Зимбабве: На гости у вожда на племето ндебеле

Днес сме на гости на едно африканско село – Чидобе в Зимбабве. Къде, какво, как – в разказа на Дани за живота на ндебеле в южната половина на Африка. (с гордост установявам, че това не е първия път, когато разказваме за ндебеле на нашия сайт!)

Приятно четене:

Зимбабве

На гости у вожда на племето ндебеле

На гости у вожда, Зимбабве, септември 2015

Отклоняваме се от асфалтираното шосе, което и без това не е особено натоварено. Продължаваме по „черен“ път, който на места е червеникав на цвят, заради глинестата почва, а на други е песъчлив. Отиваме на гости у вожда.

Пътят е неравен и много прашен. Задминаваме пешеходци и каруци, теглени от магарета. Разгарът на сухия сезон е и дърветата от двете страни на пътя са почти оголени. Тук-там, сякаш като обработени с фотошоп се открояват ярко зелени акации. Почти сюрреалистично е, защото дървесните видове са едни и същи, а само единични дървета са покрити със зеленина. Това повтаря гледката, която видях от самолета над Зимбабве  – ширнали се земи, покрити с голи акации, насред които има една-единствена, раззеленила се за колорит.

Нямам търпение да се запозная с вожда. Лингвистичната ми подготовка се оказва непотребна в случая. Бях понаучила няколко думи и изрази на най-разпространения в Зимбабве език шона, обаче вождът е от племето ндебеле, преки потомци на Шака Зулу, преселили се от Квазулу Натал, Южна Африка. Техният език е ндебеле. В буса набързо научавам няколко важни за комуникацията изрази. Дори лекичко хитрувам – написвам думите на ръката си, за да не ги забравя. След няколко повторения ги запомням добре:

• Сали бонани (звучи като silly banani) – здравей
• Сиабонга – благодаря
• Екуше – това е нещо като заместител на звънец на вратата. Преди да се влезе в двора, се извиква силно, за да чуят хората вътре, че идва гост. Казвайки екуше, искаме разрешение да влезем.

• Лиса легуше – казва се на сбогуване.

В последствие се сещам, че знам от преди

• Сагабона кунджани уина – здравей, как си.

Това ми е целият речников запас на този етап, но езикът ми харесва и си обещавам да науча още изрази.

Гидът изпитва за думите няколко пъти, преди да слезем от буса и остава доволен. Той е зимбабвиец, говори шона и проявява леко пренебрежение към бъдещия ни домакин и племето му, както и към езика им.  На мен обаче ндебеле ми звучи точно така, както би трябвало да бъде един език на африканско племе. Има и характерните цъкания, които искам да усвоя, но вече сме пристигнали.

Посреща ни вождът

– сърдечен и много приятен петдесет годишен мъж на име Алфонс. Говори добър английски. Приема ни радушно.
Приисква ми се да отвърна подобаващо на тази топлота. Сещам се с какво: „Сали бонани!“ (здравейте), извиквам спонтанно и с много чувство.
Следват радостни възгласи и аплодисменти и кратко приветствие от вожда:

„Добре дошли в моя район! Добре дошли в едно от моите села! Аз съм вождът.“
Уау!
Още след първата размяна на думи и общи въпроси вождът заявява категорично, че ме избира за пръв съветник. Не приемам офертата на сериозно, но се оказва, че той наистина го мислел. В последствие продължава  да ми отправя същото предложение и повтаря колко съм умна, колко добре говоря ндебеле и какви хубави въпроси задавам. След такъв PR и при такъв бъдещ шеф започвам да искам позицията!
Спокойна, че няма да остана безработна дори и в африканско село, продължавам да снимам всичко и да се опитам да задам хилядите си въпроси.

Междувременно Алфонс ни представя баща си – слаб мъж над 80-те, който не говори английски и на всичкото отгоре е подчинен на сина си, а синът да стои по-високо от бащата е доста странно за нравите  на племето. Оказва се, че преди години бащата е абдикирал от поста си в полза на Алфонс.

Докато ни обясняват случая, на мен ми прави впечатление, че таткото няма запазената марка на племето ндебеле – пробитата ушна мида! Веднага питам вожда как може така. Освен че си спечелвам още точки за позицията съветник, узнавам, че таткото се бил уплашил, когато трябвало да му пробият ухото и избягал. Как да се оставиш в ръцете на такъв вожд!?

Отнякъде до нас достига крякане на жаби. Започвам да се притеснявам, че записите ми ще бъдат заглушени от този звук, а не искам да изпусна нито дума, защото вождът разказва накратко историята на племето си. Това връща и мен години назад, припомняйки ми един мой любим филм от осемдесетте – „Шака Зулу“.

Между  племето ндебеле и Шака Зулу обаче избухва война

и хората на нашия вожд са принудени да бягат. Установяват на място, наречено Куеру в Зимбабве, откъдето се местят през 1955г и заживяват в Чидобе – мястото, което посетихме. Точно  щях да питам защо са се преместили, когато вождът попита нас:
„Попитайте ме защо сме се преместили от Куеру!“
„Защо се преместихте от Куеру?“
„Как мислите, защо сме се преместили от Куеру? Някакви предположения?“
Мълчание.
Обаждам се колебливо: „Заради правителството?“
„Може ли да оставите Дани, за съветник!“, започва се пак, след като се оказва че отговорът ми е верен и правителството ги е преместило в този район, защото смятало че хората извършвали  много поразии.

Чидобе

се намира в северната част на Зимбабве, до водопадите  Виктория и в почти непосредствена близост с Ливингстън, Замбия.  Болшинството от поданиците  на вожда са от племето ндебеле, но има и представители на тонга и нанди. Алфонс обяснява една от разликите в архитектурата на къщите на ндебеле и тонга. Ндебеле строят къщите си, поставяйки покрива върху стените, докато тонга използват допълнителни външни греди, за да поддържат покрива.

Unnamed Road, Зимбабве
Имението на вожда е заградено с ниска ограда от пръти под формата на окръжност. Вътре са няколко кръгли и квадратни къщички от кирпич.  Изглежда много спретнато. Чисто е. Не влизам, преди да съм извикала силно „Екуше“. Отвътре синът на вожда, на име Елвис и братовчед му Нтохозеси (името му означава щастие) отговарят в един глас:

• Ебуу (добре дошли).

Научавам още една дума на ндебеле!

Цялата окръжност на двора представлява „къщата“, а отделните малки къщички са еквивалентът на нашите стаи. Имат си всички стаи, които и ние, дори стая за гости.
Вътре къщичките са почти празни. Светлината е оскъдна и идва от единствен прозорец,  всъщност неголяма дупка в стената. Глинените подове са чисти. В сумрака забелязвам, че на стените има декоративни елементи – фигури, изрисувани от жената на Алфонс. Тя е бременна за четвърти път и в момента не е вкъщи. В зимната кухня посудата  е наредена на дървени лавици. Тук преди 50 години е роден Алфонс. В средата е заровен пъпът му. Това за Алфонс е свещено място, към което се връща всеки  път, когато има нужда от мъдрост и помощ. Всеки път, когато заговори за това, Алфонс настръхва и някак си успява да предаде и на нас това свръхестествено чувство.

В двора се натъкваме на Нандзелело, племенницата на Алфонс, която се грижи за домакинството. Донесла е вода от кладенеца, който ще посетим след малко.

Тук-там направо от пясъка се подава стрък импациенс, или както е познато в България – циганче. Отглеждам  растението от много години, но не бях допускала, че може да вирее направо в пясъка.
Макар племето да отглежда основно кози и магарета, в двора на вожда се виждат само няколко пилета. Козите се  използват за интересни ритуали, за които Алфонс ни разказва по-късно. Оборът и помещението, където държат храната за животните са съвсем празни. Реколтата е била лоша.

За първи път, откакто съм в Зимбабве виждам куче. Не успявам да разбера дали си има име, но става ясно, че задачата му е много важна – предупреждава, когато приближават слонове или диви животни.
Използвам повода да разпитам дали няма  някакви  нетрадиционни методи за прогонване на слонове, например някаква миризма, която ги отблъсква или звук?

Оказва се, че нищо не помага особено. Преди са използвали тимпани, за да ги прогонват, но слоновете вече са привикнали към  звука им и не се плашели.
В двора има нужник, който Алфонс шеговито нарича тоалетна – Блеър. Оказва се, че не носи името на бившия премиер на Великобритания Тони Блеър, а на предприемач посетил селото и дарил 30 тоалетни. Той се казвал Блеър.

Водата

Често попадаме на призиви за събиране на помощи за Африка, но едва ли си даваме сметка колко сериозен е проблемът. „Вода“ е важна дума и една от първите, които преди да се отправя към Африка научавам. На най-говоримият в региона език шона вода е мвура.

В село Чидобе сме

Намира се близо до водопадите Виктория и „далече“ от цивилизацията, въпреки че си има училище и всичко  необходимо за едно голямо село, център на обширен район от  по-малки села. Гостуваме на вожда Алфонс, който охотно ни показва всичко наоколо. От дома на родителите му, където той е бил роден преди 50 години отиваме в спретнатото му имение, а от там се отправяме към кладенеца, откъдето осем пъти на ден жените носят вода.

Носенето на вода е стриктно женска работа,

но ни настига младеж, тръгнал със същата задача. За него вождът ни предупреждава, че има психически отклонения, но момчето е дружелюбно и не се отделя повече от нас. Стигаме до кладенеца направо през пясъка. Няма специална  пътека, но местните си знаят как да го намерят. На 500 метра от имението на вожда и от училището е. От другите къщи обаче е далече. Обувките ни се пълнят с пясък, краката ни потъват, макар да вървим празни. Как ли се чувстват жените, носещи тежките съдовете с вода на главите си?

Преди обяд е, а температурата е 36 градуса по Целзий, суха горещина. Слънцето не прежуря и не е задушно, но изтощава.  В далечината забелязваме

ученици

закъснели за училище. Облечени са в униформи. Вървят в групичка и не личи да бързат. Тук никой за никъде не бърза, вероятно заради климата. Може би за да покажат усърдие някои от сервитьорите в хотела ни почти непрекъснато подтичват. Това по европейските стандарти за труд е много  опасно, но те го правят с широка усмивка и личи, че са добре тренирани. Извън хотела животът тече много по-бавно, а в Чидобе времето е спряло. На път към кладенеца питам вожда дали има опасни диви животни наоколо.

„О, да! Има чити, биволи, хипопотами и слонове“, потвърждава подозренията ми Алфонс.
„Децата  как ходят на училище“, продължавам с въпросите си аз.
„Ами как, на групички и внимават.“
Веднага ми изникна съпоставката с Европа, където загрижените родители карат децата си на училище всяка сутрин и ги прибират след занятия.

Наближаваме закъснелите ученици и те навеждат главици срамежливо. Вождът ги смъмря да ни поздравят. Правят го почти в един глас, а любопитните им очички грейват.  По-общителните  се осмеляват  да ни попитат на английски как сме. Правят го, за да упражняват наученото в училище. Радват се, че им отговаряме и се отдалечават,  подскачайки весело! В този ден в училището има авария и виждаме още ученици, които носят на главите си съдове с вода. Водата трябва за нещо.
В българския фолклор кладенецът е романтично място, където момите са ходели да носят вода, момците са ги пресрещали и напивали менците им, крадели китките им и ги задявали.

Кладенецът в Чидобе не ми се стори особено романтичен,

обратното изисква се много физическа сила, за да се напълни един бидон. Съдовете за вода са пластмасови, стари и безформени. Помпи се дълго и са необходими енергични движения. Опитвам да помогна на младежа, който си налива вода и едва тогава напълно осъзнавам колко сила и енергия е нужно, за напълването на нищо и никаква три литрова бутилка!

Струва ми се почти невъзможно една жена да се справя сама с това, но жените ндебеле го могат. На мен ми помагаше Румби, стажант-екскурзоводката ни. Двете почти успяхме, с помощта на Алфонс накрая.

Кладенецът също както тридесетте нужника (вж.по-горе) е дарение от англичани. Да се направи нещо такова не е особено скъпо и някои от членовете на малобройната ни британска групичка вече са дарявали по десет кладенеца на различни държави в Африка. Всяка стотинка, вложена в подобно начинание си струва и променя живота на хората!

Зимбабве. Септември 2015

Автор: Данаила 

Снимки: авторката

*Терминът племе май не е съвсем точен – препоръчвам ви книгите на Джаред Деймънд по темата за „традиционните“ общества – бел.Ст.

Други разкази свързани с Зимбабве – на картата:

Зимбабве

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=66998

Свързани новини: