09/27/16 06:00
(http://patepis.com/)

Крит – по следите на Минойците (2): Ираклио и Кносос

Продължаваме с пътуването на Бистра из Крит – оставихме я на ферибота в Пирея, а днес сме в Кносос и Ираклио.

Приятно четене:

Ираклио и Кносос

част втора на

Крит – по следите на Минойците

В предишния пост вече разказах какво се случва докато се качим на превоз от континента, затова историята продължава директно на следващата сутрин.

Събуждат ни с разтрисане – буквално – защото корабът е включил на задна и „паркира“. Малко по-късно мил женски глас съобщава, че сме пристигнали на Крит. Часът е пет и половина сутринта и ние – сънени все още – се отправяме към гаража, за да се качим на возилото… По коридорите на ферибота е навалица – всички вече са будни и са се запътили, също като нас, към изхода – т.е. асансьора към гаражните палуби. Стюарди пък чукат силно по вратите на все още затворените каюти и високо викат „Калимера!“ на онези, които не са се събудили още.

В гаража е още по-голяма лудница. Човекът с радиостанцията се оказва онзи, който отговаря за товара на кораба и следователно отговаря и за разтоварването (или в частност в какъв ред ще се изнесат колите и тировете от него). На мен и майка ми казват да излезем през изхода за пешеходци и да чакаме баща ми да дойде с колата вън от кораба. И има защо – доста е тясно на палубата и ако всеки тръгне да се наглася, изнасянето на пътниците ще е не три, а трийсет часа. Навън е още много тъмно и ръми ситен дъждец. Качваме се в колата и се оглеждаме за табели. Би трябвало да се намираме в Ханя, град на западния край на Крит, откъм контитента, сиреч на северното крайбрежие. Обаче на нас ни трябва

Ираклио, столицата на острова,

защото първата спирка в списъка е Кносос – дворецът на митичния цар Минос. Намираме си табелата и тръгваме нататък.

Туистър по гръцки

Часът е вече към шест и половина. Тъмнина, баща ми шофира посока Ираклио. Аз блея към небето и се наслаждавам на факта, че от Крит се виждат страшно много звезди – Орион ми се хили над главата и на мен ми харесва. По едно време майка ми изпищява „Торнадо!“ и с баща ми подскачаме. Аз тъкмо си отварям устата да почна редовната лекция, че – видите ли – в Гърция няма торнадо, защото то е характерно за Щатите заради едно въздушно течение на 9 километра височина и майка ми продължава – „Торнадо, ей го там, вижте го!“

Обръщам се аз в оказаната посока с възможно най-отегчената скептична физиономия, на която съм способна и …. ченето ми увисва. Защото в средата на залива, подозрително близо до брега, на светлината на изгряващото слънце, озарено от розово и червено, наистина се вихри торнадо. Истински Туистър! Майка ми започва да разсъждава в катастрофични категории (който е гледал поне един филм за торнадо, знае за какво говоря) и си представя щетите, ако това чудо излезе на пътя. Аз пък искам да го снимам Много ясно.

Торнадото – малко преди да изчезне. Когато беше по-голямо си имаше дебело хоботче и солидно количество вода във въздуха там, където докосва водата. Впрочем, ако се вгледаш, драги читателю, можеш да видиш вода във въздуха директно под торнадото. Снимката не е много на фокус, но нямаше как да стане много по-добре.

Спираме да го снимаме – не сме само ние вече мераклиите – а няколко мига по-късно торнадото изчезва, както се е появило. При пристигането ни на Крит ни приветсва сам Еол, богът на вятъра. По-малко от половин час по-късно и Еос дава своя дан, защото ни чака един от най-красивите изгреви, които съм виждала някога.

Изгревът – в далечината се вижда суша (не знам обаче дали се вижда някой друг остров). Ние сме някъде преди Ираклио.

Снимаме и това и продължаваме към Кносос.

Кносос – да отвориш двореца

Докато стигнем до Ираклио – който е точно по средата на острова – дъждът вече отдавна е спрял и грее слънце. Часът е малко преди осем сутринта и ние се насочваме към Кносос, малко село на няколко километра от Ираклио. Там преди 100 години (в същност точно през 1900) един английски археолог разкрива, че митовете в същност имат своята реална почва.

Името на човека е Артър Евънс, а мястото – Кносос. Но за историята на разкопките – малко по-късно.

Към момента чакаме да отворят двореца. Току-що е спряло да вали и затова сме само ние. Хората отварят малко по-рано – за да пуснат да влязат екзалтираните туристи – и пред нас се открива главният град на една изчезнала цивилизация.

Миносе, Миносе – къде са ти Минойците?

Историята на откриването на Кносос е доста смешна.

След като Хайнрих Шлиман открива Троя и Микена и доказва, че Илиада е базирана на реални събития, световната общност, в частност историците, започва да се чуди дали пък няма и други митове, които да имат реални исторически корени. Започва археологическа надпревара, в която Шлиман води с няколко дължини. Един около петдесетгодишен археолог на име Артър Евънс също се включва. Той попада на огромна могила, която е засипана артефакти, продава семейната фабрика, за да финансира проучванията и започва работа. Мястото е Кносос, а само три седмици след началото на разкопките, името на Артър Евънс остава в историята. Иронията е, че няколко години по-рано Шлиман също идва в Кносос, но цената на земята, която местните чорбаджии му предлагат, му се вижда твърде висока и затова се отказва.

Евънс открива каменен трон – най-старият в Европа – и пише в Англия, че е открил древна цивилизация.

Тронната зала на цар Минос. Най-старият трон в Европа – оригинал, по него няма нищо реставрирано, понеже е от камък. Понеже седалката е доста широчка (и подходяща за широкия ханш на жена) Евънс доста дълго се чудел дали да не го нарече „Тронът на Ариадна“, но откриването на фреската с бика накланя везните в полза на Минос. Каменната купа пред трона вероятно е служела за изгаряне на благовония. В тази зала не може да се влезе. Може да изглежда, че съм вътре, но в същност има стъкло и снимаш през него. Въпреки че фреските са копия на оригиналните си места (оригиналите се съхраняват в музея в Ираклио), хилядите хора на ден могат да ги увредят.

В главата на Евънс се върти една легенда – за един велик цар, похотливата му съпруга и красив бял бик. И за Минотавъра, който се появил в резултат от този странен съюз. Вече имал трон – значи имал цар. Трябвало да намери само бик и легендата щяла да оживее.

Въпросният релеф на бик. Когато работниците го откриват, решават, че са събудили демон. За минойското изкуство са характерни природните мотиви – най-вече растения и животни. Този релеф краси т.нар. „вход на посланиците“ – или парадния вход на Кносос.

Няколко дни по-късно Евънс намира барелеф на бик и легендата се превръща в реалност. Кносос става митичният Лабиринт – дворецът на Минос – а древната цивилизация получава името Минойци.

Кносос

Имаме късмет да пристигнем преди групите – преднината вероятно се дължи и на проливния дъжд, който се лееше допреди няколко минути – затова в Кносос сме почти само ние, ако не се броят екскурзоводите, които са се събрали на сутрешно кафе под един от навесите. Аз подскачам напред-назад и се изявявам като екскурзовод – обяснявам за Минотавъра, за бичите рога – символ на царя и царската власт на Крит и други подобни и обикаляме разкопките.

Тронната зала на цар Минос – така, както изглежда от вън. Когато пристигнахме тъкмо отваряха и затова няма жив човек. Иначе се чака на опашка, за да надникнеш вътре.

Преди 4000 години Кносос е бил процъфтяващ град – с течаща вода и канализация в къщите, многоетажни сгради и земетръсни шайби. Народът на минойците е контролирал половината Средиземноморие и е имал търговски връзки с другата половина.

Парадният вход на Кносос – входът на посланиците – така, както изглежда след възстановката. Релефът с бика се намира на 4 метра височина.

Изобщо, говоря едни супер интересни неща, ама няма кой да ме чуе – хората вече си мечтаят за кафе или за кока-кола, майната й на археологията…

Затова се завъртаме из Кносос – тогава беше доста малко като площ – и се насочваме към изхода. За мое огромно съжаление, фреските с делфините – друг символ на царската власт на Крит – са в реставрация и мегаронът (приемната) на царицата е затворен за посещения. Заричам се да се върна и да ги видя.

Многоетажните къщи в Кносос. Във време, когато Европа е била в Каменната ера, минойците са познавали многоетажното строителство. Тази къща тук е възстановена и е на поне три етажа (в най-горещото време хората са спели на покрива.) Впрочем, плоските покриви на минойските къщи са първообраз на сегашните гръцки къщи от картичките. Покривът е плосък, за да се ползва като жилищна площ и за да събира водата, когато завали (в някои райони на Крит е доста безводно). Ако се вгледаш, можеш да забележиш и „земетръсните шайби“ в стените – това са дебели греди (някога от кедър, но след като дошли венецианците и ги изсекли – от каквото има) които са по-гъвкави и при земетресение (на Крит има няколко всеки ден) спомагат да не паднат стените на къщата.

Купуваме кока-кола и страстите се охлаждат. Аз продължавам лекцията в колата на път за Таласокосмос – аквариумът на Крит, който е следвашата точка от дневния ред. Тъкмо тръгваме от Кносос и се задават те, групите с туристи. Те са СТОТИЦИ. Много се радваме, че сме ги изпреварили и продължаваме към аквариума с приповдигнато настроение.

Таласокосмос – да се гмурнеш в Средиземно море.

Аквариумът на Крит определено си заслужава посещението. Това е един от малкото аквариуми, които показват флората и фауната на Средиземно море така добре, пък и е най-близкият до нас (ако не броим Тюркоазу в Истанбул).

Има големи табели откъм магистралата, гласящи Cret@quarium (кльомбата не е там по грешка – тя е направена да прилича на рибка, така се изписва името, иначе би трябвало да е CretAquarium).

Таласокосмос има сайт – където може да се намери цялата информация за цените, работното време и прочее.

Морена – не вафлата, рибата. Друг морски обитател, който може да се види в Таласокосмос. Имат няколко такива. Това е много хищна морска риба – тази тук е дебела поне 20 сантиметра и с дължина около метър. Захапката й е смъртоносна – особено ако си водолаз – завлича те някъде и просто се давиш. Тази тук изглежда доста ленива, но иначе следеше всяко движение на посетителите.

Просто ги следвате и няма как да се объркате. През 2009 Таласокосмос не беше много голям, но пък затова вътре можеха да се видят акули, морени, екзотични рибки, корали, медузи и октоподи. Много красиво и завладяващо. Сега аквариумът е три пъти по-голям от преди и има безброй много видове. Дори има басейнче, в което (стига да не ги ръчкаш, бодеш или вадиш) можеш да пипнеш животните. За мое учудване, морските звезди се оказаха меки. За красотите на аквариума такъв, какъвто е сега, ще пиша друг път. През 2009 се снимаме с акулите и продължаваме нататък.

Прословутата акула - Ираклио, Крит, Гърция

Прословутата акула – дължина над 2 метра. Изглеждаше много хищна.

Миртиос – майчице, къде ще спим?!

Спомняш ли си, драги читателю, че се качихме на ферибота предишната вечер? Вероятно помниш. Е, седим си ние на палубата и звъним вкъщи. Дядо ми, естествено, бива държан в неведение по отношение на това къде точно отиваме. Някак си не върви да му кажем нещо такова:

ААА, не тате, ние сме добре. Да, качихме се на един голям кораб. Не тате, ще пътуваме цяла нощ. Да тате, до Крит. Не тате, той е на 1000 километра навътре в морето. Ще пристигнем утре сутрин. Ама ти не се притеснявай…

Следващият телефонен разговор е с чужбина. Добре де, с Гърция. Харесали сме си ние едно хотелче на Крит. на южното крайбрежие, като излязло от пощенска картичка. Обаче, понеже тръгнахме набързо нямаше много време за резервации, затова решаваме, че ще отидем направо на място…

Звъним на телефона, вдига любезен грък. На нашето обяснение, че сме ги харесали и искаме да отседнем при тях, той ни пита защо не сме се обадили по-рано. Обясняваме, че не сме имали време и той пита къде сме. Казваме, че сме на ферибота. Разбираща пауза от другата страна на линията и отговор, от който съвременният българин, свикнал с лошото отношение по нашето черноморие, получава

първата си доза културен шок:

„Елате, като дойдете, ще ви намерим къде да спите“

И ето, ние пристигаме. Пътят от Ираклио до

Миртиос

(така се казва селото) не е дълъг и след минаване през една страхотна клисура – Триград пасти да яде – и ето ни в селцето. Паркираме се пред хотелчето, което сме си харесали и там получаваме втората доза културен шок.

Критското гостоприемство

В който и пътеводител да погледнеш, драги читателю, навсякъде ще прочетеш, че критяните са гостоприемни хора. Да де, ама колко точно гостоприемни? За българина това значи да не те изгонят на момента от таверната или хотела. Ние бяхме на път да разберем. Слизаме с майка ми от колата и се оглеждаме като обрани еврейки за човек. Посреща ни възрастен мъж – мъкнеше нещо човекът – и ни заръкомаха да се качим горе, че да говорим с жена му. Следват няколко фрази на гръцки (предназначени за благоверната) и от една врата се подава гъркиня на видима възраст над 50. Жената държи в едната ръка кофа, а в другата парцал. Ясно, значи си има работа, мислим си ние и сме готови да изчезнем в неизвестна посока. Тя обаче оставя кофата и вместо да ни изрита без да пита, че сме дошли без резервация, ни вика на терасата на къщата.

Втори културен шок

– в България, ако се натресеш на някого така, ще те изритат не, ами полиция ще трябва да те спасява от разярените домакини. А тук – чай ни сервират. И сладки – много хубави курабийки с лимонова кора, още им усещам вкуса, нищо че са минали седем години оттогава. Жената много усмихнато ни подканя да се почерпим и ни маха да седнем. Говори много малко английски, но е самото гостоприемство. Ние не смеем ни да ядем, ни да пием – зер може цианкалий да има вътре, такова чудо никъде не сме виждали, дори роднини не се държат така. Междувременно гъркинята говори по телефона с някого и от калпавия си гръцки разбирам, че се обяснява за някакви туристи. После на нас обяснява, че звъняла на дъщеря си и тя след малко щяла да дойде да ни настани някъде.

Mirthios 740 60, Гърция

Не минават и две минути и дъщерята – жена на около трийсет години- се задава с червена количка по пътя откъм Плакяс (курортно градче, което се намира точно под Миртиос). Тя говори значително по-добър английски и бърза да ни обясни, че сме добре дошли щом сме ги харесали и че брат й й е казал за разговора от вчера, но тук няма места. Изчаква две секунди, за да може целият цвят да се отдръпне от лицето на майка ми и добавя, че ще ни настанят някъде в селото, да не се притесняваме. След това бърза да ни каже да си изпием чая и да си изядем сладките, защото иначе майка й… ще се обиди. Културно шокирани до немай къде, ядем сладки и си говорим с дъщерята. Обясняваме откъде идваме и че баща ми е шофирал от София до тук. Дъщерята превежда това и майката изчезва някъде в къщата. След малко се връща с пакетче увито във фолио и дъщерята ни обяснява, че са за баща ми в колата, и той да си хапнел. Още по-шокирани следваме дъщерята и потегляме след нея в търсене на място, където да спим.

Не търсим дълго, на края на селото червената количка спира и ние след нея на един паркинг. Вижда се двуетажна къща и голям двор с палми. Дъщерята слиза и разменя няколко думи с друга жена на около петдесет и след има-няма 10 минути вече сме настанени. Просто това хотелче е новичко и още няма сайт и затова другото (което има сайт) им праща клиенти. Пълен контраст с бабичките по родното черноморие, които се бият за клиенти и се топят една друга пред туристите…

Мястото е прекрасно – от гледката – да ти увисне ченето. Прекрасен залив, екзотика… а моите настойници ги влече кревата. Лягат да спят, че много им било дошло… Аз сядам на терасата – обща за всички стаи, но пък затова огромна и с невероятна панорама – да се насладя на гледката.

А какво яли героите и какво правили в далечната критска земя – в следващия пост

Очаквайте продължението:

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с о.Крит – на картата:

о.Крит

Booking.com