Истината за руския нацизъм като по-голямо зло от германския бавно си пробива път и на Запад

През последните 1-2 години внимавам повече и от преди да не давам и най-малък повод да бъда подозиран в някаква симпатия към нацизма, каквато се вменява стандартно на всеки противник на болшевизма. Защото съм „обременен” със симпатия към Германия (съвременната) чрез три деца, свързани кръвно с нея и с роднинство със самия генерал Луков, брат на прадядо ми Петър Луков, чиято снимка красеше моето студио в БТВ без някой някога да пита кой е той ( всички смятаха, че е Ботев заради физическата прилика).

 

Да, малко преди да почине през януари 2013 г. майка ми потвърди смътната и невероятна за мен до онзи момент информация за близката ни родствена връзка с генерал Луков, на практика неин чичо по майчина линия чрез баба ми Екатерина Лукова – „луковичката”, както са я наричали в детството й. Как тази страшна по времето на комунизма тайна се връзва с битието и съзнанието на комунистическите ми роднини- това е тайна, която е отнесена в гроба от всички тях. Става дума за чичото на баба ми ( все пак), който , освен всичко друго, е придобил цялото огромно имущество на прадядо ми Петър, приживе един от най-едрите собственици на магазини, кабаре и т.н. на ул. „Търговска” в центъра на София.

 

По същите причини избягвам да припомням възклицанието на генерал Патън, любимец на американските войници с неговата лична храброст, който след видяното разорение с масови убийства и изнасилвания на практически всяка жена в съветската окупационна зона, изригнал в смисъл, че май Америка е избрала за съюзник не когото трябва. Малко след това Патън загива при странни обстоятелства в автомобилна катастрофа в окупираната Германия.

 

Поколебах се да препубликувам появилата се в мрежата статия за Астрид Линдгрен заради съответното нейно подобно възклицание, че по-скоро би крещяла „хайл-Хитлер” отколкото да живее в условията на съветска окупация.

 

Сега, с риск да бъда набеден по споменатия по-горе начин, препубликувам статията от сайта на „Дневник”, където заглавието сломи вътрешната ми съпротива и колебанията ми. Читателят сам да му мисли какво да мисли. Очаквайте и друга статия, специално преведена за ivo.bg от руски, в която един ужасяващ разказ за масово зверство ( и най-вече за масовата безчувственост на „съветския човек” към него), потулено в СССР, ще послужи за допълнителна илюстрация по темата.

 

Астрид Линдгрен: Господи, не допускай руснаците да дойдат и при нас!

от Анастасия Буцко, Дойче веле

 

 

“Ако трябваше да избирам между руския ботуш и “хайл Хитлер”, бих предпочела второто.” Това е записала в дневника си авторката на “Пипи Дългото чорапче” – световноизвестната шведска писателка Астрид Линдгрен, разказва Анастасия Буцко за “Дойче веле”.

“Войната започна днес. Никой не искаше да повярва, че е възможно. Вечерта бяхме с Елза в парка, децата бягаха в кръг около нас. А ние ругаехме Хитлер и вярвахме, че война няма да има. Но ето, че се случи тъкмо обратното…” Това е записала на 1 септември 1939 година в дневника си 32-годишната тогава Астрид Линдгрен.

Проблемите й по онова време не са били малко – на 18 години Астрид Ериксон ражда извънбрачно дете от главния редактор на вестника, в който започва журналистическата си кариера. След това работи като стенографка, продавачка на книги и секретарка. След запознанството си със Стуре Линдгрен Астрид ражда второто си дете и престава да носи мъжки костюми и каскети.

Записките ѝ по времето на войната, издадени в Германия под заглавието “Светът се е побъркал: Дневниците от 1939 до 1945″, са първият сериозен литературен труд на писателката. Текстовете илюстрират красноречиво как нейният стил става все по-свободен, формулировките – по-резки, а сравненията – все по-иронични.

Дневниците са замислени като хроника на лудостта, обхванала света през войната, за която свидетелстват множество изрезки от вестници. От 1942 година нататък обаче авторските коментари стават все повече.

През последните две години от войната (1944-1945) Астрид води дневниците си паралелно с работата над първата си книга за “Пипи Дългото чорапче” – най-силното момиче на света, което, както е известно, побеждава дори смешния цирков диктатор Адолф. Пипилота (с майка ангел и баща негърски крал) е дете на Втората световна война.

Хроника на апокалипсиса

Жанрът, който Астрид Линдгрен избира за своя първи литературен опит, може да бъде определен като документална проза. Астрид е имала опит в тази област, тъй като от 1940 година нататък е работела в отдела по цензурата на писмата към шведските тайни служби.

В дневниците й по странен начин се редуват удивително точни информации за унищожаването на европейските евреи, за ужасите на нацистките концлагери и зверствата на войната с подробни описания на приятни разходки с колело, получените подаръци за Коледа и изброяването на ястията, от празничната трапеза: “бут-шунка, тежащ 3.5 килограма, домашно приготвен пастет, печено телешко, пушена змиорка, еленско месо”. В родината на писателката това се тълкува като доказателство за дребнобуржоазния начин на живот, който води семейството на Астрид, и дори като проява на двуличие.

Все пак трябва да се отбележи, че Линдгрен напълно е съзнавала привилегията си да живее в неутрална Швеция. “Кой друг в света се радва на спокойствие като нашето?”, пише тя. Наясно е също и с това, че не могат да се сравняват дребните несгоди на живота, който тя води, с драмите на обхванатия от войната свят.

Въпреки това Астрид си има и лична драма: съпругът ѝ я напуска заради друга жена. В дневниците тази лична драма остава на втори план паралелно със записките за войната: “Леят се реки от кръв, превръщат хората в инвалиди, навсякъде се усеща страданието и отчаянието, а мен ме тревожат повече личните ми проблеми”, самокритично констатира Линдгрен през юли 1944 година.

Сталин е по-лош от Хитлер

За Астрид Линдгрен Втората световна война представлява битка между две чудовища: на болшевизма и на нацизма. А ако трябва да избира по-малкото от двете злини, лично тя би предпочела нацизма: “За нас, шведите, една отслабена Германия може да означава само едно: че руснаците ще ни стиснат за гушите. Бих предпочела до края на живота си да казвам “хайл Хитлер”, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нищо по-отвратително от това”, е записала Линдгрен в дневника си на 18 юни 1940 година.

По-нататък тя споделя неща, дочути от случайна гостенка, финландка, за зверствата, извършвани от “руските окупатори” – за разстрели на деца, издевателства и изнасилвания. “Господи, не допускай руснаците да дойдат и при нас!”, моли се писателката.

Независимо от отвращението към Хитлер у Астрид се затвърждава впечатлението, че “сред германците има и много порядъчни хора, няма как да е иначе”, пише тя. По време на блокадата на Ленинград писателката изпитва съчувствие към руснаците, но и тогава тя продължава да гледа на страната враждебно: “Трябва да си руснак, за да изтърпиш такива страдания”, пише тя.

В заключителните глави от дневника авторката споделя радостта си от края на войната, разказва за отварянето на бензиностанциите в Швеция, за връщането на кралското семейство в столицата, което тя тълкува като белег за нормализирането на живота. Последните страници в дневника са от края на декември 1945 година: “Пожелавам си, както и на всички хора, щастлива Нова година. Нека тя бъде много по-добра от предишната.”

 

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Прочети цялата новина http://ivo.bg/2015/11/03/15729/

Свързани новини: