От години не бях чела криминале, признавам. И все пак Човекът, който не беше убиец – Първа среща със Себастиан Бергман на Юрт & Русенфелт ме очарова.

Много заплетена. С доста пластове. Северна. Интригуваща. Човешка.

Себастиан Бергман е психолог, въвлечен по силата на случайността в разплитането на убийство в малкото градче Вестерос. Екстравагантен особняк, вълк-единак, той все пак успява (разбира се) да разплете плучая с човека, който не е убиец.

Макар и средна по обям книгата се чете бързо и с лекота. Действието те повежда и не те оставя преди да го завършиш.

Очаквам и следващите в поредицата Северно сияние на издателство Ера.

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ След кървавите терористични атаки миналата седмица в Париж, Европа е в шок. Макар да демонстрира пълна солидарност с Франция, ЕС все още излъчва неясни, дори противоречиви сигнали относно възможността да преосмисли цялостната си политика както спрямо войната с тероризма, така и спрямо кризата с бежанците, която е част от проблема. Темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, наблюдатели казват, че ако след атаката срещу „Шарли Ебдо” във Франция доминираше чувството на солидарност, след новите атентати – в Париж цари страх. Така ли е и ако да – защо има такава разлика в реакциите?

– Аз бих приел това по-скоро като метафора, Фили. Да, може би шокът у французите сега е по-силен и дозата страх е малко по-голяма, но измерването на страха е трудна работа. Този образ всъщност се базира на нещо, което специалистите по тероризъм веднага след нападенията отчетоха. Конкретно имам предвид британски специалисти, които казаха за ВВС, че това са атаки от нов вид, че се вижда промяна в цялостната досегашна концепция на терористичните удари на Ислямска държава.

– В какво се изразява тази промяна?

– Говори се за нова тактика на Ислямска държава, която прилича на тактиката на Ал Кайда от началото на века. Тоест, за разлика от единичните, ограничени удари на самотни джихадисти тук и там, както досега, ИДИЛ преминава към групови, добре подготвени атентати, които водят до колкото може повече жертви. Желанието на терористите е да се постигне по-широк обществен отзвук и съответно – да се предизвика по-голям страх. Идеята, както се смята, е следната: Този страх води до политически промени, при които гражданите сами настояват свободите им да бъдат ограничени за сметка на сигурността. Това пък води до централизация – а после е по-лесно да се направи пробив в един център на власт, който да доведе до разпад. Не от вчера се знае, Фили, че постигането на подобен ефект, който руши самата структура на свободния свят, е една от главните цели на терористите.

– В същото време, Пламен, френските институции демонстрират обратното на страх, те са решени да се справят с Ислямска държава. Това означава ли, че може в близко време да има френска или съюзническа сухопътна операция в Сирия и Ирак?

– Това е въпрос, чиито отговор мнозина очакват с нетърпение. Вероятно до дни ще стане по-ясно накъде вървят нещата, но в момента ситуацията е следната. Първо, президентът Франсоа Оланд заяви: Терористите започнаха открита война срещу Франция, затова Франция ще унищожи терористите. Веднага след това се активизира френската авиация в Близкия Изток. В рамките на съюзническите въздушни удари в Сирия, тя започна да удря цели, свързани с ИД, най-вече в нейната столица Рака. Франция започна и разговори за създаване на широка коалиция срещу ИД, като се обръща за участие включително към Русия. Междувременно, американският президент Барак Обама заяви пълна подкрепа за Франция, но подчерта, че това не означава сухопътна операция в Сирия. Гласове в полза на такава операция има много в самите САЩ, но Обама явно продължава с типичния си външно-политически стил, който се състои главно от неумели и неефективни ходове. В турския курорт Анталия в неделя пък се проведе среща на Г-20. Ръководителите на 20-те водещи държави в света обещаха да засилят сътрудничеството си в битката с тероризма, включително да ограничат финансирането на ИД. Дали и в каква степен това ще се реализира, ще видим. В същото време обаче ЕС демонстрира готовност за конкретни действия в подкрепа на Франция. Онзи ден външните министри на страните-членки единодушно решиха да задействат член 42, параграф 7 от Договора на съюза. „Ако държава от Съюза е жертва на въоръжена агресия, извършена на нейна територия, другите страни членки имат задължението да й помогнат и сътрудничат с всички средства, с които разполагат” – гласи той. Този член се задейства за първи път изобщо от създаването на Евросъюза и означава, че каквото и да поиска Франция като подкрепа, тя би трябвало да го получи – включително помощ за сухопътна операция в Сирия. Какво в действителност ще поиска Париж обаче, засега не е ясно.

– Пламен, силната подкрепа за Франция обаче не значи, че и по другите важни теми в Европа цари единодушие. Най-ярък в това отношение е примерът с разногласията по кризата с бежанците, която според мнозина, е свързана с темата за тероризма.

– Както каза българският външен министър Даниел Митов след срещата в Брюксел, все повече държави от ЕС са склонни да откажат приема на бежанци, въпреки че има договорени квоти, да настояват за адекватни общи мерки за справяне с мигрантската криза и дори да подкрепят идеята за временно затваряне или поне силно затягане на входящия контрол по общата европейска граница. В тази посока основната спирачка е Германия, по-точно – канцлерът Ангела Меркел, която, за да не признае публично досегашния си провал с мигрантите, трупа нови грешки. Колко неадекватна изобщо е нейната реакция напоследък – достатъчен е само един факт. В изявлението си след кървавите събития във френската столица, тя каза дословно: „Атентатите в Париж изглежда са дело на терористи”. Добрутро, Минке, Одрин падна – както казваме пък ние, в България, на подобна реакция. Другият лайтмотив на Меркел през последните дни е призив към европейците да не смесват „атентатите в Париж и многобройните невинни бежанци”. Само че май е твърде късно за това, защото не европейците ги смесват, а нещата се смесиха сами.

– Пламен, всъщност каква е наистина връзката терористи – бежанци?

– Най-пряката връзка е фактът, Фили, че най-малко един, а по-вероятно – двама от преките участници в последните парижки атентати, са влезли в Европа през последните месеци с бежанския поток. Те са минали по пътя Гърция-Македония-Сърбия, оттам нататък вероятно през Германия във Франция. Поне такива са данните до момента. Те не са на сто процента категорични – но дори в крайна сметка да се окаже, че всички парижки терористи са родени и отрасли в Европа, това не променя съществено нещата. Просто ако няма хора от бежанците в този атентат, ще има е в утрешния – само въпрос на време е да се види подобен пряк ефект от кризата. А само малко повече време пък ще бъде необходимо, за да се проявят редица други негативни ефекти, които се очакват. Те са свързани с факта, че в момента в Европа твърде масово се преселват хора, които имат не просто различна религия, а абсолютно различен светоглед, различна представа за базисни неща като свобода, човешки права, собственост, морал, закон, различен маниер на поведение, различно отношение към „другия”. Освен всичко това, все по-силни стават опасенията, че видимите противоречия, които вече разделят Европа точно по темата за мигрантите, могат да се окажат тежък удар върху съществуването на самия Европейски съюз.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Книгата на Патрик Нес „Часът на чудовището“ е едно мрачно бижу. Романът се разказва за малко момче, чийто свят се е сринал от мощното земетресение на тъгата, а то не е готовo да види как земята се разтваря под краката му. Затова на помощ му е дошло древно чудовище, което му разказва приказки. Чудновати истории,...

Някои ще оспорят моят изпреварващ извод в началото на този текст, но за мен България се появи необратимо ( надявам се) на демократичната карта на света чрез признанието на водещата световна сила. Това се случи, когато на 21 ноември 1999 г. в София пристигна за първи път на посещение американски президент.

Бил Клинтън не просто се „появи”. Той беше искрено приветстван от хиляди българи.

Бях говорител на Комитета по посрещането на американския държавен глава и без да си присвоявам правото да говоря от името на българите мога все пак да свидетелствам, че енергията на българите през 1999-та спрямо това събитие беше категорично позитивна.

Е, историкът Андрей Пантев не пропусна в интервю за БНР да иронизира от русофилски позиции, че Клинтън не бива да си въобразява, че може да се мери с руското влияние. Било достатъчно да се огледа, минавайки по „Цар Освободител” покрай Руската църква до едноименния паметник и храм-паметника „Александър Невски”. Но „вековна злоба на роба”, робуваща на руските „свършени факти”, наложени в България, звучеше маргинално и на ръба на отчаянието от ясната тенденция в ориентацията на българските национални интереси към Запада.Това е обективен факт.

А ето и субективния ми спомен, който за мен завинаги ще се остане най-важната част от следващия ден, 22 ноември. Вместо хор и военен оркестър, както беше предвидено, химните на САЩ и България изпя на площада в София Росица Павлова, която днес се подписва с „Инджева” като майка на две от децата ми. Случи се така…

Няколко дни преди да пристигне Бил Клинтън бяхме заедно с Роси в един софийски клуб, където обсъждахме програмата на концерта на площада. Ще пропусна подробностите около споровете коя да е финалната песен, която искахме да предложим на хилядите българи да запеят след концерта. Надделя обаче моето предложението това да е „Хубава си моя горо” . В това ще има допълнителна символика, защото я пяхме на единствената протестна демонстрация в края на управлението на Живков на същото място в столицата на 3 ноември 1989 г., казах аз и добавих, че преди всичко самата песен е много, много красива.

Красотата на една песен не може да бъде разказана и естествено възникна идеята още на момента някой да я изтананика. Погледите се насочиха към приносителя на идеята, но аз вметнах, че до мен седи млада оперна певица, без да си давам сметка за последиците.

Роси „маркира” , както се изразяват музикантите, но това беше достатъчно за светкавичната реакция на американците и за промяна в сценария. Предложиха й да изпее акапелно двата химна. Дадоха й два дни за подготовка и я поканиха на „прослушване” пред членове на екипа, подготвящ посещението.

Соловата й „генерална репетиция” се състоя посред нощ в х-л „Шератон”, превърнат в щаб на американската делегация, която ни очакваше в един апартамент. Беше като на кино да видиш американците на крака, развълнувани и с ръка на сърцето да слушат изпълнението, което пожъна пълен успех.

Останалото е факт, видян в целия свят чрез преките излъчвания от водещите телевизионни канали пред тяхната многомилионна аудитория.

22 ноември 1999 г., Росица Павлова изпълнява химните на България и САЩ пред президентите на двете страни.

Share on Facebook

Почитателите на Иън Макюън със сигурност биха нарекли „Черните кучета“ типичен за британския автор роман. Като един от тях категорично подкрепям подобно твърдение. И имам доводи, с които да обоснова мнението си. Да го приемем като „Кратък курс по опознаване на един голям съвременен писател в шест точки„. Първа точка – войната. Тема, която по различен...