Пътуване до Немрут с мотор (3): Газиантеп – Немрут – Кахта

Продължаваме с мотора на Борислав по пътя му до Немрут. В първата част стигнахме околностите на Памуккале, после продължихме покрай Анталия и Средиземно море до Газиантеп, а днес вече ще достигнем крайната си цел – планината Немрут, преди да поемем обратно.

Приятно четене:

Пътуване до Немрут с мотор

Пътят до Немрут

част трета

Газиантеп – Немрут – Кахта

405 km

Понеделник

Събуди ме шумът от пътищата. Тази горичка, този оазис за пътешественика, дефакто се намираше между два успоредни пътя, така че можех пълноценно да се насладя на стерео ефекта.

Станах, пуснах си Calendar girl, една от най-любимите ми песни от този саундтрак, и започнах да събирам лагера.

Междувременно проверих и как се чувстват причудливите плодчета – оказа се, че няма да понесат още много път, така че ги нападнах смело и безотговорно. Червената обвивка на семките им – единственото ядимо от тях – се оказа далеч по-безвкусна, отколкото предполагах, но поне имат един куп полезни свойства. Особено за бременни жени…

И като ми дойде един пауър за отмятане на километри…
Сядам на мотора и започвам да се боря с теглото му през горичката, докато изляза отново на черния път. Железният задник малко ме понаболява, но това не ме впечатлява особено.

Да, вече си намерих точното място на иначе широката седалка. Пътищата нататък са сравнително пусти и не очаквах да видя нищо интересно, докато пътувам към Гьобекли тепе.

Тогава отдясно на пътя видях тези издълбани скали.

Въобще не се и замислих и кривнах по прашния път към тях. Интериорът им наподобяваше бар от времето на Фред Флинтстоун или поне на моята представа за баровете от онова време.

Миризмите, които се разнасяха отвътре, обаче, ме накараха по-бързо да се екипирам и да продължа по пътя си.

В Урфа

влязох само до първата надеждна бензиностанция, след което се върнах обратно на околовръстното, за да продължа към първата си дестинация за деня.

Когато излязох от главния път, за да поема по второстепенен такъв, започнах леко да се притеснявам, дали ще намеря точното място. Затова и спрях при две деца с велосипеди, които стояха край пътя. Не говореха английски, така че се наложи да опитаме с езика на знаците. Разбраха къде искам да отида, поне аз така си помислих, така че продължих напред, както ми посочи едното от тях с усмивка на лице лукава, дяволита. Сякаш ме пращаше за зелен хайвер.

Малко по-нататък не закъсня и първата табела за дестинацията ми.

Гьобекли тепе

Когато пристигнах на паркинга, нямаше никакви други туристи освен мен. Честно казано се зарадвах, така ми беше по-спокойно. Хората там бяха ведри и усмихнати, разбираха английски, макар и да не го говореха много, и най-вече бяха отзивчиви – откликнаха на молбата ми да оставя якето и останалата част от екипировката си при тях, вместо да я връзвам на мотора.

Вече чаках да стане 9:30, когато потегля по график бусчето оттам в посока самия хълм. Броени минути преди това се появи автомобил, от който слязоха двама човека, и всички закрачихме към буса.

След като слязохме от бусчето и започнахме да се разхождаме в ниските части на хълма, се заприказвахме и се оказа, че единият човек е украинец – Владимир, а другият – негов приятел, турчин, който беше много добре запознат с това, което ни предстои да разгледаме.

Гьобекли тепе, или в превод „прашният хълм“, е най-древният мегалит в света

Датира от поне 10 000 години преди Новата ера, което го прави по-стар както от Стоунхендж, така и от Пирамидите в Кайро.

Когато наближихме разкопките, не очаквах да видя точно това

Но все пак по-добре всички тези артефакти да бъдат предпазени от влиянията на природата.

Тук има над 200 Т-образни каменни колони, подредени в над 20 кръга. Колоните достигат височина 6 метра и маса 20 тона, като всяка една от тях е поставена в издълбано в скалата гнездо.
Владимир е започнал да се интересува от това място преди година, но едва сега го посещава за пръв път.

Мечтата му е скоро да успее да напише и издаде книга по темата. Според всичко, което е чел дотук, тези колони символизират човека.

От върха на хълма гледката е такава.

Правим си една снимка за спомен

след което си вземам багажите, опаковам се и продължавам по пътя си.

На влизане в

Gürpınar Köyü (Гюрпънар Кьою)

вече усетих другата атмосфера.

Тази, която отдавна очаквах.

И за която само бях слушал разкази.

На излизане от градчето се натъкнах на тази миловидна гледка. В първия момент бяха запречили пътя ми, но впоследствие се дръпнаха. Така или иначе реших, че ще спра за малко, така че отбих леко встрани и приклекнах в сянката на високия дувар отдясно.

Тогава при мен дойде този човек. Опитахме се да поговорим, но не ни се получаваше много. Дори не знаех дали ми говори на турски или кюрдски.

След като прати едно от децата да донесе вода, той извади от потурите си ей-такъв голям смартфон и звънна на свой приятел. Даде ми да разговарям с него, но отново ударихме на камък – човекът отсреща знаеше немски и дотам. Опитах да сглобя отговор на немски, че не говоря немски, и му върнах телефона, но той ми направи знак да продължа да говоря. Ех, ако само бях внимавал малко повече в часовете по немски в техникума – мислех си на ум.

В това време дойде детето, носейки запотена алуминиева кана и прилежаща към нея чаша. Водата бе наистина ледена. Изпих две чаши и понечих да се сбогувам, но той искаше да си взема и останалата вода. Не исках да го обиждам, така че извадих една от полупразните си бутилки с вода от багажника и я наляхме. Принципно не е добра практика да се смесват води и мислех, че тези хора трябва да знаят това по-добре от мен, но нищо. Помолих ги за снимка, след което се качих и стартирах двигателя. Отговорът, който получих на моето гюле-гюле беше ”бай-бай”, което за пореден път ме изненада.

Малко по-нататък по пътя телефонът ми отново се изключи заради прегряване, така че се наложи да се оправям с питане, както в доброто старо време.

През Хилван

минах транзитно, спирайки само за тази снимка.

Следващият град, покрай който ми предстоеше да мина и който се вижда в далечината, бе

Сиверек

Скоро след това отново се радвах на крайпътните пейзажи.

По-нататък пред мен се разкри гледка към

язовир Ататюрк

Разположен на река Ефрат, той е третият по големина язовир в света.

Учудата ми бе дори по-голяма, когато видях този мост в далечината. Мислех, че ще прекося язовира с ферибот, поне така изглеждаше според картата в гугъл мапс.

Наистина се удивих на това сложно и скъпо изглеждащо съоръжение, кротко стоящо на този пуст път.

Вече започнах да се притеснявам да не изпусна случайно отбивката за Немрут, така че влязох в едно от крайпътните селца, за да попитам. Там отново ме посрещнаха със студена вода, а след като ми обясниха, че трябва да карам още нататък, ме изпратиха с един голям пъпеш.

Докато се екипирах, децата от махалата се струпаха пред мен и започнаха да ме гледат с любопитство, което не можеха да прикрият зад срамежливите си и по детски искрени усмивки.

В следващия миг едно от тях се престраши и каза:

– My name is (не запомних името му).

След което всяко от тях си каза името, ползвайки заучената фраза, освен едно. Бях смаян.

–And what is your name? – го попитах.

Другите се подсмихваха, докато едно от тях не подхвана:

– And my name is (името на мълчаливото дете) – сочейки него.

И всички се засмяха
Казах им колко хубаво е, че учат чужд език, и опитах да ги насърча да продължават напред, но едва ли ме разбраха.

Запалих и продължих по пътя си, докато не стигнах до тази табела.

Продължих през селото, оглеждайки се за чешма, в която да охладя армагана си. След малко вече паркирах до една такава и отново ме наобиколиха местните дечурлига, които бяха по-големи и поназнайваха малко повече английски.

Заговорихме се за мотора, а като видяха какво извадих от мешката си се засмяха дружно.

– Каýн, а?

Викам:

– Да, каýн

Искаше ми се да го споделя с тях, но не знаех как ще се възприеме това от възрастните, работещи нещо си в околните дворове, затова и не посмях. Охладих го набързо и продължих по пътя си, търсейки перфектното място със сянка и панорамна гледка, за да го хапна.

Е, такова място не намерих, но пък отдясно мернах това незавършено паркче. Без да губя време паркирах, извадих пъпеша и започнах да го разрязвам. Това бе първото ми хранене за деня.

Който е чувал за

Немрут

знае, че той се гледа по залез, освен Владимир, според когото се гледа по изгрев

До залеза, обаче, имах много време, така че си направих малко записки, поразмишлявах и се заех със смяната на спирачната течност на съединителя. Това сигурно е най-приятното място, на което съм извършвал подобни интервенции по машината си. И предвид че имах както течност, така и време в излишък, реших да сменя и тази на предната спирачка.

За пръв път видях недостатък на хидравличния съединител. Или поне моето предположение е, че причината за проблема частично се коренеше в твърде горещото време. А иначе – защо да не изникне нещо непредвидено, нали сме в Турция, все пак

След всичко това реших да продължа към върха. Слънцето вече не бе толкова силно, а и е по-добре да имам повечко време горе, за да разгледам и да си подбера ракурси за снимки.

Пътят тук е изграден само от плочки.

В Турция може да няма Трансфъгърашан, но има всичко това и кой знае още колко други живописни пътища и места, за които дори не съм чувал.

През цялото време, докато карах нагоре, се чудех дали наистина пътят ще ме отведе до върха на планината.

Последното село, преди да започне стремоглавото изкачване, бе на 1000 метра надморска височина, а вече, пристигайки на самия паркинг, от който се продължава пеша, съм на 2040.

Гледката от тук е възхитителна

Заставам на ръба на бетонната плоча и впервам взор в далечините, разглеждайки всяка скала поотделно. Толкова съм се потопил в момента, че не съм усетил кога съм разперил ръце встрани. Иска ми се да полетя над всичко това и да го разгледам от всички страни. Като нахъсан фотограф, търсещ перфектния ракурс за кадъра си.

Изваждам фотоапарата и правя горната снимка, знаейки още преди да погледна през визьора, че няма да мога да предам усещането за простор на това място.

Връзвам излишното по мотора, вземам най-ценното и закрачвам по каменното стълбище на западната тераса.

Nemrut, Kahta, Турция

Половин час по-късно вече съм на върха и разглеждам каменните творения на хора, живели две хиляди години преди мен.

Гледката оттук е дори още по-епична.

Още повече в компанията на всички тези статуи…

…и всички щъкащи наоколо туристи, придошли от всички краища на света.

За съжаление, най-интересното – каменните глави – беше зад заграждение, което уби желанието ми за снимане. Впечатление, обаче, прави релефът на самите камъни тук.

Разходих се наоколо, докато залезът наближаваше все повече. В миг всички се наредиха като по команда по местата си и застинаха в очакване спектакълът да започне под вещото диригентство на майката природа.

Малко преди това едно момиче запя някаква народна песен. За съжаление, бях оставил телефона си да се зарежда на мотора, затова не успях да запиша изпълнението й, но то ме накара да настръхна. Всичко това на точно това място…

След аплодисментите всички се умълчахме отново и зачакахме слънцето да се скрие напълно зад хоризонта.
Събрах фото техниката и тръгнах да слизам към паркинга. На алеята стоеше едно момиче с лунички и лилав суичър, вперило поглед към отсрещните върхове, което вместо да си прави селфита, просто се наслаждаваше на момента. Усмивката й говореше предостатъчно. Не изглеждаше местна, така че я заговорих. Воала – някой, с когото да мога да поговоря свободно, било то и на английски.

Запътихме се заедно надолу. Лора всъщност бе американка, която живее в Кайро, където преподава актьорско майсторство и се наслаждава на компанията на пирамидите през ден. Докато ми разкаже за тях, стигнахме и до паркинга, където си казахме “чао“.
Преконфигурирах за пореден път багажа по мотора и потеглих надолу към низините, колкото и да не ми се тръгваше. На отиване нагоре бях видял, че на едно място има отбивка, която явно води до друго място на главния път. Затова и сега реших да поема оттам, с идеята да спестя малко път, но по-важното – да не повтарям маршрута. Отначало бе добре – пътят все още беше покрит с плочки. В следващия момент обаче прие друг вид, малко по-черен. Нищо, казах си, нито ще ми е за пръв, нито за последен път. Това, което не прецених трезво, бе денивелацията, която имах да преодолявам. А както знаем, по наклонен терен се кара много по-лесно при изкачване, отколкото при спускане.

След още някой и друг километър този именно наклон стана доста по-голям, а освен това пътят бе скромно застлан с едър трошляк. Просто невероятно – спускайки се срещу следващия завой, стисках двете спирачки, паралелно с палците си, само и само да не блокирам колелата, но все пак да успея да спра на време. Е, успях. Започнах да завивам плавно с почти нулева скорост и стъпил стабилно с двата крака, когато предното колело просто се приплъзна по едно камъче и моторът взе да се накланя стремоглаво надясно. Вече изреждах целия речник на Стоичков по себе си, но без особен резултат. Бях отстъпил встрани, а моторът – полегнал върху дясната дисага. Без да губя самообладание изгасих двигателя, спуснах степенката, обърнах се с гръб към него, сграбчих кормилото и сиси бара и вдигнах мотора без почти никакво усилие. Така де, облегалката най-после изпълни истинското си предназначение, заради което толкова я исках. Е, нещата не можеше да са толкова лесни, така че бях забравил, че съм на свободна. Моторът тръгна напред, докато не застана почти напречно на „пътя”. Окей. Уверих се, че няма да прескочи степенката си и го подпрях на нея. Нямаше видими щети, така че се заех със закрепването на дисагата обратно на мястото й. Замислих се, че явно имам някакъв нюх да влизам винаги в подобни терени…
Както и да е, вече бе ясно, че опитите ми да сляза до глания път по този маршрут са напълно безсмислени, така че направих обратен завой, само аз си знам как и за колко време, и тръгнах обратно.
Физическото и по-скоро психическо натоварване ми бяха дошли малко в повече. Бях планирал да карам още поне 100-200 km, преди да си потърся място за нощувка, но когато стигнах до

Кахта,

50 km по-нататък, вече бях много изморен и усещах как ми се доспива.

Вече поне гледах на нещата доста по-философски – моторът не ме затисна, успях да го вдигна без проблем (мотора), в движение е и пътуването ще продължи по план. Останалото са просто някакви бойни драскотини – те крият спомени. Като белезите, от които е изтъкан всеки от нас. Нямаше да зарастнат просто така и естетът в мен беснееше, но на авантюриста не му пукаше особено
Влизайки в Кахта, спрях на първото място, където мернах табелка, гласяща ”Camping”. Е, такъв нямаше, но все пак успяхме да се спазарим със собственика да му платя, за да опъна палатката си в двора, до паркинга.

Това е в огромен разрез с религията ми – да плащам, за да спя в палатката си. Човек не трябва да плаща, за да има къде да положи глава, когато не търси излишен лукс и удобства. Така или иначе склоних на компромис, тъй като не бях в състояние да шофирам повече.
Часът бе около 21, така че реших днес да го раздавам туристически. Излязох на разходка в града, разчитайки, че моторът ми е на сигурно място. В двата най-близки супермаркета не намерих бира, което ме учуди. Никаква, бе!? Както и други алкохоли, като че ли. Попитах и ме препратиха по-нататък по същата улица.
Намерих го. Магазинът за бира. А цените започват от 6 лири за 500 cc кенче, по-големи разфасовки дори няма. А бензинът е по 4.60 лири за литър. Ех, де да беше и в България така – бензинът по-евтин от кенче бира… Но без да пипаме цената на бирата, разБира се
Хапнах нещо като дюнер в близост до хотела и за моя изненада от двора се появи Джеси – китайката, с която си бяхме казали две приказки, докато чакахме залеза в планината. Всеки луд с номера си, други с цяла програма, но ще спра дотук. Може пък в Китай порядките да са такива, не знам. Все още не съм ходил там.
Сега, гледайки снимките си, съжалявам, че все пак не снимах и стандартните туристически снимки в близък план на каменните глави, но нищо. Следващият път, когато може и да няма толкова туристи наоколо

Очаквайте продължението

Автори: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=63263

Свързани новини: