Преди 7 години попитах риторично дали спечели цял народ, след като Бокова спечели ( поста Генерален секретар на ЮНЕСКО) .http://afera.bg/като-спечели-бокова-спечели-ли-цял-нар.html

Многократно прогнозирах загубата на Бокова като руска кандидатура .

Прогнозирането, макар и да беше самотно занимание на онзи етап, не беше трудно.

Позорно е, че българските власти я лансираха в една московска международна игра, в която те са пионки.

За т.н. опозиция в България, която истерично се кълнеше в успеха на  неизбираемата Бокова, изобщо не искам да споменавам.

Защото ми е омръзнало да обяснявам, че лявото и дясното тук нямат значение.

Разделението е между проруски и демократично мислещи, прозападни българи.

Това  означава, че не сме разделени, а обединени- що се отнася до парламентарното ни представителство ( с малобройни пресонални изключения).

Днес провалът на Бокова вече не е прогноза ( на “екстремист”, като автора на тези редове), а факт.

Най-жалкото е, че Борисов знаеше: Бокова ще се провали. Известно му беше, че руската й кандитура, няма да мине. Но се направи на “дръж ми ушанката” за пред русофилската публика в България.

Очаквайте подробности по темата от онези, за които разпродажбата на България на руските купувачи е дреболия по пътя на политическото им властово оцеляване.

 

 

 

НА СНИМКАТА: Ми(ни)стър – председателят Борисов на РъБъ кой шаран да номинира ( не става за дума за г-жа Шарън Стоун)

Share on Facebook

Share on Facebook

Той е министър на енерГЕПИката от 27-ми юли 2009-та г. до 16-ти март 2012-та г. А сега в една-единствена графика ще ви покажа историята на нарочния фалит на Национална електрическа компания (НЕК) стартирала под негово ръководство и ...

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/1504-2016-gagarin-conspiracy

 

Нека побеснелите от омраза съветолюбци, които ме заляха с тонове лични нападки ( макар да не съм автор) във връзка с публикуваната от мен статия за Гагарин, да не бързат да се радват на факта, че давам този път трибуна на обратното мнение. Няма как да си го припишат като някаква своя “победа”, защото става дума за победа на разумния диалог, какъвто те не могат да водят по дефиниция.

Начинът, по който авторът на обратното мение се е аргументирал – достатъчно убедителен или не, би трябвало да е поучителен тъкмо за фанатичните следовници на култа към всичко съветско и руско, които боряват с понятията на вярата и съответно първосигнално включват на режим “бяс”, когато някой им посегне на тази вяра, стъпвайки най-малкото на принципа на Декарт, върху който се гради цялата западна цивилизация: правото да се съмняваш. Нещо, което на източната нецивилизованост не е дадено и бива анатемосвано от амвона на самодържието, диктатурата и мракобесния консерватизъм.

И още нещо: проруските фанатици се скъсаха да ме призовават да напиша как американците не били стъпвали на луната. Чрез този рефлекторен антиамериканизъм те лекуват лек  болката, която изпитват лично, когато настъпиш гроба на СССР.

Има и трети, “най-любим” за мен метод на самолечение, който си прилагат наранените нашенци, които се чувстват осиротели от “посегателствата” срещу паметта на “Великия Съветски съюз”. Това е спасителното за изпадналия от каруцата на  модерността Байганьовец възклицание  “всички са маскари” ( но най-вече американците). И руснаците и американците били еднакво лъжливи ( за космическите си постижения включително). Приравняването на съветския труп към доста жизнените САЩ, които не само не загниха от предсказанията на комунистическите шамани, но увеличиха още повече преднината си пред кретащата на опашката на модерния свят Русия, чиито граждани ( намалели с още 5 милиона през последните 7 години) са петимни да избягат на Запад с милиони ( и го направиха при първа възможгност). Американският магнит кара някаква стрелка в мозъците на русолюбците да превърта със скоростта, с която Русия се топи демографски. Ето защо в Москва и в средите на петата й колона унас стискат палци на Доналд Тръмп да разгони фамилията на пустата Америка. Само така ще им стане хубаво.

Статията на Светослав Александров, линк към която препрати в ivo.bg читател на блога, може и да не убеди несъгласните с нея, но е убедително доказателство за възможността да се води спор на вълните на рузума, а не със средствата на примитивните нападки на лична основа. В този смисъл публикацията е по-скоро косвен удар срещу русолюбците, които в огромното си мнозинтво не са в състояние да разсъждават със своите глави и да защитават позиция без да се проявяват като елементарни агресори- такива, каквито са и духовните им господари и материални спонсори.

Приятно четене на любителите на истинския плурализъм, какъвто привържениците на заплахите и оплюването на приносителя на “лошите” за тях новини не могат да бъдат.

 

Share on Facebook

Share on Facebook

“Искам да си живея кротко, да садя картофи и да мечтая.” Муминтрол Целият ни екип е верен фен на Туве Янсон  и симпатичните й муминтролове. През 2012 година дори им посветихме цял специален месец. Симпатичните хипопотамоподобни животинчета и техните приятели са главни герои в 8 романа, но освен това, от 1954 година в продължение на над...

Александър Христов е сред най-разпознаваемите имена в сферата на маркетинговите комуникации у нас. От 2010 г. е Акаунт директор в Civitas България, а от 2011 г. до 2013 г. е председател на Българско дружество за връзки с обществеността (БДВО). Преподава връзки с обществеността и маркетинг в УНСС и в НБУ. Автор e на книгата „ПР практика:...

С Влади пристигаме в Париж – по пътя спряхме във Виена, а днес тръгваме из френската столица

Приятно четене:

Париж, пристигането

част втора на

Пътуване до Париж

Постепенно магистралата се оформя, става все по-натоварен трафика. Но ние много набързо се оказахме пред хотела – някъде в периферията на

Париж

Париж е ограден от всички страни с един магистрален пръстен. Околовръстният булевард е Boulevard Ney, а червения булевард, който основно (след околовръстния), огражда центъра е Boulevard Peripherique Exterieur. На няколко места има входове за вътрешността на града – ПОРТИ. Всяка порта си има име. И в зависимост от това, къде иска да отиде човек, обикаля по този пръстен и влиза в града през най-близката за неговата крайна точка порта.

Точно пред хотела спираме на една бензиностанция да заредим автобуса. И аз гледам точно там –  автобусна спирка. Записвам си номерата на автобусите, които минават тук, както и името на спирката. Нашият хотел е точно на този пръстен на Периферика (така се нарича този пръстен), в квартал Бобини. Най-голямата грешка, която смятам да направя следващият път (догодина мисля да повторя тази програма, защото има още какво да видя в Париж), ще е да спя в периферен хотел, до който ми трябва точно един час да се прибера само с метро от Айфеловата кула, като при това трябва да пропътувам почти изцяло цели две линии на метрото с едно прикачване (по едни дълги коридори, тунели и стъпала нагоре – надолу под земята)… Друго си е да седнеш на биричка някъде в центъра, да си пиеш полека 40 минути по вечерно време на оживено място и после само да пресечеш през пътя и да си в хотела…

Хотел в Бобини, на 200 – 300 метра от последната станция на метро номер 5 – Бобини, Пабло Пикасо (Bobiny Pablo Picasso).

Хотелът се казва: Campanile Paris Est – Bobigny ***. (www.campanile.com) – 304 Avenue Paul Vaillant Couturier 93000 BOBIGNY… Но пък така разположен, че няма как да се загубя, ако в късен мрак се прибирам…

Излизам от метрото на крайната станция на Бобини, пресичам трамвайните линии, вървя в посока на едни високи жълти блокове, завивам надясно, хващам левия тротоар и той ме отвежда точно пред хотела… Но за това по-късно.

Настаняваме се. Обясняват ни, да си направим сметката, като тръгнем с метрото, че цената за една посока на билета е 1,80 евро, но ако си купим 10 билета, щяло да бъде по-евтино, а и могат да се използват от цялото семейство (не като в София един карнет с 10 билета и само от един човек да се използва) и т.н. Изобщо не слушам, аз си знам моята си…

Аз разбира се си имам и в двата таблета нужните приложения – карта на метрото, на автобусите, на обществените тоалетни дори… Както и на местата, от където може да се вземат велосипеди под наем, а също и карта на Париж, онлайн, офлайн, всякакви подобни навигации.

Първоначално програмата за този следобед беше разходка по Шанз-е-Лизе. Но ни обясняват, че това не е булевард, на който може да се стои на едно място. Това било булевард по който трябва да се ходи. И понеже групата била изморена и т.н., разходката ще е към Монтмартър. Но аз и двете мога да си ги намеря и сам.

Настаняват ни към 16:10 ч, и ни казват, че ще ни чакат в 18:00 часа, на рецепцията за който иска следобедна разходка до хълма Монтмартър… Моля?… Да чакам толкова време да си починат изморените от нощния преход туристи от групата, да се къпят, сушат, гласят… Да, да, как не. То моето къпане може да е и в два през нощта, като се прибера…

Минавам през автобусната спирка пред хотела да видя в детайли до къде ходят автобусите (някои от тях са нощни и са до по-късно). И с изумление виждам, че най-близкото познато място като спирка на автобус 303 от спирката до хотела – LAMARTINE – едната линия е Republique – предполагам площад Република)… това са 45 спирки дотам… С трафика… Колко ли време отнема?… Питам на къде е метрото, бързо се ориентирам, намирам си го…

Малко страшничко като за първи самостоятелни стъпки в Париж

Дали?… Да видим… До метрото има някаква автогара, където се събират доста линии на градския транспорт, мръсно, негри навсякъде – шофьорите на автобусите – все негри, на рецепцията на хотела помощника – негър, камериера, който ме посрещна и ми донареди стаята – негър, готвача на хотела – негър…

Навсякъде негри…

Ауууу, ама тръгнал съм – 50 евро в чорапа, по 20 в различни джобове и така. Във връзка с мерките за безопасност ни съветват личната карта или друг документ за самоличност да бъде винаги в мен… Така беше само първите три дена. После само аз си знаех кой съм, ако мога да обясня… Отивам към метрото, стигам до релсите на трамвая, до тази автогара, но все още не намирам входа на метрото и питам.

И кой мислите ме заведе до входа на метрото – един негър. Не, не са страшни.

И те са хора. Интересното при тях е, че са еднакви – почти не мога да ги различа един от друг. Някои от тях за гологлаво обръснати. А и не се виждат в тъмното… Само по някое време виждаш две бели очи, зъби, а няма човек… В тъмното… Казват, че

всеки пети човек тук в Париж е дошъл от някъде –

или родителите му са тук или приятели или просто е дошъл тук от бившите френски колонии (Сенегал например е бивша френска колония). Е, викам си, радвам се, че поне един път съм пети в нещо, защото днес и аз съм дошъл от някъде. Слизам в метрото, отивам да си купувам билет…

Написвам на един лист какво искам… PARIS VISITE 1, 2, 3… ZONE… BOBYNI… 3 DAY… И го подавам на човека, който продава билети… Защото не знам Бобини в коя зона е.. Знам само, че Версай е в четвърта зона.. И защото е петък и си мисля, че седмичната карта ще важи до неделя… А тридневната ми е тъкмо за петък, събота и неделя… Като за начало. – 24,80 евро.

Активирам си я на машинките, влизам в метрото. Слагам си я в една цигарена кутия, за да не се прегъва и мачка. Отивам на

Монтмартър –

преди всички… Знам, че трябва да слезя на Jaures. И знам, че станцията, от която се качвам на Бобини е първа. Идва метрото. Влизам и гледам таблото на линията. Всяка станция си има лампичка, която свети така както следват спирките. Мига, когато спирката е следваща и е угаснала, когато спирката е минала. Така лесно се вижда в коя посока си хванал метрото. Та виждам, че всички лампички светят, а само тази на Jores – не. Викам си, сигурно е изгоряла. Дали? Да видим. Минават няколко спирки. Следваща спирка трябва да е Jores, а тази след нея – Сталинград… И когато метрото спря и

погледнах, се оказах на Сталинград…

И питам в метрото – ами Jores къде е?… ФермЕ, беше отговора – затворена… Хм, за това не светела… Значи, когато една лампичка не свети, станцията е затворена. Това често се случвало – за ремонти, или например когато има причина за евакуация, масови мероприятия и екстремни ситуации (когато на изхода към пътя не може да се излиза или трафика е ограничен). Понякога се затварят цели линии (например линия 1, която е най-старата и се налагат ремонти). Но за това по-късно.

Та слизам на Сталинград (която също има връзка в желаната посока). На някои станции преходите са много дълги под земята – по едни коридори, едни тунели, насам, натам, нагоре, надолу… На картата станциите са означени с точка, по-голяма точка, кръгче или разтегната елипса… Колкото по-голямо е кръгчето, толкова по-дълъг е прехода под земята за връзка с други линии. На разтегнатата елипса, ходенето под земята е най-дълго… Там, където се събират 5 – 6 линии. Та хващам линия 2 и

слизам на Anvers

Излизам. Оглеждам се и виждам накъде да вървя.

Хълмът Монтмартър

се вижда, улицата, която води натам също. Е, да тръгваме. Оживена тясна улица с много магазинчета. Започват стъпалата нагоре. И негрите стават все повече и все по- досадни – едни предлагат студена минерална вода, други сувенири, дрънкулки, шапки, чадърчета… Един негър тръгна да ми връзва една връвчица на ръката… Разкарах го. Този номер го знам – ако го оставя да ми я върже, после ще върви след мен и ще ми иска едно евро или нещо по-дребно (в Милано ми се беше случило преди 4 години)… Следващия след него ми предлага вода – Аз имам две и му ги показвам на раницата…

Та стигам до хълма, гледам Париж от там.

Базиликата Сакре Кьор (Sacre Coeur)

Влизам в катедралата – гледам и нея. Тук се намира една от най-големите камбани в света, тежаща 19 тона… После търся стъпалата за нагоре към кулата. Те са вляво и малко надолу. Намирам ги. Опашката е малка. Входа е към 6 евро. Вземам си билет и поемам нагоре по стъпалата – докато ми се зави свят по тази тясна вита стълба – повече от 200 стъпала. И нагоре става все по-тясно… Ако някой по-дебел човек се залости, ще е много смешно.

Sacré-Cœur Basilica, 35 Rue du Chevalier de la Barre, 75018 Paris, Франция

Ето ме отгоре.

Куполът позволява да се види Париж на 360 градуса. Целият. Великолепно. Нося си бинокъл, за да гледам. Виждам центъра Помпиду – шарен, много добре се откроява на фона на големия град. Нотр Дам, Айфеловата кула…

Впечатление правят едни малки коминчета по покривите на всички сгради (като набучени в торта шоколадови пури). Това, което ми обясниха беше, че всяко жилище си има отделен комин към покрива, който отвежда миризмите нагоре. И така ако един готви нещо, миризмата отива нагоре, а не минава през другите жилища, както при нас. Дали е така, незнам, но ми се вижда разумно обяснение. Оставам там да гледам поне 40 минути – просто не ми се слиза.

Но има и друго за гледане наоколо. Слизам. И тръгвам наоколо.

От Базиликата Сакре Кьор (Sacre Coeur), успоредно вляво е Rue du Cardinal Gubert. По нея и на първата пряка вляво е Rue du Mont Cenis. По нея надясно и първата пряка вляво е Rue Cortot. По същата тази улица (Rue du Mont Cenis), преди номер 6, вляво е Rue Morvis, а по нея, на номер 8, вляво е Place du Tertre. А Rue Poulbot е по Rue Norvins, след номер 18 вляво. Зад катедралата е Rue du Chevalier de la Barre.

След като знам всичко това, не ми остава нищо друго, освен да се разходя по тесните и оживени улички, през

площад Тертр (Place du Tertre) и Rue Morvis.

Гледам художниците, които могат да те нарисуват на момента – всеки си има по едно малко столче. На всяко столче седнал по някой, когото рисуват в момента. Загледах се. Интересно. Обиколих всички улички наоколо, които си бях набелязъл. Минах по Rue des Saules – на ъгъла има една

Розова къща, много интересна (La Maison Rose)

Тук е и Rue Morvis, както и Rue du Mont Cenis – със стъпалата надолу.

Тук минава и едно вакче, което също разхожда туристи. Разходих се и по Rue Cortot, както и по Rue du Chevalier de la Barre. Някъде тук ядох прекрасен сладолед за три евро – две топки.

Разглеждах магазинчетата за сувенири. Харесах си една правоъгълна плочка (става за подложка за кафе или табла за закуска). Бяла. На нея е щампована цялата метро мрежа на Париж. Може човек да си я носи като картина и да си я гледа. Не си я вземах – не че беше скъпа, ами е трудно да се прегъне и заема място.

Продължих да се разхождам по Rue Saint Rustique – тясна и тиха уличка, предразполагаща към романтика. Намира се, като се върви по Rue du Mont Cenis, при номер 6, вляво. В другият си край, излиза на Rue des Saules. А оттук надясно по нея, излизам на Rue Cortot. И така се разхождам бавно, обикалям, където си харесам, посядам, гледам, снимам и се радвам на приятния следобед. Накрая минах и по Rue Poulbot и Rue Norvins и реших, че вече тук всичко съм видял.

Продължих обратно надолу по стъпалата. Стигнах до метрото, вземах го и отидох до

Бастилията

Излизам там и виждам едни стъпала, на които са насядали младежи. И аз поседнах там, за да се ориентирам накъде да вървя. Посоката, която си бях намислил е улица Рокет. Rue de la Roquette, която се отклонява близо до Операта и върви на изток чак до гробището Пер Лашез.

И по нея малко по-нагоре, минавам покрай дясната пресечка Passage Thiere, след нея още по-нагоре и покрай Rue Des Taillandiers и по следващата надясно Rue Keller. Тя излиза на Rue De Charone. И почти всяка вечер минавам от тук, защото това е едно от местата, които си харесах за разходки по вечерно време. Е, в следващите дни си харесах и още едно, но за това по-късно.

Връщам се обратно по Rue de la Roquette и малко преди Бастилията завивам наляво по улица Лап (Rue de Lappe). Тя е много красива, тясна и много оживена – бирарии, кафенета, кокетни ресторантчета, пълни с гладни и жадни за нощен живот посетители. Една оживена поредица от заведения и барчета. С едни много малки масички на улицата и наредени столове само от задната страна. Ясно ми е, че франсетата обичат така да сядат, за да гледат минувачите. А аз като минувач пък много обичам да гледам кой какво яде и кой какво има в чашата пред него…

Живеят си много добре – насядали на по биричка,

похапват си, приказват си, радват се на приятния петъчен следобед. И аз ще поседна ама малко по-късно. Вземам метрото и се местя малко по-натам. То това е интересно. С метрото и няколко спирки по-натам живота продължава а и може да е съвсем различен. Слизам на Рамбуто (Rambuteau)… Излизам. Ха, ето го къде бил

центъра Помпиду –

точно пред мен… Оглеждам го отвсякъде. Тъкмо затваря. Беше още светло, ама то тук се мръква малко по-късно. Пред него един павиран и малко под наклон площад. На него налягали и насядали младежи – кой чете, кой яде, кой дреме… Имаше и улични музиканти, които създават прекрасно настроение.

Около него, по улиците, които го ограждат има много кокетни ресторантчета и барчета. Повечето с изглед към фонтаните Стравински – от другата страна на Помпиду – супер интересни, но така и не ги видях да танцуват, колкото и пъти да ходих там по различно време на деня през следващите 5 дена. Само на клип съм ги гледал. Но там ще поседна в някой от следващите дни. Сега просто ще погледам и пообикалям. До тях има една църква – Сент Мери – затворена в този час, но и нея ще разгледам през следващите дни. Продължавам разходката наоколо.

Това е доста оживен квартал по вечерно време

Започвам да се лутам из лабиринта от тесни улички, като от време на време поглеждам в таблета, да не се загубя. Те улиците така са разположени, че трябва човек да положи неимоверни усилия за да се загуби. Колкото и да се лутам, ако вървя само напред все ще излезя на голям булевард и по него на където и да тръгна, все ще се намери метростанция. И като намеря метростанция, поглеждам в таблета къде съм, коя е станцията и къде какво трябва да хвана, за да отида там, където искам. А долу под земята е още по-лесно.

Е, добре де, ще седна и аз на по биричка, ама кое заведение да избера, като искам да опитам от всичките по нещо… Ха, знам, че в Париж имало 20 000 кафенета… Възможно е. Но аз имам 5 дена и 6 нощи… Трябва цял ден нищо да не ям и да не пия, че като мина по вечерно време през 1 – 2 ресторанта и през 4 – 5 бирарии и да опитам по нещо различно, накрая да имам сили да се прибера до хотела. Та

Париж не е град, който може да се гледа за една седмица,

но Париж е град, в който мога да остана да живея до края на живота си – интересно ми е кога ще ми омръзне.

Харесах си едно заведение –

я да си похапнем пица – 6,00 евро… Прекрасна пица. На другия ден там ще изям още една. После си избрах една от многото бирарии и барове, поседнах, изпих една бира по вечерно време, после се разходих още малко наоколо.

Отдавна се е стъмнило и става все по-интересно. И ако не затваряше метрото в полунощ (не бих рискувал да се кача на последното метро, защото може и него да изпусна), или хотела ми да беше на пешеходно разстояние оттук, можех да остана още малко. Пък и на входа на хотела ни има една желязна порта, която се затваря около полунощ и ако тя е затворена, когато аз се върна, ще трябва по уредбата, монтирана там, да позвъня, да обясня кой съм, за да ми отворят… Много сложно. Дали? Една вечер портата беше затворена. Как влязох ли? Ще разберете по-късно.

Прибирам се към хотела. Като за първи следобед тук мисля, че е достатъчно. Но преди да си легна пия и едно кафе в стаята си. Тук всеки ден камериера зарежда масичката с по две кафета, захар, чай, две сметани и две чаши. Има една кана за вода за кафе. Сипвам в нея минерална вода (може и от чешмата, но при условие, че се преварява, като за кафе или чай например). Слагам едното захарче (тук еднократните захарчета са много по-големи, отколкото са нашите).

Време е за сън (кафето не ми пречи да заспивам). По цяла нощ и по цял ден в цял Париж по всяко време пищят и вият полиция – с коли, мотори, джипове, пожарна и линейки. Бързо се свиква с това.

Очаквайте продължението:

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Париж

Booking.com

На 26 септември 2016 г. се навършват 130 години от рождението на Ран Босилек и 90 години от публикуването на неговото „Патиланско царство“. Именно затова фондация „Детски книги“ дава старт на петото издание на националната кампания за насърчаване на четенето „Читателска щафета“, което ще премине под името „Читателска щафета 5: Патилански приключения“ на днешната дата....

„10 книги, след които не можеш да останеш същият“ разпалиха бурна дискусия за невключените заглавия, а мненията бяха съсредоточени най-вече около липсата на български автори. Допълваме списъка, за да отразим най-ценните за нашите читатели книги от българската и световна литература.   Иван Вазов Иван Вазов е най-често споменаваният автор в коментарите на наши читатели. Патриархът...

Сезонът на отпуските приключи и на дневен ред бавно (но сигурно) започват да настъпват скучните делнични ритуали. За нас, книжните маниаци, четенето е в топ 5 на приоритетите ни, като степенуването им варира според ситуацията. Истински завладяващата книга успява твърде често да ни накара да пренебрегваме нуждата от храна и сън… И тук идва драмата!...