный магазин), като магазинът бил издигнат след големия пожар през 1812 г. от Джакомо Кваренги, по искане на Екатерина II. За времето си стъкленият покрив в магазина е бил уникална конструкция в Русия, въпреки че (както забелязвате) силно наподобява дизайнът на повечето ж.п. гари в Западна Европа. Още по време на Руската революция (1917 г.) в ГУМ вече има над 1200 магазина.

След революцията, ГУМ се национализира и по-късно Сталин дори го използва като офис на комитета. Още нещо интересно – втората съпруга на Сталин (Надежда) е намерена мъртва с пистолет в ръката (при това в лявата, при условие, че изстрелът е бил произведен отдясно на черепа). Официална причина за смъртта ѝ – апендицит… Добре дошли в Русия! Та… по незнайни причини тялото на Надежда било изложено в ГУМ за няколко години. През 1953 г. ГУМ отново отваря като един от малкото заредени магазини и опашките обхващали не само магазина, но и целия Червен площад.

Колкото до Сталин, той е лежал в Мавзолея на Ленин (сградата срещу ГУМ) до 1961 г., след което е погребан. А пък колкото до Ленин, той и до ден днешен си е там, в грозната сграда, построена само за 6 дни (познато?) и изглеждаща така, сякаш е проектирана за около 6 минути… Ако все пак много искате да видите трупа в центъра на Москва, можете да го направите всеки вторник, сряда, четвъртък и събота от 10 до 13 часа.

Нататък – по дългата страна на площада зад Мавзолея има крепостна стена между две от големите отбранителни кули на Кремъл – Никольская и Спасская. По късата страна на Кремъл, в близост до Никольская е Националният исторически музей на Москва и Казанската катедрала.

В близост до Спасская се намира символът на Москва – съборът Покров Богородичен, известен като Храм „Василий Блажени“.

Не знам как по времето на Иван Грозни може да се създаде нещо толкова красиво, но историята на храма започва именно през 1555-1561 г.

Храмът се състои от осем параклиса, всеки с купол в различни шарки, разположени около издигащата се в средата църква, така че куполите да станат девет. Камбанарията е построена през 1670 г. и е висока 65 метра. Храмът е отворен за туристи и има статут на музей.

Можете да влезете и вътре в самия Кремъл. За разлика от Путин, който си направи хеликоптерна площадка, за да се придвижва безпроблемно, вие ще трябва да заобиколите и да влезете откъм Александровский сад. Купете си билетите онлайн, за да спестите време и си предвидете поне половин ден (най-добре сутрин при отваряне на музеите), за да разгледате. Какво ще видите вътре? Площад Соборная с уникалния архитектурен комплекс от църкви, Оружейная палата (музей-съкровищница с най-различни оръжия и скъпоценности, като особено силно препоръчвам прочутия Алмазный фонд), златни и сребърни изделия, Царь-пушка (артилерийски топ, изстрелващ двутонни гюлета) и Царь-колокол (най-голямата камбана в света), както и експозиция, посветена на Борис Годунов, вдъхновил Пушкин и едноименната опера на Мусогорски.

Хапване и пийване

Още преди да тръгна, бях предупреден, че Москва е един от най-скъпите градове в света. Нищо подобно – принципно е сравним с всеки по-голям град в Западна Европа, а с падането на рублата си е направо евтин и може да се сравнява дори със София. Ето няколко примера от ежедневието:

• Литър прясно мляко в магазина – 67 RUB (1,87 лв.)
• Закуска (пирожка) в подлеза на метрото – 85 RUB (2,37 лв.)
• Малка минерална вода 0,5 литра, отново в подлеза – 80 RUB (2,23 лв.)
• Apple iPhone 6S 16GB – 56989 RUB (1588 лв.)
• Вечеря в ресторант за двама души – 3500 RUB (97.53 лв.)
• Салата „Цезар“ в ресторант – 700 RUB (19.50 лв.)
• Малка бира в ресторант (между другото, търсете я в раздел „Безалкохолни напитки“) – 250 RUB (6,96 лв.)
• Lego Friends 41086 – 605 RUB (18 лв.)
• Билет за метрото – 50 RUB (1,39 лв.)
• Мъжко подстригване от стилист в мол – 500 RUB (13,92 лв.)

Както виждате и от цветовете (с червено съм отбелязал по-скъпите неща, а със зелено – по-евтините), най-общо цените на услугите и стоките в магазините са същите, че и по-евтини (особено валидно за Lego). Надценките в подлезите са по-високи, но най-страшно е в ресторантите (и все пак препоръчвам да си вземете бира, защото там е по-евтина от минералната вода).

Цените в руските ресторанти са наистина високи, а след като се поразходите добре, неминуемо ще огладнеете. Ето още няколко неща, които да имате предвид.

1. В повечето ресторанти и кафенета хората влизат официално или поне smart casual облечени. Имайте предвид, че ще изглеждате странно по дънки и тениска.
2. Логично за руските студове, всяко заведение има рецепция с гардероб и хостеса, която да ви настани.
3. Нямате проблеми да плащате с кредитна карта почти навсякъде. Бакшишът е като при нас и за предпочитане се оставя в брой.

Силно препоръчвам да пробвате руската национална кухня. Въпреки че не ми е най-любимата, има две руски почти „fast food“ заведения, които предлагат руска кухня на достъпна цена: Теремок и Ёлки-Палки. Ето и списък с руски неща за пробване:

• Рассольник – Месен бульон, към който се добавя саламура от туршия или кисели краставички (разсол) и самите зеленчуци;
• Супа „Борш“ – супа с цвекло, зеле и месо;
• Салата „Оливие“ – така наричат руснаците руската салата, която не се различава съществено от нашата.
• Салата „Сельодка под шубой“ – рибна салата с херинга под кожухче от цвекло, картофи, моркови и др. Експлозия от добре подбрани вкусове!
• Картофи с хайвер – т.нар. jacket potatoes с пълнеж от картофено пюре, лук и червен хайвер
• Шашлици – освен, че са груби и с много мръвка, не се различават от нашите.
• Пелмени – варено тесто, обвиващо пълнеж (най-често месо или сладко)
• Блини – руски палачинки, често сервирани с гарнитура от различни комбинации на хайвер, сметана, сладки круши и мента.
• Пирожки – руските баби пазят рецептата в тайна и я разкриват само когато станеш внучка на достатъчно голяма възраст, за да ги сготвиш.
• Лимонада – прави се по стария начин, сироп с газирана вода.
• Квас – руска национална слабоалкохолна напитка, има вкус на сладка тъмна бира.
• Боровинкова торта – уникална, хапнах я в кафе „Шоколад“ на Боровицкая площад (къде другаде?).
• Пломбир – руски сметанов сладолед с френски произход; реших, че се казва така, защото при -10 градуса навън ти падат пломбите, но не е така, а и като ви видят да го хрупате, има шанс да ви помислят за местен. А аз както казва Елза от Замръзналото кралство „владея студа и не се боя“ (холод всегда мне был по душе)…

Нощна разходка из Москва

Колко е хубаво човек да има приятели по цял свят, които нямат нищо против да го повозят с автомобил и да му покажат красотите на града, в който живеят. А Москва е изключително красива през нощта. Прилича на странна кръстоска между София и Лондон, само дето е много по-студена и всички около вас говорят на руски.

Качваме се и откриваме най-важната екстра за всеки автомобил в Русия – подгряването на седалките. Потегляме. Гумите са шумни, защото имат шипове (в България са забранени, но тук всяка втора кола е с такива). Скоро попадаме в сравнително голямо нощно задръстване. Когато два автомобила се ударят тук, пускат аварийките и не мърдат, докато не дойде ДПС, ако ще и да запушват четири ленти, а „катастрофата“ да е леко одраскана броня. А, да, още нещо: ДПС не е това, което най-вероятно си мислите, а Дорожно-патрульная служба, сиреч КАТ.

Ние също бяхме спрени от ДПС и разговорът ни протече горе-долу така:

– Добър вечер.
– Добър вечер.
– Документите за проверка.
– Заповядайте.
– А, защо са от България, а са на руски?
– Не са на руски, а на български.
– Е, защо ползвате нашата азбука?
– (Опааа… Вие ползвате нашата, ама да не влизаме в излишни спорове с полицаи!) Това е нашата азбука – ето, вие нямате буква „ъ“ например…
– Момчета, трябва да направя проверка за бомба в багажника Ви. Имате ли бомба?
– Не.
– Сигурни ли сте, че няма бомба?
– Да.
– Добре, така и ще запиша в протокола. Лека вечер.

Първата ни спирка е съвсем близо до Кремъл и практически на пешеходно разстояние – катедралният храм Христос Спасител. Историята му е изключително интересна и започва от Коледата на 1812 г., в която Александър I започва изграждането на храм в чест на Христос, като символ на благодарността на руснаците към Бога, спасил руския народ от врага. Първоначалният проект бил на самия Александър I, който искал да изгради храма с много масонски символи и на място с нестабилна почва. Слава богу, неговият брат Николай I не бил масон, а практик и оставил работата на професионалистите, като наредил на своя любим архитект Константин Тон да направи катедрала, подобна на Света София в Истанбул (тогава – Константинопол).
Цели 44 години отнело изграждането на църквата, а вътрешната украса и изографисването – още 20-тина. В крайна сметка, храмът отваря врати чак през 1883 г., за да бъде взривен с динамит след Октомврийската революция по лично разпореждане на Сталин през 1931 г. Познайте какво е трябвало да се постави на мястото на църквата:

а) Огромна статуя на Ленин;
б) Огромна сграда в сталинистки стил, наречена „Дворец на Съветите“;
в) Комбинация от двете, като сградата служи за постамент на статуята.

Всъщност верният отговор е в), но това няма значение, защото парите не достигат, река Москва често наводнявала строежа и в крайна сметка – така и така е наводнено, решили да преустроят строежа на обществен басейн, в който другарите плацикали чак до времето на Никита Хрушчов. С вече излишните метални материали пък направили брони за съветските танкове по време на Втората световна война.

Едва в края на 1980-те възниква идеята катедралния храм да се възстанови и след края на комунизма, московчани събират средства и възстановяването започва през 1992 г. След множество спорове, протести и обвинения в корупция, храмът е напълно възстановен и отваря врати в нощта на 6 срещу 7 януари 2000 г. (руската Коледа е тогава).

Качваме се обратно в колата и потегляме. Скоро разбирам, че доста руснаци закриват номерата си, за да не ги засичат камерите, а полицаите не си дават много зор да ги спират. Дори и това да се случи, подкупите са позната практика сред руснаците, а глобите никой не ги плаща.

Озоваваме се пред масивна сграда в сталинистки стил – бившият хотел „Украйна“, който днес е 5-звездният Radisson Royal Hotel с неговите над 500 стаи, 6 ресторанта в сградата и още няколко плаващи кораб-ресторанти в река Москва, точно пред хотела. Половината външен дълг на България е паркиран отпред.

Следваща спирка – МГУ (Моско́вский госуда́рственный университе́т имени М. В. Ломоносова) – както се досещате, огромна масивна сграда, в сталинистки стил. Нарочно слагам сградите една до друга (Radisson отляво, МГУ отдясно), за да откриете 10-те разлики.

Иначе пред МГУ има много красива панорамна площадка (Воробьёвы го́ры), откриваща романтична гледка към целия град с открояващите се стадион Лужники и новопостроеното московско сити, сред което са трите най-високи сгради в Европа – Vostok Tower (373.7 м), OKO: South Tower (354.1), Mercury City Tower (338.9). Между другото, 8 от 10-те най-високи сгради в Европа са в Москва…

Като за малко повече от шест часа в столицата на Русия, толкова впечатления за деня стигат… Отправяме се към хотела, като пътьом се набухваме в още две-три яки задръствания. Докато чакаме, разбирам, че човекът, мислил пътната инфраструктура е бил тотален садист. Какво ще кажете за светофар на 8-лентова „магистрала“? А за пътен възел, в който входът от отбивката е преди изходът, така че излизащите от магистралата да пречат на влизащите по възможно най-опасен начин? Е, за това говорим.

Абе тия защо махат? Оказва се, че не е нужно колата да е такси, за да я спреш: автостопът в града е много популярен. Ако много искат да се возят в твоята кола, а ти се движиш бавно, просто ти лягат на предния капак. Цена на превоза – по договаряне.

Лягам си и ви оставям с едно кратко видео от нощна Москва. В случай, че посещавате града, не си лягайте с кокошките, а го разгледайте през нощта – много по-красив и величествен е… Добре, че нощите в Москва са дълги.

Конференцията

Хехе… мислите си, че за това нямам песен

Един от най-популярните български видеоблогъри Цветослав Цонев-Цуро е готов с дебютната си книга. Това се похвали самият той в поредно видео в своя влог в YouTube, който има близо 100 000 последователи. „Блендер“ ще бъде част от младежката поредица на „Егмонт България“ „Кубар“, която дебютира повече от успешно с книгата на друг роден влогър – Емил Конрад....

Израелското правосъдно министерство ще представи законопроект, задължаващ финансираните от чужди държави НПО да носят специално означение в Кнесета

“Тези избори трябваше да се наричат “Мистерията на българските гласове””
Милен Баятев

“Всъщност изборите се случват така през последните 26 години”
Магдалина Генова

“Тия бюлетини или имат крачка, или се родеят с Шрьодингер…”
Анди Стойчев

Романът „При входа на морето“ („Обсидиан“, 2014) донесе на Емилия Дворянова първа награда в категория „Проза“ на тазгодишните награди на Портал „Култура“ за литература и хуманитаристика, съобщава Дневник. През май Дворянова спечели и наградата „Роман на годината“ на Националния дарителски фонд „13 века България”. Отличията на „Култура“ бяха връчени в ранния следобед на Деня на будителите 1 ноември в софийския Книжен център...

Родната певица с нигерийски корени Прея представи новата си песен, вдъхновена от книгата „Всички наши места“. Видеото към парчето със същото заглавие е с режисьор Бойко Щонов и с участието на актьорите Стоян Габровски и Дели Добрева, които пресъздават образите на Финч и Вайълет от романа на Дженифър Нивън. „Когато затворих последната страница от „Всички наши места“, дори...

Емисари на БСП и ДПС обикалят из града и около изборните секции и оказват натиск върху избирателите и подкупват част от тях да гласуват за кандидата на БСП. Не мога да споделя с вас данни за контакт, тъй като се страхувам за живота си и този на близките ми.

През пролетта на т.г. (05/04/2015) НОВА ТВ, в рубриката си "ТЕМАТА на НОВА" излъчи подробен репортаж за системен рекет от страна на Сдружение "Коалиция за устойчиво развитие" председателствано от лицето Донч...

Страницата извършва неразрешено обявяване на резултати и подвещато обявяване на гласуването на определени етнически групи с цел настройване на хора срещу определена партия. Освен това обявяваните резултати са въпрос на въображение https://m.facebook.com/I.LOVE.HASKOVO/

Вие сте фоторепортер, отишъл да отразява демонстрация. От мирна тя се превръща в открит бунт и полицията предприема действия по усмиряване и разпръсване на демонстрантите. Стигат и до вас. Получавате полицейско нареждане да се отдалечите. Не сте съгласен, защото сте журналист и отразявате. Показвате си журналистическата карта. Полицаите не само не се впечатляват, но и ви задържат за цели 18 часа. Прокуратурата също не показва разбиране и ви повдига обвинение за неспазване на полицейско разпореждане. Срещу вас се води наказателно производство, в което не ви наказват, но само защото съдът намира, че поведението ви не е било виновно.

Всичко това се е случило през 2006 г. на финландския журналист Маркус Пентикайнен (Markus Pentikainen) по време на демонстрация срещу провеждането на форума Азия-Европа в Хелзинки.

Недоволен от резултата и смятащ, че правото му на свободно изразяване съгласно чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е нарушено, Пентикайнен се обръща към Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Изненадата е пълна, когато в решението си по делото PENTIKAINEN v. FINLAND, Голямата камара на ЕСПЧ приема, че няма нарушение. Това според съда е така, защото санкциите срещу журналиста вследствие неспазването на полицейското разпореждане са били “необходими в едно демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.

Съдът установява, че в този ден полицията задържа 87 души и приема, че

обстоятелството, че жалбоподателят е бил журналист не му дава право на различно или преференциално отношение в сравнение с другите хора, присъствали на демонстрацията

Все пак съдът си дава сметка, че упражняването на специфичната им дейност излага журналистите на “конфликт на интереси” между задължението им да отразяват събития от обществен интерес и да се подчиняват на правоприлагащите органи:

На фона на този конфликт на интереси трябва да се подчертае, че понятието за отговорна журналистика изисква всеки път, когато един журналист – както и неговият работодател – да избира с кое от двете си задължения да се съобрази, и ако той или тя избере да отразява за сметка на задължението си да спазва разпоредбите на наказателното право, то като журналист трябва да е наясно, че той или тя поема риска да бъде предмет на правни санкции, включително на такива от наказателноправен характер, заради това, че не се подчинява на законните разпореждания на полицията.

На практика това решение развързва ръцете на органите на реда и им разрешава “по-твърд” подход срещу представителите на четвъртата власт.

Съдът, предугаждайки тази критика, се опитва да убеди обществеността в своя “диференциран подход”, изтъквайки че:

настоящото дело не се отнася до забраната за публикации (или публичното оповестяване на определена информация) или каквито и да било санкции, наложени по отношение на публикуването. В настоящия казус става дума за предприети мерки срещу журналист, който не се е съобразил с полицейски разпореждания, докато е правил снимки, за да отрази демонстрация, прераснала от мирна в насилствена.

Възможнo ли е неприятностите на Маркус Пентикайнен да застигнат и журналист в България?

Не и в частта на наказателното производство.

Това е така, защото за неизпълнението на полицейско разпореждане у нас се носи “само” административномаказателна отговорност по чл. 257 от ЗМВР, който предвижда глоба от 100 до 500 лева.

Дори на този фон за българските журналисти ще е добре да се запознаят с това поредно “странно” решение на съда в Страсбург, тъй като работата им все по-често ще ги кара да избират между това да напуснат мястото на събитието или да останат и отразяват от него в името на обществения интерес.

The post ЕСПЧ: журналистите са длъжни да се оттеглят от демонстрация, ако полицията им нареди appeared first on De Libertate Iuris Digitalis.

Вие сте фоторепортер, отишъл да отразява демонстрация. От мирна тя се превръща в открит бунт и полицията предприема действия по усмиряване и разпръсване на демонстрантите. Стигат и до вас. Получавате полицейско нареждане да се отдалечите. Не сте съгласен, защото сте журналист и отразявате. Показвате си журналистическата карта. Полицаите не само не се впечатляват, но и ви задържат за цели 18 часа. Прокуратурата също не показва разбиране и ви повдига обвинение за неспазване на полицейско разпореждане. Срещу вас се води наказателно производство, в което не ви наказват, но само защото съдът намира, че поведението ви не е било виновно.

Всичко това се е случило през 2006 г. на финландския журналист Маркус Пентикайнен (Markus Pentikainen) по време на демонстрация срещу провеждането на форума Азия-Европа в Хелзинки.

Недоволен от резултата и смятащ, че правото му на свободно изразяване съгласно чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е нарушено, Пентикайнен се обръща към Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Изненадата е пълна, когато в решението си по делото PENTIKAINEN v. FINLAND, Голямата камара на ЕСПЧ приема, че няма нарушение. Това според съда е така, защото санкциите срещу журналиста вследствие неспазването на полицейското разпореждане са били “необходими в едно демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.

Съдът установява, че в този ден полицията задържа 87 души и приема, че

обстоятелството, че жалбоподателят е бил журналист не му дава право на различно или преференциално отношение в сравнение с другите хора, присъствали на демонстрацията

Все пак съдът си дава сметка, че упражняването на специфичната им дейност излага журналистите на “конфликт на интереси” между задължението им да отразяват събития от обществен интерес и да се подчиняват на правоприлагащите органи:

На фона на този конфликт на интереси трябва да се подчертае, че понятието за отговорна журналистика изисква всеки път, когато един журналист – както и неговият работодател – да избира с кое от двете си задължения да се съобрази, и ако той или тя избере да отразява за сметка на задължението си да спазва разпоредбите на наказателното право, то като журналист трябва да е наясно, че той или тя поема риска да бъде предмет на правни санкции, включително на такива от наказателноправен характер, заради това, че не се подчинява на законните разпореждания на полицията.

На практика това решение развързва ръцете на органите на реда и им разрешава “по-твърд” подход срещу представителите на четвъртата власт.

При все, че униформените у нас са доста внимателни в отношението си към журналистите, смятам че последните трябва да се запознаят с него, за да си спестят неприятностите на Маркус Пентикайнен.

Здравейте, Тази сутрин в 10:10 ми се обади непознат номер (+359 897 993 450). Без да ми се представи господинът ми каза: "Моля, да гласувате за Славчо Атанасов, ако още не сте гласували има време до края на деня. Приятен ден!" Изобщо нямам представа от къде имат достъп до личния ми телефонен номер. От където и да е защитата на личните данни меко казано не е на ниво. Благодаря предварително за реакцията Ви по случая!

Обичам мюзикълите, още откакто в гимназията поставяхме “Парижката Света Богородица”. Има нещо в комбинацията между музика и актьорска игра, което прави мюзикъла по-висш жанр от останалите. Но той е и достатъчно неофициален, че да те кара да се чувстваш удобно в залата – за разлика от опера, където очаквам всеки момент да дойде строга разпоредителка и да почне да ме изпитва на официални маниери на поведение.

Обичам мюзикълите, но досега не бях гледала мюзикъл на български – докато на 17 октомври не се озовах в зала 1 на НДК очаквайки началото на “Човекът от Ла Манча”. Постановката живее на Бродуей и е отличена с 10 награди “Тони”, през 70-те години е преведена на български и записана като телевизионна постановка с Коста Цонев. От 1 година “Човекът от Ла Манча” присъства на сцената на Пловдивската опера, но се появи за пръв път на софийска сцена сега.

Сюжетът: в затвора в Севиля се появяват Дон Мигел де Сервантес (Орлин Горанов) и неговият прислужник Санчо (Мариан Бачев). В очакване да се явят пред съда на Светата инквизиция, те се изправят първо пред съда на затворниците и в своя защита изиграват постановка за приключенията на Дон Кихот и Санчо Панса. Театър в театъра, в който постепенно са въвлечени всички от Губернатора (Кръстю Кръстев) до красивата затворничка, която се превъплъщава в Дулсинея (Елена Атанасова).

Нямам с какво да сравня мюзикъл на български, затова просто ще дам лична оценка: хареса ми. Орлин Горанов е особено подходящ да представи финия хуманист Сервантес, Мариан Бачев балансира идеално между смешното и лиричното в Санчо. По принцип имам проблем с българските актриси и рядко намирам някоя, която да ми допадне – Елена Атанасова обаче има невероятен глас. А самото наличие на повече от 50 човека на сцената създава усещане за мащабност и нещо по-различно. Към сценографията имам леки забележки, но имайки предвид, че постановката се е пренесла от Пловдив, явно се налага повече модуларност за сметка на по-детайлен декор. Оказва се, че подходът е сходен и при поставяне на мюзикъла в чужбина, но си намерих и значително по-интересни декори.

Това, което малко ме натъжава, е че в залата имаше толкова малко хора. Предполагам, че зала 1 беше пълна на малко повече от половината. Да, мюзикълът не е популярен жанр, а и в България нямаме традиции в него. Но мога да кажа без притеснение, че който не е дошъл, е загубил една приятна вечер. За сметка на това, точно до нас имаше около 15 ученици, които явно не бяха доведени под строй от госпожите. Надежда има

___
снимки: НДК

Постът Музикално ревю: Човекът от Ла Манча е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Броят на сделките за покупка на недвижими имоти в България от руснаци е намалял четири пъти за последната година, съобщи БТА, като цитира Александър Романенко, президент на Международна федерация за недвижими имоти FIABCI /2011-2012/.

Той уточни, че се позовава на данни от неговата фирма, която работи на международния пазар от 15 години.

Сред основните причини за намаляването на броя на сделките е обедняването на руснаците около два и половина пъти за тази година, не само заради курса на долара към рублата, но и заради намаляването на оборотите на средния и малкия бизнес, коментира Романенко.

Той съобщи, че руснаците, които са притежавали повече от един недвижим имот в България, вече са обявили за продажба третия, за да получат допълнителни средства за бизнеса си.

По данни на Романенко около 400 хил. руски граждани са собственици на имоти в България, като на вторичния пазар по негова лична оценка са 20 на сто от тези имоти. Сделките обаче не са много, защото цените на имотите в България са паднали, а руснаците не искат да продават по-евтино, като могат да изчакат, защото това не е единственото им жилище, коментира Романенко.

Пред журналисти Романенко отбеляза, че при покупка на имот през миналата година у нас руснаците пренасочват интереса от морските курортите към градовете, където има повече удобства за целогодишно живеене. Сред тях са Варна и особено Бургас, София също е в центъра на вниманието, защото хората вече се интересуват и от възможността да инвестират в доходна недвижимост. Към момента няма тенденция на обособяване на изцяло руски квартали в български градове, но Романенко не изключи и това да се случи. ( БТА, Дневник)

Както можеше да се очаква ( от самите нас като причинители на управлението, което си заслужаваме), освобождението на България ( този път от руската имотна инвазия) се задава отново от Русия, откъм дядо Владимир, закрилник наш ( без да иска)!

Дядо Владимир направи така, че Русия да се окаже в международна изолация, беснеейки на полето на външната политика така, както и болшевик не е вилнял. Изпроси си санкции и те катализираха упадъка на империята му. А както би казал Аксаков, ако беше българин ( а не само име, което четем по табелите на българските улици): всяко тържество на Русия е смърт на България.

Така че Русия губи апетита си за българска земя и това определено е добра новина, за която трябва да целунем ръчицата на нашия освободител дядо Владимир.

Сигурно е тревожна обаче тази новина за онези у нас, които ревяха като изоставени насред Сибир деца срещу намерението да бъде разпродадена България на чужденци. Помните ли тези разпенени другари и другарки в парламента и във вашия квартал? Каква истинска патриотична мъка ги беше налегнала само!

Мъката им беше предизвикана от презумпцията, че богатите западняци ще ни напазаруват вкупом. После се оказа, че всъщност пустите московци станали западняци – в смисъл, че в годините на петролния бум в Русия тъкмо те се оказаха в състояние и с апетит да ни налазят с пачките си. И ревът на „патриотите” внезапно секна, за да бъде заменен от теманета на благодарност, че „братушките” благоволяват да си влагат парите в имоти на тяхна…пардон, наша територия.

Ако бяхме такива американски последователи, за каквито ни навикват сега по пропагандна линия от Кремъл, щяхме обаче много да внимаваме с покупката на имот от руснак. Защото янките имат поговорка за критериите, по които можеш да се довериш някому: приятел е онзи, от когото би си купил употребявана кола. Или имот в нашия случай.

Ние обаче не сме янки. Ето защо благородно спрямо изпадналите в затруднение чужди собственици трябва да си изкупим обратно свободата, но след като изпратим монументалните въоръжени рекетьори на съветското влияние на бунището на историята.

Лошото е, че за да стане това, първо трябва да сменим българските търговци в храма ( вкл. и „Александър Невски”). А това е по-трудно, отколкото да си освободим имотите от „освободителите”.

Те си имат други проблеми с продажбата на ( своя) земя в особено големи размери, което се вижда от следната илюстрация:

Share on Facebook

В 10- секция в гр. Добрич, в училице П.Р.Славейков бюлетините се сгъват по начин,че всеки, включително членове на комисията, могат да видят как е гласувано. Казах, че ще сгъна своята бюлетина на четири, защото се вижда, а те ми отговориха, че нямало никакво значение.