Преди 10 денонощия спря напълно и все още е спряна АЕЦ "Темелин", в Чехия, която е точно копие (1:1) на все още действащата АЕЦ "Козлодуй" - два енерго-блока с реактори ВВЕР-1000. По този повод решех да напр...

Малцина наши съвременници могат да обобщят истината за Съединението от 5 септември 1885 г., както неудобният на проруската ни медийно-академична общност историк Янко Гочев. Той също така има основен принос за написването на книгата ми “Течна дружба 3” като консултант и в съавторството си на цели глави от нея. Интервю с него по повод истинския национален празник на България, какъвто е омразният на Русия ден на българското Съединение, осъществено въпреки съпротивата на империята, предлага днес сайтът Faktor.bg.

Обръщам внимание на обстоятелството, че необходимостта България да запази своята свобода в рамките на европейския си избор , отново е на дневен ред, макар и в различен днешен международен контекст. Той може и да е несравним с края на 19 век, но пък се налага сравнението с деградацията на българския патриотизъм след 45 години съветска хегомония, обезличила чрез насилственото съветизиране и русифициране българите в твърде печални по своите продължителни последици мащаби.

Аналогиите с българските главни действащи лица от времето на Съединението са неуместни. Един Петко Каравелов, русофилски настроеният министър-председател на Княжество България, отказл да признае Съединението, би могъл формално да бъде оприличен на също така “умерения” русофил Бойко Борисов, но не и в личностно отношение. Освен, че е бил ерудит за времето си ( какъв ти Борисов може да се сравнява с него!) Каравелов е бил все пак доказан патриот и русофилските му тежнения са били резултат на погрешна преценка, повлияна на вълната на първоначалния русофилски порив на българския народ, посърнал много скоро при вида на това как свободолюбието му се потъпква от руската окупация на земите, нарочени от Русия за нейна поредна придобивка в името на “славянството и православието”  ( на самия руски император, разбира се).

В днешната Борисова България русофилството на спотаените му проводници, какъвто е самия Борисов (  видно например от бездействието му срещу руската хибридна война срещу България, което заразява всички останали институции на страната до степен на парализа), е откровено търгашеско по своя генезис.

Няма го днес и Стефан Стамболов, но не защото не се е родил ( напоследък), а защото съветската управленска коса се е погрижила за това през десетилетията на съветската окупация и чрез петата колона на Москва в последвалия четвърт век на руско влияние, налагано тук ту с открити ходове, ту с подставени лица на ключови позиции в държавата и в обществото.

Българите, които са готови да заявят своята позиция срещу тази пагубна за България тенденция, могат да го направят на 9 септември на траурен поход, който започва в 10 ч. от площада пред “Ал. Невски” и ще продължи до лобното място на българската свобода МОЧА.

А преди това, ето фактите за Съединението от 1885 г., събрани в интервюто на Янко Гочев:

Янко Гочев: Съединението на България е извършено въпреки мита за „руската любов“

Янко Гочев, снимка: Faktor.bg

Русофилите и до днес не могат да обяснят, защо Русия уж ни освобождава, а в документите им не сме легитимирани никога с името България

„Освободителката“ провокира неуспешно Османската империя да нахлуе в Източна Румелия и да окупира българите

Лондон, а не Петербург подкрепя в международен план обединението на България и спира султана от военни действия, казва пред Faktor.bg изследователят на митовете в историята ни

Янко Гочев е автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“, от 3 части. Това е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г., но без митове и комунистическа идеология.

Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва ” История”, а по-късно и “Право”. Работи като юрист, но историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения. Автор е на тритомника “Руската империя срещу България”.

Интервю на Стойко Стоянов

– Г-н Гочев, как разпокъсаната след Освобождението България и последвалото Съединение се съчетават с мита за “освободителната мисия” на Русия?

– Основната причина е нерешеният български национален въпрос. Руско-турската война (1877-1878) води до разпокъсването на българското национално единство, формирано след десетилетните борби на българския народ на територията на Мизия (Северна България), Тракия и Македония. Това разпокъсване е наложено от Русия чрез предварителния договор в Сан Стефано на 3.03. 1878 г. и е утвърдено и от останалите велики сили на конгреса им в Берлин с подписването на окончателния Берлински договор от 13.07. 1878 г. Той създава от част от българските земи, (извън тези, които остават под турска власт или са раздадени на Сърбия и Румъния) две територии с различен статут, наречени Княжество България и Източна Румелия.

Тук искам да се спра малко по-подробно на Санстефанския договор, защото около неговото съдържание и тълкуване има най-много митове. Идеалът на българите през Възраждането е създаването на свободна, суверенна (независима) и обединена България. Санстефанска България не е никаква реализация на този идеал. Тя не е свободна (окупирана е от цял руски корпус), не е суверенна (автономно, васално княжество, т. е. зависима, независимостта е от 1908 г., а не от 3.03.1878 г.), нито пък е териториално обединена.

Санстефанска България даже не носи името България, защото в руските документи е наричана “руско-дунавска Балканска област”. Това упорито се укрива, защото не отговаря на мита за “освободителната мисия” на Русия. Русофилите и до днес не могат да обяснят как така Русия уж освобождава България, а не я легитимира в руските документи с нейното име, запазено в продължение на векове.Едва след войната и окончателно по Берлинския договор от 13.07.1878г. името Балканската област (“Руско-дунавска област”) изчезва и в руските документите вече започват да говорят за Северна и Южна България, а после и Източна Румелия. Големият русофилски мит е, че Русия дала на България на 3.03.1878г. свобода и обединение. Това е лъжа, трайно насадена от русофилите в българското национално съзнание, възпроизвеждана в казионната историография.

Санстефанска България е окупирана област. Окупираната територия не е свободна, нито пък суверенна. В окупираната територия друга сила (държава) упражнява върховната власт. Български държавни институции все още няма. Те ще бъдат тепърва изграждани от органите на временната руска окупация в периода 1877-1879г. И този факт сам по себе си показва подчиненият статут на Санстефанска България.

Дори комунистът В. Коларов, пишейки през 1935 г. предговора на “Авантюрите на руския царизъм в България” признава, че българският народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г. Създаването на “независимо” българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черноморе”. Той допълва, че освободеното Княжество България е “квазинезависима държава”.

Ако анализираме основните текстове на Санстефанския мирен договор можем да направим извод, че “Балканската област” на Русия, наречена по-късно Княжество България има особен статут. Тя е автономна (васална) на Османската империя. Султанът, макар че е сюзерен няма голямо влияние върху българските вътрешни работи, защото е зависим от великите сили, чиято воля се прехвърля и упражнява върху България. Те пък са “предали” на една от тях – Русия управлението на България. Следователно по Санстефанския договор уж свободна България е много по-зависима от Русия, отколкото от Османската империя. Тя реално има статут на руски протекторат. “Протекторатус” (от латински) означава форма на зависимост, при която страната има формално своето държавно самоуправление и институции, но действа под властта на държава-протектор. Протекторатът е форма на политическа зависимост, при която държавата, при съхраняване на държавно си устройство, е зависима в политиката си от по-силната държава-протектор. Протекторатът запазва някои свои институции. В случая с България такива се създават. Той има в частност държавен глава, правителство, администрация, но в крайна сметка се намира под постоянния текущ контрол на чуждата държава.Нейните външнополитически и външнотърговски отношения се определят от държавата протектор. Отбраната йе вече не нейна грижа, тя е грижа на протектора. Неслучайно чак до Съединението от 6.09.1885 г. руски офицери оглавяват българската войска и неизменно са военни министри в Княжество България.

Това е реалният статут на Княжество България на след 1878 г. Берлинският договор ограничава рамките на руското влияние в този протекторат като определя точен срок на руската окупация и създава по-прецизен и действащ механизъм за европейски контрол над нея. Важното за България по Берлинския договор е, че създава международни гаранции за същестуването на българското княжество. България се легитимира на картата на Европав Берлин, а не в Сан Стефано.

Автономното Княжество България има много сложна съдба. След 1878 г. то ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи неговото присъединяване като губерния към Руската империя. Затова пътят на България към истинската свобода, суверенитет и национално обединение се оказва дълъг. Борбата ще продължи и след 3.03.1878 г. и ще преминава през отхвърляне на руската протекция и грубата намеса на “освободителката” в българските вътрешни работи дори с цената на скъсване на дипломатическите отношения.

В такъв контекст Съединението на Княжество България с Източна Румелия е етап от продължителните борби на българския народ за свобода и пълно национално обединение. Понеже представлява и първото открито нарушение на Берлинския договор, предприето самостоятелно без намеса на никоя велика сила, то е и сериозна заявка за пряко участие на българския народ в решаването на неговите съдби и представлява първа фаза в борбата за извоюване на истинска независимост.

– Какво не знаем от фалшифицираната история за областта Източна Румелия?

– Статутът, името, границите и нейната уредба са определени в Берлинския договор от 1878 г. Източна Румелия обхваща днешна Южна България с площ около 33 000 кв. км. и близо 816 000 души население със столица Пловдив.

Името й е предложено от Англия, но е одобрено и от останалите велики сили. Това име уронва националния престиж на българите и оспорва българския й характер. Самото налагане на това име е антибългарски акт, едно неморално решение особено на фона на това, че Южна България е жестоко пострадала по време на Априлското въстание (1876) и Руско-турската война (1877-1878)

Източна Румелия е автономна провинция в пределите на Османската империя под пряката военна и политическа власт на султана. Автономията й е административна, а не политическа, т.е. с много по-нисък ранг от Княжеската автономия. Управлява се от генерал-губернатор християнин, назначен от султана със съгласието на другите велики сили с мандат пет години. Ако в Княжеството го избират, тук го назначават, т. е. той си е провинциален турски чиновник. Генерал-губернаторът назначава главните директори на административните служби, съдиите и окръжните управители, офицерите до чин капитан. Висшите офицери се назначават от султана. Важно негово правомощие е да вика турски войски в областта, ако областта бъде застрашена външно или вътрешно.

Областта има Органически устав, приет на 14.04.1879 г. от европейска комисия след остра борба между представителите на великите сили. Този Органически устав установява едно сложно държавно управление.

Функциите на Министерски съвет изпълнява т. нар. Частен съвет (директорат) в състав от шест души. Тези директори всъщност изпълняват ролята на министри. Въведен е двукамарен парламент – областно събрание от 56 души, като част от депутатите (10 души) са назначаеми. Събранието на Източна Румелия е по-малко по състав, по-недемократично от това в Княжеството, но на практика функционира по-добре. Освен това по образователен ценз стои над княжеските събрания. Особено полезен орган се оказва Постоянния комитет към областното събрание от 10 души постоянни членове, избрани от събранието. Той изпълнява ролята на сенат (горна камара).Toй е постоянно действащ орган на събранието със съвещателни, изпълнителни и административни функции. Упражнява постоянен контрол над управлението и законодателната дейност.

Органическият устав от 1879 г. гарантира спазването на основните права и свободи – на личността, на словото, печата, събранията, сдруженията, веризповеданията. Източна Румелия се оказва в определени моменти доста по-свободна от Княжеството. Тук се заселват преследвани от Княжеството политически лица, примерно част от непримиримите либерали след 1881 г. и дори революционери, гонени от Русия. Има по-широка свобода на печата с по-умерен начин на списване на вестниците. Политическите борби с явно надмощие на българите са по-умерени и не достигат до крайностите в Княжеството.

Областта плаща на султана годишен данък – положение, установено по Берлинския договор от 1878 г. Размерът му е 3/10 от приходите на областта. Запазват се всички права и привилегии, които имат западните държави, в това число по режимът на капитулациите.

В административно отношение Източна Румелия се дели на 6 департамента (окръзи) и 28 кантона околии). Департаментите се управляват от префекти, а околиите – от околийски началници.

В областта има три официални езика – български, турски и гръцки. Това е положение в Органическия устав, наложено от Европейската комисия. Очевидно нейните членове я разглеждат като многонационална. Българският език обаче се налага като официален, благодарение на поправката, според която за официален език по места се приема този на преобладаващата народност. Източна Румелия има свои собствени въоръжени сили – местна войска (милиция) от 7500 души и жандармерия (полиция) от 1500 души.

В развитието на Източна Румелия се сблъскват две тенденции. Първата е тя да следва пътя на обикновен турски вилает, а втората е да се развива по модела на Княжеството. Тъкмо тази втора тенденция се налага постепенно. Тя си пробива път и измества необратимо първата. Процесът на доказване и утвърждаване на българския характер на Източна Румелия е дълъг и преминава през участието на населението й в съпротивата срещу решенията на Берлинския конгрес. По този въпрос за запазване и разширяване на автономията с превес на българския елемент всички българи са единни. Личи ясен стремеж за уеднаквяване на институциите с тези в Княжеството, за да бъде по-лесно осъществено бъдещото им сливане. Към 1885 г. въпреки спънките тя се превръща във втора българска държава, а не турска провинция.

Областните управители са само българи – Алеко Богориди в периода 1879-1884 г. и Георги Кръстевич от 1884 г. нататък. Те работят системно за укрепване на българския характер на областта. Водят политика в защита на българските интереси. Още в първите избори за органи в областта през есента на 1879 г. българите постигат категорична победа. Те имат мнозинство в областното събрание – 40 от общо 56 души. Категорично печелят изборите за Постоянен комитет. За да парира тази тенденция Портата отказва да утвърди приетите от областното събрание закони. Българите обаче заобикалят процедурата и започват да приемат актовете под формата на правилници.

Към 1881 г. българското надмощие в областта е вече категорично наложено и неоспоримо дори за великите сили. Тогава вече настъпва разцепление сред българите, които се обособяват в две партии – Народна (съединистка, “лъжесъединистка”) и Либерална (казионна). Първата с представители Ив. Евстр. Гешов, М. Маджаров, К.Величков, Ив. Вазов, Ст. Бобчев е по-влиятелна и обединява по-богатите слоеве от областта, като външнополитически е с крайно русофилска насоченост. Под нейно влияние е солидния в. “Марица”, наричан още “Балканския Таймс”.

Либералната партия с представители д-р Г. Странски, д-р Ст. Чомаков, Ив. Салабашев се нарича още “казионна”, защото привържениците й са главно сред чиновниците и получава подкрепата на Ал. Богориди. Тя укрепва след 1881 г., когато в Пловдив се установяват изгонените от княжеството непримирими либерали. В тази партия има силни антируски, т.е. пробългарски настроения. Нейните принципи са развитието на областта като “чисто българска страна” и “съвършено независима държава”. За тях дори Източна Румелия трябва да се превърне в обединителен център на българите. През 1883 г. тя печели изборите за областно събрание и влиза във властта. През 1884 г. обаче губи кампанията за преназначаване на Ал. Богориди. Срещу него заради конфликта му с руските представители се обявява Народната партия, която издига съединисткия лозунг, организира съединистки митинги и успява да спечели. През пролетта на 1884 г. Г. Кръстевич става областен управител с одобрение на Русия, а през есента на с. г. народняците печелят абсолютно мнозинство в събранието. След това те свалят от власт съединисткия лозунг и затова започват да ги наричат “лъжесъединисти”.

Въобще цялостното развитие на областта до 1885 г. фактически води до анулиране на антибългарските решения по Берлинския договор. Източна Румелия се изгражда и развива като втора българска държава. Идеята за създаване на изкуствени румелийски нации на антибългарска основа се проваля изцяло. Румелийците не искат да бъдат такива, каквито великите сили са ги определи. Те си остават българи и го доказват с успеха на Съединението.

– Колко са били опитите за Съединение?

– Съединисткото движение е част от борбата за национално обединение. Княжество България има ръководна роля в съединисткото движение. До 1885 г. са организирани два неуспешни опита за Съединение. Първият опит е от 1880 г. Той е предприет по инициатива на Областното събрание. Счита се, че обстановката е благоприятна, защото през тази година в Англия на власт се връща приятелят на българите Уилям Гладстон, който традиционно подкрепя балканските християни в Османската империя, а Портата е във влошени отношения по гранични въпроси с Гърция и Черна гора. Стремежът към Съединение е стимулиран и от постоянните страхове на българите в Източна Румелия от нахлуване на турски войски в областта. Руският консул в Пловдив по това време А. Церетелев съобщава за тези страхове и опасенията на румелийците, че след като Портата уреди граничните си конфликти с Гърция и Чера гора, ще изпрати войските си в Южна България.

Приета е цяла програма за действие, съгласувана с Княжеството, която дори започва да се изпълнява. В Сливен е създаден Централен комитет, който да оглави движението, като кабинетът на либералите в Княжеството и князът трябва да подкрепят движението с помощта на войската чрез създаване дори на народно опълчение. Част от програмата е дипломатическата мисия на Ст. Панаретов в Лондон, който предприема сондаж за подкрепа от английския кабинет. В крайна сметка този първи опит се проваля. Великите сили отказват да го подкрепят. Англия прави това заради силното руско влияние в Княжеството, Русия дори взема мерки да предотврати акцията, считайки я за преждевременна. Внушава на българите по дипломатически път да бъдат благоразумни. Русофилството на правителството на Др. Цанков сковава изцяло дейността му. То няма смелост да оглави самостоятелна българска съединистка акция.

Вторият опит за Съединение е от 1884 г. Тогава се води съединистка агитация в Княжеството от т. нар. македонски комитети. А Народната партия, както вече посочих, решава да използва популярния лозунг за партийни цели. Цяла Източна Румелия е залята от съединистки митинги, организирани от Народната партия. Правителството на русофила Др. Цанков, което по това време управлява в София обаче отказва да оглави движението с мотив, че обстановката е неблагоприятна. Все пак дава средства за мисията на двамата дейци на Народната партия от Източна Румелия Ив. Гешов и Хр. Христов, които заминават в Европа да търсят подкрепа за българската кауза. Това, което те успяват да направят е само да депозират един мемоар от името на жителите на областта. Показателно за руското неодобрение на тяхната мисия е срещата им с руския посланик във Виена княз Лобанов, който отхвърля желанието на българските дипломати да посетят Русия под предлог, че “нямало нужда да осветляват руската дипломация върху желанията на българския народ”.

Двата опита за Съединение от 1880 г. и 1884 г. се провалят, но доказват решимостта на българите от Източна Румелия да следват своя идеал за обединение със своите братя на север от Стара планина. От тези акции се налага и важен извод, че българите могат да разчитат само на себе си, т. е. на собствените си сили.

– Кои са реалните организатори на Съединението?

– Преките организатори са добре известни като ролята им в този акт е осветлена в пълни детайли. Това са български патриоти, бивши националреволюционери, участници в борбите за освобождение до 1878 г., в това число в комитетите на Васил Левски и в Априлското въстание от 1876 г. Те са борци за национално освобождение, но и за национално обединение. За тях свободата на България в 1878 г. е непълна и дори ограничена. Техният девиз е “Целокупна България”. Някои са участвали в борбите след Берлинския конгрес, но общото за тях е , че нито за миг, при никакви условия не са загърбили идеала за национално обединение. Тези хора се обединяват в таен комитет, създаден през февруари 1885 г. в Пловдив. Негов председател е Захари Стоянов – видния летописец на Априлското въстание, който вече е издал първата биография на Левски (1883) и своите безсмъртни “Записки по българските въстания” (1884).

Този Таен комитет е останал в историята като БТЦРК. Целта на комитета е освобождение на Македония и Съединение на Източна Румелия в Княжеството.

Програмата и уставът на БТЦРК от пролетта на 1885 г. разкриват тясната му връзка с БРЦК на Васил Левски. БТЦРК започва организационна дейност, като създава свои частни комитети по места и започва да води много силна пропаганда за Съединение. БТЦРК организира много акции, като използва дати от българската история – примерно годишнини от смъртта на национални герои като Хр. Ботев и Хаджи Димитър или на събития като Шипченските боеве. Важен момент от пропгандата на съединението е издаването на в. “Борба” на 28.05.1885 г. под редакцията на самия З. Стоянов. Основната му теза е че Източна Румелия е едно недоразумение, което трябва да се премахне по най-бързия начин. Посочва много аргументи, в това число например, че се е превърнала в голяма “чиновническа” страна.

Важен момент е заседанието на БТЦРК в село Дермендере (дн. Първенец) на 25.07.1885 г. То избира нов състав на комитета, в който влизат З. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович от Тракия и Д. Ризов и Д. Паница от македонския комитет в Княжеството. Заседанието прекратява всякаква дейност в посока към Македония и вместо пълно национално обединеие възприема идеята за съединение под скиптъра на княза. Датата на акцията е насрочена на 15.09.1885 г. Приета е тактиката на съвместно действие на войската и народа, който трябва да въстане. Спечелени са голяма част от румелийските офицери, в това число най-старшият от тях майор Д. Николаев. Постепенно е възприета идеята тъкмо чрез действия на войската да се свали румелийската власт, а надигането на народа чрез създаване на въоръжени чети да обслужи тази цел. Събитията в Панагюрище на 2.09.1885 г. поставят началото на акцията за обявяване на Съединението, което БТЦРК насрочва на 5 срещу 6.09.1885 г. Интересна е реакцията на управляващите русофили “лъжесъединисти”. Има предложение те да оглавят Съединението, като изпреварят действията на четите. След като за пореден път руските дипломати се обявяват против акта, “лъжесъединистите” се отказват да станат истински съединисти.

Рано сутринта на 6.091885 г. въоръжените чети и милицията на областта завземат по-важните правителствени обекти в Пловдив. Арестуван е Г. Кръстевич. Съединението успява бързо и лесно, защото няма българин, който да не го подкрепи. Дори Г. Кръстевич се отказва да вика турски войски с думите: “И аз съм българин”. В еуфорията тази негова позиция не е била оценена по достойнство.

– Години наред сякаш ролята на княз Александър IБатенберг е подценявана и прикривата, каква е тя реално?

– Първият български княз е избран от Първото ВНС на 17.04.1879 г. при спазване на определена процедура, заложена в Берлинския конгрес. Международните условия без които не може, за да се проведе този избор са утвърждаване от Портата при одобрението на великите сили, като князът не трябва да бъде представител на нито една управляваща династия. Великите сили са се опасявали, че така ще бъде проводник на чуждо влияние. Той е руски кандидат, племенник на руската императрица, но и хесенски принц, син на австро-унгарски генерал, германски офицер, в роднински връзки дори с британската кралица Виктория. Участник е в Руско-турската война (1877-1878) и има чин подпоручик от руската армия. Всъщност участието му в тази война е чисто политически акт, с който той натрупва положителен актив в своята биография. Натрупва точки пред останалите кандидати, защото има в биографията си този момент- сражавал се е за свободата на народа, чийто държавен глава ще стане. Въпреки че е руски кандидат, изборът му за княз през 1879 г. е плод на един политически компромис между великите сили. В това се крие и неговата слабост, защото този баланс на интереси, който силите намират в негово лице е крехък и лесно нарушим, а и той самият няма необходимият управленски опит като монарх. Едва 22-годишен става княз на България.

Управлението му преминава през сложни перипетии, като князът е принуден да търпи една доста либерална според схващанията му Търновска конституция, приета на 16.04.1879 г., а също така и да назначава кабинети на либерали и консерватори, които са в непримирими политически борби, изтощаващи страната. Тогава българският народ е политически незрял и толкова свободолюбив, че отказва да плаща данъци на държавата.

Важен етап в неговото управление настъпва след убийството на император Александър II през 1881 г. и възкачването на новия император Александър III (1881-1894). Той се възползва от тези събития в Русия и констатирайки невъзможността на княжеството да се развива по модела от 1879 г. търси промяна в суспендиране на конституцията. На 27.04.1881г. княз Александър I извършва държавен преврат. Князът суспендира конституцията и въвежда т. нар. режим на пълномощията. Създава се новата институция Държавен съвет. Режимът е сериозен опит за модернизация на княжеството, който обаче се проваля поради редица причини. През цялото време на този режим княз Александър I е притискан както от рускатадипломация,така и от местните либерални среди да преустанови действието на самостоятелното си управление и да възстанови конституцията. Особено силни стават атаките срещу неговата политика през лятото на 1883 г.Чувствайки се заплашен,князът се помирява с либералите и консерваторите, а на 6.09.1883 г. издаваманифест, с който закрива Държавниясъвети възстановява Търновската конституция. Основният законе възстановен и под натиска на преобладаващите демократични настроения и тенденции. Това раздразва”освободителката”, която възприема стремежа на българите към самостоятелност като нахалство. Самият княз Алкександър I излиза от режима на пълномощията със сериозно разклатен авторитет. Голяма негова грешка се оказва дълбокото ангажиране на руските дейци и генерали в управлението на страната.

Още през лятото на 1885 г. при подготовката на Съединението, когато дейците на БТЦРК установяват контакти с княжеските власти се наблюдава разминаване между позициите на правителството и на княза. Министър-председателят русофил П. Каравелов се обявява срещу Съединението, защото смята акцията за преждевременна и безерспективна, като може да изложи на риск дори самото Княжество. Князът обаче заема друга позиция. Той тайно одобрява акцията. Счита, че при успех може да укрепи разклатения си след краха на режима на пълномощията авторитет. Нещо повече, той предприема сондажи в Европа, които са твърде окуражителни. Става ясно и че западните държави не са категорично против, но няма да дадат явна подкрепа, за разлика от Русия, която е категорично срещу обявяване на Съединението в този момент.

На 30.08.1885 г. князът приема на военния лагер край Шумен пратенциите на комитета С. Муткуров и Д. Ризов. Той поема обещанието да приеме и оглави Съединеието. Всъщност БТЦРК е решен да го обяви дори без негово съгласие. Разчита се на политическия риск и поставяне на Европа пред свършен факт.

На 6.09.1885 г. в деня на Съединението князът изпараща записка до Министерския съвет, в която съобщава, че е на мнение да се приеме Съединението. Два дена след това той пристига в Търново, където го очаква П. Каравелов и Ст. Стамболов. Тук той издава манифест към българския народ, с който официално признава Съединението и призовава нацията да защити “святото дело”.

На 9.09.1885 г., придружен от министър-председателя, княз Александър I влиза тържествено в Пловдив и приема Съединението. От Пловдив той уведомява великите сили, че поема управлението на Източна Румелия. Това е и първата нота, посветена на Съединението. Съставена е от правителството, но е подписана от княза. В нея се признава сюзеренитета на султана и се уверява, че Съединението не е враждебен акт към Османската империя. Нотата изразява твърдата готовност актът да бъде защитен от всяко чуждо посегателство. Тя завършва с призив към великите сили да признаят Съединението.

На 9.09.1885 г. Временото правиетлство в Пловдив се саморазпуска. Княз Александър I издава Указ №1, с който за пръв път се нарича княз на Северна и Южна България, като назначава комисарство в състав д-р Г. Странски, П. Р. Славейков и Й. Груев. Така преките нарушители на Берлинския договор са отстранени от управлението.

– Защо Русия не одобрява акта на Съединението?

– От 1881 г. на власт в Русия е император AлександърIII. Той е антипод на своя предшественик на либерално настроения Александър II “Цар Освободител” (на руските крепостни селяни), станал жертва на атентат. Император Aлександър III е реакционер. Той провежда контрареформи. Променя и външната политика на Русия към България, като затяга руската хватка около българското княжество. Българо-руските отношения бързо охлаждат и се отразяват и върху положението на княза.

На първо място, руският император е раздразнен от това, че българите са проявили за пръв път самостоятелност и не са се съобразили с волята му. Съединението се преценява като удар срещу руската хегемония на Балканите. Русия няма никакво намерение да прави от своя протекторат самостоятелна държава, при това обединена. Съединението създава една уголемена и по-силна България, а не руска Дунавска област. Така създава сериозна пречка към реализация на руските стратегически интереси по Източния въпрос – завземането на Цариград и Проливите. Това е основният мотив за руската враждебност спрямо Съединението. В духа на следваната от векове имперска политика самодържецът на Русия – император Aлександър III се опитва да се разпорежда и със съдбата на България и не допуска дори малка нейна стъпка без одобрението му.

За антибългарската позиция на Русия към Съединението влияние оказва и личната неприязън на император Aлександър III към българския княз. След краха на режима на пълномощията през 1883 г., създал предпоставки за недоразумения и конфликти с руските представители в България, в Русия започват да се отнасят с подозрение и неодобрение към българския княз. Дребни инциденти и нетактично поведение на руските делегати в България задълбочават тези настроения, а плахите опити на правителството на П. Каравелов да не допуска груба намеса във вътрешните работи на страната се оценяват като проява на антируска политика.

Император Aлександър III е убеден, че българският княз се опитва да ограничи руското влияние в България. Това е опасна тенденция за руските интереси, още повече че в императорския двор смятат, че няма сили в княжеството, които да спрат княза в тези преполагаеми негови антируски намерения.

Съединението укрепва позициите на неудобния вече за Русия княз. Затова отношението към него се прехвърял и върху българската държава, а от там и върху самия акт.

Руската дипломация допуска много голяма грешка, защото с неодобрението на Съединението сама нанася удар върху своя авторитет сред българите. Император Aлександър III вижда в акта на Съединението само преследване на лични, егоистични цели на българския княз и пренебрегва ролята на българския народ, който е фактически двигател и извършител на акта от 6.09.1885 г. Руският император се опасява, че зад Съединието стоят враждебни на Русия сили и българският княз действа като тяхно протеже. Тези настроения в императорския двор укрепват допълнително от факта, че Съединението сваля от власт русофилското правителство, а в БТЦРК, който го обявява има антируски дейци.

Независимо от това какви са съображенията на Русия да не подкрепи Съединението, тъкмо актът от 6.09.1885 г. и последвалата Сръбско-българска война са двете важни събития в българската история, които отварят очите на български патриоти за руската политика. На тях става става ясно, че Русия е противник на идеята за обединена и независима България. Затова и З. Стоянов ще напише, че 6.09.1885 г. е “тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване”!

Исторически факт е, че Русия се обяви против Съединението, като чрез посланика си в Цариград Ал. Нелидов провокира неуспешно Османската империя да нахлуе в Източна Румелия. Руският дипломатически натиск за турска окупация на Южна България е неутрализиран от контрадействията на английската дипломация. Тогава заедно със съюзника си Австро-Унгария Русия провокира Сърбия да ни нападне, като изтегля своите офицери от командването на Българската армия, за да улесни разгрома на България. В този смисъл “войната на капитаните срещу генералите” е не само пример за бърз, двуседмичен военен триумф на България над Сърбия, довел до защитата на Съединението от 6.09.1885 г., но и удар против имперските интереси на Русия на Балканите. Русия разбира това много добре и неслучайно се опитва да спаси своето галено дете Сърбия от пълна катастрофа. Затова Русия спира победоносния устрем на българските войски на сръбска територия чрез ултиматума на граф Р. фон Кевенхюлер – Меч, връчен от името на Съюза на тримата императори, чийто член е и руският император.

Същата тази Русия репресира персонално българския княз Александър I, а след това го детронира чрез преврата на 9.08.1886 г., дело на поставените й лица русофилите. “Вината” на българския княз Александър I е била, че е подкрепил Съединението и е командвал победоносните български войски във войната срещу Сърбия.

- Захари Стоянов ли е първият следосвобожденски пророк, който осветлява зловещата роля на Русия към българите?

– Безспорно, прекрасно обобщение на всички антируски действия около българското Съединение прави самият З. Стоянов в своята статия, озaглавена “Кой!” В нея той изброява всички прояви на българофобия на официална Русия покрай кризата с българското Съединение от 1885 г: “Кой въстана срещу нашето свещено дело – съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навлязат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата срещу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле? Кой насъска сърби

Редакторът „Поезия“ в „Аз чета“ Петрана Петрова чете откъс от пиесата „Високо“, част от сборника „Малки ритуали за сбогуване“ на Оля Стоянова, минути след като е изкачила Гросглокнер, най-високия връх на Австрия (3 798 м.) Ето и какво разказа специално за видеото Пепи: Тръгнахме малък екип към най-високия връх на Австрия – Гросглокнер, 3 798...

Текстът е публикуван първоначално в Actualno.com  На 11 август bTV разпространи информация, че българи се сражават за "Ислямска държава" (ИД). Според "източник на bTV", имало 10 души най-малко, които се биели на страната на джихадистите. Както се очакваше, скоро тази информация се споделяше в мрежата и беше препечатвана от други сайтове и агенции, доверявайки се на преценката на телевизията за изложените факти. Доказана ли е тезата за бойци от България Повече [...]

Влиятелният руски вестник “Комерсант” публикува статия за ( срещу) Ирина Бокова като кандидат на Путин на поста “генсек” на ООН. Сайтът “Биволъ”, който е цитирн в статията, цитира на свой ред “Комерсант” и добавя свой коментар по темата. https://bivol.bg/kommersant-bokova.html

Към коментара на Биволъ не се налага още един коментар на очевидностите. Има обаче някои въпроси, които възникват от (анти)логиката България да издига протеже на Путин и в тази кампания да бъде впряган целият ресурс на бедната ни държав, която иначе е изнудвана от Москва за огромна сума във връзка с провала на проекта АЕЦ “Белене”.

Вече и в самата Русия не крият връзката на Бокова с режима на Путин. Това също ли е резултат на “предателството” на българите, които не желаят Бокова да бъде рекламирана и подпомагана като българска кандидатура , а в същото време да е руска на практика?

Сред тъжните констатации, които се налагат в това отношение, особено във връзка с акцентирането на ролята на българското външно министрество в рекламната кампания на московската кандидатура Бокова, е фактът, че няма значение кой е титулярът на поста министър. Той може да си е позволявал критични думи в отделни случаи по адрес на Кремъл, но дойде ли заповед “по гарнизона” за пропагандна артилерийска подготовка по всички медийни фронтове, зад Бокова се строяват “старите пушки” от министреството. Тяхната “стрелба” заглушава и малкото независимо в това отношение досегашно говорене на министър Митов.

Така беше и при предишните министри начело на това ведомство. Николай Младенов, предшественикът на Даниел Митов, също беше на този пост от позицията на десен политик, който не правеше мили очи на Москва. Но и по негово време, и днес, подчинените му ( явно само формално) се държат по важните за Путин въпроси като истински верни путинисти. Например на всички писма на Инициативата за демонтиране на Монумента на окупационната червена армия МОЧА всесилните чиновници пишат отговори под индиго, които защитават съветската позиция по въпроса. И при Марин Райков, и при Никола Младенов, и при Данил Митов. Авторът лично е показвал на някои от тях арогантния отговор в съветски дух, подписан от подчинени на министъра, но ефектът от това е нулев- да не кажа като от две нули, защото смърди на съветско гниене, с което министрите не могат да с преборят.

Оптимистите и песимистите вероятно могат да поспорят за аналогиите. Оптимистите имат основание да кажат, че съветското положение с несменяемите кадри със съветски манталитет във външното ведомнство не е уникално. Същото е положение и във вътрешното, и във военното ведомство. Песимистите пък могат да им отвърнат, че може и по-лошо да става. Защото зелените човечета на Путин без опознавателни знаци, които превзеха полуостров Крим, поне бяха руснаци. Докато въпросните български ведомства са в ръцете на червени съветски човечета, които дори не се крият. Те управляват де факто , а моментните несъгласия с техния Путин, изразявани понякога от министрите, всъщност служат за прозападен фасаден фон в уж евроатлантическата България.

С пълното съзнание за обвиненията в нескромност, които си навлича , авторът на тези редовете е длъжен да припомни основанието да заеме тази лична позиция ( с която си разваля още повече отношенията с доста влиятелни в държавата фактори). Като директор на БТА, още в начабото на мандата си през 1991 г., вашият автор с един подпис просто зачеркна цялата кореспондентска мрежа от 26 бюра на агенцията в чужбина, подчинена изцяла на предишните служби, заменяйки я с журналисти на свободна практика ( каквато е практиката на западните държави , сравними по мащаби с България- като скандинавските и много други). Едно от първите неща, които направиха реваншистите, настанили се в креслото на директора на БТА след като виновникът за това “безобразие” беше отстранен през лятото на 1993 г., беше да започнат рестраврацията на мрежата постоянни пунктове на БТА в чужбина, включително с реабилитиране на старите офицери на същата им служба.

Смея да твърдя от първо лице, че подобно радикално “посегателство”, макар и да е било временно в периода 1990-1993 г., срещу съветските другари на българска служба, не се случи в нито едно друго ведомство в България. Поради което мога да си позволя да съм критичен към липсата на “последователи” в подобно реформиране на системата до ден днешен. Разбира се цената на свободата и последователността винаги и навсякъде е била висока, а заемащите високи постове в нашата демократична България явно не желаят да я платят.

Share on Facebook

Решение на Съда за правата на човека по делото Sia Akka / Laa v. Latvia засяга правата на интелектуална собственост. Българският съдия Йонко Грозев участва  в състава.

Решенията на Съда, отнасящи се до права на интелектуална собственост, не са много. Съдът разглежда правата на интелектуална собственост в контекста на член 1 от Протокол № 1  към ЕКПЧ  (защита на собствеността) – макар че  има и интересна втора линия, когато Съдът анализира правата на интелектуална собственост във връзка със защитата на свободата на изразяване  и  достъпа до информация по чл.10 ЕКПЧ – като в Ashby Donald and others v France.  В  Sia Akka /Laa  v Latvia    тези аспекти са засегнати във връзка с обществения интерес от   достъп до музикални произведения.

Организацията, отговорна за управлението на авторските права на музикални произведения на голям брой латвийски и международни автори, не успява да сключи споразумения с няколко радиостанции и телевизии в Латвия. Въпреки това тези медии продължават да   използват защитени музикални произведения.
Организацията подава иск срещу частна радиостанция за нарушение на авторски права. Радиостанцията от своя страна подава насрещен иск с аргумента, че  организацията  злоупотребява с господстващото си положение и определя необосновано високо  възнаграждение.  Съдът в Латвия  установява, че защитени произведения са били излъчвани без валидно свидетелство за продължителен период от време и че тази ситуация се дължи  в известна степен   на ограничената ефективност на организацията за колективно управление  при извършване на преговори с медиите. По силата на закона, даващ право на съда да определя  справедливо възнаграждение, ако няма постигнато съгласие, националният съд определя такова.

Организацията-жалбоподател твърди, че  националният съд с решението си  ограничава свободата да се сключват споразумения за използването на  музикални произведения.

ЕСПЧ приема, че националният съд служи на обществения интерес, по-специално  – медиите да излъчват законно, а  обществото като цяло да има  достъп до музикални произведения.  Освен това Съдът заключава, че латвийските власти са намерили справедлив баланс между правата на лицата, чиито интереси се засягат.

Няма нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

Изводите от това решение според kluwercopyrightblog

Говоренето за книги може да бъде много приятно, но знаете ли кое е още по-хубаво? Някоя история да те остави напълно безмълвен. Съдба, на която „Нищо“ (изд. „Лабиринт“) обрича читателите си още със заглавието. Твърде малко има за добавяне, след като си я прочел. Толкова е добра. Един ден четиринайсетгодишният Пиер Антон решава, че нищо няма смисъл, следователно животът...