На лекцията на WordCamp Sofia, която изнесохме с Вальо, за историята на блога и това, което ме кара да продължавам да го поддържам, споменах, колко важни и вдъхновяващи могат да бъдат срещите ми с читателите. Обикновено те се свързват с мен, просто за да поговорим или да ми подарят нещо в знак на благодарност, а най-често и двете, което пък неведнъж е провокирало вдъхновение за създаване на десерт. Точно такава е историята на този пай с дюли. С охота приех поканата за среща, която ми отправи Ваня и бях почти готова с идеята за следващата публикация, когато ми подари една дузина дюли, които е отгледала в собствения си двор.

Когато разполагаш с много дюли и ти омръзне да ги ядеш печени с мед и ядки, най-логичното разрешение за оползотворяването им преди да са започнали да гният е да ги приготвиш на сладко или компот. Това е решение за по-дългото им съхранение и все пак ако имаш желанието да им се насладиш точно сега, точно в техния сезон, то може да отделиш една-две дюли, които да добавиш в лесен сладкиш или да ги пошираш за нещо по-нежно и кремообразно като крем брюле с дюли.

Обаче ако наистина разполагаш с много от плодовете, освен да приготвиш сладко или желе от дюли, то тогава ти трябва и рецепта за сладкиш, в който се използват много от тях. Точно такава е рецептата за пай. От онзи – американския тип пай, който се приготвя в дълбок съд и събира голямо количество плънка, обвита от всички страни с тънък слой ронливо тесто.

Всички знаем, колко стипчиви могат да бъдат суровите дюли и въпреки че сготвянето им докато омекнат не изисква много време и би могло да се случи докато паят се пече, аз все пак реших да ги изпека предварително в сладко вино и подправки, преди да ги сложа между корите тесто.

И не е изненадващо, че се получи забележителна симфония между сладко и кисело, а после и хрупкаво, след като добавих в плънката изпечени лешници. Подправките са обичайните за сезона, без които не можем аз не бих могла да си представя ароматите на късната есен и зимата – канела, ванилия, звездовиден анасон, портокал.

Изненадващата част от подаръка на Ваня са едни други плодове, които аз не можах да позная, просто защото никога не съм имала досег до тях. Това са японски дюли, които както разбрах са по-неблагосклонни дори от киселици, но това че не са особено подходящи за директно ядене, не ги прави непотребни за други неща. След като опитах малко от една не ми се стори толкова стипчива, колкото кисела. Доста кисела! Всъщност тези дюли са от дървета, които се садят с декоративна цел заради красивите им цветове. От плодовете все пак би могло да се приготви желе, заради високото им съдържание на пектин. Тепърва ми предстои да се запозная по-подробно с този интересен плод и приложенията му в кулинарията, но все пак ще бъде щастлива ако някой, който има опит с тях го сподели. Благодаря!

Докато дойде ред да се уточни приложението на японските дюли, аз ще ти разкажа малко повече за ронливото маслено тесто. След като започнах да водя кулинарни курсове, от срещата с различни хора с различен опит, оставам с впечатление, че много от тях се страхуват от него. Нямам ясни спомени как съм се чувствала аз, какво съм си мислела и какво съм правила на едни от първите ми опити с ронливо маслено тесто, но мога да предположа, че много съм внимавала и все съм се питала дали така трябва да се направи, както го правя аз. Съвсем нормални реакции, когато не е наличен опит и не се познава същността. Всъщност, няма нищо страшно в приготвянето на ронливо маслено тесто. Важно е маслото да е студено, водата да е ледена и да се работи бързо, за да не се затоплят съставките и най-вече маслото от топлината на ръцете. Маслото може да се нареже предварително на кубчета и да се остави в хладилника докато дойде ред да се използва. Ледената вода се постига, когато в кана със студена вода се поставят кубчета лед и след като престоят известно време се измерва необходимата вода за рецептата.

Кубчетата масло трябва да се претрият с ръце или най-добре с ръчен сладкарски блендер (за да не се затопля маслото от топлината на ръцете) докато се образуват трохи. В тази смес се добавя по малко от ледената вода, чието количество винаги може да варира. Точно затова се добавя по малко с едната ръка, а с другата съставките се разбъркват докато започнат да се слепват. Когато се постигне ронлива смес, която като се притисне с длан се слепва, добавянето на водата приключва и с дланите на двете ръце се оформя топката тесто. То изглежда грубо и в него се виждат парченца масло. Това е тестото, което трябва да се постигне.

Следва задължително охлаждане, при което тестото ще се отпусне, а маслото в него ще стегне. По време на печенето, парченцата масло ще започнат да се топят, ще попаднат между слоеве грубо тесто, от което ще се получи шуплеста текстура. Ако все още те е страх, водя кулинарен курс за ронливите теста, така че може да дойдеш и да практикуваш, и да научиш повече за различните типове ронливо маслено тесто.

Връщам се сега на пая и ароматите на късната есен, с които искам да се затрупам от глава до пети, пък дори и с риск на мириша от разстояние на гльог или на коледен сладкиш. Макар Коледа да е все още далече (или поне на мен така ми се струва), търсенето на коледни рецепти ескалира през последните няколко седмици, затова вече съвсем официално Вальо сложи на видимо място коледния банер, който води към всички празнични предложения за този сезон от всички години водене на блога.

Но както вече споменах, на мен все още не ми е достатъчно коледно, по-скоро съм в етап на късна есен, в която все още шумолят листа, затова и декорацията на пая е ориентирана точно към това.

Тя не е задължителна, но пък на кого не би се отразила апетитно и с настроение? И все пак, не повече от ароматната плънка с дюли и сушени сини сливи, която кълна се, не искаш да пропуснеш за нищо на света.

Пай с дюли

Рецептата за маслено ронливо тесто е от книгата на Michel Roux Pastry: Savoury and Sweet.

За 10-12 порции.

За тестото:

• 370 г брашно
• 1/2 чаена лъжица сол
• 40 г фина кристална захар
• 230 г студено масло, нарязано на кубчета
• около 110 мл ледена вода
• 1 яйце, леко разбито за намазване

За плънката:

• 1,600 кг дюли, обелени, почистени от семената и нарязани на кубчета
• 160 г обезкостени сушени сини сливи, нарязани на 2-3 парчета
• 300 г светла демерара
• 1 ванилова шушулка
• 1 пръчка канела
• 2 звездовидни анасона
• 4 ленти портокалова кора (изрязани с белачка с картофи)
• сок от 1 портокал
• 400 мл сладко вино
• 150 г печени лешници, нарязани на едро
• 3 супени лъжици тъмна демерара
• 1 супена лъжица царевично нишесте

За тестото брашното се смесва със солта и захарта в широка купа. Добавят се кубчетата масло и се претриват с пръсти или сладкарски ръчен блендер в брашнената смес докато се образуват трохи. Към тях по малко се добавя ледена вода и с бързи движения се оформя тесто, което се събира на топка. Тестото не се меси, трябва да изглежда грубо и в него да се виждат парченца масло. Тестото се разделя на две равни части. Всяка част се оформя на диск и се увива в стреч фолио. Охлажда се в хладилник минимум 1 час. Тестото може да се приготви до 2-3 дни предварително и да се съхрани в хладилник. В този случай преди да се използва, може да има нужда да се извади на стайна температура 30-40 минути преди да се разточи, за да се отпусне. При всички положения с тестото трябва да се работи докато е студено, затова трябва да се внимава и да се наблюдава.

За плънката в голяма дълбока тава се смесват дюлите, сушените сини сливи и светлата захар. Ваниловата шушулка се разполовява по дължина с остър нож и семенцата се остъргват. Добавят се към дюлите заедно с остърганата шушулка, канелата, анасонът и портокаловата кора. Всичко се залива с портокаловия сок и виното и се разбърква хубаво. Тавата се слага на средно ниво в предварително нагрята фурна на 200ºC. Дюлите се пекат около 1 час или докато омекнат хубаво и течността, в която са се редуцира почти наполовина. Изваждат се от фурната и се охлаждат напълно в течността.

Докато дюлите се охлаждат лешниците се поставят в тава на един ред и се запичат на 180ºC за 12-15 минути. Докато са топли се поставят в кухненска кърпа и се претриват в нея, за да се отстранят люспите. Оставят се настрана да изстинат напълно и се нарязват на едро с нож.

Охладените дюли се прецеждат от течността и подправките (пръчката канела, шушулката ванилия, звездовидният анасон и портокаловата кора) се отстраняват. Към отцедените дюли се добавят лешниците, тъмната демерара и царевичното нишесте. Объркват се хубаво.

За пая ще бъде необходима дълбока форма с диаметър 22-24 см и обем 1,200л. Единият диск тесто се изважда от хладилника и се разточва върху леко набрашнена повърхност на дебелина 3 мм. Разточеното тесто се поставя във формата и се притиска плътно по дъното и стените ѝ. Стърчащите извън формата краища на тестото се изрязват и без да се месят се запазват настрана, най-добре в хладилник, увити в стреч фолио. Купата с тестото се слага в хладилника докато се разточи и другия диск тесто за покриване.

Другият диск тесто се разточва по същия начин с дебелина 3 мм. Купата се изважда от хладилника и в нея се изсипва всичката плънка. Притиска се леко и повърхността ѝ се оформя като купол. Разточеното тесто за покриване се поставя върху плънката и се притиска леко за да няма въздушни пространства. Краищата на горното тесто се залепят за периферията на долното тесто с помощта на разбито яйце. След като двата края прилепнат хубаво, излишното тесто от горната кора се изрязва. Изрезките се запазват, без да се омесват и се прибират при останалите в хладилника. Бордът на пая се минава с вилица декоративно. Паят се прибира в хладилнкика докато се приготви декорацията от листа.

За декорацията от листа всички изрезки се поставят една върху друга и се оформят на топка без да се месят. Ако е необходимо се охлаждат в хладилник, за да може да се работи по-лесно и чисто докато се изрязват листата. Събраните изрезки се разточват на лист с дебелина 3 мм. От тях с формички се изрязват листа в различен размер. В случая използвам резци с бутало, които правят релеф. Предвиждат се най-малко 22 броя големи листа за периферията на пая и още десетина по-малки листа за центъра му. Когато всички листа са изрязани, паят се изважда от хладилника и цялата му повърхност се намазва с разбито яйце. Листата се залепят върху него като големите се подреждат по периферията с леко застъпване, а малките се аранжират в средата. В тестото в центъра на пая се правят няколко дупки, от които да излиза парата, която се образува по време на печенето.

Паят се слага на средно ниво в предварително нагрята фурна на 200ºC и се пече 45-55 минути или докато повърхността му стане златисто-кафява. Охлажда се на стайна температура. Сервира се с топка ванилов сладолед.

Още рецепти с дюли

• Крем брюле с поширани дюли в ликьорно вино от мускат
• Йоана на Земята – Постен сладкиш с ябълки и дюли
• За есенните ангели, приятните изненади, любовта и един божествен елексир с дюли
• Жeле от дюли

Други рецепти за пайове

• SOS – Холандски ябълков пай и ванилов сладолед
• Банофи пай, но без пай и рецепта за грахам крекери
• Милопита – гръцки ябълков пай
• Пай с праскови
• В очакване на лятната ваканция
• Лимонов пай
• Черешов пай
• Ягодови тарталети и Мини пайове с ябълки

Пай с дюли е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Кой? Кой? КОЙ? Кой ще им свети на световнита "светилА" на Конференцията за изменението на климата във френската столица Париж, която започва утре? Кой? Кой? КОЙ? Отговорът е много прост! ФРЕНСКИЯТ КЛОН на световн...

Ледът ( под краката на Путин) продължава да се пука на принципа “къде го чакаш, къде се пука”. Това се случи вече веднъж, когато спря евроинтеграцията на Украйна буквално в последния миг през ноември 2013 г. с предложение за подкуп към украинския президент в невиждани пред очите на човечеството размери. Така избухна кризата с протестите в Украйна, радикализирани след побоища и отвличания на демонстранти, довели до всичко останало и в крайна сметка до…циментиране на европейската солидарност с Украйна, която Путин се опита да взриви.

Проявявайки своя нрав Путин си въобрази, че с Турция може да се държи по същия начин, както с Грузия и Украйна. Каквито и да са споровете около секундите и метрите в руско-турските воюващи помежду си версии за свалянето на руския бомбардировач, ескалацията доведе днес до подобен резултат, противен на желанията и намеренията на Путин.

Заради съмнителната местна демокрация до преди седмица в Турция никак не миришеше на евроинтеграция. Днес за нея се заговори с езика на ускоряването. Ройтерс съобщи от Брюксел, че европейските лидери готвят такова ускоряване като отговор на ситуацията с бежанците ( и както се подразбира- в резултат на принудата да се вземе страна в противопоставянето с Русия). За целта предстои да бъде оповестена резолюция, с която се предлага отварянето на нова преговорна глава с Турция през декември. Нещо повече, задава се пробив в дългогодишните усилия на Турция да постигне безвизов режим за своите граждани в страните от ЕС при това не в неопределено бъдеще, а още от следващия октомври 2016 г. И още и още – като нови средства за Турция за овладяване на бежанската криза и за приобщаването на Турция км срещите на върха на съюза „поне веднъж годишно”.

Това, след обратния ефект от руската агресия в Украйна, е второ подобно поражение за Кремъл. В сравнение с него самото сваляне на руския бомбардировач от Турция е дребна закачка.

Ще бъде интересно сега да видя бързаците у нас, които жадно се ослушваха за всеки жест и дума на Запад, за да се включат веднага на руската страна в спора с Турция. Сред тях особено се открои Цветан Цветанов. С настроени на тази вълна пеленгатори доста се изхвърлиха нашите коментатори, на които им изби руското. На базата на няколко първи реплики от страна на някои западни лидери веднага избуя най-свидното на Петата колона у нас: от окопите се подадоха окопалите се във властта нейни дейци, внедрени във властта, която мимикрира като евроатлантическа по нагласа.

Изненадата е особено неприятна за местните русофили поради факта, че ударът срещу очакванията на Путин Турция да бъде захвърлена и изоставена на мечките дойде именно от ЕС, а не от проклетия Вашингтон, първосигнално подозиран, че може да направи нещо толкова лошо за руската политика.

Предстоят сега верноподаническите коментари на същите нашенци, които лягат и стават с поклони към Брюксел, но избързаха с издайническите си проруски подвиквания.

Share on Facebook

          Следите ли руско-турската пропагандна война?

Не чувам традиционните комплексарски гласове у нас, които да призовават да бъдем посредници на основание, че сме генетични познавачи на двете империи от първа ръка. Ето защо ще се опитам да кажа нещо по въпроса в условията на тази подозрителна мълчаливост на фона на обичайната патриотичната кресливост.

          През 2004 г. се съюзихме с Турция в рамките на НАТО.

С Русия междувременно не сме никакви съюзници по документи ( а ехото повтаря „менти, менти”, както гласеше един стар виц за Тодор Живков). Обаче проруските гласове и без документи се промъкват отвсякъде като мигрант през неохранявана граница.

Лее се скоротечен процес на преосмисляне на руската благосклонност към турските братушки. Направо трябва да съжаляваме, че така и не свалихме руски въздушен нарушител. Щяхме да получим поне повод да попитаме началството в държавата защо още не сме опаковали и преместили в музея МОЧА като отговор на руско ембарго върху български стоки и граждани. Кой знае, може би Путин щеше да посегне на българските букви- най-яркия внос на българско влияние в Русия за всички времена. Да ги преименува от кирилица на путаница и така най-сетне поне малко да пробуди заспалото българско чувство на самосъхранение пред коварството на съветизацията и русификацията.

В Русия са бързи като куршум и праволинейни като траекторията му в изпълнение на новата линия. За една нощ преосмислиха лигавенето с турските братушки. Присетиха се да признаят арменски геноцид. Настояват Света София да бъде върната на православните в Истанбул ( т.е. от османския вековен омлет да бъдат направени православни яйца). Путин забеляза ислямизацията на Турция.

Очаквайте да извади кюрдския камшик, с който да шибне Анкара по най-болното място. Вече е размахван по съветско време – веднъж през 1923 г. в съветски Азербайджан, където е създадена Кюрдска автономна провинция, т.н. Червен Кюрдистан. Сталин размисля и през1929 г. ликвидира този експеримент, за да го възкреси за кратко в Северен Иран след края на Втората световна под формата на Кюрдска република. Отмята се и от нея през 1946 г. Лабораторните опити на „бащата на народите” обаче с четвъртия по големина народ в региона са добра основа за днешния последовател на Сталин в Кремъл за ново разиграване на кюрдската карта.

Никой в Русия, доколкото мога да чуя тук, не смее да потърси сметка на господаря за заиграването му с Ердоган. Докато той го ухажваше, нищо турско не изглеждаше чуждо за местните патриоти. Щом се развали достлука обаче и Путин заклейми своя побратим по авторитаризъм, настана масово и чудодейно проглеждане по въпроса ( както и по отношение на българите, когато в Русия изведнъж си спомниха напоследък , че България е била в съюз с противниците на Русия в двете световни войни- защо това е било така и как Русия напада България през 1916 г., за да загуби позорно тази руско-българска война, това в Русия обаче „не помнят”).

Без да става дума за истинска война, историята наистина се повтаря като фарс защото напомня почти буквално за развалената дружба между Сталин и Хитлер. Почти две пълни години СССР и нацистка Германия другаруват по документи като съюзници в рамките на договор за дружба, който осигурява на Хитлер не само огромни потоци суровини и материали за войната му в Европа,в Африка и в Атлантика, но и военно-политическия му гръб на Изток. Германските другари по оръжие на Сталин тържествено приемат марша на побратимени военни части заедно с болшевишките командири на военни паради в СССР. Агитатори обясняват по колхози и фабрики, че германските националсоциалисти са класови другари на работниците и селяните в Съветския съюз. Цялата тази люлка на любовта рухва за една нощ на 22 юни 1941 г. с германското нахлуване в СССР.

          Макар и не толкова драматична и апокалиптична, картината днес се повтаря с преобръщането на отношението към Турция и турците в Русия- нещо, което е възможно да стане по такъв категоричен начин само в авторитарна държава, в която решенията се взимат от вожда и от неговите възходящи или низходящи настроения и указания зависи мълниеносната перестройка на любовта и омразата към един съсед.

          Един малък, но ярък като звездата на Кремъл пример:

„Ръководителят на хор “Турецкий” Михаил Турецкий обяви, че се замисля дали да не смени името на певчевската група. Дилемата се появила след изострянето на отношенията между Русия и Турция.

50-годишният музикант отива още по-далеч. Той споделя, че мисли даже дали да не смени и собствената си фамилия (която на български би звучала като Турски-б.р.)

“Да се вземе решение по такъв важен въпрос е сложно. Да се смени името на хора – не е проблем. А за фамилията – мога да вземе фамилията на жена си”, разсъждава творецът патриот пред “”Русской службе новостей”.( Клуб Z)

Чудя се, понеже в Русия изведнъж казват „марш” дори на турските си бизнес партньори, „откривайки”, че били влизали с туристически визи, дали следващата стъпка няма да бъде да забранят „Турския марш” от Моцарт. В крайна сметка в Иран, една от двете останали в околностите на империята приятелски държави на Русия ( заедно със Северна Корея) , има отдавнашна забрана на „Болеро” от Равел ( много било ритмично и някак еротично това музикално произведение). Защо Путин да не почерпи опит от аятоласите, с които така добре се погажда напоследък ( преди да реши, че и те нещо не го слушат)?

В скарването и зачеркването на вековни приятелски отношения Путин, който иначе завижда на Сталин за величието на неговата безпрекословна диктатура, днешният кремълски самодържец надминава съветския си учител. Успя през 2008 г. да излекува от 200 годишното русофилство малкият православен черноморски народ на Грузия, а от десетки милиони украинци изтръгна желанието за приятелство завинаги с един ловък ход в Крим през 2014 г.

Човек можеше да си помисли, че той би трябвало да се поучи от генерирането на подобни междунационални вражди, но както виждаме самодържецът няма насита. Желае да срине и противоестествената от историческа гледна точка платена любов с Турция. Прави го също толкова решително разрушително, както в споменатите по-горе случаи с Грузия и Украйна.

Единственият му неуспех засега е в България. Заклейми ни, насъска пропагандата си и отвърза лаещи политици, като Жириновски, Рогозин и шефа на парламентарната външна комисия Пушков да сипят обиди към България. Инструктира външния си министър да наругае незаслужено популисткия любимец на българския избирател. Изпрати и самолетите си да провокират българските граници. Но всеки път се натъква на организираната съпротива на нашенците, които му остават верни колкото и да се старае да ги предизвика да се откажат да му се подмазват – лично премиерът Борисов даде пример като отвърна на ругателствата на Лавров с поклон пред него като „най-добрия дипломат в света”.

Ето по тази причина не ставаме за посредници в руско-турската пропагандна война. Ние просто сме страна в нея. В момента, в който възникна спор между Москва и Анкара, стана ясно коя столица е привлекателен център за нашите управляващи „евроатлантици”.

Масираното инвестиране в пропаганда от страна на Русия в България се изплаща от кремълска гледна точка в моменти на изпитание. Така че, освен Иран и Северна Корея, Путин си е напазарувал през годините и подкрепата на още една държава. Видно беше и досега от търпимостта към съветските окупационни монументи, тачени като светиня в една държава, която за разлика от всички останали , където е воювала Червената армия, не е убила съветски войник и не е дала повод за тази окупация от страна на СССР, с който българското царство е поддържало дипломатически отношения през цялата война.

Чрез поведението на Борисов и компания ( например на дясната му ръка Цветанов) това подчинение на руския интерес в кризата с Турция изби и на вербално равнище. Дълго подготвяната почва е благодатна. Както ми каза приятелят Георги Чунчуков, който се заговорил с един полицай в София край Народното събрание, униформеният, без да бъде питан, му задал следният риторичен въпрос след руската окупация на Крим: : „Как смяташ, на коя страна ще бъдем ако стане война? На страната на Русия, разбира се”, отговорил си сам с категорична убеденост пазителят на закона в околностите на законодателния ни храм, източник на властта.

Такъв отговор дочуваме в момента и от върховете на българската политика, в която модата диктува Борисов. При утежняващите за българското съзнание обстоятелства от историята, която проруската пропаганда използва по всички възможни канали, България звучи като страна, която взима руска страна. Не че действията на Ердоган в Турция, където в същото време репресират опозицията и свободното слово, помагат на алтернативата на руската пропаганда в България. Но да заклеймяваш и открояваш само единия от двамата автократи, застанали начело на Русия и Турция изведнъж един срещу друг, е чиста проба подкрепа за онзи, на когото спестяващ критиките. Тази подкрепа го превръща в добрия Дядо Владо в промитото от митовете за Дядо Иван българско съзнание. Бързо, лесно и вкусно се получава тази манджа, която къкри на руския пропаганден огън тук от десетилетия и без прекъсване.

Малка илюстрация за традицията от времето на Сталин.

На 23 август 1939 г. Германия и Съветският съюз се съюзяват за 22 месеца напред.После дружбата е развалена от страна на  германските братушки.

Share on Facebook

„Често се страхувам от утрешния ден. Ами ако се събудя и не мога да позная съпруга си? Ами ако не знам къде съм или не се позная в огледалото? Кога ще престана да бъда себе си? Онази част от мозъка ми, която отговаря за собствената ми индивидуалност, ще бъде ли засегната от болестта? Или идентичността стои над неврони, протеини...

Изт: hurriyetdailynews.com

Доста е тревожно, че войната се води толкова близо до нас. Още по-тревожно е, че се води на принципа „всеки срещу всеки“ и, че са замесени страните с най-голям арсенал в света. Апетитът им да участват е направо брутален. Растящото напрежение между тях придава на страховете за Трета световна война едни съвсем реални очертания.

Всичко това е ужасно. Жалко, че след двете големи катастрофи през 20-ти век, въпреки напредъка си в технологиите, човечеството не мръдна и на една педя в духовното си развитие. Жалко, че еднолични фигури, облечени с власт, продължават да могат да тласкат стотици милиони в конфликти, подобно на стадо добитък към кланицата. По свое лично усмотрение. Но не бързайте да хвърляте вината върху тях. Отговорност носи всяка единица от стадото, заради отказа си да разбере какво става. Иначе щяхте да имате рога и да мучите като крави. То и сега си имате рога.

Но това е друг въпрос…

Парадоксално, обаче единствената положителна новина в цялата ситуация е, че най-зловещото, а именно – ядреното оръжие – е последната пречка пред неразумното човечество най-после и окончателно да си пререже гръкляна. Да скочи в пропастта. Да освободи планетата от своето присъствие.

Гледаме да не посягаме към „ножа“, защото знаем колко е остър, затова се кълцаме и опитваме бавно да се довършим с „нокторезачката“. Агонията може да е дълга и продължителна. Честно казано, не знам кой от двата варианта е по-лош. Единствената положителна черта на „нокторезачката“ е, че все пак, имаме шанс да се усетим навреме и да спрем. Защото връщане назад от другото няма.

Удивлявам се как все още има хора, които ръкопляскат, когато някой някъде хвърля бомби. Независимо поради каква причина! Чакай, ама те повечето хора са такива! Ужасявам се, че тържествуват като кръвопийци след пораженията, нанесени на други човешки същества (независимо по каква причина), но се сърдят и мръщят, когато тези същества се окажат от техните. Независимо по каква причина. Резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Нямам думи просто!

Хора, спрете да подкрепяте войната! Заклеймете насилието! Израстнете над отмъщението, като единствена форма за „адекватен“ отговор. „Око за око и накрая целият свят ще ослепее“. Казала го е Майка Тереза. Нейната мъдрост струва повече от всички религиозни, политически и икономически доктрини на света, взети заедно и качени на квадрат. Понякога сме толкова слепи за очевАдното. За елементарното.

Сложна ли ви се струва международната обстановка? Няма нищо сложно. Нека поясня: едни хора убиват други хора (и се радват), после други хора убиват едни хора (и се радват), като всички изтъкват аргумента: „Ти започна първи“. Да, агресорът винаги е жертва. Но резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Молете се за мир. Имам чувството, че само молитвата вече може да ни спаси. От бездната, към която сме се запътили. В слепотата си.

Амин!

Тихомир Димитров