По случай инициативата за насърчаване на детското четене, World Book Day, британската компания National Book Tokens проведе проучване, което има за цел да определи любимите положителни герои и злодеи от детските книги, съобщава сайтът „Детски книги“. Анкетирани са повече от 7000 любители на книгите, а резултатите показват превес в предпочитанията към женските образи. В десетката...

Има няколко случайности, които направиха неслучаен един рутинен като за нашата родина побой над граждани от страна на типове с повече мускули от скрупулите в опазването на човешкото достойнство и здравето на по-слабия от тях.

Преди всичко съпругата на пострадалия от побоя на околовръстното шосе край София е проявила хладнокръвие и е заснела лицата на агресорите и номерата на колите им. Тя също е бита за това свое деяние. Оказва се сега, че пострадалата е атлет от национално ниво.

http://offnews.bg/news/Intcidenti_6/Bitata-na-Okolovrastnoto-bivsha-saztezatelka-na-troen-skok_624837.html

Ами ако горните случайности не бяха изобличили и заклеймили толкова бързо т.н. охранители?

Мога да се хвана на бас, че повечето българи, запознати вече с това събитие, са в състояние да разкажат подобна случка като потърпевши или свидетели. Моя милост не прави изключение ( освен като твърде честта мишена на брутални заплахи), движейки се по ръба на вероятността уличната агресия, при това персонализирана, да прерасне в нещо повече от закани и псувни.

Цяло чудо е, че при интезитета на агресията, която ме преследва по софийските улици заради това, което съм като политически коментатор, все още не е подпалила искрата на подобен сблъсък, като онзи на околовръстното. Но при наситеността на тази агресия е почти сигурно, че няма да ми се размине, освен ако не се случи някакво чудо и кандидат побойниците не бъдат респектирани.

Вече разказах как през декември миналата година внушителна по габарити мутра, отивайки явно на организирания от „Атака” митинг срещу посещението на турския премиер Давутоглу в София, ме заплаши да ми завре главата…сещате се къде. Не е трудно да си представи човек, че това би могло да стане при отделяне на главата от тялото (ми) или чрез пречупване на гръбнака (ми). Чиста заплаха с убийство на жълтите павета на метри от главния вход на Министерството на отбраната.

При такава закана човек има две възможности. Да си подвие опашката с чувството, че е бил вербално изнасилен или да окаже съпротива ( при задължителна липса на полиция наоколо, както обикновено става). Избрах нещо средно под формата на опит да укротя с думи мутрата, която настоятелно ми предлагаше да ми покаже как ще направи това, с което ме заплашваше. Но в крайна сметка се оттеглих.

Понеже и друг път съм заплашван по подобен начин ( например от група мутри пред свидетели на метри от площад „Журналист” в София), се питам: какви са правата на жертвата да предотврати крайната фаза на агресията, ако поне хипотетично е в състояние да го направи? Трябва ли човек да чака да започнат да го бият, за да се защити? Нокаутираният има ли такъв шанс? Колко зъба да чака да му счупят, за да не се окаже после, че е започнал пръв и мутрите да го тикнат в затвора за нанесени телесни повреди на мирни граждани?

Всички ли трябва да минем курсове по самоотбрана и да се въоръжим или да го направят само онези от нас, на които им се случва по няколко пъти седмично, както на моя милост? Да се самоподложим ли на подобно обучение и въоръжаване, включително като се ограмотим юридически точно в кой момент имаме право да вземем камък и да смажем на главата змията, която съска заплашително?

Помъчих се този текст да не звучи мелодраматично, а прагматично. Поне да извлечем някаква полза от евентуални познания как да участваме в натрапената ни битката за оцеляване по улиците на страната, в която най-големите мутри ходят с охрана, опасна за живота на хорицата, чийто животец нищо не струва.

Share on Facebook

Отдавна знаех, че изминалата 2015-та г. ще постави абсолютен рекорд по количеството изнесена от България електроенергия, но изчаквах официалните крайни данни, за да построя и ви покажа как изглежда това на графика. А пълната история на т...

Къде ще ходим днес? На Малдивитеееее Заедно с Диана

Приятно четене:

Непознатите Малдиви

Всички сме виждали невероятните красиви снимки от Малдивите, които се въртят из интернет – прозрачното синьо море, белия ситен пясък и полегналата палма над водата. Предполагам, че всеки попаднал на такава снимка, започва да въздиша и мечтае, да отиде там някой ден. Но може би малко хора знаят, че Малдивите имат две страни, коренно различни една от друга. Аз ще разкажа повече за другата, непознатата страна.

Но първо малко информация за Република Малдиви. Територията е около 90 000 квадратни километра, разпростряна на 1 192 острова, като само 200 от тях са населени, а 90 представляват курортни комплекси (хотели). Общото население е над 300 000 души. Основният език се казва дивехи, но всички свободно използват и английски. Това е най-ниската страна в света, като

средното надморско равнище е 1,5 метра, а най-високата точка е 2,4 метра н.в.

Това прави Малдивите изключително застрашени от глобалното затопляне и повишаващите се нива на водата, а прогнозите са, че до 2100г. те ще бъдат изцяло залети. Друг интересен и може би не толкова популярен факт е, че

малдивското население основно е мюсюлманско

Съответно жените нямат право да показват косите си, а някои са изцяло забулени. На островите с местно население е забранено да се ходи по бански и хората се къпят облечени, дори и децата.

Летим с полет от София до Дубай и после от Дубай директно до Мале

Ще се изненадате колко евтини полети има от Дубай за цяла Азия. Стига да хванете промоция на някоя нискобюджетна авиокомпания от София до Дубай, билетите до Малдивите като крайна цена може да излязат изключително евтини. Ако правите този вариант – имайте предвид, че нискобюджетните кацат на новото летище, а полетите за Мале са от старото. Разстоянието между двете никак не е малко. Най-удобно би било, ако комбинирате почивката с екскурзия и в Дубай, за да не се притеснявате при сменянето на летищата. От друга страна Дубай се развива с невероятно бързи темпове и в момента, в който четете този пътепис, може вече да има изграден бързоскоростен влак между двете летища.

Кацаме в

столицата на Малдивите – Мале,

или по-скоро на един остров до Мале, който се казва Хулхуле. Летището е доста семпло, повечето пътници са мюсюлмани и съответно доста жени са забулени в черно от глава до пети.

Летище Мале

Излизайки от летището веднага ни налазиха представители на местни тур-оператори, да ни предлагат хотели по островите. Ние обаче вече имахме резервация за хотел на остров Маафуши. Това е остров с местно население от повече от 2000 души. През 2010г. Малдивското правителство разрешава да се отварят къщи за гости и хотели по населените острови и Маафуши е първият който се възползва, и съответно в момента е с най-много места за настаняване в страната. Обяснихме на мъжете, че отиваме на Маафуши, но това се оказа грешка – те се надъхаха още повече, да ни разубеждават да ходим там, защото било супер мизерия и сме щели да се върнем още на първия ден. Ние нямаше да се разубедим, но честно казано малко се притеснихме, къде точно отиваме…

Остров Хулхуле,

на който бяхме кацнали току що, се намира между столицата Мале и друг остров с местно население, който се казва

Хулхумале

Хулхуле и Хулхумале са свързани помежду си с идеално прав път – шосе в морето. (Дочух, че се обмисля/планира построяването на същия такъв път между летището и Мале)

Ние решихме да отидем

да разгледаме Хулхумале,

като хванем рейс от летището до там. Той се състоеше от новопостроени жилищни блокове, доста на гъсто разположени, цветни, но сякаш лишени от живот. Всичко беше пусто и тихо, усещането беше като за призрачен град. Може би защото беше много горещо и хората не излизаха. Самите блокове ми приличаха на казарми или като на някакъв лагер.

Рейсът ни остави на последната спирка, от където се виждаше

Плажът

– да, онзи приказен плаж от картичките. Естествено се втурнахме на там и бързахме да се изкъпем. На плажа нямаше жив човек, съвсем сами бяхме, отново се появи това усещане за призрачност, сякаш островът е бил изоставен внезапно.

Плажът

Групата легна да се пече, а аз реших да се разходя. Стигнах до края на плажа, който за моя огромна неприятна изненада се оказа

едно истинско сметище

– там върху белия пясък от картичките и прозрачната синя вода беше пълно с пластмасови бутилки, пликчета, ръждясали електрически уреди и какво ли още не.

Сметището

По пътя на обратно забелязах много интересна табела –

на този плаж е забранено събличането по бански!

Може би вече знаете, че Малдивите са мюсюлманска държава и голотата, особено женската не е много на почит.

Втурнах се, да предупредя момичетата, но вече беше късно. Някой се беше оплакал и

веднага беше пристигнала полиция

За миг си представих, как прекарваме първата си нощ на Малдивите в някаква тъмна килия в затвора. По-късно разбрахме, че затворът всъщност се намира точно на нашия остров Маафуши, щяхме да спестим пари за транспорт За щастие нямаше последствия. Момичетата се облякоха, а полицаите си тръгнаха.

В същото време едно местно семейство беше пристигнало на плажа. Както знаете, мюсюлманите имат право да имат до четири официални жени. В този момент на плажа имаше двама мъже, пет-шест жени и още толкова дечица.

Жените бяха облечени с традиционните черни бурки,

нищо освен очите не се виждаше. Но това не им пречеше да се къпят в морето. Децата също бяха облечени, дори момченцата. Необичайната за нас гледка естествено ни шокира, но след няколко дни прекарани по местните острови, започнахме да приемаме това за нещо съвсем нормално.

Малко по-късно хванахме рейса обратно до летището и от там

местния градски транспорт до Мале

Това представляваше една лодка с капацитет поне 150 човека, нагъчкани на едни пейки, а в началото на лодката подреждаха/тъпчеха багажите. Ние бяхме единствените от бялата раса хора в лодката! Обикновено малдивските туристи посещават курортните острови – тези за които всички знаем.

Всеки остров е един хотел

Хотелите си имат организиран транспорт от летището, който или е моторна лодка, или малко водно самолетче. Поради тази причина никой турист няма нужда да се вози на местния градски транспорт.

Може би тук е моментът да се опитам да опиша чертите на

местното население

Кожата, както можете да се досетите, е доста тъмна заради географското разположение на Малдивите. Чертите на лицата са много интересни и трудни за оприличаване, но лично аз смятам, че са смесица от индийски и африкански такива.

Младите мъже са доста свободомислещи, имат всякакви прически – от твърде бухнали къдрави коси през боядисани в различни цветове до зализани с цяла туба гел на една страна. Предполагам, че след като там жените нямат право да показват косите си, суетата с прическите се е прехвърлила и развихрила върху мъжкия пол. Има обаче някои мъже, които са строго религиозни, ходят с дълги до земята бели роби и бели шапчици и гледат лошо „разголените“ туристки.

Жените също се делят на два вида – такива, които са целите в черно и показват само очите си, и такива, които показват и лицето си. Вторите не се ограничават много и в дрехите, които носят – може да се видят в супер тесни дънки и блузки, модерни слънчеви очила, ръцете им покрити с всякакви гривни. Но блузите задължително трябва да са с дълъг ръкав, а панталоните трябва да покриват целите крака. Краката може да са боси и глезените да се виждат. По-суетните скриват косата си с красиво омотан на главата шал, а останалите ползват дълга забрадка.

На места се срещат и жени, които не се съобразяват с правилата и не крият косите си, но им се налага да носят етикета „леки жени“, дори да не е така (това го научихме по-късно от една продавачка в магазин, която не криеше косата си).

Остров Мале в далечината

Разстоянието между летището и Мале е много кратко, може би 15 мин. От пристанището на което ни оставиха се наложи да отидем до друго пристанище в другия край на острова, от където да хванем друга лодка от градския транспорт за остров Маафуши. Както вече споменах, освен нас слязоха още поне 150 човека и такситата свършиха за отрицателно време. А на нас ни трябваха два броя.

Забелязахме едно малко камионче, което изчакваше реда си на светофара. Решихме да го питаме дали ще ни закара до другото пристанище срещу заплащане, разбира се. Мъжът беше много изненадан, но за наша радост се съгласи. И така бързо хвърлихме куфарите в каросерията на камиончето, а ние после седнахме върху тях и уредихме проблема с транспорта.

Както вече споменах,

Маафуши

беше един от първите острови с местно население, които се ориентират към туризма. В букинг се предлагаха хотели, а снимките от плажовете естествено бяха уникално красиви. За това този път на фериботчето вече се срещаха и други, не-малдивски хора, или с други думи – туристи. Повечето естествено бяха двойки, тръгнали на меден месец.

Пътят от 25 километра отне около 2 часа, а наоколо вече се забелязваха онези дървени бунгалца в морето по близките острови.

Усещането беше уникално

Винаги съм си мислела, че Малдивите са прекалено скъпа за мен дестинация и тези къщички бяха само красива и невъзможна мечта. А сега аз пътувах с някакво раздрънкано корабче/местния градски транспорт, пълно с местни хора и забулени жени, а около мен в морето виждах тези приказни къщички в тази приказна синя вода. Много беше странно усещането.

Изненадите не спираха.

Фериботът наближи остров Маафуши,

а малкото пристанище беше пълно с посрещачи от местните хотели, държащи табелки с имената на туристите. Точно както когато излизаш от някое летище, само че тук слизаш на пясъка и посрещачите са мургави, боси, с леко избелели и раздърпани дрехи и с откачени прически. Товареха куфарите на скутери, по 3, по 4 куфара на скутер, или пък ги събираха в специални колички, понеже на острова няма коли.

Посрещачи

На 50-ина метра от пристанището, по цялата дължина на острова се виждаха, ниски, едноетажни, много шарени къщи, залепени буквално едни за други. Тук там се разделяха от улици. Но настилката на улиците беше от нещо като твърда кал от пясък, не от асфалт. Автомобили на острова няма, всички се движат със скутери.

Но то и няма нужда от коли.

На дължина островът беше дълъг около километър, а на широчина беше между 250 и 300 метра (в зависимост от приливите и отливите). Една трета от острова представляваше затвор, което правеше наличната площ за разхождане още по-малка.

Затвор … на остров … на Малдивите… а срещу затвора – хотели!

Малко се отклоних. Та слизаме ние от ферибота и буквално гледаме като гръмнати… къде бяхме попаднали?!

Това ли са приказните Малдиви, къде е плажът, къде са палмите?

Това беше малък остров, пълен с ниски къщи и тесни улици, странни мъже с прически и жени облечени в черно от глава до пети.

Честно казано в този момент се почуствах най-прецакания човек на планетата и започна да ме обзема депресия.

Нашите посрещачи натовариха куфарите ни на един скутер и една количка, и ни заведоха в хотела. Той беше в една от средните улички на острова, буквално залепен от всички страни до частни къщички. Имаше вътрешно дворче с две-три маси и столове, където ни посрещнаха с фреш от портокали.

Рецепционистът беше от Пакистан и говореше развален английски. Стаите бяха доста прилични, нищо особено, но пък чистичко и свежо. В цената ни се включваше и закуска, както и една празнична вечеря. Закуската всяка сутрин беше една и съща и никак не беше вкусна – кренвирши, питки (тип палачинка), боб с червен сос (според мен от консерва) и нещо като кук-кус с лук. За пиене – чай и кафе.

По ресторантите храната не беше много по-вкусна от закуската ни, затова ние по балкански всяка сутрин си навивахме по 2 кренвирша в питка с малко боб и ги взимахме за обяд. В ресторантите единственото вкусно, което можеше да се хапне беше риба на скара. Тези хора имат такива уникални риби, много от тях са защитени видове, но кой ти следи. Всичко друго в менютата беше доста зле. И на всичкото отгоре доста скъпо.

Както вече споменах

първата вечер всички бяхме доста отчаяни

и нямахме никакво настроение. Намерихме едно ресторантче да хапнем от странната и в повечето случаи не-вкусна малдивска храна. Видях в менюто гръцка салата и толкова много се зарадвах – да хапна домати, краставици и сиренце. Е, радостта ми не трая много време. Получих

салата от краставици (до тук добре, но…),

моркови, варени картофи и нещо бяло, всичко нарязано на кубчета и декорирано с резенчета портокал.

След вечеря се прибрахме оклюмали да спим. На всичкото отгоре на следващата сутрин се изля проливен дъжд. Но за щастие бързо спря,

слънцето изгря и си каза думата!

Веднага върна настроението и надеждата за хубава почивка. След закуска сложихме банските, взехме хавлиите и тръгнахме да търсим плажа. Да,

имаше само един плаж на целия остров,

където може да се печем по бански. Беше ограден с дървен плет, за да не се смущават местните островитяни от гледките на гола плът. Плажът беше доста малък, но пък имаше няколко палми, които успяваха да направят атмосферата Малдивска такава, каквото всички си я представяхме. Най-вече благодарение на уникалните цветове на водата!

Плаж

Освен нас имаше още доста туристи, с които се срещахме всеки ден по очевидни причини. А точно срещу нас се виждаше един курортен остров с къщичките в морето.

Като се абстрахира човек от реалността зад плетената ограда, се получи почти

идеалната малдивска атмосфера

След малко дойде едно мюсюлманско семейство и влезе във водата с дрехите. Три жени и няколко деца. Жените целите облечени от глава до пети, задължително със забрадки, предполагам бяха жените на един и същи мъж и техните деца. Но както казах, в един момент свикнахме с тази гледка и я приехме за нещо съвсем нормално, накрая изобщо не ни правеше впечатление.

Същия ден

решихме да обиколим острова

от край до край и да видим къде какво има. Имаше малки универсални магазини, в които продаваха хранителни продукти, дрехи и козметика. Рафтовете бяха доста рехави и прашни, нямаше много стока, а зеленчуците изглеждаха доста зле.

За това пък магазините за сувенири бяха препълнени и много по-големи на площ, по нищо не се различаваха от сувенирните магазини във всички други държави. Също така имаше и туристически агенции, предлагащи екскурзии до съседните острови-хотели, гмуркане, уроци по сърф и други.

Островите-хотели имаха дневна квота за прием на външни гости

и за най-хубавите трябваше предварително записване от няколко дни. Цените естествено бяха доста скъпи. Ние обаче се заприказвахме със собственика на един от сувенирните магазини, който успя да ни даде доста по-добра цена за тези екскурзии. В крайна сметка се спазарихме за един ден разходка около остров-хотел плюс цял ден плаж на мини остров, който е голям 200 квадратни метра и на него няма нищо освен пясък. Също така си запазихме и един ден плаж на друг остров-хотел.

Островите-хотели, които приемат външни гости за плаж, са въвели такса-вход. Цените варират от 25 до над 200 евро.

Привечер, когато отново обикаляхме острова, станахме свидетели на нещо, за което не бяхме подготвени, и останахме безмълвни. Винаги сме знаели, че има

приливи и отливи,

но никога не бяхме виждали подобно нещо – от едната страна на острова морето се беше отдръпнало поне километър навътре, може би доста повече, и се беше открила огромна площ от пясък с големи „локви“ и много водорасли. Площ, няколко пъти по-голяма от тази на самия остров.

Сутрин има море, вечер няма море

Другото, което ни учуди, беше, че всички живущи бяха излезли на разходка. Беше като на филм – една огромна шир с мълчаливи черни фигури, бавно разхождащи се навътре в морето по открилия се пясък.

Горките хора живееха на толкова малък остров и сякаш чакаха този отлив с нетърпение, за да могат да се разходят малко повече от обичайното. Предполагам, че по време на тези отливи понякога може да се свържат и някои по-близки острови.

Вечерта се уредихме с

вечеря на свещи на плажа с гледка към морето,

а в далечината се виждаха светлинките от бунгалцата в морето на съседния остров. На плажа им бяха запили огнени факли.

И така на

втория ден от нашето малдивско приключение

се отправихме към един хотел до затвора, където имахме среща в 10 ч, да ни вземат за екскурзията до пясъчния остров.

Затвор

Но, освен нас, друг на срещата нямаше. Оказа се, че момчетата са се напили предната вечер и не са успели да се събудят. След около час някой успя да ги вдигне и те се появиха оклюмали с подпухнали лица и червени полузатворени очи. Малко се притеснихме, как ще разчитаме на тези да ни возят в откритото море, но нямаше връщане назад.

Пътувахме с бърза моторна лодка и първо ни закараха да видим

близкия остров-хотел – Cocoa Island

Входът за този остров беше 150 долара на човек, за това гледахме само от вън, от към водата. Приближихме се доста близо до бунгалата в морето и така за първи път видяхме на живо тези Малдиви от снимките в интернет!

Cocoa Island – Малдиви

Поснимахме се подобаващо и се отправихме към

Sand Bank – миниатюрен остров,

само от пясък и супер плитка вода около него, десетки метри на вътре. Поредното нещо което винаги съм мислела, че никога няма да ми се случи… гледаш острова и не можеш да повярваш, сънуваш ли, буден ли си?

Стовариха ни на острова, оставиха ни

два чадъра и си тръгнаха. Ей така, сами насред океана, на няколко квадратни метра ситен и бял като брашно пясък. Добре, че ни дадоха чадъри.

А водата какви цветове имаше!

Беше плитко до колене  доста навътре, което ни позволи да направим страхотни снимки от морето към острова. Изкарахме там цял ден, по някое време докараха малка група туристи, сякаш за да ни напомнят, че не сме сами на този свят.

Нашите хора трябваше да ни приберат в 17 ч, но естествено закъсняха. Отливът вече започваше, морето се отдръпваше и се откриваха разни скали. Най-накрая момчетата дойдоха, натовариха ни бързо на лодката, но тя взе, че се развали и не искаше да запали.

Слънцето вече приближаваше хоризонта, а ние не можехме да си тръгнем. Вече си представях как трябва да спим на открито и да се надяваме, че на сутринта ще докарат някоя туристическа група, която да ни спаси. За щастие на острова имаше покритие на мобилните оператори и успяхме да повикаме помощ. Дойде една лодка с туристи, прибиращи се от съседен курортен остров и минаха покрай нас да ни съберат. Естествено се прибрахме по тъмно.

Тази вечер имахме безплатна вечеря в хотела,

комплимент за това, че сме там за цяла седмица.

Вечерята беше доста вкусна, за разлика от опита ни с храната в тази държава. Имаше риба, спагети, салати, ориз и плодове. Останахме много доволни.

Както винаги преди лягане трябваше да направим едно кръгче на острова и ходихме при нашите хора от магазина със сувенирите. Вече се бяхме направили доста запознанства с местните. Един от тях ни предложи да ни направи барбекю с прясна риба на плажа, като ние трябва да си платим само рибата, която той ще хване през деня. Разбира се веднага се съгласихме и се уговорихме още за следващата вечер.

Следващия ден го прекарахме на нашия си

остров Maafushi

Разхождахме се, правихме плаж, Видяхме местното гробище, което представляваше една запустяла поляна, сред тревата се подаваха няколко паметника, всичко друго беше погълнато от трева и бурени.

Също така успяхме да преброим 3 джамии.

Освен това островът си имаше училище, детска градина, полицейски участък и лекарски кабинет.

Привечер се прибрахме до хотела, да вземем по един душ преди вечеря. Тогава се случи

нещо колкото страшно, толкова и смешно

Ровейки из куфара си за чисти дрехи, изведнъж през багажа ми пропълзя най-огромната хлебарка на света! Беше поне 15 см дълга и ужасно страшна!

До този момент в живота си не бях изпитвала такъв ужас и инстинктивно се разпищях, колкото глас имах. Винаги съм се чудела на жените, които пищят от паяци и мишки и съм си мислела, че се лигавят. Но в този ден осъзнах, какво е чуствтото и причината за тези истерични реакции.

В този момент една приятелка се преобличаше и точно тогава беше останала гола по прашки. Тя също се разпищя и започна да подскача от крак на крак, все едно беше на тренировка и правеше ситно бягане, но преди да е облякла спортния екип.

А от куфара излезе още една такава хлебарка,

сигурно искаше да провери, каква е тази врява и двете спокойно продължиха да се разхождат из багажа ми. Третата приятелка инстинктивно изхвърча от стаята и остави широко отворена вратата, където вече беше пристигнал рецепционистът, дочул нашите викове. Отне му секунда да разбере какво се случва и едвам се сдържаше да не избухне в смях.

Успя да извади хлебарките от багажа ми и да ни спаси

Добре че държах дрехите си в пликове, но хлебарките бяха пробили опаковката на едни бисквити и смело бяха хапвали от тях. Преди да си тръгнем от островите, старателно прерових всяко нещо от багажа, не исках да пренеса поколение от тези чудовища в къщи. За нещастие обаче, тези хлебарки си бяха напаст на този остров и продължихме да ги срещаме из стаята, въпреки че пръскаха с отрова два пъти.

След тези емоции тръгнахме да търсим младежа, който ни беше обещал да ни прави барбекю. Имайки в предвид колко е малък острова и това че всички се познаваха, не беше никак трудно да го намерим. Междувременно търсейки момчето, научихме, че в един хотел ще има програма с

малдивски танци и песни

и естествено отидохме на представлението. Групата беше от 12 момчета които пее

Борислав Сандов е съпредседател на ПП Зелените.  На 22 февруари 2016  Панагюрският Районен съд го признава  за виновен в това, че

като длъжностно лице – съпредседател на ПП „***” по повод изпълнение на службата му е казал нещо унизително за честта и достойнството на проф. д-р Л.Д.Ц.,в качеството му на длъжностно лице при изпълнение на службата му, като го е нарекъл „отровител олигарх”,като обидата е нанесена публично и разпространена по друг начин – чрез социалната мрежа „Фейсбук” – престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. 2-ро, т. 3 и т. 4 във връзка с чл. 146, ал. 1 от НК.

и го оправдава по други две обвинения:

• че  е приписал престъпление на проф. д-р Цоцорков, като в личния  си профил във  Фейсбук  е написал, че мината му на два пъти е отровила реката и е убила всичко живо в нея, като клеветата е нанесена публично и разпространена по друг начин  и
•  че  е разгласил позорно обстоятелство за проф. д-р Цоцорков,  като в личния  си профил във  Фейсбук  е написал, че прилага  процедурните хватки и разчита, че съдът няма да бъде подведен, като клеветата е нанесена публично и разпространена по друг начин.

Делото се води по повод текст, публикуван в личен профил във Фейсбук, включително:

Зелените срещу Асарел-Медет и МОСВ в поредна съдебна сага. След като спечелихме дело на последна инстанция на Върховния административен съд, Асарел-Медет и МОСВ опитват отмяна на окончателното и влезнало в сила решение, чрез извънредна инстанция, в заседание, което се провежда сега. Казусът е свързан с опита на Асарел за драстично разширение на мината над Панагюрище, превръщайки я в най-голямата на Балканите. Наглостта на Цоцорков, в опита за отмяна на това решение, идва и от факта, че през последната половин година, мината му на два пъти отрови реката и уби всичко живо по нея. Разчитаме че съдът няма да бъде подведен от опитите за прилагане на процедурни хватки от страна на отровителя олигарх.

 

Общественият проблем

От публикации в медиите става ясно, че територията, в която  Асарел-Медет  иска да разшири промишлената си площ, попада в зона  Натура 2000. Има разногласия дали проектът би оказал неблагоприятно въздействие върху природната среда – например  по поречието на река Луда Яна. Сандов изнася в медиите, че ВАС е потвърдил с решение отравяне на река от въпросната компания. Цитираното изказване е реакция по повод възложени изпитания на качеството на атмосферния въздух и изпитване на водни проби от отпадъчните води на  Асарел-Медет  от общини и райони на река Луда Яна, където е нямало обществени консултации за проекта – Бъта, Попинци и Баня. Авторът  изразява мнение, че изпитанията са начин за протакане на решението по казуса.

Що се отнася до полемичния тон на статията, за който не трябва да се мисли, че се одобрява от Съда, не бива да се забравя, че чл. 10 защитава не само съществото на изразените идеи и информация, но също така и формата, в която са предадени (виж  решение Обершлик v Австрия  № 1 , стр. 25, § 57).
В заключение Съдът счита, че не е доказана необходимостта от намесата при упражняването на свободата на словото на жалбоподателя и следователно е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията .

следва да се направят важни разграничения – между отрицателното мнение, което по същество представлява критика на някого, и обидата, както и с оглед допустимите ограничения на критиката срещу частно лице. За да е налице обида, трябва да бъдат казани в присъствието на пострадалия думи, обективно годни да накърнят достойнството му, които според съвременните стандарти са неприлични, вулгарни или цинични. Докато мнението представлява лично становище, позиция или оценка на личности и събития. [нчхд 826/2002, СРС, НК, 16 състав]

За да е налице обида, се изисква обективно казаното да е генерално неприемливо за обществото, да е неприлично, непристойно, грубо, цинично. [нчхд 8345/2001, СРС, НК, 22 състав]

Въпреки че оправдава автора по обвиненията за клевета,   съдът селективно, вън от цялостната реакция по темата,  е   квалифицирал  отделни думи като обида.   По тази логика отделни думи от критични позиции, принос към обсъждането на значим обществен проблем, и елементарни вулгаризми могат да се третират еднакво от съда.

Както сподели известен български юрист –

третират критиката като псувня.

Панагюрският РС е констатирал обида   в социална  мрежа, в която проф. Цоцорков  няма профил и  е  разбрал за казаното от други лица впоследствие.  Наистина в България  вече  има решения, засягащи свободата на изразяване във Фейсбук – за  враждебна реч, за    обида,  за клевета.  В посочения   случай  в Силистренско съдът е установил, че  “тъжителят А. видял  лично снимката и надписа, тъй като и той бил включен към приятелите на подсъдимия”. По обсъжданото дело  отсъства такава връзка: отсъства канал, годен ефективно да осигури възприемането на твърдението лично от професора.

Обидата е несъставомерна и от субективна страна.  Обидата предполага умисъл.   Да се приеме, че –  при умисъл да  унизи едно лице –  авторът ще използва  социална  мрежа, в която това лице  изобщо няма профил, изглежда необосновано и нелогично.

see our video:  see more:

Джеймс Патерсън дава възможност на един начинаещ писател да стане съавтор на негова книга. Желаещите да участват в надпреварата трябва да се включат в майсторския клас на американския писател в платформата MasterClass, съобщава The Bookseller. В серия от 22 видео урока и упражнения Патерсън ще учи начинаещите писатели на „трикове“ в занаята и ще ги...

Точно 24 часа след като ви разказах как "Енергийната борса кърти плочките на пода" председателят на Комисия за енергийно и водно регулиране (КЕВР) Иван Иванов (70 г.) направи блудкави заявления пред "журналисти", коит...

На училище с топли обувки

Граждански организации искат прозрачен конкурс за нов шеф на Агенцията за бежанците

"Амнести" критикува България за отношението към бежанците, мигрантите и ромите

Продукти за 4 порции:
1 ½ ч.ч. овесени ядки
800мл прясно мляко
щипка сол
2 банана
½ ч.ч. сушени боровинки
1с.л. краве масло

Приоготвяне:
Много се прехласвам по варива с прясно мляко. Попара, макарони, ориз, нишесте са с по- плътен вкус, когато се приготвят с прясно мляко. Представям пълноценна закуска с въпросната течност, овесени ядки и плодове. Наливам млякото в тенджера. Поставям съда на загрят котлон. Добавям ядките и щипка сол. Пробърквам и ставям да посгъсти. Накрая оттеглям. Пускам парче краве масло. Обърквам. Разпределям в купички. Добавям кръгове банан и сушени боровинки. Оставям кашите малко да поизстинат. Закуската става бързо, лесно се усвоява и е подходяща за малки и големи.

Не знам дали да се зарадвам, че „европейският политик” ( за какъвто се самоопределя) Николай Бареков е стигнал до извода за разделението на българите ( и българските политици, както и журналисти) именно според отношението им за и против Путин, а не по формалната разделителна линия на демокрацията ляво срещу дясно.

Да, в България има цели партии на откровено пропутински позиции, като АБВ и „Атака” ( както и БСП, пропусната да бъде посочена от Бареков). Както видяхме, дори и българските турци се делят по този признак.

Да, путинистите в българската политика са плъзнали в почти всички партии, а на ключовите места в медиите направо определят тона. Те са вездесъщи в службите, в бизнеса и в държавните предприятия, мога да добавя към прозренията на Бареков.

От години защитавам тази теза. Тя е застъпена в книгите ми от поредицата „Течна дружба”. Не ми е известно някой в България да ме е изпреварил с този анализ. В ерата на Гугъл моето твърдение лесно може да бъде проверено. Подчертавам го обаче не от някакво засегнато честолюбие поради кражба на моя интелектуална „собственост” (подарявам му я, стига да не разваля подаръка за цели, обратни на онези, които си поставям в разгласяването на истината), а за да обясня личното си отношение по любопитния казус Бареков да се превърне в изразител на моите мисли пред Европа и света ( без да ме цитира, естествено).

Бих се подписал почти под всяка дума от доклада на евродепутата Бареков, с изключение на онази част, в която резоньорски повтаря мантрата на русофилите за любовта към Русия в България , изпадайки в противоречие по въпроса за разделението на българите и тяхното политическо представителство , включително сред журналистите.

http://offnews.bg/news/Politika_8/Blatoto-s-krokodili-v-Balgariia-se-razdeli-na-za-i-protiv-Putin_624803.html

Верният анализ обаче не струва нищо без посочването на причините за посочените в него проблем и без препоръките какво да правим с наличната фактология. В противен случай „откритието” за успешното размножаване на руските крокодили в българското блато не служи за справяне с тях, а за сплашване на кротките български шарани, на които е отредена ролята на храна за хищниците, развъждани от техния кремълски господар целенасочено.

Share on Facebook

Пунктуацията е важна. Много важна. А малко са хората, които владеят правилата й изцяло (питайте Алекс колко пъти ми е слагал затварящата запетая при обособени части в изречението). Пунктуацията ни помага по-лесно, вярно и адекватно да възприемаме текстовете, които четем. Пунктуацията често е тази, която създава ритъма на текста, възможността той да бъде повече. За да покаже именно...