Роня, дъщерята на разбойника е нова постановка на Театър София, която силно препоръчвам, не само за деца, но и за всеки. Смела постановка, точно колкото смела е и любимата Роня. Може би не си спомняте – наред с Пипи – дръзкото, свободолюбиво момиче, родено от въображението на Астрид Линдгрен.

Богата и по традиция за театър София – великолепна сценография, магическа и наситена музика, чудно сценично присъствие и отдадена игра на силен актьорски състав, макар и доста млад в голямата си част. Комплименти за целия екип, осъществил Роня!

п.с. Позволявам си бегъл коментар – хубаво би било децата да се водят на театър от по-малки, за да не ги е страх, а напротив, да очакват с нетърпение залата да се затъмни и да започне представлението! Така още от малки ще знаят кога се ръкопляска и кога е желателно да не се вдига шум, как да уважаваме актьорската игра,а също и останалите хора в публиката. Повече от лесно е да се каже на децата, че час и половина могат без вода и храна и е уважение към театъра като изкуство да не консумираме в залата. Дребни на вид неща, но вероятно трудни за мнозина.

писах още за: Питър Пан, пак в театър София, кукления театър като магия, slow down

Милен Радев

Започва горещата фаза на идващите избори за президент в САЩ. Предстои Америка да вземе първото важно решение – кои двама (трима?) кандидати ще изпрати на финалното стълкновение насесен.

За политически активните европейци едва ли може да има съмнение, че от това, кой ще определя политиката на САЩ през следващите години, съдбоносно зависи и нашата съдба, светът, в който ще живеят децата ни.

Отношението на бъдещия президент към руската подривно-агресивна политика, към световната експанзия на радикалния ислям, към засилващата се склонност сред западната цивилизация да се правят компромиси и да се релативират базисни ценности ще определи хода на историята занапред.

Изхождайки от тези размишления искам да покажа тук и да препоръчам една почти напълно непозната американска документация от 1962 г., наречена „Истината за комунизма“.

Неин автор е продуцентът и режисьор G. Edward Griffin. Двучасовият филм е уникален по няколко причини.

За пръв път в него на Запад са показани така добре подбрани и толкова силни оригинални кадри от върлуването на комунизма на Изток.

Водещ и говорител през целия филм е не кой да е, а Роналд Рейгън.

Като президент именно на Рейгън дължим края на комунистическата епоха в нашата част от света. Без него шансовете за бъдещето на децата ни щяха да са съвсем други.

Дори само заради ироничния, ангажиран и съпреживяващ образ на младия Роналд Рейгън, заради неповторимия му тембър зад кадър, филмът се превръща в неочакван празник за всички ценители на големия актьор и политик.

В началния епизод на „Истината за… “ друга легендарна фигура – живеещият в десетилетна емиграция последен премиер на Русия, главата на Временното правителство Александър Керенски – въвежда със свой коментар за комунизма. Това са разбира се уникални кадри…

Трябва ли да ни учудва, че точно този филм е съвършено заличен днес от световната културна сцена от днешния политически и медиен истаблишмънт? Че той не може да бъде открит в никакви академични или комерсиални справочници?

И все пак не мога да не добавя поразен, че филмът отсъства дори и от най-подробния енциклопедичен сайт за кино IMDB, в чиято база данни иначе е съхранено всяко и най-незначително световно заглавие, едва ли не всеки дори любителски филмов или телевизионен опит. Даже във Wikipedia, където са описани стотици хиляди филми, няма статия за „Истината за комунизма“…

С толкова по-голям интерес си струва да го изгледа всеки интересуващ се от тези теми.

..

Защо смятам, че филмът си струва вниманието точно сега?

От една страна всяко документално свидетелство за човеконенавистническата същност на комунизма трябва отново и отново да бъде популяризирано днес, когато над ¼ от световното население продължава да живее под тоталитарната власт на комунистически режими. Съвсем наскоро това ни напомни китайският писател и дисидент Ляо Йию.

От друга страна, приемствеността – институционална, кадрова и идеологическа – на посткомунистическия режим в днешна Русия – е тъй очевидна за нас, познаващите и преживявалите я на собствен гръб, че само хипнотизирано стадо може да отрича нуждата да се помни и познава миналото, така и не подложено на пълно декомунизационно осмисляне и в Русия, но и в европейска България.

Но защо именно в контекста на предстоящите американски президентски избори качвам този филм и обръщам настойчиво внимание на него?

Защото една от основните тези, на които той е построен, е фаталната роля на примиренческата политика на отстъпки, на късогледия т.н. appeasement (примиряване, преклоняване на глава) на Запада пред двата тоталитарни режима на XX век.

Естествено – с оглед на заглавието – акцентът е поставен върху съглашателската мижитурщина пред лицето на мощните левичарски пети колони на Москва в Америка и Европа, на лекомисленото допускане на агентите на Коминтерна в центровете на западния свят.

Алегория на Коминтерна

Нещо повече – днес нашата цивилизация е изправена пред ново предизвикателство, което смятам за не по-малко страшно и борбата с него изисква не по-малко решителни и далновидни водачи от борбата срещу комунизма.

Става дума за радикалния ислям, за агресивното настъпление на налагащата тоталитарни изисквания към всички сфери на живота политико-религиозна доктрина. Фанатично учение и нечовешки практики все по-здраво стъпващи в страните на досега демократичния Запад.

Поразителни са паралелите между тогавашната световна заплаха – комунизма и днешният, обхващащ като чумна епидемия масите по света ислямизъм.

Още по-поразително става това обстоятелство, когато си дадем сметка, че днешното настъпление на агресивния ислям, с всички съпровождащи го преселения на милиони обезумели от терор и лъжлива пропаганда маси, по всяка вероятност, протича с активното вмешателство на днешните политически наследници на Коминтерна в Москва.

Впрочем, във всеки епизод от развитието на тоталитарния модел, както е представено то в горния филм, е достатъчно да заменим понятието „комунизъм“ с „радикален ислям“ и всичко, което се случва на екрана, придобива веднага съвсем актуално и страшно измерение!

Затова придавам такова значение на „Истината за комунизма“ в контекста на предстоящия избор в Америка.

В САЩ ще се решава дали и през следващите четири години водещата страна на Западната полусфера ще продължи да сдава позиция след позиция и принцип след принцип, дали Америка ще продължи да отстъпва пред ислямския натиск, дали ще търси помирение там, където само твърдата и безкомпромисна позиция обещава оцеляване на Свободата.

Ще припомня думите на Роналд Рейгън за комунистическата опасност от неговата знаменита реч „Време за избор“, казани само две години след създаването на този филм:

„…Народ, който предпочита живот в позор пред живот под риск и в опасност е готов да бъде поробен и такъв народ си заслужава деспота… Нека наречем нещата с истинските им имена: Стане ли дума за мир или война, място за спор няма. Съществува обаче само един начин, по който гарантирано ще получите мир; и то ще го получите за една секунда – ако се предадете!
Разбира се във всеки курс, различен от споменатия, има риск, но уроците на историята ни учат, че най-големият риск се крие в т.н. appeasement – т.е. в политиката на безпринципни отстъпки. Нашите добродетелни приятели, либералите, отказват да си дадат сметка, че тяхната политика на отстъпки и помиренчески коцесии не носи решение на проблема „война или мир“, а ни тласка към избор между борбата и капитулацията…“

За либерали от същото тесто, склонни по онова време да се помиряват и побратимяват с комунистите става дума и днес! Но и за безпринципни и забравили поуките на миналото консервативни и републиканци, готови да лакейничат пред „силния човек“ Путин, който защитавал „принципите на християнството“ (?!?)

По времето на Роналд Рейгън реалистите, предупреждаващи за всестранното настъпление и проникване на червените, бяха охулвани и клеветени като „пещерни антикомунисти“, като „ловци на вещици“ и „рицари на Студената война“. Отворените архиви и разсекретените депеши на агентурите на НКВД и КГБ на Запад потвърдиха през последните години правотата на реалистите.

Интелектуалци и политици, запазили днес способността си да мислят и преценяват, отказващите да кадят тамян на лъжливи клишета, утвърдени медиално като непоколебими постулати, днес биват заклеймявани на Запад като „ислямофоби“ – един термин, впрочем, създаден и вкаран в употреба от пропагандистите на режима в Техеран. Ще дойде може би ден, когато от новоотворени архиви също ще изплуват на светло истинските движещи сили на защитниците на Запад на мултикултурализма и „човешките права“ на ислямистите.

За сега жреците на релативизма празнуват своите оргии, както техните предшественици преди десетилетия, които можем да видим във филма.

Така е, когато липсват политици, надарени с координатна система на ценности и с решителност да ги защищават какъвто беше Роналд Рейгън.

Затова само едно истинско чудо – на което докрай ще се надяваме – може да даде нова надежда за света.

Късно снощи (събота срещу неделя) световните медии (българските не се отнасят към тях) гръмнаха, че най-близката до Ню Йорк АЕЦ "Индиан пойнт" (Indian Point NPP, на 60 километра северно от мегаполиса) е изпуснала наднормен...

За разлика от слона, да речем, ние знаем, че не можем да летим, но бленуваме неистово да се откъснем от земята.
– Калина Попянева

Големите ми очаквания към “Гарвънът” се дължат на това, че пиесата спечели конкурса на Театър 199 за камерна драматургия – оттам мина пътят на любимата ми Яна Борисова (Малка пиеса за детска стая, Приятнострашно, Хората от Оз) и очаквах нещо със същия заряд. Може би именно очакванията спънаха оценката ми за “Гарванът” – а може би това просто не е моята пиеса.

“Гарванът” е история за преплитането на любов и омраза, преданост и гняв, бъдеще и минало. След трагичен инцидент Братът остава инвалид за цял живот – по вина на Сестрата. Тя е разкъсвана от вина и водена от безпределна обич – но не може да не копнее по един по-прост живот с по-малко задължения. Той е прикован към земята, но мечтае да лети – и същевременно се страхува от това. Вечното му раздразнение и гняв са завеса, зад която прозира страхът от самотата, но и страхът от другите хора. Това е всичко, което “Гарванът” ще ви каже – и ще ви остави да станете свидетели на низ от разговори на една закрита тераса, където в центъра застават 2 стола, инвалидният и люлеещият се.

Простата обстановка на сцената и обраният текст ме карат да мисля, че авторката Калина Попянева е искала имено това – да покаже една проста история за сложни отношения. Ето защо играта на Калин Врачански и Теодора Духовникова ми дойде твърде крайна, твърде експресивна за постановката. Зрителят остава с внушението, че тези разговори се случват всеки ден – за мен няма логика да са изказани с толкова силен драматизъм. По-впечатляващ е танцът около основната тема, онова болезнено неназоваване на проблема и опитът да се говори приповдигнато за ежедневни неща, сякаш всичко е просто наред. И ако при Братът гневът е донякъде ясен и очакван, то при Сестрата по-въздействаща би била умората и примирението, които са загатнати още с излизането й на сцената.

Текстът на “Гарванът” ме впечатли и постановката ще е чудесна, ако се обере малко театралното говорене. С нетърпение чакам следващ текст от Калина Попянева и се надявам да го видим скоро.

Постът Театрално ревю: Гарванът е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.