Много се надявах да не ми се наложи да пиша всичко това. Не за друго, а защото за десницата дългосрочно ще да е по-добре и оздравяващо, ако се отърси сама от проклятието "ГЕРБ".

Вече писах, че политическото амплоа на Борисов е немислимо, без гласната и негласна подкрепа и не малко систематично приложени усилия от страна на кръгове, свързани с криминалния преход. Основни сред тях бяха комунистическия елит и тайната полиция на режима, които динамично трансформираха политическия си монопол в тежки икономически обвързаности между публичност, власт, икономика и обществен ресурс.

Очевидно е, че интересите, направили възможна политическата кариера на Борисов, се разпростират чак до Москва. Единственият премиер, повторил своя мандат у нас напоследък, проявява колебливи, но устойчиви симпатии и благосклонност към Кремъл. Чувствата му се изразяват в по-скоро деликатния, с много условности и вратички за връщане, декларативен отказ от руските мафиотски геополитически енергийни проекти.

Подпомагана от подобни интереси, цялата му политическа кариера почива върху редица скандали, подсказващи пълна съпричастност към порочни обвързаности и зависимости между олигархични, политически и медийни интереси. Тези връзки станаха популярно известни като Модела КОЙ. Сред тях са сюжетите за "Двете каки", "Ало, Ваньо", "Не ми се подсмихвай, ти си го избра", "Д.П." (мутирал в "10"), "Ще викам, че съм пидал, да ме вземат за интелигентен", "опраскването" и култовия секс скандал "Симитли", в който са включени и много милиони от обществени поръчки.

Това са само част от сценариите, които надзъртат издайнически зад образа на лидера на европейското развитие на България. Набедено за дясно, демократично и законово...

И тук стигаме до основния проблем – политическата идентичност на Реформаторския блок. Няма да коментирам нелепата принадлежност на партия, чийто лидер отказа да напусне БКП, без значение, дали заради привилегиите при пенсиониране от редовете на МВР. Партия, чийто лидер нееднократно реабилитира диктатора Живков с думите си. Партия, чийто лидер е произнесъл впечатляващата фраза: "Тодор Живков е колос в българската история и времето ще го оцени по достойнство..."

В началото на своя съвместен политически път Реформаторите обещаваха много неща. Кратък мандат. Велико народно събрание. Парламентарна комисия "Пеевски". Разследване на Модела КОЙ. Щяхме да разберем кой източи КТБ. Щяхме да научим за корупцията по проектите "Белене" и "Южен поток"...

Нищо! Всичко това отпадна. В името на Стабилността на управлението на ГЕРБ. Последните предизборни новини са, че РБ и ГЕРБ са се разбрали да довършат мандата. Нищо, че се заговори за предсрочни избори. Теоретично, Борисов има интерес от тях. Парламентът ще се изчисти от всякаква реална опозиция и той ще може да царува в съдружие с патриоти и национално отговорни социалисти. Но така или иначе, официалната новина е, че РБ и Борисов след спешната среща са се споразумели да завършат мандата при условията на взаимна любов и разбирателство.

Това е фоновата шум, който звучи при обявяването на кандидата на реформаторите: Трайчо Трайков.

Логично е, когато една партия (или коалиция от партии в случая с РБ) не е съгласна с политиките на друг политически субект, да тръгне на избори самостоятелно. Такъв се предполага(ше), че е случаят с Реформаторския блок, на фона на очевидно раболепно отношение на Борисов към Анкара и Москва.

"Родилните мъки", при които се стигна до кандидатурата на блока, преминаха под знака на ясната конфронтация с ГЕРБ. Някои от номинациите произлизаха от опозиционната част на блока и с исканията си дори всяха напрежение сред казионната част от РБ. При коалиционните преговори крайно опозиционните номинации отпаднаха. Стигна се до кандидатурата на Трайчо Трайков.

Той има няколко нелеки задачи. Едната от тях е да докаже, че ГЕРБ не играе на изборите с повече от един кандидат. Да разсее съмненията, че е удобният за Борисов човек, който има единствената задача да запази Блока жив, а на балотажа да прелее електорална кръв на ГЕРБ, по системата "болен здрав носи".

С първото си кандидатпрезидентско интервю Трайков по-скоро не даде заявка да бъде твърд "на живот и смърт" играч и каза: "С удоволствие ще дам подкрепата си за кандидат на ГЕРБ, освен ако нямам някакви големи резерви към човека, което не очаквам да стане..."

An Eco Friendly House Made by Kids This is the house made by the kids, visiting The center for...

BBC ще продуцира седем телевизионни адаптации по романи на Агата Кристи, които ще излязат на малкия екран през следващите четири години, съобщава Variety. Минисериалът по романа „Изпитание за невинните“, който самата Кристи определя като една от любимите си творби, ще бъде сниман първи. Продуцентите са се спрели още на „Смъртта идва като завършек“ – криминална история, ситуирана...

Време е да погледнем истината под очи, вместо да обръщаме поглед и да се правим, че не я зябелязваме. Живеем в премиерска република, в която някой съзаклятник на премиера, като Георги Първанов, от време на време пуска димни завеси с предложения за президентска република.

В нашата премиерска република премиерът-слънце огрява навсякъде, където прецени, че му е важно.

Рефер е във футболните първенства по покупка-продажба на отбори и прочее търговия с черни каси и влияние в спорта.

Ръководи енергетиката “на едро”, колчем стане дума за руски проекти и имитацията на дейност по тяхното (уж) окончателно деверсифициране- да се чудиш защо му е ресорен министър изобщо.

Външната политика му е стара слабост. Още преди близо 15 години, в предаването на БТВ “В десетката”, когато беше начинаещ главен секретар на МВР, загатна това с репликата, че вътрешната политика му се струва “лайно в целофан”. И ето че днес е във вихъра си като стълб на европейската политика, за какъвто се има като самоназначил се посредник между Турция и ЕС. Що ли изобщо му трябва да има външен министър, комуто е отредил ролята да одобрява седмица по-късно сепаратистките му ходове?

Премиерът, към когото ( логично вече, опитът показва, че без него не може да има арбитраж в тази държава), се обращат да реши всеки един махленски спор, е преодолял обаче някогашната си гнусливост към вътрешната политика, чието съдържание е разопаковал и впрегнал в кампаниите си срещу “враговете”.

Но в сношенията с външния свят придобива все повече личен апетит на водач от международна величина. Най-пресният пример е фактът, че се постави начело на подготовката на страната за предстоящото ротационно председателство на ЕС, отстранявайки от тази роля вицеприера Меглена Кунева. Причината? Ами не я слушали останалите министри, когато тя им спускала задачи. Така се обоснова премиерът-слънце.

Бягайки днес от парламентарен контрол, за да не отвърне на питане защо се противопостави на идеята в зародиш да има общ черноморски флот с натовските съседи, Борисов ни накара да си спомним как еднолично се наложи през юни по въпроса, отхвърляйки мнението на самотната триада проевроатлантически съупавленци в България Плевнелиев – Ненчев – Митов, принуждавайки ги да се отрекат публично ( от себе си, в този смисъл).

Премиерът ни може и знае всичко- до степен, че е информиран кой карикатурист си изкарва заплатата благодарение на него лично. Нещо повече, ако иска, може да нарисува и по-добра карикатура от карикатуриста-неблагодарник, който дължи прехраната си на премиера. В това премиерът-слънце е убеден както във всичко останало, което говори и му хрумне на момента в рамките на всекидневните му телевизионни инструктажи на аудиторията.

Горните примери могат да бъдат умножени по много, но не се налагат повече доказателства за реалността, в която живеем. А тя е : премиерска република.

Това само трябва да бъде официализирано в името на борбата с лицемерието. Фактите трябва да бъдат наричани с техните имена.

Ако утре премиерът каже, че Борисовата градина в София е кръстена на него, ще се появят министри или държанки в държаните на премиерската каишка медии, които ще потвърдят и дори ще си спомнят, че са присъствали на демократичния дебат, след който е върнато правилното название на градината, преименувана от враговете на Борисов по времето на омразния му комунизъм в “Парк на свободата”.

След Борисовата монархия, която послужи за отправна точка във въздигането на Борисов чрез наследника на Борис III, е вече време да се превърнем в Борисова Република. Ако някой е против, той е идиот, както би казал самият наш пръв държавен и партиен ръководител, цитирайки свое вчерашно телевизионно интервю, в което обяви за идиоти своите критици ( колкото и да са малко, те са нетърпими с идиотизма си да му се протипоставят).

Здравият разум е обратното на идиотския. Той изисква фактите да бъдат признати в де факто премиерската ни република.

А ний? Ний сме идиоти, както е казал гениалният Ботев- гениален, защото е прозрял в аванс какво мисли премиерът за нас.

Share on Facebook

Share on Facebook

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Ниска избирателна активност – едва около 42 процента, се очаква на вота за президент през ноември в България, сочат резултати от социологическо проучване. Дали това ще се промени през активната фаза на кампанията и какви други нагласи показва проучването – разговаряме с Пламен Асенов.

– Пламен, 41.9 процента очаквано участие в изборите е доста ниска избирателна активност. Толкова ли са разочаровани българите от политиката и политиците?

– Разочарованието е наистина силно, Фили. През последните 15 години българите се отдръпват от политиката. Проблемът е в усещането, че каквото и да правят, нищо не се променя, тоест, че нищо не зависи от тях. Затова хората повече мислят как да се спасят – било като се махнат оттук, било като си осигурят остров на спокойствие. Мнозина се оттеглят в онова, което при комунизма се наричаше „вътрешна емиграция” – живот, подчинен на принципа „абе, да правят каквото щат”. Тази продължителна пасивност носи опасности за съществуването на българската демокрация изобщо. За да се стигне дотук, главната вина е на тъй наречената политическа класа, която обаче се прави на разсеяна и продължава да възпроизвежда отблъскващите си качества – глупост и некадърност, личен и групов егоизъм, продажност и корупция, загърбване или подмяна на истинските проблеми и много други. Казаното дотук, Фили, е тенденция, която се наблюдава от началото на прехода насам. По конкретно – на първите избори през 92-ра, когато ентусиазмът и надеждите са най-големи, в президентския вот участват най-много хора – 75 на сто от избирателите, на вторите избори през 96-та те намаляват, но пак са цели 63 на сто, а вече през 2001-ва процентът спада под 42 и така върви досега. Говорим за първи тур, защото на втори тур ситуацията обикновено е по-оспорвана и процентът се вдига. Но, да, Фили, ако и този ноември до урните отидат само 42 на сто от избирателите, това ще е пореден шамар за политиците. Обаче съм сигурен, че те пак няма да го чуят и усетят – или поне пак ще се направят, че не го е чуват и усещат.

– Пламен, особеното в сегашната кампания е, че малко преди изборите няма кандидат на най-голямата партия – ГЕРБ. Може ли и това да е фактор за понижения интерес?

– Може, Фили. Предстоящото навлизане в по-активната фаза на кампанията също може да събуди избирателите. Обаче пък назад тегли фактът, че в тези избори няма интрига, очаква се те да са най-лесно предвидимите, доколкото има дори реална възможност да не се стигне до втори тур, а кандидатът на ГЕРБ, който и да е той, да спечели още на първи. Няма да се учудя, ако стане така, заради положението в левицата, която е главен опонент на ГЕРБ. Левите излизат на вота скарани и раздробени, с поне трима кандидати – ако не броим и тъй наречените „националисти”, които също са чисто леви кандидати, само поприкрити с националистическа фразеология.

– Добре, не знаем още името на кандидата на ГЕРБ, но можем ли да видим профила му, какъв трябва да бъде той според очакванията на хората?

– Да, Фили, цитираното вече проучване на „Маркет линкс”, бившата агенция на сегашния вътрешен министър Румяна Бъчварова, дава известен отговор. Разбира се, резултатът се отнася не само за кандидата на ГЕРБ, а за обобщен образ. И така, най-много хора, 65.6 на сто от анкетираните, смятат, че новият президент „трябва да поставя интересите на България над всичко”. Тук ще отворя скоба, Фили, за да споделя нещо лично – винаги се учудвам, когато умни хора задават глупави въпроси.

– Какво имаш предвид?

– Всъщност, не знам как точно е формулиран въпросът в анкетата, но очевидно не е прецизиран, щом се получава такъв отговор. И се учудвам дори, че процентът на онези, които искат президентът да поставя интересите на България над всичко, не е сто, а само 65. Защото тези интереси никога не са абстрактни, а винаги конкретни – обаче тук изобщо не е ясно за кои точно интереси на България става дума. Например – според част от хората основен български интерес е интеграцията ни с ЕС и НАТО. Но други твърдят, че това е вредно и трябва да се държим близо до Русия. Противоречието е базисно, а бъдещият президент не може да работи за двата интереса едновременно, тоест, няма как да удовлетвори всички. Така е и с други теми, но тази за общата ориентация на страната е най-важната. Още повече, тя е свързана с външната политика, която според конституцията е основна сфера на дейност именно за президента.

– Пламен, не е ли смущаващ също отговорът, че бъдещият президент на България „трябва да мисли за народа”, както смятат над 46 на сто от анкетираните?

– Смущаващ е, Фили, но този път проблемът не е в този, който пита, а в онзи, който отговаря. Явно сред българите има силни нагласи, остатъци от времето на комунизма, президентът да се възприема като бащица на нацията, като човек, от когото зависиш пряко, който може „да дава” или „да те оправи” по някакъв начин. Но президентът на демократична България не е и не може да е такъв. Той няма преки възможности да влияе например в социалната сфера, не може да увеличава пенсии и заплати, не може „да оправи” когото и да било. Какво тогава значи масовото очакване „да мисли за народа”. Ами чисто и просто – че същият този народ много обича някой друг да мисли за него и дори вместо него. И също – че въпросният народ не е наясно с демократичния принцип за разделение на властите и не знае коя институция за какво отговаря.

– А дава ли проучването на „Маркет линкс” по-добра ориентация за съотношението на силите между политическите партии в момента?

– В тази посока, Фили, нещата не са много променени в сравнение с преди 2-3, а дори и преди 7-8 месеца. Ако днес имаше парламентарни избори, казват социолозите, първа политическа сила би била пак ГЕРБ с около 24 на сто подкрепа, следвана от БСП с около 13 на сто. Трябва да се каже обаче, че ГЕРБ имат потенциал да увеличават този резултат, докато БСП в най-добрия случай могат само да го задържат. След като левите изпуснаха шанса с обща кандидатура да стигнат поне до втори тур, десните със сигурност биха могли да спечелят още на първия, но само ако на свой ред постигнат съгласие. Вече се знае обаче, че това няма да стане, затова някои колебания остават – ако не по отношение самата победа на кандидата на ГЕРБ, то за категоричността на тази победа. Везните могат да се наклонят в една или друга посока, в зависимост от фактора, който засега сякаш малцина наблюдатели отчитат – към кого ще се ориентира подкрепата на ДПС. Това е важно, защото, както показва проучването на „Маркет линкс”, новата партия на Лютви Местан, която излезе от ДПС, получава едва около половин процент подкрепа, тоест, поне засега тя не успява да отцепи съществена част от електората на ДПС. Ето защо позицията на тази монолитна организация ще бъде важна и за предстоящия вот – може би не чак толкова важна, колкото във всички досегашни президентски избори, но все пак важна.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Резултати от конкурса „Human Rights Illustrated“

Ще припомня само няколко от култовите моменти от житието-битието на издигнатия вчера от Разбойническия блок кандидат-прецедент Трайчо Трайков. И първото от тях е по времето на трагедията в село Бисер, от февруари 2012-та г., когато Тр.Тр...

Сагата продължава... Правният статут на неправителствените организации, когато де факто представляват починали в институции хора с интелектуални затруднения

Продължаваме заедно с Анжело на неговия хаджилък. В началото кацнайм в Тел Авив и ще посетихме курорта Нетания. Днес ще обиколим от Кесария до Тиберия. Приятно четене:

Из Светите земи

част втора

Кесария – Хайфа – Акра – Назарет – Кана – Тиберия

Ден 2

След закуската напуснахме хотела и се отправихме към

Кесария (Kesaryia, Caesarea),

която се намира на половината път между Тел Авив и Хайфа.

Минахме край

електростанцията в Хадера,

която осигурява ⅓ от електричеството на Израел. Строителството й започва през 1973 г. и отначало се е казвала „Маор Давид“, на Давид Шифман, председател на Израелската електрическа компания, починал по време на строежа ѝ. След разширението през 1990 г. е кръстена на убитият министър-председател Ицхак Рабин и сега носи името „Орот Рабин“ („Огънят/светлината на Рабин“). През 2009 г. е изградена и станция за обезсоляване на морска вода, която помага за покриване на хроничната нужда на Израел от питейна вода. Всеки ден станцията изгаря 18 хил. тона въглища и е обвинявана от еколозите, че замърсява брега и река Хадера. Сега (според Елик) се преминава към използване на природен газ. Комините ѝ с височина 300 м са второто най-високо съоръжение в Израел.

Кесария е построен през 25-13 г. пр.Хр.

от Ирод Велики върху останките на малко финикийско пристанищно селище. Известен е още като Caesarea Maritima или Caesarea Palestinae. Наречен е така в чест на Октавиан Август и един от четирите едноименни града-колонии на военни ветерани. Още от създаването си градът е седалище на римския управител на провинция Юдея. През византийския период тя е столица на провинция Палестина. Тук и започва юдейското въстание през 67 г. Досега могат да се видят останките на пристанището на Ирод Велики и крепостните стени от времето на кръстоносците.

Градът се е снабдявал с вода чрез 25 км дълъг акведукт, който започва при изворите на Реката на крокодилите (Nahal Taninim, Wadi a-Zarka). Всъщност в блатата около нея крокодил за последно е видян през 1912 г. Последните години

Израел внася от Австралия много евкалиптови фиданки,

които освен със здравата дървесина, са характерни с това, че изсмукват подпочвените води и по този начин ликвидират блатата. За разлика от тополите (каваците), които се използват със същата цел у нас, евкалиптите не предизвикват алергии.

Плажът на Кесария, поне в частта която видяхме около акведукта, беше с едър, чакълест пясък, докато в Нетаня беше много фин, подобен на този по българското Черноморие.

Ние не посетихме останките на самия град, а само акведукта и сравнително скоро откритите останки на византийско имение от края на 6 в., където можахме да се насладим на т.н. „Мозайка с птиците“, възстановена през 2005 г. Мозайката е била част от голям открит двор. Размерите ѝ са 14.5 х 16 м, като в 120 медальона, на 12 реда, са изобразени 10 вида птици. Изображенията се разминават с 1 позиция – първото изображение на втория ред отговаря на второто на първия и т.н.

Имението е изгоряло при арабското нашествие през 640 г., като рухналите останки са „съхранили“ мозайката до наши дни. То се намира сред обществен парк. Тук научихме от Елик, че билката „срамниче“ в Израел се нарича „Косите на Суламид“. Суламид, в България по-известна като Саломе, е младата „кифла“, заради чиито прищевки отрязали главата на Йоан Кръстител. Английското име на билката е „Дантелата на кралица Анна“ (Queen Anne’s Lace). Според някои изследователи то не е свързано с кралица Анна Датска (1655-1714), съпруга на Джеймс I, а със св. Анна, майка на Богородицата. Съвсем близо се намира вилата на Езер Вайцман (1924-2005), бивш президент на Израел и главнокомандващ ВВС, които попиляха въздушните сили на Сирия и Египет през 1967 г. Вилата се продава, ако проявявате интерес…

В Кесария се намира и един от музеите „Рали“. Рали е бил банкер от Солун, който след идването си в Израел спонсорира музея. Той има две части. Рали 1 е изграден в испански колониален стил и приютява произведения на латиноамериканското изкуство, както и творби, посветени на изгонването на евреите от Испания през 1492 г. Рали 2 прилича на двореца Алхамбра в Гренада и съхранява колекция от картини на библейски теми на европейски художници от 16 до 18 в.

Амфитеатърът в Кесария

е най-добре запазеният римски театър в Израел. През 2006 г. е открит първият в света подводен музей, за съжаление достъпен само за гмуркачи. Те могат да се върнат векове назад и „на живо“ да разгледат пристанищните съоръжения от времето на Ирод.

Тук е изграден

кибуцът Sdot-Yam (Even Qeysar),

който произвежда световноизвестния изкуствен мрамор Caesarstone, използван главно за облицоване на кухни и бани.

Хайфа

е третият по големина град в Израел с около 280 000 души население от пет религии. Разположен е на три нива – около морето, в подножието на планината, където се намират много IT паркове и на планината Кармел (carmel – „божествено лозе“). Според ортодоксалните евреи в края на седмицата (шабат) е против божиите закони да се работи. Затова от първата звезда на петъчната вечер те не работят, не ползват електрически ток, няма публичен транспорт. Тъй като населението на Хайфа 70 % е от арабски произход, тук в събота общественият транспорт работи. Много от

арабите тук са друзи,

по произход от Ливан, които мразят останалите араби и за разлика от тях служат в армията и нерядко достигат високи военни и политически постове.

Пристанището на Хайфа

е от голямо значение за страната. В зависимост от това, дали в момента отношенията със Сирия ли са обтегнати или с Египет, то става първият или втори най-важен морски порт на Израел. В града има два университета – „нормален“ и технически, които са на световно ниво – петима нобелови лауреати са излезли от тук.

Основната забележителност за туристите тук е

Бахайският световен център – Храмът на Баб

и градините около него.

Бахайската вяра е най-младата световна религия

с около 7 млн последователи, най-вече в Азия и Африка. Основател на Бахайската вяра е Мирза Хусеин Али, персийски благородник, приел титлата Бахаулла („Славата на Бога“). Заточен в града-затвор Акра, последните години от живота си прекарва в имението Бахджи („Наслада“), където е и погребан след смъртта си през 1892 г. Саид Али-Мохамед (Баб), персийски търговец, според вярата е Пратеник на Бога и предвестник на Бахаулла. През 1850 г. е екзекутиран публично. Останките му са крити 60 години и през 1909 г. са погребани в мавзолей на планината Кармел.

Колонадата и покривът, покрит с 12 000 златни плочи, са завършени през 1953 г. от канадския архитект Уилям Садърланд Максуел. През 1987 г, канадският архитект Фариборз Сабха проектира 18-те монументални тераси (бахаите имат 18 месеца с по 18 дни), които създават парк с дължина почти километър, намиращ се между 60 и 225 м н.в. Ширината на отделните тераси е между 60 и 400 м.

Храмът е място за молитва и медитация, като тук не се провеждат церемонии или религиозни служби. Около него се намират административни сгради, които не са отворени за посетители: Световния дом на справедливостта, Международните бахайски архиви, Центърът за изучаване на Текстовете и Международния учебен център. Много млади бахаи от всички страни полагат доброволна служба в Световния център.

Храмът е отворен всеки ден с изключение на 20.04 и 28.04, които са свети дни за бахаите. При входа има проверка с металдетектори, вътре е забранено храненето, пиенето на алкохол, дъвченето на дъвка, пушенето…

Shrine of the Báb

адрес: Il-34632 Haifa, Hatzionut Avenue 80 (Mount Carmel)

GPS: 32.817118, 34.988628

тел.: +972-4-831-3131

web: www.bahai.org

за посетители: 9-12 (храм), 9-17 (градини)

цена: безплатно

В подножието на градините се намира т.нар.

„Германски квартал“ или „Германска колония“

През 1868 г. Обществото на Тамплиерите (няма нищо общо с рицарите-тамплиери) – немски протестанти от Виртембург, основа първата колония в Светите земи. По-късно се основават и други – Сарона, Вилхелма, Валдхайм… Краят на колониите идва, по разбираеми причини, с II св. война. Сега тук живеят малко „истински“ немци, главно специалисти по строежа на бомбоубежища.

Над градините е обелискът на Вилхелм II. На 25 октомври 1898 г. кайзерът и съпругата му Августина Виктория посещават Хайфа като начало на обиколката им из Светите земи. През 1918 г. тук е била разположена последната турска батарея, защищаваща порта. На 23 септември 1918 г. ген. Кинг окончателно сломява турската съпротива и освобождава Израел (тогава все още Палестина – бел.Ст.) от турското „присъствие“ (за да последва английско такова). До обелиска е изложено едно от оръдията на бреговата отбрана. При хубаво време оттук се виждат Акра и Назарет, както и Ливан по-нататък.

Хайфа е център освен на бахаите, така и на

Ордена на кармелитите

През 1631 г. на планината Кармел, близо до фара, се основава

мъжкия манастир Stella Maris (Monastère Notre-Dame-du-Mont-Carmel),

посветен на Дева Мария, Звездата на Морето. По-нагоре в планината има и женски манастир със същото име.

През 13 в. група религиозни мъже населява пещерите около тази, в която е живял пророк Илия. Водачът им, известен само като Брат Б. (подозира се, че това е св. Брокар или св. Бертолд), моли епископа на Йерусалим св. Албер да удостои обществото с писани правила. Това става между 1206 и 1214 г. През 1226 г. папа Хонорий III ги потвърждава, а Инокентий IV леко ги изменя през 1247 г. След Първия кръстоносен поход водачът му св. Луи взима през 1254 г. шестима кармелити със себе си в Европа.

При изгонването на кръстоносците и кармелитите напускат Хайфа през 1291 г. Връщат се 3 века по-късно. През 1761 г. Захир ал-Улмал, независим владетел на Галилея, изгонва монасите и разрушава манастира. Новият манастир е построен на сегашното си място върху руините на ортодоксалния гръцки храм „Св. Маргарита“, от времената на Византия. По време на Наполеоновата кампания от 1799 г. френските войници са настанени тук. През 1821 г. Абдула паша от Акра секвестира манастира, за да не може да бъде използван за форпост при нападение на Йерусалим. Тук той построява летен дворец. Мястото, заедно с фара, е продадено обратно на кармелитския орден през 1846 г.

Monastère Notre-Dame-du-Mont-Carmel

адрес: Il-34632 Haifa, Stella Maris Road | Carmel, Haifa, Israel

GPS: 32.825870° N, 34.969740° E

тел.: +972-4-833-7758

www: Stella Maris Church

за посетители: 08:30-12:00, 15:00-18:00

цена: безплатно

След посещението на Хайфа се отправихме към

Акра (Акко, Акка, Сен-Жан д’Акр, Птолемея)

по новата (от 3 г.) магистрала. Не знам колко лентички са прерязали при откриването ѝ, но съвсем не прилича на нашите „магистрали“, които почват да се рушат още преди да е изсъхнала боята от маркировката.

Акра не е голям град,

населението му е около 50 хил. души, от които 65% евреи, но е с много древна история. Разделен е на две части – нова, еврейска и стара, мюсюлманска (99%), която и посетихме. Според Елик „Акко“ означава „до тук“ – края на познатата земя. Гърците са го наричали „Аке“ – „лечение“, „изцеление“. Според легендата тук Херкулес намерил лечебни билки, с които излекувал раните си.

Акра е разположен на важни търговски пътища и населяван без прекъсване 4000 г. Споменава се в стелата на Тутмос III в Тива от 3 хил. г. пр.Хр. за превзетите от него градове. Градът е минал през финикийско, персийско, египетско, гръцко, римско, арабско и османско управление. Арабите завладяват областта през 638 г. и я управляват до 1104, когато Бодуен I Йерусалимски, брат на Жофруа де Буйон, завладява града. През 1187 г. Саладин превзема града почти без бой, но три години по-късно рицарите от III кръстоносен поход под командването на Филип Август и Ричард „Лъвското сърце“ си го връщат.

Акра става столица на Йерусалимското кралство,

получава ново име – Сен-Жан д’Акр, и става седалище на ордените на хоспиталиерите и тамплиерите, а по-късно и на тевтонския орден. Издигат се силни крепостни стени, 40 църкви и 23 манастира.

Акра е най-добре запазеният град, даваш представа за живота на кръстоносците.

И до момента някои от имената на улиците и площадите са от оня период – пл.„Венеция“, пл. „Амалфи“…

Рицарите-монаси от различните ордени, венецианци, генуезци, пизанци и др. постоянно воювали помежду си за повече влияние. През 1256 г. между Венеция и Генуа възниква въоръжен конфиликт, известен като „Войната (за манастира) „Св. Сава“. В нея участват всички, и съответно всички са отслабени. През 1291 г. мамелюците превземат града, като избиват голяма част от християнското и еврейското население, разрушават църкви и манастири. Само загиналите абати са 14. Акра се превръща в бедно рибарско селище.

През 1517 г. османците превземат Акра. Оценяйки стратегическото му положение, те изграждат нови крепостни стени, по-малки от тези на кръстоносците, но по-модерни. През 1775 градът се управлява от босненеца Ахмед, наричан „Ал-Джазар“ – „Касапина“ за жестокостта му. Той укрепва града, построява джамии, баня, покрит пазар. През 1799 г. 13 хил. (според някои източници – 9 хил.) френска армия под командването на ген. Наполеон Бонапарт обсажда Акра. Той е отблъснат, като това се смята за първото му голямо поражение. Разбира се, по-рядко се споменава, че срещу него е имало над 35 хил. турска войска и корабите на ескадрата на английския адмирал Уйлям Сидни Смит. Главен съветник, везир и архитект на Ал-Джазар е Хаим Фархи, водач на местните евреи. Той е конструирал акведукта на града и отбранителните съоръжения. Елик използваше името Филипо, „ученик“ на Наполеон, но никъде в литературата не открих позоваване на това име.

След построяването на железницата Дамаск – Бейрут значението на Акра намалява за сметка на много по-голямото пристанище Хайфа. През последните години от управлението на османците Акра е град-затвор. По-късно „традицията“ е продължена по време на английския протекторат. Малка част от крепостните съоръжения е служела за лудница.

Частта от града, която се вижда сега, е от османския период. Древният град е отдолу. Разкопките и възстановителните работи продължават вече 60 години – на практика от основаването на държавата Израел. В момента главен архитект на реставрационните работи е арх. Рахамимов, от бълг. произход. Реставрацията и разкопките са много затруднени от това, че в Израел не съществува отчуждаването на имоти. Затова много от арабите не продават копторите си, чакайки по-добра цена. През 2001 г. градът влиза в списъка на Юнеско за световното културно наследство.

Посещението на цитаделата започна с кратко филмче за историята на града, главно през средновековния период. Нямаше такова на български, затова ни пуснаха руска версия. За по-старите нямаше проблем, но младото поколение гледаше като теле в железница. Явно евреите не са се „минали“ пред Майкрософт и този път, затова постоянно по време на прожекцията излизаше съобщение, че Windows-ът не е лицензиран.

Цитаделата-манастир на хоспиталиерите

е с четири крила, обкръжаващи открит двор. Той е бил запълнен с пръст и се е използвал за място за разходки на затворниците от турския и по-късно английски затвор. Северното крило е по протежение на северната стена на града и по този начин е част от отбранителните съоръжения и северната порта. То се състои от 9 тесни зали, които са се използвали като складове и цистерни за дъждовна вода. В източното крило има огромна церемониална зала (35 х 40 м). В южното крило е открита по-малка зала – рефекториум (столова), която се намира на най-ниското ниво на крепостта и затова първоначално се е мислело, че е крипта. Тя е с кръстообразен сводест таван, поддържан от три дебели колони.

Това е единствената позната постройка, където има плавно съчетаване на романски и готически строителни елементи. Според Елик това е началото на готиката в световен мащаб (наистина има нещо македонско в този човек!) – предполага се, че е построена около 1147 – 1160 г. Тази зала е първата, която е открита при разкопките през 1954—1963 г. По време на турското управление всички подземни зали са били запълнени с пясък и чакъл, за да осигурят стабилна основа на намиращата се отгоре крепост.

През малък тунел се стига до криптата. В нея може да се види саркофага на епископа на Назарет от 1290 г.

Западното крило се използвало като казарми за братята монаси. То, както и южното, са в готически стил, затова се предполага, че са построени по-късно от останалите.

По време на разчистването на рефекториума е открит подземен тунел, запълнен с мръсотия на 2/3. Построен е вероятно още от персите и е част от канализационната система. След това кръстоносците го разширяват (за да може да мине през него конник) и го превръщат в таен път за бягство, който свършва при пристанището. Дължината му е близо 350 м.

След свободна разходка по улиците и крепостните стени на Акра се отправихме към

Назарет

– мястото, където Архангел Гавраил се явил пред Дева Мария, за да и съобщи, че ще роди Иисус, и където е преминало детството му. Арабското име на града е an-Nāṣira, а терминът за християнин е naṣārā, което би трябвало да се превежда като „последовател на Назаретянина“, а според Елик, в по-свободен превод, като „човек от Назарет“.

Град Назарет е най-арабският град в Израел

– с около 80 % арабско население, като 70 % от жителите са мюсюлмани. Всъщност Назарет е странно място – не се споменава никъде в древните документи, докато в Евангелието на Лука (Luke 1:26–31) не се посочва, че тук Архангел Гавраил е донесъл радостната вест за рождението на Спасителя (на 25 март според православния календар). Нашата програма продължи директно с разглеждане на

църквата ”Св.Благовещение”

(Church of the Annunciation, כנסיית הבשורה‎‎, كنيسة البشارة‎‎, Εκκλησία του Ευαγγελισμού της Θεοτόκου), построена над дома на Дева Мария. Това е най-големият католически храм в Средния Изток, в който по традиция служат монасите от Францисканския орден. Това е петата поред църква, построена на това място. Първата е от времето на Елена, майката на Константин Велики, от 427 г. Твърди се, че е съществувала през 570 г., но през 7-и век вече е разрушена при превземането на Палестина от мюсюлманите. След 1102 г. кръстоносците на Танкред превземат Назарет и започват строителството на нов храм, който никога не е завършен.

При разкопки през 1909 г. са открити 5 романски капитела, изработени от каменоделци от северна Франция, които никога не са били поставени в църквата. Вероятната причина е превземането на града от Саладин през 1187 г., който разрешава на францисканците да останат и да служат в храма.

През 1260 г. храмът отново е разрушен при превземането на града от мамелюците, като малка част от монасите остават до падането на Акра през 1291 г. Следващите три века францисканците са гонени и избивани и пак приемани. През 1620 г. емир Факр ад-Дин дава официално разрешение монасите да се върнат и да построят нова църква на свещеното място. През 1730 г. Захир ал-Умар разрешава построяването на нова църква, която е завършена през 1877 г. През шестдесетте години на 20 в. е построен сега съществуващия храм под ръководството на Джовани Музио (според Елик – на Бертолучи). Осветен е през 1964 г. от папа Павел IV. В основата му е къщата на Дева Мария, както и мозайки и стенописи от по-старите църкви.

Истинският молитвен дом е на горния етаж, като всичко е кратно на 8. Колоните стават 16, после 24 и т.н. с издигането си към купола. Той завършва с фар, откъдето се пръска светия дух.

По всички колони има керамични мозайки, показващи пътя на Исус към Голгота. Вратите са с формата на „А“, а портиците – на „М“ („Ave Maria“).В двете апсиди има органи. Дворът е постлан с черно-бели речни камъчета, които много напомнят настилката във Вселенската Патриаршия в Истанбул. Около статуята на Девата има лабиринт, много приличащ на този в катедралата в Реймс.

Стените на двора и църквата са украсени с мозаечни икони, дарение от католиците от цял свят, изобразяващи сцената на Благовещение или прославящи Божията майка. Някои от изображенията са необичайни, даже екзотични, напр. монголоидната японска Мария сред цъфнали вишни. Интересно е да се види как всеки народ по свой начин трансформира иконографията, като се стреми не към историческа достоверност, а показва близост до своите национални и религиозни чувства.

На 17.12.2013 г. в 10 ч. с тържествена литургия, отслужена от епископ Христо Пройков, е благословена и поставена българска икона на Св. Богородица в базиликата, изработена в класически византийски стил и технология с размери 200 на 70 см. Носи името „Света Богородица – Врата небесна“, защото е вдъхновена от икона от Несебър – любима на Апостолическия делегат монсеньор Анджело Ронкали, и има надпис на български език: „Майко Божия, моли се за нас“. Автор на иконата е Стоян Карагеоргиев.

Българската икона е поставена до централния вход в двора на базиликата – до статуята на Света Богородица. Според Елик тогава е „пропуснато“ да се постави табелка с името на страната-дарителка. Грешката по-късно е оправена от евреи от български произход. Сред другите страни, дарили свои мозаечни икони са Франция, Белорус, Филипините, Лихтенщайн, Етиопия, Великобритания, Китай, Индия, Венецуела, Полша, Канада, Мексико, Австралия, Ливан, Аржентина, Германия, Япония, Еквадор, Индонезия, Сингапур, Тайланд, Гърция, Украйна, Корея, Словакия, Италия, Испания, Португалия, САЩ, Бразилия, Унгария, Камерун и др.

Наблизо е предполагаемата дърводелска работилница на Йосиф – по-скоро е било склад за зърно и баня от времената на Христос. Над тях са издигнати постройки на Францисканския орден (църквата „Св. Йосиф“ и др.).

Според православната традиция Благовещението не се е извършило в къщата на Божията майка, а на намиращият се в съседство извор, както е описано в апокрифното „Протоевангелие на Яков Младши“. Тук е построена и Гръцката православна църква „Св. Гавраил“. Нейната история е не по-кратка или по-малко интересна от тази на „Благовещението“, но, за съжаление, не можахме да я посетим.

Последният обект за деня бе

Кана Галилейска

(Kafr Kanna, κανα της γαλιλαιας, كفر كنا‎, כַּפְר כַּנָּא‎‏‎‎) – мястото на първото чудо на Исус. През 8 век се приема, че това е станало тук, на 7 км североизточно от Назарет по магистрала 154. По-късно се появяват теории, според които описаните в Новия завет събития е възможно да са се случили в други 3 града в Израел и един в Ливан (Khirbet Kana, Karm er-Rasm, Ain Quana и Qana al-Jalil), всичките в древната Галилея. През 17 в. с папско решение се приема, че „оригиналната“ Кана Галилейска е тук.

Kafr Kanna, Израел

Така или иначе, ние посетихме т.нар.

„Сватбена църква“,

която е издигната на мястото на синагогата, където на третия ден от сватбеното тържество Исус превръща водата в каменните делви във вино.

Първата църква на това място е от 4 век, като на пода ѝ има мозаечен надпис на арамейски език от онези времена, свидетелстващ за дарението, направено от местния жител Йосиф. По-късно е построен малък параклис, а сега съществуващата църква е съвременна постройка – фасадата ѝ е от 1901 г., а на 30.09.1906 г. Анджело Ронкали (по-късно папа св. Йоан XXIII) освещава олтара.

По време на нашето посещение в църквата имаше служба на полски език. Резервацията за такова събитие се прави поне година предварително, но това е голямо преживяване за католиците. До църквата се стига по стръмна алея, като се минава край православния манастир „Св. Георги“. Твърди се, че в този манастир се съхраняват две от оригиналните делви, в които водата се превърнала във вино.

До Сватбената църква се намира църквата на св. Вартоломей. Схождат се мненията, че Вартоломей (bar Talmay, син на Птолемей) е всъщност презимето на Натанаил („Господ ти дава“), родом от Кана и един от учениците на Исус, призван четвърти след Андрей, Петър и Филип. Според легендата арменският крал Полимей имал луда дъщеря, която държали вързана с вериги. Вартоломей с молитва излекувал девойката. Чудото довело до това, че кралският двор и още 12 града приели Христа. Срещу него се вдигнали езическите жреци, които подтикнали брата на краля, Астигес, да убие Натанаил. Светецът е осъден на т.нар. „персийска“ смърт – т.е. одиране жив и след това разпъване на кръст. Наметалото, което носи, всъщност е кожата му. Останките му са „пропътували“ целия свят – ръката му е в катедралата в Кентърбъри, черепът – във Франкфурт на Майн, реликви има и в катедралата „Св. Вит“ в Прага, в Острава и в Рим…

Cana Catholic Wedding Church

адрес: Kafr Kanna

GPS: 32.746826° N, 35.338726° E

за посетители: 08-12, 14-18 (17 през зимата), без нед.

цена: безплатно

В магазините за сувенири продават т.нар. „сватбено вино“, което, доколкото разбрахме, се прави от плодовете на нара. Лично ние не се решихме да си купуваме и да го крепим през целия път, още повече, че наровете гният вкъщи на двора, а опитът ни в производството на нарово вино доказа, че то не ни е по вкуса.

Друга забележителност на Кана, любима на туристите, е гигантския слънчев часовник.

Следващата дестинация, за вечеря и нощувка, беше

Тиберия ( טְבֶרְיָה , طبرية‎‎, Τιβεριάς)

Градът е от времето на Ирод Антипа, от 20 г. сл. Хр. и носи името си в чест на император Тиберий. Един от четирите свещени за юдеите градове, той е предшественик на модерните спа-центрове със своите 17 минерални извора. През града са минали евреи, римляни, византийци, мамелюци, османци, кръстоносци, англичани… Тук е и гробницата на великия философ от Кордоба Маймонидес. Ние се настанихме в хотел „Аркадия“.

Arcadia Tiberias Hotel

адрес: Il-14229 Tiberias, Ussishkin Street 16

GPS: 32°47’40.6″N 35°31’40.4″E

тел.: +972 4 671 1400

факс: +972 4 673 1093

web: www.arcadiahotels.co.il

или през booking: http://www.booking.com/hotel/il/arcadia-tiberias.html

email: Tiberias@arcadiahotels.co.il

wi-fi: ARCADIA2/12345678

От стаята видяхме в далечината

Галилейското езеро

и след вечеря решихме да слезем до него.