С Галена продължваме обиколка из Малта – в първата част минахме през остров Гозо, а днес ще бъдем предимно на остров Малта. Приятно четене:

Пътуване до Малта

или

приказният остров на рицарите-хоспиталиери

част втора

Валета, Биргу и Исла

От Мдина поехме с автобус за

мегалитните храмове „Hagar Qim”

Шофьорът на автобуса надмина всички предишни по скоростно каране. Може би си мислеше, че кара чували с картофи, завоите се вземаха с невероятна скорост в стил „Бързи и яростни” и когато вече взе да ми прилошава, той беше спрян от контролните органи, които му съставиха акт.

Комплексът “Hagar Qim” включва голям археологически музей и двата храма Hagar Qim и Mnajdra Temples, като билетът струва 20 евро.Тези култови храмове са строени по времето на храмовете в Gjantija и са по-стари с около 1000 години от пирамидите в Гиза, както и от Стоунхендж. Формата както и в Gjantija е детелина. Очевидно храмовете са служили на култа към плодородието, съдейки по многобройните статуетки, намерени в околността. Според местните предания раса от гиганти го използвали като място за поклонение.

И наистина няма обяснение как са прекарвани, подреждани и оформяни тези огромни каменни блокове в тези толкова древни времена.

Тъй като при днешния маршрут на няколко пъти минахме през Паола, като една от основните автогари в Малта, се върнахме там за да разгледаме друг от праисторическите храмове-

Таршинските храмове

Храмовете датират о 3600 – 2500 г. пр.н.е. и отново са градени от огромни каменни блокове както Hagar Qim и Mnajdra. Уникалното тук е, че върху блоковете има различни изображения, релефни или фигури.

Освен това тук е намерена статуя на „жена с едри бедра”, чийто стил прилича на статуетките на Спящата жена в Националния исторически музей във Валета.

Късния следобед прекарахме на нашия чудесен плаж. Потопих уморените си крака в прохладните води на Средиземно море и зарових пръсти в мекия пясък, краката ми заслужаваха малко почивка след изминатите километри днес, да са ми здрави маратонките!

Ден четвърти

Дойде ред да посетим и

столицата на Република Малта – Валета

и градчетата, които се намират около нея. Вече бяхме се ориентирали за движението на автобусите и тяхното разписание, така че без проблеми стигнахме през Сан Пол, Буджиба, Аура, Пемпроук, Пачевил и Сан Жилян до Слима.

Слима

беше спокоен и приятен град в ранната съботна утрин. Къщите отново бяха в малтийски стил , в охрено жълти цветове и издадени еркери с дантелени перденца.

От пристанището заснех отсрещния бряг, където ни очакваше Валета, с извисяващия се купол на

англиканската църква „Свети Павел”

Някога Слима („sliema“ на малтийски означава „мир, покой“) е била рибарско селище на полуострова срещу пристанище Марсамшет във Валета. Днес градът е един от най-оживените туристически райони, в който се намират някои от най-модерните хотели в Малта.

Слима почти се е слял със съседния град Сейнт Джулиънс или Сан Жилян, на малтийски. Слима няма пясъчни плажове, бреговете са скалисти. За слънчеви бани се използват огромни плоски скали. Ето изглед към Слима от борда на ферибота за Валета.

Реших, че за по-бързо и атрактивно придвижване около дълбокия залив на Голямото пристанище е по-добре да ползваме фериботите. Вместо да обикаляме по дългия път около залива, с ферибота от Слима до Валета се пътува точно 5 минути на цена 1,50 евро еднопосочен билет.

Стъпваме във

Валета

и се изкачваме по стръмните улички към центъра на стария град.

Градът е основан

от великия магистър на Йоанитския орден Жан Паризо дьо ла Валет през 1566 г. Историята на града е пряко свързана с

рицарите от Ордена на Св. Йоан

и техния осемстранен готически кръст. Съвременният облик на града е дело на италианския военен архитект Франческо Лапарели.Тъй като рицарите дълго време нямали финансови средства, за да построят града те прибягнали до заем от папа Пий и от испанския крал Филип. Италианският архитект Лапарели бил неимоверно улеснен, тъй като получил възможност да проектира града, така както го вижда, без да се съобразява с актуалното местоположение на стари постройки или пък с архитектурни планове. Това е първият в историята град построен на принципа на координатната мрежа на улиците, което позволява свежия морски въздух от двете пристанища да циркулира свободно по улиците и да действа като своего рода „средновековен климатик“.

Една от най-големите забележителности на съвременната Ла Валета е сградата на парламента,която в периода между 1571-1574 е била официалната резиденция-дворец на основателя на рицарския орден на Св. Йоан-Жан Паризо дьо Ла Валет. Орденът на Св. Йоан владее укрепеното селище ла Валета до 1798г,когато града,респективно острова е завладян от французите. Две години по-късно Англия обявява Малта за своя колония.

Страната остава под английски флаг до 21 септември 1964, когато

обявява своята независимост,

а от 1874 г, Ла Валета се превръща в столица на република Малта. По време на Втората световна война, града е бомбардиран от немската авиация и търпи сериозни загуби в богатия си архитектурно-сграден фонд.

Първата ни спирка е

Базиликата на Мадоната от Кармел

– нищо не ми говори, но не мога да не надникна вътре. Влизам почти във всички църкви, базилики, и катедрали, покрай които съм минавала. Навсякъде търся величието на Римските църкви, но не го намирам. Никога няма да забравя какво почувствах в първата катедрала, която посетих през живота си –„Сан Джовани ин Латерано” в Рим – в мига, в който влязох вътре нещо подкоси краката ми и спрях като закована за пода, а от очите ми потекоха сълзи. Никога повече не усетих това, което ме обзе тогава. Но продължавам да го търся, за да го почувствам отново.

Улиците на Валета

бяха украсени с висящи транспаранти в бяло, жълто и червено, все едно бяхме на карнавал. Липсваше ми само костюма на дамата на сърцето на рицар от Малтийския орден, но с късите панталонки и бейзболната шапка нямаше как да се превъплътя в този образ.

От там излязохме на просторния правоъгълен

площад „St George” и Двореца на хармонията

Отново в центъра на площада бликаха фонтаните направо от плочките.

Видяхме смяната на караула пред сградата на Кметството на Валета и поехме по ул.”Република” към

Катедралата „St. John”

Тя има статут, равен с този на архиепископската катедрала „Свети Павел“ в старата столица Мдина, и затова се нарича конкатедрала (съкатедрала). Построена е през XVI век като монашеска църква за нуждите на ордена на рицарите хоспиталиери. Храмът е посветен на свети Йоан Кръстител, който е патрон на ордена.

Triq San Gwann, Il-Belt Valletta, Малта

В сградата са погребани около 400 членове на ордена, чиито надгробни плочи, изпълнени като цветни каменни пана, са сред основните художествено-исторически богатства на Малта. Тук се намира и специално нарисуваната за пристроения параклис картина „Обезглавяването на Свети Йоан Кръстител“ от живелия в Малта италиански художник Караваджо. Категорично е забранено снимането на платното. Катедралата е обявена за уникален паметник със световно културно и историческо значение.

Наистина това беше най-пищно украсения Божи храм от посетените до сега, най-ярко изрисувания и най-посещаемия. Входът за нея е 6 евро, но всеки получава личен аудио гид, от който се лее честно казано неизчерпаема и незапомнима информация за всеки един детайл.

От там продължихме към

градините „Барака” – Lower Barakka Garden

и Upper Barakka Garden

В тази градина всеки ден се провежда демонстративен гърмеж на топовен изстрел точно в 12:00 ч. или “Saluting Batery”. Празничния топовен залп е старинна церемония, провеждана повече от 400 години.

„Батареята”

е разположена на една от най-високите точки в града, откъдето се открива великолепна гледка към Голямото пристанище и отсрещните три града – Сенглеа, Виториоса и Коспикуа.

Това е първият от трите града Сенглеа или Исла, погледнат от височината на хълма в градините „Барака”.

Свихме отново към главната улица „Република” за да излезем пред

паметника на Жан Паризо дьо ла Валет

Той се присъединява към ордена на рицарите на Св. Йоан още на 20 годишна възраст, като рицар от лигата на Прованс. Участвал е в отбраната на остров Родос при обсадата му от турците през 1522 година през време на Родоския период на ордена. Придружава тогавашния велик магистър Филип дьо Л`Исла Адам при изгнанието на ордена след изтласкването на хоспиталиерите от гръцкия остров от армията на Сюлейман Великолепни.

Ла Валет е изпратен за две години да служи като военен губернатор в Триполи, град също държан от рицарите по това време. Тук той показва уменията си на военен ръководител в селище постоянно атакувано от корсарите на Тургут Рейс (наричан още Драгут) – пират, бей на Алжир и османски адмирал. По време на акция срещу корсаря Абд-ур-Рахман Куст Али, Ла Валет е сериозно наранен и попада в плен. В продължение на година той се бори за живота си като роб на отоманска галера. Размяна на пленници между ордена и корсарите осигурява неговото освобождение.

През 1554 година Ла Валет е издигнат на поста главен капитан на галерите на ордена. Това е било голяма чест за лигата на Прованс, тъй като през по-голяма част от историята на хоспиталиерите, длъжността на адмирал е носена от рицар от италианската лига.

Това е началото на улица „Република”, точно новата сграда на Президенството и Театърът на Кралската Опера.

При излизане от дебелите и високи крепостни стени попадаме точно на кръглия площад с изящния

Фонтан на Тритоните,

в ляво от който е обособена още една от Малтийските автогари.

От тук тръгват автобуси за всички точки на Малта. Всички автобуси са с марката “King Long”, нови, чисти, бързи и маневрени. Пристигаха винаги по разписание, с 5, до 10 мин. в плюс или минус, в зависимост от трафика. Повечето шофьори бяха възрастно, но винаги любезни и говорещи английски. За съжаление всички малтийци говорят доста бързо и аз трудно ги разбирах.

Отново се върнахме до Upper Barakka за да проследим тържествената церемония по изстрелването на топчето.

Точно в 12:00ч. местно време гръмна единственото заредено оръдие, явно хората пестят и от боеприпасите. Но атракцията беше голяма, като по-интересна беше самата церемония по подготовката на гърмежа.

Трябваше да слезем долу до морето, за да се качим на друг ферибот, този път

за Сенглеа (Исла) и Виториоса (Биргу)

Можехме да го направим по стотиците плитки стъпала, но решихме да слезем по-бързо с панорамния асансьор, който въпреки голямата височина ни свали за секунди. Колкото до височината на стъпалата научих, че тук всички стъпала са правени нарочно с малка височина, за да могат да бъдат изкачвани лесно от рицарите, облечени в тежките си доспехи.

И този ферибот ни пренесе на отсрещния бряг за около 10 минути и 1,5 евро. Отново спестихме обикаляне с автобус тясното и дълбоко пристанище. Направихме доста снимки от корабчето на Валета и на Биргу.

Това е корабчето, превозващо пътници между Валета, Исла и Биргу.

Време беше за обяд. Гладни и жадни седнахме на едно тихо и спокойно местенце точно до пристанището. На традиционната чаша малтийска бира „Циск” естествено.

Тук искам да кажа и две думи за това, че навсякъде в Малта (даже и в хотелите), всички отпадъци се изхвърлят в отделни контейнери според материала, от който са направени. Ето по този начин, например.

С нови сили поехме по стръмните улици на

Биргу

И на тесните улички и къщите в този град.

А ето така се минава от единия град в другия, от Биргу – в

Исла

Минаваш под моста – и си в другия град, няма табели, няма указания, разбираш, че си минал в другия град едва на табелите по автобусните спирки.

Жегата напече и решихме, че ще стане хубав плаж. Върнахме се до Валета, за да вземем автобус за Мелиеха и Гадира, но докато се извъртим по всички завои, докато направим задължителното кръгче през автогара „Marsa” и болничния комплекс “Mater Day” минаха няколко часа, времето се развали, задуха хладен северен вятър и когато слязохме на

плажа, той вече беше съвсем пуст

В Малта кипи усилено строителство на пътища и така наречените Малтийски магистрали. Поради ограниченото пространство при изграждане на магистралите няма входни и изходни артерии, няма „детелини”, а само едно кръгово движение.

Ден пети

Ето, че дойде и последния ден от престоя ни. Нарамихме раниците и поехме към летището с автобуса по линия Х1. Вече ми беше ясно къде сме, къде отиваме и как да стигнем до там. Не гледах като уплашено зайче в кафез като първия ден и не стисках раницата в прегръдка. Трябваха ми точно три дни, за да се ориентирам в пътната мрежа на острова и маршрутите на автобусите. Самолетът ни излиташе чак към 15 ч. и имахме достатъчно време.

Искахме да направим една обиколка и по южното крайбрежие на острова, градовете Бирзебуджа и рибарското селище Марсашлок, затова трябваше да стигнем до летището и от там да хванем друг автобус. За съжаление автобус Х4, който трябваше да ни отведе до Бирзебуджа така и не дойде и затова бързо сменихме програмата.

Отново отидохме до Валета и слязохме до Фонтана на Тритоните. Този път свихме в обратната посока на крепостните стени и минахме покрай паметника на загиналите във войната. На паметните плочи бяха изписани стотици имена на войници разделени по годините, в който са загинали във Втората световна война.

Излязохме на площад „San Publju” и храмът “San Publju”. Площадът имаше вид на Римски форум, от който бяха останали само постаментите на колоните.

Продължихме към улица „San’t Anna” и стигнахме до прекрасния

Фонтан на лъва или “Lion’s Fountain”

Свърнахме към Ботаническата градина, откъдето се открива невероятна панорама към целия град и цялата равнина.

Минахме през прекрасния парк, който се намира до площада на независимостта, и който е много добре подреден с дървета и цветя – чудесно място за почивка. Паркът е сравнително нов-създаден е през 2007 година.

Излязохме от парка пред паметника на Независимостта, посветен на хилядите загинали във Втората световна война.

От там покрай Фонтана на Тритоните се потопихме отново в средновековната атмосфера на Стария град, като направихме един „тегел” на улица „Република”. В неделния ден, тя беше още по-оживена.

Стигнахме чак до другия край на крепостните стени.

Бях крайно уморена от дългата обиколка и тежестта на раницата на гърба ми, а и беше наближило времето на полета ни. Качихме се за последно на автобус, който ни откара до летището. „Как сте? Как се чувствате? Хареса ли ви Малта?” ни попита шофьорът с усмивка. Исках да му отговоря: “I`m so tired!” (Много съм уморена!), но бях наистина толкова уморена, че изломотих само едно: „I`m so thirsty!”, което си е просто „Много съм жадна!” , тъй като наистина бях жадна в обедната жега. В чакалнята на летището най-после се отпуснах от напрежението след още една перфектно завършена екскурзия и заспах, сгушена в раницата.

Преживяването отново беше незабравимо.Установих, че много обичам да пътешествам и колкото по-често го правя, толкова по-добре се чувствам. „Колкото повече-толкова повече!”, както казва любимият ми герой Мечо Пух.

13.05. – 17.05.2015г.

Галена Спасова

Автор: Галена Спасова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Малта – на картата:

Малта

Китай е завършил подготовката на системи на двигателите за най-голямата в страната РН 'Чанчжен-5' .

Астрноавтите на НАСа - Джеффри Уилямс и Кейт Рубинс на 19 август 2016 направиха излизане в открития космос , за да установят нов адаптер за скачване .

Осем човека са се съгласили да се отправят на космическо пътешествие до Луната на борда на модернизиран космически кораб от серията 'Съюз', това е съобщил за 'Известия' генералния директор на РКК 'Енергия' Владимир Солнцев.

На 19 август 2016 , от Кейп Канаверал бе изстреляна РН'Делта-4' с два военни спътника на борда.

Ако някой се вълнува, какви са тенденциите в световното електропроизводство е най-добре да се ориентира по практиката на икономика №1, тази на САЩ. На днешната графика ще видите, как за последните 67 години са произвеждали електроенергия...

Руското влияние в българската армия е носило само беди и катастрофи на България. Фактите са толкова много, че са тема за цял научен труд.

 

Най-яркият от тези факти е превратът, осъществен от съветската агентура в Царство България на 8 срещу 9 септември 1944 г. в условията на наложената вече съветска окупация. Именно съветските агенти в армията, начело с министъра на отбраната ген. Маринов свалят законното правителство на Муравиев( припомням предложението си в Москва да му издигнат паметник за заслугата да спаси хиляди потенциални съветски жертви в една съветско-българска война) , наредил на войската да не оказва съпротива срещу нахлуващата Червена армия с надеждата България да избегне пораженията от бойните действия. За “благодарност” СССР окупира страната, ограбва я систематично в продължение на 3 години, довеждайки я до просешка тояга “на правата на победителя” ( на народа и армията му, която не е убила нито един червеноармеец) и връчва управленския съветски ятаган на своите еничари да продължат да налагат “вечната дружба”

 

След половин век съветска окупация и четвърт век западна демокрация метастазите на съветско-влияние в армията отново избиват на повърхността, въпреки форманото отхвърляне на съветския колониализъм по нашите земи. Историта трябва да се помни, за да не се повтарят най-мрачните й страни.

 

Ето една аналогия с актуалната политика в България. Припомнянето може да бъде от полза и на желаещите да повторят съдбата на Радко Димитриев.

 

РАДЕВ ОТ ПАРТИЯТА НА РАДКО ДИМИТРИЕВ

Автор: Щурман-бомбохвърляч , коментатор в ivo.bg

Румен Радев, заместникът му с чисто българското име Анатолий, героят на СССР и български космонавт Александър Александров, депутатстващият генерал Михо Михов, запасните разведчици, служили на ГРУ в българското РУМНО и още кой ли не са платени руски агенти или полезни идиоти, робуващи на догмата „Кат Русия няма втора”.

Тези червени отрочета са преки наследници на тройния предател Радко Димитриев, организирал русофилския бунт срещу княз Александър I през 1886 г. и после духнал в Раша. След година кой знае защо Радкото бил помилван и се върнал да си дослужи в Българската армия като ЯВЕН и ОТЯВЛЕН руски шпионин. Същият шпионин бил избутан до командващ армия и през 1912 г., преди решителното настъпление срещу Чаталджа, спрял победоносния ход на 2 (две!) български армии и поискал Коронният съвет в София да реши дали, аджеба, трябва да се атакува Чаталджа или напротив. Сякаш войникът може да прави нещо друго на бойното поле, освен да бие врага.

Докато царят, министри и други генерали-русофили като Иван Фичев спорили и се туткали, турците докарали подкрепления от Мала Азия, храбрите български полкове затънали в калта и измръзнали от първите есенни студове, а сред войниците избухнала холера, пренесена от болни (или умишлено заразени) турски пленници. И българската победа се отдалечила с още половин година, до март 1913-а. През това време Сърбия и Гърция, насърчавани от Русия, сключили тайния си съюз срещу България.

През Междусъюзническата война предателят-русофил Радко Димитриев издал българските военни планове на сръбските съюзници-разбойници. Но не бил съден, а само уволнен в запаса.

Преди началото на Първата световна война българското правителство изпратило запасния генерал Радко като дипломатически пратеник в Петербург, за да лобира пред истинските си работодатели за подобряване на отношенията с „освободителката” Русия. Щом пристигнал в Матушката, Радко изпратил депеша в София, че преминава на руска служба. Отново облякъл генералската униформа и командвал цяла руска армия, но германците го разбили във всички сражения и отново бил уволнен.

През 1918 г. болшевиките арестували Радко и още неколцина царски генерали, държали ги като заложници и накрая ги убили по особено жесток начин с тъпи брадви и мотики.

Поучено от примера на радковци, преди победоносните сражения срещу руските окупатори в Добруджа през 1916-1917 г., правителството уволнило от Българската армия или преместило на незначителни дължности всички офицери-русофили.

Слава Богу, че Радев навреме се освети като руски агент.

Share on Facebook

Share on Facebook

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ След като тъй наречените „големи руски енергийни проекти в България” бяха спрени заради неефективност и противоречие с европейската енергийна политика, те пак са на дневен ред. Как се стигна до идеята за възстановяването им и дали то ще се случи наистина – темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, защо пак трябва да се връщаме към разговора за руските енергийни проекти?

– „Защо” е труден въпрос, Фили. Честният отговор е – не знам. По-скоро – не знам конкретно в този случай какво точно е станало зад кулисите, макар да имам едно-две предположения. Иначе логичният и потвърден от практиката отговор е, че в България има силни бизнес и политически интереси, които със зъби нокти се борят за реализацията точно на руски енергийни проекти. Те не се интересуват от икономическите и политическите интереси на страната, от нейната независимост чрез диверсифициране на енергийните доставки, от това да се използват новите технологии и източници на енергия. Обратно – техният интерес е Русия, точно Русия и само Русия да има монопол над българската енергетика.

– Защо обаче е това неистово настояване на връзката с Русия? 

– Причините са две, Фили. Първо, така се реализират руските имперски интереси за запазване на влияние върху българската политика и цялото българско развитие. Нека слушателите в Австралия не се изненадват, но тъй наречените „русофили” тук често ни пробутват като висша мъдрост един невероятен за нормалното съзнание парадокс – че истинският български патриотизъм служи на руските интереси. Трудно ми е да го изговоря, но го казвам, за да се има предвид. В същото време трябва да се знае още, че Русия иска това влияние, не защото толкова и трябва самата България, а за да държи под контрол от една страна положението на Балканите и от друга – да създава нови противоречия в ЕС и НАТО. Това е истинската цел на руската „любов” към България. Втората причина да се настоява за силно енергийно присъствие на Русия тук е, че само чрез руските проекти съответните лобита и от двете страни получават огромни пари било като преки кражби, било като комисиони, било по други начини. С американски или европейски компании това не става – да, от тях можеш да изкрънкаш десетина процента, не повече. А нашите лобита са алчни, Фили, те не се задоволяват с десетки или стотици хиляди, те искат десетки и стотици милиони. И защо не, след като вече знаят, че през Русия милионите са възможни.

– Пламен, главен проводник на руските интереси в България е левицата. Но сега тя е в опозиция, а темата да се възстановят проектите бе повдигната от самия премиер Бойко Борисов. Защо? 

– Обяснението, което се чува, Фили, прилича на оправдание. То е, че нямаме изход, след като България бе осъдена от международен съд да плати на Русия над 500 милиона евро за един уж поръчан реактор за централата в Белене. Да оставим настрани въпроса как и доколко ефективна е била българската защита на процеса, а също – кой е виновен за случилото се и ще понесе ли някога отговорност за щетата, нанесена на България. Но това наистина е голям капан за сегашното правителство. То трябва да плаща нещо, поръчано от предишните социалистически правителства, така да се каже, „на зелено” – без каквото и да е решение за строеж на АЕЦ „Белене”, без разчети за икономическа ефективност и въздействие върху околната среда, без обявен конкурс за огромната държавна поръчка. И независимо, че реакторът не ни трябва, не можем нито да си го вземем от Русия, за да го превърнем в паметник на българо-руската дружба на стойност един милиард лева, нито да го продадем на трета страна, без съгласието на „Росатом”. Правителството на Борисов трябва да го плати, заради което обаче ще бъде мощно атакувано от същите политици, които го вкараха в белята. На всичкото отгоре то е притиснато и от факта, че плаща на ден над сто хиляди евро или долара, не помня точно, лихва върху сумата, която дължи за реактора.

– Това наистина звучи като капан, но дали оправдава идеята проектът „Белене” като цяло да бъде възстановен, както каза премиерът Борисов? 

– Според мен – не, Фили, защото нещата са си точно същите, заради които преди време проектът бе спрян. С оглед на последните разчети на потреблението, той продължава да е излишен за България в средносрочен план; продължава да е не просто икономически неефективен, но е и опасен, тъй като генерира корупция; продължава да е най-малкото съмнителен от гледна точка на сигурността и екологията. Да не говорим за качеството на руските реактори, за качеството на руското ядрено гориво, което ползваме, да не говорим за проблема със складирането на отработеното ядрено гориво и за купчината европейски закони, които трябва да се заобиколят. Изобщо да не споменаваме пък за политическия елемент в целия този уж чисто икономически разговор. Но тук има и още нещо, Фили. Ако премиерът Борисов е чак толкова загрижен за съдебното решение, реактора и парите, защо не лансира идеята за възстановяване само на проекта „Белене”, а веднага добави и другите два – „Южен поток” и „Бургас – Александруполис”. Само да напомня – нефтопроводът бе спрян заради опасностите, които крие за екологичната чистота на българското Черноморие, а Потокът спря лично Путин, който нямаше вече нерви все да опитва и все да не може да заобиколи европейските енергийни правила. Но неслучайно казах, Фили, че в цялата работа има и още нещо, то някак се „забравя” или съзнателно се изтиква на заден план. Това е въпросът защо, след като „Южен поток” бе спрян, едноименното българско дружество, създадено за изграждането му, не бе разтурено от сегашното, уж дясно правителство, а продължи да съществува и шефовете му да получават заплати по 15-20 хиляди лева, задето официално работят нищо? Освен това – защо на пристанище Варна продължиха и продължават да пристигат тръби, предназначени за полагане на морското дъно. С чие разрешение министърът на енергетиката Теменужка Петкова и на икономиката Божидар Лукарски междувременно току отскачаха до Москва, за да обявят българската готовност проектите отново да се отворят. Защо премиерът Борисов отправи запитване до председателя на европейската комисия Жан-Клод Юнкер как той гледа на възможността руските проекти да бъдат възстановени. И след като получи един нищо незначещ отговор, че – да, може, но при спазване на европейските правила, използва това като индулгенция да се обади веднага на Путин и да му съобщи радостната вест. Тези въпроси, Фили, няма как да бъдат заобиколени, ако искаме правилно да оценим ставащото и по-специално – ролята на премиера Борисов в сегашната ситуация. В заключение, според мен грешат или съзнателно заблуждават онези, които внушават, че случилото се е някакъв особено хитър предизборен ход на Бойко Борисов, който иска да се докара малко на руснаците, за да не бламират те кандидат-президента на ГЕРБ, а иначе ние си оставаме истински европейци. Подобни хитрости вече отдавна не минават никъде, освен във въображението на онзи, който ги съчинява. Напротив, обикновено те се обръщат срещу него и му се стоварват на главата с пълна сила. Е, друг е въпросът, че, поне в България, това не е проблем на човека, който е надробил попарата, а на всички останали българи, които солидарно я сърбат. 

Забележка: Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

„Лейди Полунощ“ (изд. „Ибис“) е вълнуващото и обещаващо начало на новата поредица на Касандра Клеър – „Тъмни съзаклятия“. Книгата отново ни пренася в света на ловците на сенки, но главните герои вече не са Клеъри и Джейс, а Ема Карстерс и Джулиън Блекторн. В образите им няма да разпознаете малките деца от „Град на небесен огън“. Години по-късно...