Пламен Асенов

13. 04. 16, радио Пловдив

Целия текст слушайте тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100680421/velikite-evropeici-eshil-parva-chast

Антична гръцка музика, Танцът на сатирите

Чувате ли танца на сатирите? Надарени с кози рога и копита, весели и пияни, с груби крясъци и фалически шеги на уста, те идват на подскоци от най-тъмните времена на човечеството и се забиват право в неговия център – изкуството, което прохожда. Козлоногите пияндета образуват свитата на Дионис, тракийски бог на възраждащата се и умираща природа, с други думи – на лозята, виното и веселбите. Произходът на Дионис митологично е леко нагласен, за да пасне на гръцкото желание хем да го откраднат от траките за свой бог, хем да излезе, че просто си го връщат, след като някога траките са го откраднали от тях. За раждането на Дионис има две интересни истории. В първата негова майка е Семела, дъщеря на тиванския цар Кадъм и съпругата му Хармония, тя пък дъщеря на Арес от личната негова сестра и жена, Афродита. В един момент палавникът Зевс зърва правнучка си Семела и се заклева във водите на Стикс да изпълни всяко нейно желание, ако тя спи с него. Семела забременява на бърза ръка, още докато се чуди какво точно да си пожелае. Ревнивата зевсова съпруга Хера обаче, обръгнала на такива интриги, я подучва да поиска да види Зевс в цялото му величие. Зевс отказва, но, обвързан с клетвата, все пак се появява пред Семела в гръм и мълнии. От страх тя ражда преждевременно и умира. Върховният взима бебето, зашива го в бедрото си, откъдето после излиза Дионис. Другата версия пък води пряко към темата за произхода на театъра и трагедията. Според нея Дионис е син на Зевс и Персефона, богиня на подземното царство. Ревнивата Хера обаче поръчва на титаните да убият детето. Те приемат, защото се страхуват, че един ден точно Дионис ще наследи баща си на трона. Титаните разкъсват младия бог и изяждат части от тялото му, а Зевс, щом разбира за стореното, ги изпепелява с мълнии. Атина и Деметра обаче успяват да спасят сърцето на Дионис, Зевс го зашива в утробата на Семела, която го износва и така Дионис става „дважди роденият”. Обаче в историята има разклонение, което казва – от праха на изпепелените титани, вече погълнали Дионис, се зараждат хората. Оттам идеята, че във всеки човек има частица частица божествена същност – и това е основата на тъй наречените Дионисиеви мистерии.

Антична гръцка музика, Sikkinis Dance

Всичко, казано дотук, се отнася към много древни, митологични времена, далеч преди Омир. През следващите векове мистериите на Дионис, тоест, груповите песни, танци, фалическите шествия и молитвите за плодородие на разюзданата свита от сатири, се развиват в своеобразна градска култура. Освен забава и развлечение, те носят усещане за общност сред иначе твърде нееднородните по произход и характер многобройни племена, които населяват територията на онзи дух, който наричаме Древна Гърция. Обаче вече към VІ век пр. н. е. дионисиевите мистерии са намерили своя център и това е Атина, малко известно селище в Атика. Два пъти годишно по улиците му се появява тълпа от козлоноги сатири и хората от областта, но и все повече – от близки и далечни земи, се стичат за зрелищния празник. Песните и танците на групата козлоноги обаче не са хаотични, в тях има ред. Те всъщност са хор с водач, наричан още „екзарх” или „корифей”. Между хора и водача има нещо като диалог, например – корифеят казва нещо, хорът го повтаря, но вече с гласа на множеството. Или – той задава въпрос, хорът отговаря. Как точно са се развили нещата, че този ритуал да започне да се превръща в театър, не е съвсем ясно. Знае се обаче, че постепенно дионисиевите дитирамби на сатирите се смесват с омирови епични песни, с дорийска хорова лирика и нещо като баладичен речитатив, изобретение на поета Арион. Отнякъде в цялата работа се появява и един актьор, спрямо който хорът и корифеят организират присъствието и поведението си. През 535 г. пр. н. е. пък тиранинът Пизистрат построява в Атина първия театър. Този тиран, което значи просто управител, очевидно е човек отворен за подкрепа на изкуствата. Той разпорежда – а вероятно и плаща – да бъдат записани и съхранени поемите на Омир, тази първа тяхна редакция се нарича Пизистратова. Заради пряката подкрепа на тирана за атинските занаятчии и търговци, по целия тогавашен свят се разпространява прочутата гръцка чернофигурна ваза. Но построяването на театъра е може би най-значимото дело на Пизистрат, защото се знае, че когато хората с идеи и талант получат едновременно две неща – място, където да ги развиват и публика, която да им се радва, те започват да творят истински чудеса. Като да измислят чудото на театъра например.

Музика от Антична Гърция, Христодулос Халарис

В амфитеатъра, построен от Пизистрат в Атина, около 13 хиляди граждани могат да седнат на местата си върху 67 редици седалки и да гледат, вече по-организирано, онова сатирско безумие, което се случва долу, на сцената. Първоначално то пак става два пъти в годината и пак е посветено на Дионис, но разни умници започват да пишат текстове специално за събитието, намират се актьори, които да играят в пиесите все по-професионално, а за да стане цялата работа още по-интересна, управата бързо се сеща да организира състезание за най-добър писач и най-добър играч. Състезание с награда, естествено, която още от самото начало предизвиква у публика и участници същите вълнения и възторзи, каквито пораждат у нас днешните „Оскар”-и. А и наградата наистина има такава стойност за древния свят. Та именно в този атински театър се ражда драматургията, тоест, трагедията, комедията и тъй наречените „сатирски игри”. Те имат един и същи произход, но постепенно се разделят в споменатите три направления. Самата гръцка дума трагодия показва пряка връзка със сатирската свита на Дионис. Тя е съчетание от две думи – трагос, което значи козел и оде – песен. Песента на козела. Така или иначе, само три години след създаването на атинския театър, имаме налице и името Теспис като първия регистриран актьор в света. Не е шега работа, не знам колко голямо его е имал човекът, но наистина е намерил начин да се запише в историята. Обаче като драматург въпросният Теспис е бил слаб, води се на 16 място сред останалите. Но само три са имената на други предтечи на драматургията, които знаем за времето от края на VІ, началото на V век пр. н. е. – Коерилус, Пратинас и Фруниксос. От тях най-известни са достойнствата и бедите на Фруниксос. Той печели първото си драматично състезание между 511 и 508 година. Пръв въвежда в театрален оборот много от митологичните теми, които се използват после от великата тройка – Есхил, Софокъл, Еврипид. За първи път въвежда също женски образ в пиесите, а пръв посяга и към реален исторически сюжет. Малко неочаквано, женският образ не му носи проблеми – може би защото тогава женските роли се изпълняват от мъже, иначе все някаква история с красива актриса щеше да стигне до нас. Обаче опитът с историческия сюжет, макар да има своето значение за развитието на древногръцкия театър, а и на театъра изобщо, лично за автора има доста лоши последствия.

Музика от Антична Гърция, Христодулос Халарис

Някъде през 492 година Фруниксос създава първата в света пиеса с исторически сюжет, озаглавена „Падането на Милет”. Тя е разказ за човешката трагедия, съпровождаща превземането на прочутия град от персите. Тази рана дълго не зараства. Бащата на историята, Херодот, докладва: „Атиняните даваха израз на своята мъка заради падането на Милет по различни начини. Когато Фруниксос написа и представи своята пиеса „Падането на Милет”, целият театър започна да плаче. После авторът бе глобен хиляда драхми, задето разстрои ума на хората, а представянето на пиесата му беше забранено завинаги”. Това са интересни истории, но, за да разберем още по-добре истината за възникването и развитието на театъра в древна Гърция, трябва непременно да знаем още три важни неща. Първо, тогава той е наистина синкретично изкуство, авторите на пиесите не пишат само текст, а композират и музиката, правят хореографията за танците, скици на костюмите и маските. Второ, тези пиеси са дълги, траят с часове. На всичкото отгоре – никога не вървят по една, а задължително са четири. Тоест, един драматург задължително представя трилогия от трагедии, плюс една сатирска игра за финал на комплекта. И представленията продължават от рано сутрин до късно вечер. Третата важна особеност е, че театърът в Древна Гърция възниква и се развива като обществена дейност. Пиесите не са нещо само за себе си, изкуство за изкуството. Макар самото им възникване да означава загуба на връзката им със сакралното, те бързо се преориентират към темите от общия живот на полиса, в основата им стоят дебати за отношенията бог-човек, за морални принципи, дори за актуални политически решения. Те са толкова важни за уеднаквяване на хорските представи за общност и отношения, че в един доста дълъг период ходенето на театър в Гърция е платена дейност. Само че не гражданите плащат за входен билет, а градската управа им плаща на тях, за да ходят на театър, да се възпитават там и да обменят идеи за повече или по-малко важните неща в живота. Ето в каква атмосфера се ражда, живее и се развива като творец Есхил, първият от тримата велики драматурзи на античността, който превърна театъра в истински храм на изкуството и отвори пред него широките порти на човешкото и божественото величие.

 Музика от Антична Гърция, Христодулос Халарис

Гледах и слушах тази сутрин телевизонно интервю с актьора и режисьора Иван Джамбазов, който се одързости да каже за краткото ефирно време няколко смели неща, вървейки срещу течението. Запитан от водещия Георги Любенов как му се е отразира промяната ( от комунизъм към демокрация), домакинът на предаването по БНТ остана май изненадан да чуе неочакваното: че тази промяна е била нещо много хубаво. Иван Джамбазов каза немислимото за толкова много негови връстници в напреднала възраст и със застинало мислене, че в днешно време лично той е по-беден, с мизерна пенсия, но е щастлив човек, защото е свободен.

Сякаш този удар срещу статуквото на клишетата на живуркащите му беше малко, но Иван Джамбазов повиши тон не на друг, а най-шумните и проспериращи напоследък у нас политикани. Заяви, че мрази така наречените националисти. Оприличи ги на националсоциалистите на Хитлер – с тази разлика, че онези са гонили евреите, а тези тук гонят циганите.

Всичко това Иван Джамбазов изрече след рецитация на Ботевото стихотворение “Борба”, известно с огромния заряд на разочарованието на поета от заспалия народ.

Имах колебание дали да се занимавам с темата за националистическите изстъпления, но смелостта на Иван Джамбазов ме окуражи да го направя все пак с пълното съзнание за всички последици на оплюването и на уличната агресия, на което съм свикнал от страна на нашенските националсоциалисти с червен или кафяв отенък .

Актуалният повод за тази статия е състоялият се пореден митинг срещу мигрантите, чието незабележимо за 99 процента от българските граждани (извън живеещите в близост до зоните на мигрантското настаняване), е най-ниското на глава от населението в Европа. Но пък с протеста си, противно на някои твърдения в Евразия, доказваме до каква степен сме част от от част от Европа ( на омразата и събудения шовинизъм).

Събраха се българи с бръснати или с покрити с качулки глави ( което е тема за друг анализ, като за контраразузнавачи от съответен отдел в ДАНС- ако има такъв- или като за психолози). Качулатите и бръснатите протестираха срещу чужденци, предполагаемо посягащи на националната ни идентичност, макар да сме най-малко налазената от мигранти държава в ЕС.

Фактът е  отправна ( за да не кажа опорна) точка да се запитаме кои са чужденците , застрашаващи наистина националната ни идентичност.

Откъде да започна?

Може би с въпроса кои са чужденците, които са абсолютни шампиони по изкупуване на български имоти?

Предполагаше се, че те ще да са богатите ( мамка им) западняци или ( свързаните с тях чрез НАТО) гадни турци. Това твърдяха и тръбяха червендалестите националисти, които разпространяваха тази п(л)есен в началото на 90-те години, когато се бореха срещу демократизцацията и пазарната икономика тук ( преди да се самообявят за най-големите демократи и да се окажат най-забогателите бенифициенти на същата тази пазарна икономика).

Не други чужденци, а руснаците са обаче тези, които напазаруваха по време на двете петилетки петролен бум в Русия рекорден брой български имоти. И веднага се обособиха в анклави ( както в Поморие и другаде), създавайки истински екстериториални свои резервати, както онзи в резервата “Камчия”, превърнат чрез комплекс от сгради и хотели, опасани с огради, в нещо като плацдарм на чуждо присъствие на българския бряг.

През 2008 г. имаше “Година на Русия в България”. В отчета си за дейността на повереното му министерство на културата Стефан Данаилов рапортува с данни и количествени показатели колко всеобхватна е била тази чуждестранна изява навсякъде в България. http://ivo.bg/2008/12/06/европейският-ни-провал-през-годината/.

Протести за тази чужда инвазия от страна на туземните ни националисти нямаше ( и как да има- националистите тук по подразбиране обичат страстно друга нация, доколкото изобщо  има такава http://www.faktor.bg/novini/svjat/85626-nevzorov-ne-sastestvuva-ruska-natziya-ne-sam-nyakakav-rusofob.html%7D ).

Нещо напомнящо поне малко по своите мащаби на държавно организирано друго чуждо влияние, напиращо да погълне “българщинАта”, да можете да посочите с днешна или вчерашна дата?

Каквото и да било подобие на това руско мигрантско нашествие – като евентуални ислямски, арабски, африкански, афганистански, американски, германски и прочее варианти на масовото ни продажничество не би ми харесало също. Но все пак питам отново: нещо подобно, макар и умалено много пъти спрямо руската инвазия тук да се е случвало в България когато и да било в рамките на нашия\вашия живот?

Къде са българските “националисти” да се противопоставят на факта, че ни пазаруват на едро граждани на най-едрата държава в света, износител номер едно на корупция в България и на омраза срещу НАШАТА цивизилация ? Или всъщност тези “националисти” са адепти на руския шовинизъм, с който е изнасилен ментално и материално българският патриотизъм?

Да сте виждали ислямистки сборища от мащабите на русофилските край язовир “Георги Димитров”,  прекръстен на “Копринка” за удобство на желаещите да възхваляват чужда държава?

Би било много, много лошо, да има и други подобни. Но няма. Няма нищо подобно и в Европа на проруските тълпи, организирани тук в особено големи размери да се кълнат в любов към чужда държава. Извинявайте, но трябва да сте особено тъпи, за да си помсислите за миг, че това се случва на базата на единия гол ентусиазъм на следовниците на русофилския култ и без (съ)участието на щедрата Матушка.

Не знам как е в Киргизстан, най-бедната бивша съветска азиатска колония, аналог в европейски контекст на България, най -бедната “европейска колония” ( според руската пропагадна). Възможно е в Киргизстан, където заплатите са двайсетина пъти по-ниски от тези в България, да привличат с рубладжийски пилаф тълпи край някое изкуствено езеро, създадено в годините на съветския колониализъм. Но се съмнявам там да проявяват такъв ентусиазъм в любовта си към всичко руско. Киргизите ( и таджиките например) са сред най – мразените от руското простолюдие и най – мачканите от руските робовладелци постколониални евтини роби в  днешна Русия.

А на сборището с хилядите докарани от цяла България следовници на култа към Русия тази година отиде да се покаже и подмаже кандидатът им Румен Радев, спазарен за поста с Москва въпреки лъжите на Корнелия Нинова, че това не било вярно ( а я издаде не друг, е прекият началник на петата колона у нас, руският генерал Леонид Решетников http://clubz.bg/47201-izlyga_li_ninova_che_ne_e_ugovarqla_radev_s_moskva)

Колко ислямско-имперски балетни състави, хорове, вокални групи, солисти, танцови трупи и прочее културни пропагандатори на една конкретна чужда култура, зинала да погълне българската от 1944 година насам, гостуват от чужбина в България в наши дни, за да поддържат ислямския ентусиазъм на българските граждани с ислямско самосъзнание? Нула. Не че искам да е друго. Но резултатът от търсенето в интернет, ако сте опитали, показва това: нула.

Ислямският екстремизъм, ще се съглася преди някой да ме агитира ( защото съм оцелял сред неговите бомби, стрелби и заплахи с отвличане цели 4 години в прериода 1983-1987 г. в Бейрут ) , е отблъскващ. Но, смея да твърдя, този фанатизъм ни най-малко не застрашава сърцата и умовете на българите. Въпреки това тъкмо с тази измислена заплаха вървят напред и нагоре в политичската класация агресивните ни “националисти”, които не “забелязват” руската инвазия на икономическия, имотния, културния и политическия фронт.

За сметка на това руският шовинизъм, продаван тук като приятелска, славянска, православна русификация на нашата нация, е вирус, срещу който отказът от протести е доказателство за нашата диагноза на болна нация, която нарича “освобождение” своята руско-съветска окупация.

Знам отговора на примитивите: било благодат да бъдем наведени, наводнени ( и удавени) с руски православни мигранти, с които сме били от една кръв, култура , традиции, манталитет, раса, езикова група и прочее белези на роднинството. Това било за предпочитане пред вероятността да ни превземат ислямисти. Друго си е да те изнасилват роднини, твърдят любителите на кръвосмешението като по-малко зло, макар и доказано като факт от 45 години съветско владичество.  При това не става дума за хипотетично и виртуално, а за реално съветско-руско насилване на българската нация от поколения наред .

България вече веднъж е приютявала десетки хиляди руски “роднини”, бягащи от руската братоубийствена катастрофа в началото на миналия век. Ами ако тази вълна се повтори, както се очертава да стане в началото на този век при задълбочаващата се ( демографска, финансова, икономическа и всяскаква друга, произтичаща от това ) криза в Русия?

Предстои да видим как борците срещу чужденците ще се разконспирират като националисты.

Share on Facebook

Артър Конан Дойл е от онези автори, които са толкова популярни, че си мислим, че ги познаваме. Неговият герой Шерлок Холмс е най-известният и разпознаваем литературен детектив в света. Свикнали сме да виждаме преиздадени томове от произведенията му, нагледали сме се на екранизации по творбите му, обичайно е да чуваме препратки към легендарния детектив навсякъде....

„Страх“ на Куклен театър Стара Загора изгря мощно в полезрението ми като през 2015 обра сериозно количество театрални награди. Към това прибавяме и факта, че куклените представления за възрастни са любима категория, а Веселка Кунчева е режисьор завладял вече сърцето ми с „Момо“ (който, уви, вече не е на сцената на Младежкия). Тогава как да пропусна възможността да видя постановката, когато тя гостува толкова удобно в Младежкия театър, за столични театрални фенове без коли като мен?

„Страх“ се фокусира върху това, което искаме, но не можем да преодолеем. Спектакъл за това как тези, които ни мислят най-доброто, от малки ни обричат на най-лошото – да живеем в страх, съмнение в себе си, да живеем със собствени тъмни сенки в душата.

В мига преди да чуе оглушителния равен тон на спрелия си сърдечен ритъм, един мъж се изправя пред своето минало. Вижда как страхът е с него още от дете – роден в устите на възрастните. „Не се катери, ще паднеш; облечи се, ще настинеш; не тичай, ще се спънеш; не пипай кучето, ще те ухапе.“ Страшно е не това, което детето чува – страшно е, че всеки от нас поне веднъж е бил в ролята на злодея-възрастен. Вместо да възпитаваме любопитство, сътворяваме страх. Учудващо ли е тогава как това дете се превръща в един стеснителен, дълбоко несигурен в себе си младеж? Макар и талантлив, той не може да се бори за това, което иска да постигне. И така, спиралата на страха – от другите, но най-вече от себе си – води до мига, в който вече няма връщане назад.

Историята е проста и затова въздействаща. На помощ в предаването й идват страхотно техническо изпълнение, невероятна сценография и впечатлващи кукли, като излязли от най-страшните ви сънища – за всичко това основен виновник е Мариета Голомехова. Целият актьорски състав заслужава аплодисменти, сериозно се отличава Георги Спасов, който умело дирижира настроенията на актьори и публика.

„Страх“ гостува в София няколко пъти годишно, като е добре да оглеждате програмата на Младежкия театър за повече информация. Късметът беше с мен и разбрах случайно за постановката от плакат на улицата. А защо пък, ако имате възможност, не отидете и до Стара Загора на гости на театъра?

___
снимки: Куклен театър Стара Загора

Постът Страх – за страховете, подарени и самосъздадени е публикуван в Васи ли?!.