Завърнали се в прародината си на Балканите, са обявени за “изменници и предатели” стават жертва на съветските репресии

По нареждане на комунистите таврийци са ловени за избиване и депортиране като опасни диви животни

Българският народ спасява своите евреи от “лагерите на смъртта”, но две години по-късно не успява да спаси от същата участ еднокръвните си братя – таврийските българи

(ЧАСТ ТРЕТА)

Янко Гочев, историк, специално за Faktor.bg

Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944 г. Устояли на

опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването

и “Голодомора”, преживели сталинския “голям терор”, таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за “изменници и предатели” стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им депортиранекъм СССР.

В трета част от поредицата, посветена на трагедията на таврийските българи се спираме

на тяхната депортация през 1945 г.

Депортациите са вековна руско-съветската традиция, която се прилага винаги с репресивна цел и тогава, когато властелинът на Кремъл прецени. Те са неделима част от съветската история и доказват репресивната същност в националната политика на тази “империя на злото.”

Историята на депортациите на народите на СССР е дълга. Началото й се отнася още

към периода на Гражданската война след рухването на бившата Руска империя през 1917 г. Болшевишкият вожд Ленин е творец на този вид колективна репресия, която е част от “червения терор”, а първи нейни жертви стават казаците, противници на съветската власт

и едрите земевладелци.

Йосиф Сталин обаче доразвива и усъвършенства опита на Ленин и при неговото еднолично управление (1929-1953) депортационната политика на СССР достига най-брутални форми, като започва да се прилага повсеместно. Периодично “бащата на народите” прибягва до такива широкомащабни репресивни мерки. В сталинския период на съветската история са били депортирани цели “наказани” от Й. Сталин народи, социални групи като кулаците и дворяните, политически неблагонадеждни “бивши хора”, лишени от права в СССР и дори близките на “врагове на народа”. Тези депортации достигат своята кулминация в два периода – колективизацията, свързана с разкулачването на селяните в началото на 30-те години и по време на Втората световна война (1939-1945).

В епохата на сталинизма в СССР (1929-1953) почти няма народ, който да не е бил депортиран. В периода от 1920 г., когато са били изселени 45 000 терски казаци до смъртта на Й. Сталин през 1953 г. депортациите в СССР засягат повече от 6 милиона души.

В годините на Втората световна война (1939-1945) на репресии и депортации са подложени цели 61 народи и национални групи! (1)

Всяка депортация е вид колективно наказание. Тя води до много човешки жертви, материални загуби и щети и носи винаги отрицателни емоции за депортираните.

Депортациите грубо погазват и правата на народите в СССР. Цели 7 народа са били лишени вследствие на депортациите от своята автономия – немци, карачаевци, калмики, чеченци, ингуши, балкарци и кримски татари.

Последица от депортациите на национална основа е не само унищожаване на автономията на съответния народ, но и русификация на земите, които той е населявал чрез заселване

в техните градове, села и къщи на руснаци от други части на СССР. Този момент в съветската депортационна политика е много важен и той доказва чии интереси е обслужвала тя.

Българите в СССР също са били обект на мащабни сталински репресии в това число и депортации – факт, който отсъства в днешните български учебници по история, и който българските казионни историци въобще не изследват?!

Типичен пример е съдбата на кримските българи, които през лятото на 1944 г. по предложение на Лаврентий Берия и по заповед на Йосиф Сталин са депортирани в Сибир и Казахстан. Обвинени са напълно неоснователно, че са “предатели” и са помагали на германците, защото България била съюзник на Третия райх във войната.

Депортацията на таврийските българи през 1945г. е епизод отсъветските комунистически репресии, извършени спрямо български граждани на българска територия в условията на окупациятана страната от Червената армия след 9.09.1944г.

Репатрирани или депортирани са таврийските българи?

Изясняването на този въпрос е изключително важно, защото е свързано и с оценка на действията на съветската окупационна политика спрямо тези наши сънародници.

Репатрирам произхожда от латинския термин “Patria”, което означава “у дома”, т.е. репатриране означава буквално връщане в Отечеството. Терминът репатриране се използва за лица, които са бежанци, пленници и други,когато биват връщани в държавата, където са родени или са нейни граждани.Най-често под репатриране се разбират случаите, при които някой емигрант е връщан обратно в родината си.

Депортацията се определя като принудително изгонване с наказателна цел от страната на лица от постоянното им местожителство или на нежелани чужденци, признати за нарушители на законовия и административния ред на съответната държава.

В досегашните изследвания, колкото и малко да са те, процесът на насилствено изселване

на таврийските българи след 9.09.1944 г. в повечето случаи е наричан репатриране.

Съветско-руската историография също използва термина репатрирам. Само че в руско-съветската репресивна политика, както посочих по-горе има вековна традиция на депориране на народи. Диктаторът Й. Сталин не репатрира, а депортира народите – “врагове.”

Българският дипломат Иван Д. Станчов в своите спомени, публикувани през 2005г. използва термина репатриране, но в кавички. Като пълномощник на българското правителство в акцията по преселение на таврийските българи в България о.з. полковник Любомир Кузупов е озаглавил своите спомени “Репатрирането на нашите сънародници от Таврия и Крим през пролетта на 1944 г.”

С други думи репатриране има преди преврата на 9.09.1944 г., а не след тази дата. Таврийските българи са репатрирани доброволно в България до 9.09.1944 г. и депортирани насила в СССР след 9.09.1944 г.

С оглед на това считам, че използването особено от български историци на неправилен термин като репатриране за характеризиране на принудителното изселване на таврийските българи след 9.09.1944 г. е недопустимо и цели да оправдае съветските комунистически репресии, извършени спрямо български граждани на българска територия в условията на чужда окупация.

По силата на Хагската конвенция от 1899 г., прилаганаи по времена Нюрнбергските процеси срещу нацистките военнопрестъпницислед Втората световна война депортацията е престъпление срещу човечеството. Престъпление срещу човечествотов международното право е извършването на тежки жестокости срещу големи маси хора и то представлява най-високата степен на престъпна дейност.Масови убийства, изтребления, депортация, поробване на цивилно население преди или по време на война, преследване по политически, расови или религиозни причини и други нечовешки дейности, отговарят на определението за това престъпление, ако са част от широко разпространена и системна практика, каквато има в СССР по времето на сталинската диктатура (1929-1953).

Депортацията е вид етническо прочистване на населението. Етническото прочистванеилиоще етническа чисткае процес на планирано и координирано изтребление или насилствено изселване на един етнос от неговото землище.

Като типични примери за етническо прочистване могат да се посочатарменският геноцид, проведен от младотурците в началото на XX век или пък прогонването и избиването на тракийските българии заграбването на имотите им от турската държава през 1913 г.

Българите в Македония в края на XIX и през целия XX век са били обект на жестоко етническо прочистване от страна на турци, гърци, сърби и сърбомани комунисти.

В по-ново време пример за множество етнически чистки има по време на време на войните в бивша Югославия (1991-1999).

В исторически план СССР си остава първенец в този вид колективна репресия спрямо стотици хиляди хора не само като мащаби, но като и системност и последователност в прилагането й.

И до днес обаче Русия като приемник на СССР, не признава депортациите за престъпление срещу човечеството.Това е последователна политика на руските управници, която доказва тяхната отдалеченост от принципите на хуманността и международното право, както и липсата на всякакви усилия да се скъса със зловещото комунистическо минало.

Доказателство за това е, че българската историография към този момент не разполага с официални съветски и руски документи за депортирането, репресиите и убийствата на таврийските българи през 1945 г. Същото, между впрочем важи и за депортирането на кримските българи година по-рано. Такива документи остават дълбоко засекретени и изцяло недостъпни за изследване от българските историци. Това е политическо решение на московските господари. Причината е ясна. Ако се даде такъв достъп, ще рухне изцяло митът за съветското освобождение на народите на Източна Европа от фашизма и ще се разкрие участието на съветската власт и Червената армия в още едно престъпление в окупирана Източна Европа, извършено в случая на територията на България.

Събитието от българската истрия, което задейства веригата от процеси, довели до депортирането на таврийските българи е превратът на 9.09.1944 г.

След успеха на Яш – Кишиневската операция в края на август 1944 г. Червената армия достига р. Дунав, принуждавайки германския съюзник Румъния да капитулира.

Съветското върховното командване замисля да се предприеме на територията на България настъпателна операция, като за това се отделя цял фронт (Трети украински) и се вземат мерки да се постигне изненада чрез бърза подготовка и светкавично осъществяване на операцията.

Първата задача на фронта е да нахлуе в България и да постави под контрол територията ни до линията Русе – Карнобат – Бургас. Отделено е специално внимание на завземането на градовете Варна и Бургас и на пленяването на германските кораби в двете пристанища. Крайната цел на “българската операция” на Червената армия е овладяването на района на София и пълното окупиране на България.

На 5.09.1944 г. СССР обявява война на България. Й. Сталин действа едностранно, без одобрение на западните си съюзници. Обявява ни война без повод и основателни причини.

Рано сутринта на 8.09.1944 г. командващият 3-ти Украински фронт армейски генерал Фьодор Толбухин заповядва на войските си да преминат румъно-българската граница и да започнат окупацията на Североизточна България.

Окупаторът на България съветският генерал Фьодор Толбухин

“Българската операция” на 3-ти Украински фронт протича безпроблемно и без съпротива от страна на Българската армия, за което предварително са се погрижили агентите на Й. Сталин в София.

Поради преврата и на 9.09.1944 г. и това, че страната ни е обявила война на Германия, Й. Сталин решава да прекрати състоянието на война с България. Военните действия в България са прекратени от 23 ч. на 9.09.1944 г. Съветските войски обаче продължават настъплението си на запад и влизат в София на 15.09.1944 г. С това окупирането на страната приключва.

От военната операция на Червената армия се възползва т. нар. “Отечествения фронт “- обединение на съветската “пета колона” в България начело с комунистите. В условията на започнала съветска окупация този “Отечественият фронт” овладява властта.

На 9.09.1944 г. в София чрез преврат е свалено от власт демократичното правителство на земеделеца Константин Муравиев. Всъщност превратът е извършен под ръководството на СССР и неговите разузнавателни органи, с помощта на съветската агентура в България. Самите въоръжени терористични формирования, т. нар. партизани от БРП (комунисти) нямат никакво участие в завземането на властта и формирането на правителството на ОФ.
Беглецът на Запад, бивш шеф на съветското разузнаване на Валтер Кривицки, свидетелства в книгата “Аз бях агент на Сталин”, че овладяването на България от съветската “пета колона” е било подготвяно от много дълго време.

Цялата съветска политика от 1919 до 1944 г. спрямо България е подчинена на целта

на съветските болшевики да завладеят България, да я болшевизират и тотално да я подчинят, което и става. За изпълнението на тези цели Москва използва най-голямата терористична организация в историята на човечеството Коминтерна и нейната послушна секция БКП. Средствата за постигането на целта са терора, метежите, убийствата, шпионажа, саботажа, подривната дейност, достигнали широки мащаби против българската държава тъкмо по време на Втората световна война (1941-1944).

Самото завладяване на територията на Царство България от страна на войските на 3-ти Украински фронт носят чертите на агресия и окупация. Няма никакви следи за освобождение и други подобни акции, която догма бе наложена в продължение на десетилетие от съветската и българската комунистическа пропаганда.

Съветските кореспонденти на в. “Правда” Вадим Кожевников и Михаил Сиволобов в писмо до Г. Димитров от 24.09.1944 г. признават факта, че България е била окупирана от Червената армия:

“Значителна част от българския народ и някои кръгове от Отечествения фронт разглеждат навлизането на Червената армия в България не като освободителка, а като въоръжено обезпечаване на установяване на съветския строй.” (2)

Последиците са трагични за България. Започва нейната болшевизацията. Най-активният период на болшевизацията на страната е от септември 1944 до края на 1947 г. и съвпада с периода на съветската военна окупация. Тогава Й. Сталин третира България сурово като победена държава. Икономически я ограбва и извършва масов терор спрямо българския народ чрез подведомственото НКВД и комунистите в правителството на ОФ. СССР дори задига българските исторически архиви, които и до днес счита за ”трофейни.”

Заграбването на българските исторически архиви и третирането им по този начин още веднъж доказва, че Червената армия е окупатор. Този акт на окупатора цели тотална подмяна и фалшифициране на най-новата българска история и представянето й в удобен за Москва начин, което съчетано с десетилетната руска пропаганда към този момент е печален факт.По волята на Й. Сталин въпреки хилядите жертви и безспорния военен принос на Българската армия през 1944-1945 г. за разгрома на Германия България не е призната за ”съвоюваща”, а остава победена държава с всички произтичащи от това отрицателни последици.

Червената армия става въоръжена опора в окупирана България на новата комунистическа власт, която започва масови репресии над българския народ. Терорът е добре организиран и направляван от Москва. От там Г. Димитров изпълнява указанията на Й. Сталин, като препредава заповедите му на руски език от името на ЗБ на ЦК на БРП (комунисти).

Той нарежда буквално: “да бъде очистена българската земя от немските разбойници и техните подли помагачи” и “да бъде изкоренен великобългарският шовинизъм. “(3)

В секретна Инструкция от 45 точки КАА /08.113 Москва, 2.VI.1947г. НК/ 00347 за управлението на окупираните източноевропейски държави на Съветската армия се вменяват задължения като разписаните в точки 3, 4, 6, 40. Акцент в тях е словосъчетанието “да се ликвидират“, (разбирай “да се избият”). Цитат от т. 40 на тази секретна Инструкция: “Да се арестуват всички политически противници. Специално да се преследват противниците, които имат авторитет сред населението.Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления.”(4)

Убийствата без съд и присъда след 9.09.1944 г. са част от планираното поробване на България. Изтреблението на българския национален елит цели да улесни това поробване от СССР. България фактически изживява третата си и най – голяма национална катастрофа, последиците от която се чувстват и до днес.

С активното съдействие на новата отечественофронтовска власт след преврата на 9.09.1944 г. съветските войски се разпореждат тотално в България. Червеноармейците действат брутално и безнаказано, като извършват грабежи, изнасилвания и убийства.

Тези действия като засяга всички българи, дори някои комунисти.

На 22.09.1944 г. българският комунистически вожд Георги Димитров моли в писмо на руски език диктатора Й. Сталин Червената армия, която вече в течение вече на две седмици е окупирала България да спре грабежите, насилията и мародерствата си на българска територия. Точка 5 от писмото гласи следното: “Известни са редица случаи на насилие по отношение на местното население на завзетите територии от някои военнослужащи от тиловите части на Червената армия. Така например:
а) произволно се отнемат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти без знанието на местната власт и без да се оформи по съответен начин изземването на животните и хранителните продукти;
б) произволно се изземват държавните и гражданските частни превозни средства и смазочни масла. Това води до срив на есенната сеитба;
в) някои военнослужащи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже. В с. Див Дядово, Шуменски район, е убит заедно с други и стар член на Комунистическата партия.

Писмото на Г. Димитров до Й.Сталин разобличава изцяло мита за Червената армия като “освободител” на България.То доказва, че управляващите комунисти са се отказали доброволно от държавния ни суверенитет в полза на чужда окупационна армия и държава и са им дали възможност да се разпореждат безнаказано със съдбините на българския народ.

Срещу верноподаническата молба Г. Димитров обещава пред съветското ръководство българското правителство да задоволи всички нужди на съветската армия, което и става.(5)

Наскоро публикувани архивни документи дават представа за тежките загуби, нанесени на България от окупационната Червена армия във финансово-стопански план. По най-нови данни над133 милиарда лева, или около 300 милиона тогавашни долара, е струвала окупацията на България от съветската армия през 1944 г. До тази огромна сума достигат съвременни изследователи след проучване на архивите на БНБ.Различните прояви на престъпни действия на съветски войници продължават до края на престоя им в България – декември 1947 г. За това свидетелстват възраженията на

Г. Димитров през 1946 и 1947 г.

Генерал С. Бирюзов дори нарежда да се извършат публични разстрели на съветски войници, уличени в мародерство. През април 1947 г.

той уведомява властите в София, че за престъпления срещу български граждани през 1946 г. “строго са наказани” 17 съветски военнослужещи, сред които и офицери с различни срокове лишаване от свобода – от 1 до 3 години. Престъпленията им са свързани с кражби на имущество или опити за изнасилвания.

Малкият брой осъдени съветски войници не бива да ни заблуждава за големия мащаб на съветските изстъпления на българска територия. Той е свързан с факта, че хората са се страхували да търсят правосъдие в онези мрачни години на повсеместен “червен терор”.

Създалата се в България обстановка след 9.09.1944 г. и окупацията й от съветските войски предвещават неблагоприятни перспективи пред таврийските българи. Първата жертва на новата политическа конюнктура е техният водач Мишо Хаджийски. Превратът на 9.09.1944 г. го заварва в Белоградчик. Тук той се е установил от пролетта на същата година. М. Хаджийски е част от групата интелектуалци, евакуирали се от София след големите англо-американски бомбардировки. Сключва брак със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева. Дните на радост и надежда са помрачени от преврата на 9.09.1944 г.

В Белоградчик на 9.09.1944 г. влизат комунистическите терористи – т. нар. партизани.

Кумът на М. Хаджийски Иван Обрешков е свидетел на събитието и описва появата на тази сбирщина: ” На 9 септември към 9 часа по шосето откъм Орешец се зададе колона от 15-20 въоръжени партизани. Те се стараеха да изглеждат като войскова част. Ятаци, помагачи, отклонили се от запаса, изключени ученици ги следваха, без оръжие и в нестройна крачка. Колоната спря на площада. Гражданите останаха в домовете си. Прозорците на къщите бяха затворени. Никой не ги посрещна. Никакви цветя не бяха поднесени на “народните освободители.” (6)

Датата 9.09.1944 г. пречупва личната съдба на М. Хаджийски. В живота му настъпва трагичен обрат. М. Хаджийски е силно обезпокоен от развоя на събитията. По радиото на 9.09.1944 г. чува вестта за преврата в София и създаване на новото правителство на Отечествения фронт начело с националния предател и професионален превратаджия Кимон Георгиев.

Имената на министрите не му говорят нищо, но при регентите е друго. Познава един от

тях – комуниста Тодор Павлов. Някога в Киев той се е срещал с него, когато същият е преподавал марксистка философия. Когато по радиото е съобщено, че Т. Павлов става

един от регентите на малолетния български цар Симеон II, М. Хаджийски му изпраща поздравителна телеграма. Прави го искрено с добри намерения, с наивната вяра, че комунистът философ не ще допусне ексцесии и изстъпления.

На 26.09.1944 г. в София пристига съветският писател Константин Симонов, приятел и връстник на М. Хаджийски, на когото е възложено да привлече българските писатели да пишат славословия за СССР. М. Хаджийски се надява, че е забравен от съветските тайни служби, но това са измамни илюзии.

К. Симонов е предан на съветската власт казионен писател и посещението му в окупирана България въобще не е случайно. Предстои прочистване на българската интелигенция, а ролята на казионните съветски писатели, които да дадат тон на насоката за разправата с неудобните “фашисти” с перо е голяма.

Според кума на “таврийския Йовков” Иван Обрешков М. Хаджийски става жертва на клопка на съветските специални служби с личната намеса на генерал С. Бирюзов. (7)

М. Хаджийски отива на срещата на 26.09.1944 г. в София без никакви притеснения. Той е нетърпелив да разговаря с връстника и колегата си К. Симонов. Изненадващо, когато влиза във Военния клуб, М. Хаджийски е арестуван от съветските органи, които го предават на българските “народни милиционери.”

В ареста М. Хаджийски престоява 52 дни от 26.09 до 16.11.1944г. Този период е документиран точно в служебната бележка, издадена от Дирекция на народната милиция, запазена и до днес.

В дирекция на милицията е подложен на разпити и жестоки изтезания. Целта на комунистите изглежда е била да изтръгнат от него необходимите показания за случилото се във връзка с преселението на таврийските българи или пък да го обработят идеологически и превърнат в послушен пропагандатор на СССР и на новата комунистическа власт, кичеща се като “народна.”

М. Хаджийски е всепризнат водач на българската таврийска общност, с безспорни заслуги за преселението на една част от нея в годините на Втората световна война в прародината.

Болшевишките управници на СССР имат изпитана стратегия спрямо такива ярки национални личности. Съветската практика към такива лидери от национален мащаб е неутрализирането им до степен на поставяне в условия или зависимости да работят за Москва, а ако това не стане следва физическо ликвидиране.

Изглежда арестът на М. Хаджийски цели изпълнение на първата част на старгегията. Лидерът на “изменниците” на съветската родина трябва да бъде превъзпитан и евентуално спечелен да обслужва целите на окупатора. М. Хаджийски има много големи “вини” пред съветския окупатор. И тук не става дума само за организирането от него преселение, в което той активно участва. Проблем е и това, което М. Хаджийски създава като творчество. Непростимо за съветските болшевики е изнесеното от него в книгата му “Българи в Таврия”. Там М. Хаджийски открито описва престъпленията на болшевиките спрямо българите в Таврия и Украйна, две от които са най-големи – разкулачването по време на насилствената колективизация през 1929-1930 г. и изкуствено предизвикания от Москва масов глад (голодомор), довел до милиони жертви през 1933 г.

М. Хаджийски прави забележителни прозрения за вековната антибългарска насоченост на руската политика, общовалидни и до днес. Така в “Българи в Таврия” той изрично отбелязва: “Руските правителства, независимо какви бяха, винаги имаха един стремеж – да ни порусят.” (8)

С други думи М. Хаджийски достига до заключението, че асимилацията на българите и тяхното унищожение е била неизменна цел на всички руски власти. Извод, който между впрочем правят и великите наши възрожденски водачи Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Захарий Стоянов. Затова М. Хаджийски трябва да заплати с живота си за своята откровеност като водач на таврийските българи и изследовател на тяхната история и съдба.

Важно е да се посочи отношението на колегите му към него по време на престоя в следствения арест. Писатели комунисти като Крум Кюлявков, Людмил Стоянов и регента Тодор Павлов, които познават творчеството му не се застъпват за него. Т. Павлов му благодари за поздравителната телеграма, но добавя важни думи в своя отговор, които показват защо М. Хаджийски е бил арестуван: “Трябва да проявиш пълна дисциплина и пълна откровеност.” (9)

Тогава М. Хаджийски разбира, че целта на милиционерите е била да го превъзпитат идейно и национално, да го принудят да се отрече от българското си достойнство и съзнание и да предаде българите, избягали от големия коцентрационен лагер, наречен Съветски съюз.

На 16.11.1944 г. М. Хаджийски е освободен временно. Дават му отстрочка да осмисли поведението си, т.е. да се “поправи.” Той се връща в Белоградчик при съпругата си.

Не смее обаче да говори за престоя си в подземията на “народната милиция”. Само пред майката на кума му Иван Обрешков описва жестоките мъчения, които е изтърпял.

По това време милиционерите продължават да го следят стриктно. Те чакат повторна заповед, за да го арестуват. М. Хаджийски живее всеки ден в тревога и страх.

Сутринта на 7.12.1944 г. трима милиционери, въоръжени с шмайзери, чукат на вратата

на квартирата, в която е младото семейство. На въпроса на Савка “Кого търсите?”, милиционерите отговарят: “Да дойде Мишо Хаджийски за справка.” Минават минути в очакване повиканият да се яви. Съпругата Савка, разтреперена и безсилна започва да подбира най-топлите дрехи. М. Хаджийски вече е решил съдбата си. Сломен от изтезанията и знаейки какво го очаква, се самоубива с пистолет. По своя воля прекратява живота си, за да не изпитват сатанинско удоволствие слугите на болшевиките, когато го измъчват. Така талантливия българин и поет от Таврия става жертва на терористичния комунизъм.

Мишо Хаджийски – българският патриот от Таврия,

когото комунистите арестуваха, изтезаваха, сломиха и убиха

Първите срещи на таврийските българи със съветските войски в септември 1944 г. въобще не са ги очаровали.

В спомените си инзовецът Г. Журков, чието семейство е било настанено в изцяло турското село Вокил, Дуловска околия в Лудогорието отбелязва като зловещо предзнаменование думите на съветския офицер, командващ отседналата в селото военна част: “Вечерта в деня на идването й, този военачалник се оказва в двор, съседен на двора, в който беше настанен чичо ми. Чичо със щайга кехлибарено грозде се явил пред този военачалник. Той с радост приел гроздето и бил много изненадан от добрия чист руски език на чичо. В разговора с него чичо му разказал за своята одисея, довела го в България. Военачалникът с особен строг глас му заявил: “Вы изкалечили не толкько собственную жизнь, но и жизнь ваших детей!”

След тези думи той поблагодарил на чичо за гроздето и заключил: “В этом вы совсем скоро убедитесь лично!” (10)

В тези две изречения има заплаха и те са ясен знак какво чака таврийските българи преселници.Явно окупационната Червената армия е стъпила на българска територия с предварителен план за тяхното депортиране.Настъпват дни на тревожно очакване за нещо неизбежно и жестоко, което се подготвя.

В първите дни след 9.09.1944 г. новата “народна власт”, особено по места в Североизточна България не гледа с добро око на таврийските българи. За тях става ясно, че ситуацията е коренно променена в сравнение с отношението на българската държава от преди преврата. Липсват предишните грижи на българската държава.

Сред таврийските българи долита и смразяващата новина за самоубийството на техния водач М. Хаджийски, благодарение на чиито решаващи усилия те достигат прародината. Скоро “народната власт” започва да събира сведения за преселниците. Веднага след 9.09.1944 г. постъпват сведения към околийските и областните центрове за настанилите се по добруджанските селища таврийски българи преселници.

Първите два документа, в които се засяга съдбата на таврийските българи са от октомври 1944 г.

На 4.10.1944 г., т.е. още преди сключването на примирието в Москва външният министър

в правителството на ОФ професор Петко Стайнов (1890-1972) изпраща докладна записка до Минитерския съвет, в която подсеща колегите си министри, че съветските власти рано или късно ще поставят въпроса за тези наши сънародници, посочени общо като “381 семейства”. Затова проф. П. Стайнов предлага правителството да направи постъпки пред върховното съветско командване. “Ясно е, че като българи ние би трябвало да се застъпим за тия наши сънародници, които са дошли доброволно в България” – заявява своята позиция. (11)

Професор Петко Стайнов

Вторият документ от този период е на тутраканския околийски управител Стоил Машев. На 15.10.1944 г. той изпраща телеграма до МнВР в София. Тя е реакция на първия опит от съветска страна за организиране на депортацията на таврийските българи и същвременно израз на безсилието на българските административни власти да се противопоставят на това престъпление. В телеграмата се предлага изселването им да не се осъществява посред зима, а да стане “напролет и то съгласно желанието на таврийците.” (12)

В тези дни таврийските българи дават първите си жертви. Те са резултат от безогледния терор над местното българско население.Така например настанилият се в добричкото село Стожер Иван Константинов Кьосев е убит от преминаващите през селото съветски войници на 25.10.1944 г. (13)

На 28.10.1944 г. в Москва българската делегация подписва примирието със съюзниците от Антихитлеристката коалиция. Самото примирие не предвижда пълна и безусловна капитулация на България, но фактически с военното присъствие на съветските войски я поставя в режим на окупация. Примирието съдържа доста тежки клаузи, неизбежна последица за една победена без бой от съветската агентура и Червената армия държава.

След подписването на примирието от 28.10.1944 г. в страната се установява Съюзна контролна комсиия (СКК).

Тя се събира в пълен състав и пристъпва към своята дейност на 29.11.1944 г.

Неин председател е маршал Ф. Толбухин – командващ окупационните войски от 3-ти Украински фронт. Заместник – председател е генерал – полковник Сергей Бирюзов,

а политически съветник – пълномощният министър на СССР в София Александър Лавришчев. Поради заетостта на маршал Ф. Толбухин и почти постоянното му отсъствие от България председателството се осъществява фактически от заместника му – генерал – полковник С. Бирюзов.

Генерал – полковник Сергей Бирюзов – фактическият управител на

България по време на съветската окупация (1944-1947)

Официалните отношения на СКК с българското правителство се поддържат само чрез ръководството й. Останалите членове на СКК нямат право да се обръщат директно към правителството по каквито и да е въпроси. Това важи и за ръководителите на военните мисии на Великобритания и САЩ в България – генерал-майор У. Оксли и генерал-майор

Д. Крейн.Така СКК се ръководи от представителите на СССР, а английските и американските й членове са с ограничени и почти формални функции.

Българското правителство оказва пълно съдействие на СКК. То се стреми да спазва стриктно всички клаузи на сключеното примирие. За тази цел е създадено и специално Комисарство за изпълнение на съглашението за примирие с ръководител министъра на външните работи проф. П. Стайнов.

Въз основа на примирието в областните центрове и по-големите градове на България се разполагат съветски военни комендатури и гарнизони, което още веднъж доказва, че

Й. Сталин третира страната ни като окупирана държава.

През ноември 1944г. в София пристига Александър Лавришчев. Той е бивш пълномощен министър на СССР в Царство България от 1940 г. до септември 1944 г. Сега заема друга длъжност – политически представител на СССР в СКК. В това си качество той издава заповед да започне изготвянето на списъци на намиращите в различните околии на страната таврийски българи.

Отново под настиска на съветските представители се преминава към следващия етап на репресията спрямо таврийските българи. Важна дата, маркираща новата антибългарска политика на правителството на ОФ към таврийските българи е 22.11.1944 г. Тогава вследствие на инструкциите на Ал. Лавришчев се появява следната телефонограма:

ТЕЛЕФОНОГРАМА

№ 1653

Гр. Варна, 22. XI.1944 година

До господа Околийските управители на

Добрич, Тервел, Г. Тошево, Балчик и Шумен

По искане на Съюзническата контролна комисия, представете веднага пълен списък на всички намиращи се засега в околията таврийски българи, дошли от Съв. Съюз през време на войната, с: име, презиме, фамилия, въз