До Киев и назад (2): Киев, Одеса, Приднестровие, Молдова

Завръщаме се от пътуванена Иван до Украйна – миналия път стигнахме до предградията на Киев, днес от Киев ще тръгнем обратно през Одеса и Молдова.

Приятно четене:

Киев, Одеса, Приднестровие, Молдова

част втора на

До Киев и назад

Пристигнахме в Киев в късния следобед и веднага се срещнахме с моя приятел Станислав, който беше безкрайно мил и гостоприемен, и специално пропътува над 100 км от родния си град Чернигов, за да прекара с нас два дена в столицата и да ни разведе.

Минахме покрай сградата на Киевския университет:

Видяхме и „Златната порта“. Тя е била построена през 11-ти век и е била част от укрепителната система на Киев, който тогава е бил столица на Киевска Рус.

На следващата сутрин Стас ни поведе на по-сериозна обиколка на забележителностите.

Тръгнахме от

площад Независимост или просто „Майдана“

Предвид събитията от последните години съм убеден, че всички го познавате от снимки. Води се главния градски площад, въпреки че през него преминава натоварен булевард и лично според мен извън някакви по-големи организирани мероприятия мястото не е толкова популярно за местните жители.

На площада много ми допадна тази скулптура на казак, свирещ на традиционния инструмент „кобза“ :

Стас ни показа и това малко летище, което по негови думи може да служи като „пример за корупция“. Намира се съвсем близо до парламента и било изградено от правителството на Янукович специално за „нуждите“ на управляващите.

Минахме и покрай

парламента на Украйна:

А от там се отправихме към

Киевско-Печерската лавра

– манастирски комплекс, основан още през 11-ти век. Той е под закрилата на ЮНЕСКО и е едно от „Седемте чудеса на Украйна“. Между другото повечето забележителности на Киев са именно църковни храмове и манастири, които на моменти изглеждат доста сходно, но пък според мен са много гиздави и красиви.

Няколко снимки от лаврата:

Далечен поглед:

В самия комплекс:

В непосредствена близост е разположен и мемориалния комплекс, посветен на победата във Великата отечествена война:

Отправихме един последен поглед назад към Киевската лавра и продължихме разходката си в друга част на центъра:

Използвахме услугите и на киевския фуникульор:

Много ми хареса площада пред

катедралния храм Св.София

с паметника на споменатия вече от мен казашки предводител Богдан Хмелницки. Бяха сложени множество поставки за великденски яйца, които обаче все още стояха празни:

Друг красив храм в близост бе

манастира Св.Михаил

Киев е град с предимно рускоговорящо население,

въпреки че често се чуваше украинска реч, а надписите по улиците бяха изцяло на украински език. Стас ни разказа, че това е голяма промяна в сравнение с 90-те години, когато е било изключение да чуеш някой да говори на украински по улиците. Очевидно времената се променят и руският започва да губи позиции.

За край на разходката се спряхме в един латино бар. Благодарихме на Стас и на неговата приятелка Таня за цялото внимание и гостоприемство, след което се срещнахме с нашия домакин Юрий, с когото прекарахме приятна вечер в разговори за културни особености, пътувания и др.

На следващия ден се отправихме на юг.

Киев не е от най-забележителните градове, които човек може да посети, но на мен много ми допадна и трябва да призная, че се чувствах доста добре там.

Трябваше до вечерта да стигнем до Одеса,

като бяхме планирали кратка спирка в

град Уман,

който се намира точно по средата между Одеса и Киев. Там възнамерявахме да посетим

парк „Софиевка“

Той също се счита за едно от „Седемте чудеса на Украйна“, което може би е леко пресилено. Въпреки всичко паркът е красив и си заслужава човек да спре за час-два.

Паркът е построен в края на 18-ти век от полския благородник граф Станислав Потоцки, като подарък за неговата гръцка жена София. В него човек може да се полюбува на красиво организирани алеи, няколко езера и едно малко водопадче. Прекрасно място за разходка и отдих.

Поглед към голямото езеро:

Деца хранят лебедите:

Малкият водопад:

Този дъб е бил посаден от бившия премиер М.Я.Азаров, който беше на власт до началото на майданските събития, когато бяга към Русия, заедно с бившия президент Янукович. Очевидно не е долюбван в Украйна сега:

Обядвахме в центъра на Уман и тръгнахме към Одеса.

От Киев до Одеса

се пътува по скоростен път, който е в много добро състояние в по-голямата си част. Въпреки това човек не може да се отпусне, тъй като се случваше от време на време след 50-60 км отлична настилка да последват 20 км дупки и неравности. В един момент дори за малко щях да мина през огромна дупка, простираща се почти по цялата дължина на пътното платно, която избегнах през аварийната лента. Беше си направо окоп…

Малко след Уман попаднахме и под ударите на закона

Спряха ни полицаи и се оказа, че съм шофирал с превишена скорост. Полицаите си имаха караулка, абсолютно извън каквото и да е населено място, пред която имаше пешеходна пътека, водеща до…. караулката от другата страна. Поради това имаше ограничение 50 км/ч… доста удобно за ченгетата. Както и да е…

нарушението си е нарушение и се започнаха преговорите

Любопитното беше, че полицаите ми говореха на тази смесица между украински и руски, наречена „суржик“, за която вече споменах. Беше интересно да ги слушам. Често се налагаше да ми повтарят нещо по няколко пъти. Започнаха се ченгесарските блъфове, че трябвало да ми пишат протокол и глобата е 200 евро, бла-бла-бла. Много бързо след това най-спокойно започнаха да ме пазарят, питайки колко пари имам, колко ще им дам и т.н. В крайна сметка почерпих тримата господа с 20 евро, което не е постъпка за пример, но откровено казано хич не ми се занимаваше с тях, а и до Одеса оставаха още над 200 км.

Одеса

Успяхме да пристигнем в града по светло и без да губим време се отправихме на една късна разходка към центъра. Имах пресни спомени от последното ми посещение през 2011-та година, така че поведох Веси по утвърдения маршрут.

Покрай манастир „Св. Пантелеймон“:

…и красивата сграда на гарата:

…по улица „Пушкинска“ до идеалния център. Тази табела ме развесели:

Украинският език е интересен. „Година“ значи „час“, а украинската дума за „година“ е „рик“.

Като първо впечатление от Одеса

ни се набиха на очи няколко неща. Разликата с посетените досега градове в Украйна се усети, първо защото изведнъж украинския език изчезна. Тук всички говореха на руски, като дори надписите на украински бяха рядкост.

Второ, извън центъра градът ми се стори неподдържан. Улиците и тротоарите бяха в лошо състояние, имаше и доста боклуци по улиците. Привечер се забелязваха и доста съмнителни типажи. Разни тарикати и мутроподобни субекти. Изобщо създаваше се усещане за един „град на греха“. Не сме имали някакви конкретни стереотипи, но все пак

Одеса открай време носи славата на бандитски град

Също така имаше и доста алкохолици по улиците, влязохме и в един супермаркет, където всеки втори клиент миришеше на спиртак. Не ми бяха направили впечатление такива неща в другите украински градове до момента.

Хотелът, в който нощувахме, също се вписваше в горната картинка. Бяхме задали точен адрес на GPS навигацията, но при пристигане не видяхме никаква табела, която да указва, че там има хотел. Помислих, че GPS-a прави проблеми, завъртяхме едно кръгче из квартала, но се оказа, че адресът си е точно там. Беше жилищна сграда с тунел, водещ към вътрешен двор. Влязохме в двора и видяхме една нова сграда, на която отново не пишеше абсолютно нищо. Отпред стоеше някакъв съмнителен тип, изглеждащ като застаряваща мутра от 90-те. Попитах го:

– Извинете, търсим хотел „Родина“.
– Намерихте го.

Шах… Ами добре, хубаво. Вътре условията бяха съвсем прилични, а цената от 15 лв. за цялата стая няма и да коментирам. Така че супер

И все пак, въпреки представената от мен по-тъмна част на града, Одеса безспорно е много красив град, носещ аристократичния дух на Руската империя. Разходихме се по „Приморски булевард“, където се намира сградата на общината:

Минахме и покрай емблематичната сграда на операта:

На следващия ден се разходихме отново. Площадът с паметника на императрица Екатерина Велика, която основава града в края на 18-ти век. Тогава тези територии са били слабо населени и често са били обект на военни конфликти между Руската и Османската империя. Затова Екатерина Велика решава да основе тук военноморска крепост, с която да се подсилят руските позиции в региона.

Поглед към морската гара:

На този площад се намира паметника на дюк Ришельо – френски благородник, който напуска родината си след Френската революция и служи в руския кралски двор. В началото на 19-ти век той действа като градоначалник на Одеса и губернатор на Новорусия и има големи заслуги за изграждането и развитието на града:

С това разходката ни в Одеса приключи и беше време да се отправим към Молдова. На изхода на града ни изпрати познатото ми кръгово кръстовище, с надписа „Город-герой Одесса“:

Въобще доста ми допада, че в началото или в края на редица бивши съветски градове съществуват такъв тип постройки или табели. Може би някои ги считат за грозни и стари, но пък ми беше много приятно след дълги километри шофиране да ме посрещне един голям и епичен надпис с името на града и някакво приветствие.

От Одеса до границата са само 60 км. Води се, че е границата с Молдова, но това не е точно така. Предстоеше ни да преминем

през Приднестровската молдовска република

– сепаратистка държава, непризната от нито една друга такава в света, с изключение на Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах. Сами се сещате доколко са признати и последните три  Непризната, но вече цяло едно поколение е израснало в Приднестровието, тъй като то съществува от 1990-та година.

През 80-те години в Молдова се наблюдава възраждане на про-румънския национализъм сред румъноезичното население, което води до напрежение и страх сред останалата част от обществото – предимно руснаци, украинци и гагаузи, че руският език може да бъде отменен или дори да се стигне до обединение с Румъния. Така се създава Приднестровската република на източния бряг на река Днестър, където руснаците и украинците формират мнозинство, а Горбачов не предприема по-сериозни мерки срещу това, с цел да запази териториалната цялост на Молдова.

След разпада на Съветския съюз следва кратка гражданска война, като Русия подкрепя сепаратистите и логично малка Молдова не успява да се противопостави и да си върне контрола върху тези територии. И така… Приднестровието си съществува, закриляно от Русия, притежавайки всички структури на една държава – парламент, полиция, валута, университет и т.н.

Приднестровието беше черешката на тортата на това пътуване

Минахме през него през 2011-та на път за Одеса, но ни бяха забавили на границата и защото уж много бързахме не спряхме изобщо да се разходим. Много ме хвана яд после, но за щастие Молдова не е далече и сега имах възможност да попълня пропуските.

Посрещна ни гордо развятия байрак (знамето им съответства на това на Молдавската ССР):

…след което застанахме на опашка под националния им герб. Уникално е, че 25 години след разпада на СССР тук сърпа и чука все още се използват като национални символи:

Приднестровието е един музей под открито небе

Тук сякаш времето е спряло и аз по-скоро се чувствах все едно съм в 1986-та година, отколкото в 2016-та. След доста бюрокрация по границата бяхме допуснати в страната и след едва 20 км вече бяхме на входа на столицата

Тираспол:

Директно се отправихме към центъра и паркирахме точно пред сградата на парламента. Мисля, че снимките говорят сами за себе си…

Парламента с другаря Ленин отпред:

Един от главните булеварди на Тираспол. Наричам тази снимка

„Северна Корея в Европа“:

Паметника на руския генерал Суворов и един поздрав за 9-ти май :

Имената на улиците също си стоят непроменени:

Те си имат коли все пак, макар автопаркът да е старичък. Изобщо в тези държави моя Голф беше по-скоро на едно средно ниво като възраст. Забелязвате ли Range Rover-а на последната снимка? Е този конкрено е с руска регистрация, но на моменти се срещат много луксозни коли с приднестровски номера, което изключително контрастираше на околната среда. Явно в „държавата“ живеят и много заможни хора. Навсякъде се виждаха обекти на компанията „Шериф“. Тя се занимава с всичко – от магазини до бензиностанции, строителство и телевизия, и сформира 52% от постъпленията в бюджета на Приднестровието. Свързва се с олигархичния кръг на бившия президент Игор Смирнов.

Тази снимка е доста красноречива относно геополитическата ориентация на Приднестровието:
(В бъдещето заедно с Русия):

Официалните езици тук са руски, украински и молдовски/румънски – изписван на кирилица. На практика обаче почти всички надписи са на руски и той абсолютно доминира в общуването на всички нива.

Сградата на общината… отново с другаря Ленин:

Друга много ретро гледка по пътя към общината бе един билборд, на който бяха представени „образцови граждани“. Имаше техни снимки и кратки данни за професията им. „Олег Иванов – инженер, общественик“… феноменално просто

За първи път видях освен монети и банкноти като парично средство да се използват и жетони:

Нерегламентирания превоз на хора и стоки до Русия процъфтява:

Време беше да напуснем Тираспол и понеже се бяхме отдалечили от колата хванахме тролей от спирката на университета. В тролея при нас дойде едно момиче и бавно, и неуверено каза на български:

– Здравейте, вие от България ли сте?

Така се запознахме с Елена – бесарабска българка от село Паркан, което се намира точно между Тираспол и втория по големина град в републиката Бендер. Тя учеше руска филология в местния университет и искаше да стане учителка. Родителите й били на гурбет в България, тя също може би би заминала някой ден. Каза, че в нейното село така се говорело, имало много българи. Беше изненадана и се радваше да ни види, като сподели, че за първи път среща българи от България в Тираспол.

Сбогувахме се с Елена и продължихме към

град Бендер

– единствения град в Приднестровието на западния бряг на река Днестър. Тук искахме да посетим местната крепост, но входът беше по 10 лв. на човек и не бяхме убедени, че си струва, още повече, че трябваше отново да обменяме пари някъде. Но пък до входа видях поредната соц. находка:

Опитахме да разбием системата и да се върнем назад, за да видим крепостта от другия бряг на реката. Трябваше да минем точно през това

село Паркан

Нарочно заговарях хората на български, защото ми беше интересно какво ще стане. Попитахме една жена как да стигнем до реката. Тя говореше на руски, но ни разбираше чудесно. Дали заради езиковата близост, или заради комуникацията с българоговорящо население не знам. После попитахме един анцуг „Адидас“, който ни помоли да обърнем на руски. Най-накрая, в самия край на селото попаднахме на жена, която говореше български. Беше някаква интересна смесица, като естествено в речта й се долавяха доста руски думи. Даде ни обяснение от сорта на:

– Даа, натам е реката. Прямо и горе след стената. Айде, счастливо.

Паркани, Молдова

Оказа се, че крепостта не е точно на брега на реката, така че не преборихме системата:

Снимах тези рибари на река Днестър, след което вече беше време да преминем в някоя международно призната държава

Молдова

Пристигнахме в

Кишинев

в късния следобед и си направихме една вечерна разходка.

Градът се беше променил за последните 5 години.

Тогава голяма част от уличните надписи бяха на руски и в ежедневната комуникация отново руския преобладаваше. Сега определено се усещаше, че румънският език се налага все повече. Голяма част от надписите вече бяха на румънски, а по отношение на езика, който се чува по улицата може би съотношението руски:румънски вече е 50:50. Все пак не срещнах човек, който да има трудности и да не може свободно да превключва между двата.

Както и преди 5 години, така и сега ще кажа, че за мен Кишинев е доста скучен като град, да не говорим за столица на държава. Забележителностите му не са много забележителни според мен, но ето някои от тях:

Триумфалната арка и градската катедрала:

Триумфалната арка, заедно със сградата на парламента:

Свързани новини: