Изт: bbsradio.com

Ще започна с това, че нито имам роднини полицаи, нито съм си мечтал като дете да стана „чичко полицай“, нито съм имал преки сблъсъци с органите на реда в краткото си пребиваване на планетата досега, т.е абсолютно безпристрастен съм по темата и изключвам всички крайности, от „родната полиция ни гази“ до Веско Мариновите изблици на любов към хората с кубинките.

Ще продължа с това, че съм напълно наясно и с корупционния натиск, на който са подложени полицаите, и с примитивните им условия на работа, и с недостига на средства, и с опасностите, и с привилегиите, които ти дава тази професия, плюс всички несъвършенства на обществото, които изкривяват ролята и мисията на полицая. Съвършени общества няма, съвършена полиция – също. Предлагам точно ние да не претендираме да сме изключение от правилото.

И ще завърша с това, че съм солидарен с българските полицаи. Ако бях в София, щях да съм с тях на площада.

Съвсем естествено, тук е моментът да ме попитате – защо?

Отговорът ми е – защото не мисля, че в България има място за намаляване на заплати. Тук са най-ниските доходи в ЕС. Не вярвам, че икономиите са път към успеха. На един човек или на една нация. „Което е добро за домакинството е добре и за кралството“, пише Адам Смит в „Богатството на народите“. Мисля, че „икономията е майка на мизерията“. Смятам, че да посегнеш на заплатите на полицаите е пагубна грешка. По-пагубно е само да посегнеш на заплатите на военните. Недостатъчно история са чели хората, които препоръчват и подкрепят такива промени. Именно за тях важи поговорката, че историята непрекъснато се повтаря. На незапознатия с историята всичко му е….като за първи път. И всеки път го боли дупецът като за първи път.

Но да се върнем на въпроса за солидарността:

Чудя се защо на площада не е пълно с учители, лекари, държавни служители, дори с безработни и обикновени писатели като мен? Не съществува ли полицията за всички нас? Не смятаме ли, че ако днес приемем за нормално да орежем доходите и пенсиите на хора, които трябва да ни предпазват от бежанците, от наркодилърите, от крадците, от убийците и т.н., то утре с още по-лека ръка някой ще смъкне жизненото равнище и на самите нас? Да не говорим, че бандитите междувременно ще вземат закона в свои ръце и бившите стражари ще се превърнат в апаши. Или може би точно това е целта? Защо си траем тогава? Съгласни ли сме само след няколко години години единствената „перспективна професия“ за дъщеря ни да бъде проститутка, а за сина ни – сводник или дилър? Поради липсата на законни алтернативи? Защо си траем тогава? Не мислим ли, че е твърде лесно сложни проблеми да се решават с прости, елементарни мерки, като рязането на заплати в страната с най-ниските заплати в ЕС? Защо си траем тогава? Не смятаме ли, че икономисаното по този начин няма да е „чиста печалба“, че „заделените настрани“ по този начин „бели пари“ няма да останат „за черни дни“, а ще потънат в бездната на бюджета, ще отидат за запълването на други дупки, т.е обществото няма да усети разликата, като цяло? Защо си траем тогава?

Аз съм солидарен с българските полицаи, защото въпреки всичките им несъвършенства, имам нужда от тях. Имам нужда от тях повече, отколкото имам нужда от политиците, например, на които им плащаме частната охрана години, след като вече не са във властта, на които поемаме и квартирните, и представителните разходи, плюс заплатите, които сами си гласуват, заедно с луксозните лимузини, шофьорите и цялата сметка за всички решения, които взимат „от наше име“, но без да ни питат. Единственият начин да ни питат е чрез референдумите, а единственият начин да се изкажем, дори без да са ни питали, е да отидем на площада при полицаите. Защото утре може да сме аз или ти. Самотно и тъжно ще ни стане тогава. Че на никой ДРУГ не му пука за нашите проблеми. Но ще бъде вече късно…

А ти солидарен ли си с българските полицаи?

Тихомир Димитров 

Почина докторът на историческите науки професор Пламен Цветков, най-мразеният от Петата колона на Путин съвременен български историк, преподавател в Нов български университет, автор на десетки монографии и научни студии, на публикуваната в САЩ история „Европа през ХХ век” .

Последната му книга „Светът на мегамитовете” ( 2008 г.) би трябвало да е учебник по родолюбие срещу лъжите на русофилщината.

Неговите исторически справки и студии срещу манипулативното проруско тълкуване на българската история по фатално важни въпроси, като призраците на отровното руско завещание от Сан Стефано и сатанизирането на Берлинския конгрес, послужиха за компас и на поредицата от три книги „Течна дружба”, чийто автор, пишещият тези редове, с прискърбие благодари за щедростта му.

Пламен Цветков не искаше нищо в замяна. Желаеше само истината да възтържествува. Да си обещаем усилието мечтата му да се сбъдне.

Поклон пред паметта на поредния огорчен приживе български патриот!

Поклон заради усилието му да бъде различен от печелившата конюнктура!

Share on Facebook

Вече сме ви представяли чудесната поредица на издателство „Емас“, в която на децата се представят класически музикални произведения като „Сън в лятна нощ”, „Лебедово езеро”,„Годишните времена” или „Вълшебната флейта”. “Сън в лятна нощ” дори бе отличена в раздел “Иноватори” на наградата“Бисерче вълшебно” 2015 тъкмо заради съчетанието на мултимедийни елементи с основния текст. Този път тандемътМарко...

Кандидатурата на Кристалина Георгиева за Генерален секретар на ООН, за която се шушукаше клюкарски досега, изплува от сянката на спекулациите ( информацията за това вижте по-долу).

Хайде да си кажем няколко неща, които „големите медии” няма да коментират. В царството на недомлъвките , „политическата целесъобразност” и прочее родилни петна на медийната ни среда, това „нещо”, което можем да си кажем, е всъщност онова, което мнозина си мислят, но лицемерно ще скрият зад „необходимостта да се обединим” и под други подобни камуфлажни прикрития на истината.

Преди всичко е ясно, че антикомунистите в България няма да са щастливи и от тази кандидатура, както от онази на Ирина Бокова. И все пак…

Кристалина Георгиева е по-малко обременена по този показател и това я прави по-приемлива именно като алтернатива на Бокова, която има лични качества, но „спорна биография”, както биха се изразили в духа на политическата коректност западните медии. Лансирането на Георгиева е начин да се вземе завоя след издигането на Бокова от правителството на Орешарски и потвърждаването на поетия ангажимент от страна на Борисов.

Как точно ще го изиграе Борисов е въпрос с понижена трудност. Той ги умее завоите, когато му обяснят, че му е изгодно.

Този път обаче е изгодно и на България да има своя кандидатура, за която да не трябва да се оправдаваме. Както се наложи да изпадаме в обяснителен режим още веднъж след като Бокова не можа да откаже на Путин и се яви до него на Червения площад на 9 май въпреки тоталния западен бойкот на неговото „мероприятие”.

Колкото и да я защитават по този повод нейните адвокати у нас, ще отговоря ясно: никой не може да те застави да избереш страна в подобна ситуация, освен ако не си зависим ( ако не буквално от Кремъл, то от собствената си убеденост по десетилетно градената скала за добро и зло в политиката, историята, идеологията). Защото ЮНЕСКО не е на подчинение на Москва и Бокова не беше ДЛЪЖНА да се яви в обкръжението на Путин. Тя избра страна, плати „данък минало” на покойния СССР за сметка на бъдещето си като консенсусна кандидатура на европейска България.

Пък и какъв е проблемът на Бокова да управлява ЮНЕСКО втори мандат? Няма ли да е по-добре, щом ще си говорим само на принципа “изберете българското”, да има две българки на два върховни поста?

Не съдя по себе си, но когато ми предложиха да стана изпълняващ длъжността министър на външните работи в правителството на Филип Димитров през декември 1991 г., отговорих, че съм поел ангажимент като ръководител на БТА и не смятам да го прекъсвам. Бокова е в друга ситуация, защото вече е приела да бъде номинирана, но все пак има ход за измъкване от нея по аналогия, заявявайки, че предпочита да довърши започнатото в ЮНЕСКО.

        ЕК: Кристалина Георгиева планира да се кандидатира за генерален секретар за ООН

| 03 ноември 2015

Кристалина Георгиева планира да се кандидатира за поста генерален секретар на ООН, съобщава в понеделник електронното издание EurActiv, позовавайки се на официален източник от кабинета на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Информациите, че Георгиева се интересува от позицията, се въртят от месеци, но това е първото официално потвърждение.

“Председателят (Жан-Клод Юнкер) и Кристалина Георгиева обсъдиха възможността за повдигането на този въпрос, но към момента тя остава съсредоточена върху сегашната си работа. Председателят се възхищава на международния опит, уменията за преговори и огромния работен капацитет на Георгиева, която има безценен принос за управлението на Европейската комисия в тези трудни времена“, каза говорителят на Юнкер Маргаритис Шинас.

Вторият мандат на настоящия генерален секретар Бан Ки-мун изтича на 31 декември 2016 г., припомня EurActiv.

Най-вероятно Георгиева ще срещне сериозна международна конкуренция за поста, а настоящият ръководител на най-голямата агенция на ООН (ЮНЕСКО) Ирина Бокова е официалният кандидат на България. Тя със сигурност е наясно, че българското правителство не може да номинира и двете, пише EurActiv.

Бокова получи подкрепа на кабинета “Орешарски“, както и на премиера Бойко Борисов, но предстои България официално да внесе кандидатурата си в началото на 2016-та. Еврокомисарят Кристалина Георгиева беше част от българската делегация на 70-ата Асамблея на ООН, редом до президента Росен Плевнелиев.

Появиха се множество публикации, че е време човек от Източна Европа да оглави международната органзиация, а силна кандидатура, още повече на жена от региона, ще има силни позиции в надпреварата.

Изглежда, че премиерът Бойко Борисов, който е наясно с амбициите на Георгиева, не иска да избира кандидатурата на България сам, а предпочита големите държави да вземат решението вместо него, пише електронното издание.

В отговор на въпрос дали ще даде пълната си подкрепа за Бокова, Борисов не я спомена поименно и каза, че България ще номинира “нея, или някой друг“.

EurActiv пише, че според много от западните дипломати Кристалина Георгиева вече е влязла в кампанията за позицията в ООН. Половината от плануваните срещи за следващите няколко месеца са все с официални лица от организацията, включително с Бан Ки-мун. На 4 ноември Кристалина Георгиева е поканена във Вашингтон да държи реч на официалното честване на 70-годишнината от създаването на ООН.

Share on Facebook

Продължаваме пътуване на Елена с кола из Европа – започнахме го със съветите и плановете, минахме през Загреб и Любляна, а и през Залцбург. За последно бяхме в Мюнхен и Вюрцбург, а днес вече сме в Прага.

Приятно четене:

Прага

„Златна“ … или пък – не чак толкова?

част пета от

Пътуване из Европа с кола, 2015

От всички градове, които посетихме по нашия маршрут най-много време отделихме на Прага. Имахме 2 нощувки в хотел Леон – споменавам го защото останах много доволна от обслужването и ниската цена. (100-тина лева нощувка за 4-ма + паркинг на колата, за сравнение в Залцбург хостела беше 100 евро и дори хавлии не получихме.) Както и да ….

Та за Прага или както я наричат

„Златна Прага“

Първата забележителност, към която се отправихме беше

Пражкия храд

Това е дворцовия комплекс в Прага, според някои сведения най-големият запазен в Европа средновековен дворец. Като става дума не за една сграда, а за цял комплекс от сгради със собствена катедрала (катедралата Свети Вит). Разположен е на западния бряг на река Вълтава и е на повече от 10 века. Тук са били резиденциите на бохемските крале, а днес на чешкия Президент.

Изкачихме се на хълма от източния му край по една стръмна калдъръмена уличка (jiřská ulice) от спирка Малостранска. Пред портите на комплекса заснех и първата панорама от града.

Излед на града от източната порта на комплекса

На входа имаше караул, но туристите преминаваха свободно без да бъдат спирани за проверка. Продължихме по тесните улички, докато се отзовахме за

катедралата Свети Вит

Строежът на катедралата е започнал началото на 14-ти век, когато епископът на Прага бил провъзгласен за архиепископ. Първият майстор е французин, а след смъртта му стоежът е поверен на 23 годишен местен майстор, който макар че първоначално следвал плановете на своя предшественик успял да прокара някои иновативни свои идеи в дизайна.

Стилът в който е изпълнена катедралата е готически. През първата половина 15-ти век строежът спира, поради започналите бохемски войни. След това на много пъти започва и спира отново, множество майстори внасят свои идеи и стил. Катедралата е окончателно завършена през 1929г. за юбилея на тогавашния владетел. (Хм, изглежда има някаква грешка – през 1929г Чехия вече е република – дали авторката няма предвид тогавашния президент? – бел.Ст.)

Катедралата Свети Вит отзад – това е единственото място, откъдето може да се заснеме цялата, защото е наистина огромна и отпред могат да се фотографират само фрагменти

Изглед на катедралата отстрани

Заобиколихме отпред и се наредихме на опашката за вход.

Безплатно може да се влезе само във фоайето на катедралата,

а потока туристи те носи с една постоянна скорост по течението, така че само поглеждаш и продължаваш.

Изглед отвътре

Предварително бях прочела, че безплатният достъп е до всичко освен до кулите, съкровищницата на Катедралата и Златната уличка, така че решихме, че има достатъчно за гледане, но това, което успяхме да видим не се оказа кой знае колко впечатляващо. Имах намерение да гледаме смяната на караула пред Президенството в 12 ч. когато имало специален спектакъл, но не ни се чакаше и решихме да се отправим към следващата забележителност на Прага – Карловия мост.

Спуснахме се по известната сред туристите улица Nerudova, пълна със сувенирни магазини и заведения. Тъй като мисията на дъщеря ми беше от всяко място, което посещаваме да се сдобие с ключодържател, отделихме не малко време на тази цел през деня. Съдейки по цените на ключодържателите, колкото по-надолу слизахме, толкова по-скъпо ставаше. Най-сетне стигнахме

Карловия мост

Мостът е изграден в периода от 1357г. до 1402г. по нареждане на Карл IV ( това е римско-германски крал, крал на Бохемия и император на свещена Римска империя). По-голямата част от центъра на Прага и Храдчани са построени по негово време. Мостът е украсен от двете страни със скулптури на светци, изработени от най-различни майстори в края на 17-ти век.

Бях прочела, че една от най-новите статуи е на братята Кирил и Методий, но за съжаление на успяхме да я намерим, макар че 3 пъти минахме по моста през деня. Някои статуи бяха свалени за реставрация, може и тази да е била свалена, не знам.

Изглед на моста в посока Старе место

Изглед на моста в посока Пражки храд

И тук тълпите бяха огромни – беше пълно с туристи, улични музиканти, просяци (почти до всяка скулптура). Една позната на съпруга ми на въпроса „Какво най-много ти хареса в Прага?“ му отговорила: „Атмосферата.“. Е, разни хора, разни идеали. На нас тази атмосфера с шум, глъчка и тълпи туристи не ни допадна особено. Може би трябва да посетим Прага през друг сезон, когато не е толкова оживено. Ето и малко свободно пространство:

Изглед към река Вълтава

Напуснахме моста и се отправихме по тесните павирани улички към стария център и

Староместкия площад (Staroměstské námesti)

Тук е другата катедрала на Прага – Дева Мария пред Тин, известния часовник и паметника на Ян Хус.

Часовникът Пражки охой

Катедралата Дева Мария пред Тин и тълпата на площада

Е, тук тълпата вече беше ужасна – игла да хвърлиш няма къде да падне.

Все пак тълпата не беше оставена без надзора на полицията. Тук и на още няколко възлови за туристите места забелязах полицейски патрул. На площада беше паркиран полицейски микробус със карта на града на единия капак и двама-трима полицаи, които изпълняваха ролята на гидове и упътваха заблудените туристи. Чешките власти бяха намерили оригинален начин да управляват огромния поток от туристи в града.

А представлението на часовника,

заради което толкова много се тълпяха, не беше нещо особено – просто през прозорчетата се показаха няколко фигури, които бързо отминаха – това беше дефилето на 12-те апостоли.

Църквата беше затворена, тъй като беше понеделник и затова беше крайно време да напуснем тълпата и да похапнем супа в хлебче, някъде из тесните улички на стария град.

След това обиколихме

еврейският квартал

с двете синагоги – Испанската и Строновата синагога.

Следващата ни спирка беше

Вацлавския площад в Нове место

Според мен това не е точно площад, а широк булевард с алеи по средата, но както и да е – все пак беше някакво пространство с въздух и без тълпа.

Вацлавския площад със сградата на националния музей в дъното

Тук моите екскурзианти се умориха и след кратка разходка с трамвай решихме да се върнем в хотела за кратка следобедна дрямка. Аз исках да пообиколя още някои обекти, които си бях набелязала извън стандартните туристически места в Прага, но не ми се удаде тази възможност.

Вечерната си разходка започнахме от площад Република, след това минахме под

Барутната кула (Прашна брана)

– един от входовете на средновековна Прага. Кулата е използвана за склад за боеприпаси, откъдето произлиза името й. Висока е 65 м.

Барутната кула в Прага

От кулата започва търговска улица, която води към Староместкия площад. Улицата е пълна със сувенирни магазини и е още едно от местата, претъпкано с туристи. Един от магазините беше български, но българската реч, която чух, не ме очарова. Персоналът коментираше с груби и нецензурни реплики китайските туристи, които пазаруваха в магазина. Вероятно си мислеха, че никой не ги разбира.

Отново минахме през

Староместкия площад

и отново беше пълно с хора, но този път реших да позяпам фасадите на сградите:

Сгради на Старе место в Прага

Сгради на Старе место в Прага

Казват, че в архитектурата на сградите в Прага могат да се открият различни стилове. Но аз понеже не разбирам от архитектура, добавям само снимки без коментар.

Завършвам с най-хубавата снимка – изглед на вечерна Прага от брега на река Вълтава.

Вечерна Прага

Като ще е златна, нека да е „златна Прага“, все пак доволна съм, че имах възможността да я посетя.

Автор: Елена

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Чехия – на картата:

Чехия

Още пътеписи от близки места:

1. Мюнхен и Вюрцбург (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 4 част)
2. Пътуване из Европа с кола, 2015
3. Залцбург – замък от сол и цветни градини (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 3 част)
4. Загреб и Любляна (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 2 част)
5. София – Прага – Берлин (предисторията от 2008г)
6. Европа на автостоп (1): До Прага през Виена
7. На газ (LPG) през Европа: Съвети за пътуване с кола
8. Бюджет на едно пътуване с кола в Европа
9. Прага – град от приказките
10. Чехия (1): Първи впечатления от Прага
11. Кратка (фото-)разходка из центъра на Прага
12. Прага за напреднали

Става дума за АЕЦ "Джеймс А. Фицпатрик", в щата Ню Йорк, съобщава вчера американската информационна агенция Блумбърг (Bloomberg). Причините, естествено, са финансови - невъзможност да издържи на натиска на евтиния шистов г...

Правозащитници алармират за рязък спад на броя на жените в турския парламент

Бум на трафика на мигранти в България

В надбягване със зимата

Продукти за 4 порции:
400г едросмляна лютеница
4 яйца
¼ стрък праз лук
½ ч.л. сол
щипка черен пипер
½ връзка пресен магданоз
1- 2ч.л. зехтин

Приготвяне:
Представям едно предястие, което е лесно за приготвяне. Непретенциозно е откъм продукти, но е с изискан вкус. С него можете да разнообразите празничната си трапеза във вечерта на християнското семейство.  Вярвам, че вкуса ще ви хареса! Една от съставките ми е едросмляна лютеница от магазина. Сварявам яйцата. Обелвам и режа на дребно. Събирам в купа. Почиствам стръка лук и измивам. Скълцвам на ситно. Поръсвам при яйцата. Добавям лютеницата. Овкусявам сол и черен пипер. Измивам пресния магданоз. Режа много на ситно. Прибавям към останалите продукти. Накрая поливам зехтин и обърквам. Оставям за около час в хладилник. През това време си режа франзела на кръгчета, но не много тънки. Запичам леко само на горен реотан. Подреждам в панер. Поднасям заедно с лютеничено- яйченото предястие.

За тридесет и втори път в Стара Загора е сезонът на поезията и на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. ХХХII-то издание на конкурса, който е обичан и популярен сред младите автори, тази година събра рекорден брой стихове от 150 участници. Поща в рими получихме от 72 населени места от страната, както и от...

Един от начините да направите живота си по-интересен е да се поразровите из старата семейна библиотека. Току виж си сте натъкнали на древен ръкопис, потънали в прах любовни писма или дневник, пълен с тайните на ваш роднина, когото погрешно сте смятали за скучен и напълно предвидим човек. Може да не се ограничите само с четенето, но и да се...

През последните 1-2 години внимавам повече и от преди да не давам и най-малък повод да бъда подозиран в някаква симпатия към нацизма, каквато се вменява стандартно на всеки противник на болшевизма. Защото съм „обременен” със симпатия към Германия (съвременната) чрез три деца, свързани кръвно с нея и с роднинство със самия генерал Луков, брат на прадядо ми Петър Луков, чиято снимка красеше моето студио в БТВ без някой някога да пита кой е той ( всички смятаха, че е Ботев заради физическата прилика).

Да, малко преди да почине през януари 2013 г. майка ми потвърди смътната и невероятна за мен до онзи момент информация за близката ни родствена връзка с генерал Луков, на практика неин чичо по майчина линия чрез баба ми Екатерина Лукова – „луковичката”, както са я наричали в детството й. Как тази страшна по времето на комунизма тайна се връзва с битието и съзнанието на комунистическите ми роднини- това е тайна, която е отнесена в гроба от всички тях. Става дума за чичото на баба ми ( все пак), който , освен всичко друго, е придобил цялото огромно имущество на прадядо ми Петър, приживе един от най-едрите собственици на магазини, кабаре и т.н. на ул. „Търговска” в центъра на София.

По същите причини избягвам да припомням възклицанието на генерал Патън, любимец на американските войници с неговата лична храброст, който след видяното разорение с масови убийства и изнасилвания на практически всяка жена в съветската окупационна зона, изригнал в смисъл, че май Америка е избрала за съюзник не когото трябва. Малко след това Патън загива при странни обстоятелства в автомобилна катастрофа в окупираната Германия.

Поколебах се да препубликувам появилата се в мрежата статия за Астрид Линдгрен заради съответното нейно подобно възклицание, че по-скоро би крещяла „хайл-Хитлер” отколкото да живее в условията на съветска окупация.

Сега, с риск да бъда набеден по споменатия по-горе начин, препубликувам статията от сайта на „Дневник”, където заглавието сломи вътрешната ми съпротива и колебанията ми. Читателят сам да му мисли какво да мисли. Очаквайте и друга статия, специално преведена за ivo.bg от руски, в която един ужасяващ разказ за масово зверство ( и най-вече за масовата безчувственост на „съветския човек” към него), потулено в СССР, ще послужи за допълнителна илюстрация по темата.

Астрид Линдгрен: Господи, не допускай руснаците да дойдат и при нас!

от Анастасия Буцко, Дойче веле

“Ако трябваше да избирам между руския ботуш и “хайл Хитлер”, бих предпочела второто.” Това е записала в дневника си авторката на “Пипи Дългото чорапче” – световноизвестната шведска писателка Астрид Линдгрен, разказва Анастасия Буцко за “Дойче веле”.

“Войната започна днес. Никой не искаше да повярва, че е възможно. Вечерта бяхме с Елза в парка, децата бягаха в кръг около нас. А ние ругаехме Хитлер и вярвахме, че война няма да има. Но ето, че се случи тъкмо обратното…” Това е записала на 1 септември 1939 година в дневника си 32-годишната тогава Астрид Линдгрен.

Проблемите й по онова време не са били малко – на 18 години Астрид Ериксон ражда извънбрачно дете от главния редактор на вестника, в който започва журналистическата си кариера. След това работи като стенографка, продавачка на книги и секретарка. След запознанството си със Стуре Линдгрен Астрид ражда второто си дете и престава да носи мъжки костюми и каскети.

Записките ѝ по времето на войната, издадени в Германия под заглавието “Светът се е побъркал: Дневниците от 1939 до 1945″, са първият сериозен литературен труд на писателката. Текстовете илюстрират красноречиво как нейният стил става все по-свободен, формулировките – по-резки, а сравненията – все по-иронични.

Дневниците са замислени като хроника на лудостта, обхванала света през войната, за която свидетелстват множество изрезки от вестници. От 1942 година нататък обаче авторските коментари стават все повече.

През последните две години от войната (1944-1945) Астрид води дневниците си паралелно с работата над първата си книга за “Пипи Дългото чорапче” – най-силното момиче на света, което, както е известно, побеждава дори смешния цирков диктатор Адолф. Пипилота (с майка ангел и баща негърски крал) е дете на Втората световна война.

Хроника на апокалипсиса

Жанрът, който Астрид Линдгрен избира за своя първи литературен опит, може да бъде определен като документална проза. Астрид е имала опит в тази област, тъй като от 1940 година нататък е работела в отдела по цензурата на писмата към шведските тайни служби.

В дневниците й по странен начин се редуват удивително точни информации за унищожаването на европейските евреи, за ужасите на нацистките концлагери и зверствата на войната с подробни описания на приятни разходки с колело, получените подаръци за Коледа и изброяването на ястията, от празничната трапеза: “бут-шунка, тежащ 3.5 килограма, домашно приготвен пастет, печено телешко, пушена змиорка, еленско месо”. В родината на писателката това се тълкува като доказателство за дребнобуржоазния начин на живот, който води семейството на Астрид, и дори като проява на двуличие.

Все пак трябва да се отбележи, че Линдгрен напълно е съзнавала привилегията си да живее в неутрална Швеция. “Кой друг в света се радва на спокойствие като нашето?”, пише тя. Наясно е също и с това, че не могат да се сравняват дребните несгоди на живота, който тя води, с драмите на обхванатия от войната свят.

Въпреки това Астрид си има и лична драма: съпругът ѝ я напуска заради друга жена. В дневниците тази лична драма остава на втори план паралелно със записките за войната: “Леят се реки от кръв, превръщат хората в инвалиди, навсякъде се усеща страданието и отчаянието, а мен ме тревожат повече личните ми проблеми”, самокритично констатира Линдгрен през юли 1944 година.

Сталин е по-лош от Хитлер

За Астрид Линдгрен Втората световна война представлява битка между две чудовища: на болшевизма и на нацизма. А ако трябва да избира по-малкото от двете злини, лично тя би предпочела нацизма: “За нас, шведите, една отслабена Германия може да означава само едно: че руснаците ще ни стиснат за гушите. Бих предпочела до края на живота си да казвам “хайл Хитлер”, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нищо по-отвратително от това”, е записала Линдгрен в дневника си на 18 юни 1940 година.

По-нататък тя споделя неща, дочути от случайна гостенка, финландка, за зверствата, извършвани от “руските окупатори” – за разстрели на деца, издевателства и изнасилвания. “Господи, не допускай руснаците да дойдат и при нас!”, моли се писателката.

Независимо от отвращението към Хитлер у Астрид се затвърждава впечатлението, че “сред германците има и много порядъчни хора, няма как да е иначе”, пише тя. По време на блокадата на Ленинград писателката изпитва съчувствие към руснаците, но и тогава тя продължава да гледа на страната враждебно: “Трябва да си руснак, за да изтърпиш такива страдания”, пише тя.

В заключителните глави от дневника авторката споделя радостта си от края на войната, разказва за отварянето на бензиностанциите в Швеция, за връщането на кралското семейство в столицата, което тя тълкува като белег за нормализирането на живота. Последните страници в дневника са от края на декември 1945 година: “Пожелавам си, както и на всички хора, щастлива Нова година. Нека тя бъде много по-добра от предишната.”

Share on Facebook

Когато започнах серията ревюта на книги за маркетинг, имах намерение да пиша конкретно за добрите ресурси, които имат смисъл. Но наскоро осъзнах, че може би е добре и да предупреждавам за заглавия, които вероятно не са най-смислената инвестиция на време. Ето така се появи този пост – първият за книга с посредствена оценка.

Хванах Growth Hacker Marketing, защото ми беше интересно да науча повече за един от новите термини на мода, особено в developer средите. Там, явно, “прости” маркетолози няма и всички са някакъв род хакери. Затова, макар и с 2 години закъснение, посегнах към тънката книга на Ryan Holiday – всъщност, повече манифест, отколкото книга.

Идеята на Growth Hacker Marketing е, че не е необходимо да инвестирате мащабен бюджет, а трябва да заложите на умни стратегии за привличане на внимание. Както правят Hotmail когато поставят подписа “Вземи своя безплатен email адрес” или както правят Dropbox със стимулирането да поканите своите приятели в услугата срещу допълнително място във вашия акаунт.

Основната цел на growth hacking-а е да се набърка достатъчно в създаването на самия продукт и в неговото развитие, за да стане движеща сила зад product-market fit – с други думи, да разбере какво е интересно на пазара и да му го предостави. Оттам нататък задачата е лесна: намирате максимално ефективни начини с минимален бюджет да стигнете до микро-таргета на вашата група. Важни са не големите бюджети, а големите идеи – как да стимулирате хората сами да разпространят посланието ви. И във всяка стъпка от изпълнение на плана трябва да се фокусирате върху данните, данните и пак данните. Ако нещо не може да се измери, то не си заслужава реализацията. Именно данните ще ви позволят да оптимизирате изпълнението и разходите.

Всичко това е чудесно, вярно и важно да се напомни на бизнеса. Не разбирам само това изкуствено разделение между “стария традиционен маркетинг” и growth hacking-a. Нима двете всъщност не са едно и също нещо, ако се изпълняват умно? Далеч съм от идеята за приравняване на днешния маркетинг и безразборното изсипване на бюджети в телевизионна реклама и гръмки кампании “за имидж”. Напротив – днес надали има истински маркетинг-професионалист, който да не работи точно по тези стандарти за оптимизация и измерване. И именуването им с нова думичка не променя това. Веднага се сетих за това:

Growth Hacker Marketing се опитва да продаде в иновативна опаковка това, което умните маркетолози знаят от години: че няма добре разходван бюджет без измеримост, че трябва ежедневно да се учим на нови трикове (технологични или други), че трябва да впечатляваме не само с посланието, а със самия продукт. Все важни неща, на които не е нужно преобличане в нови дрехи. А вместо 60-тината страници на Growth Hacker Marketing може да изгледате това видео с всички основни точки:

Постът Growth Hacker Marketing – или още термини за боклука е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.