Решетников е заявявал, че Русия вярва повече на Бойко Борисов, отколкото на БСП. ( Дневник)

Това потвърди “спортният деятел” Венцислав Стефанов, бивш колега на Борисов по линия на мутренската групировка СИК в интервю за БТВ. http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2016/12/08/2879670_vencislav_stefanov_pochti_vsichki_lideri_na_partii_sa/

Не знам какво още може да се добави към многократните (ми) твърдения, че Борисов е истинският вожд на московската пета колона в България. Доказал се е с действия и бездействие срещу нея.

Защо го осветяват в това качество вече лично Решетников и слугите му у нас, това ще научим от следващите ходове на руските пешки, местени от Кремъл по българската шахматна дъска, на която явно предстои някаква рокада.

Share on Facebook

Помните ли? Преди изборите за президент НС скалъпи нова "Временна анкетна комисия за проверка на всички данни, факти и обстоятелства за решения и действия по проекта АЕЦ "Белене" за периода от 2006 г. до края на месец...

Завесата около дългоочакваната екранизация по романа на Дейв Егърс „Кръгът“ започва малко по малко да се повдига. Режисьор на лентата е Джеймс Понсолд, благодарение на когото гледахме и „Живея за момента“ (2013) и „Краят на пътуването“ (2015). Романът и филмът по него проследяват живота на Мей Холанд, постъпваща на работа в „Кръгът“, най-голямата социална платформа в света,...

По делата му ще го познаете.

Президентът Путин прави меки заявления, но малко преди това подписва агресивна стратегия. Москва се опитва да спечели време, но не се разоръжава, предупреждава политологът Иван Преображенский.

Неяснотата става основна характеристика на изказванията на руския лидер. Текстът на поредното му послание беше зле структуриран, почти отсъстваха логически връзки между различните теми. Залата вероятно щеше да заспи по време на тринадесетото президентско послание, ако не се страхуваше от гнева на държавния глава. Изглежда, колкото по-сложна е ситуацията, толкова по-малко конкретни са годишните речи на руския президент.

В посланието си до Федералното събрание на 1 декември Владимир Путин не анонсира никакви реформи. След изявлението му остана силното впечатление, че по принцип няма да направи никакви резки движения до президентските избори. Държавният глава показа, че живее в света на своите социално-икономически илюзии или е подлъган от статистиката, която му сервират неговите подчинени.

На фона на масовото закриване на болници в столицата, родилни домове в провинцията, и докладите, чe в Русия върлува пълномащабна ХИВ епидемия, Путин говори за някаква си негова страна. В нея основните проблеми на медицината са интернета за болниците, възстановяването на съветската “санитарна авиация” и високотехнологичните перинатални центрове.

С образованието се получи малко по-добре, защото ремонтът на много руски училища наистина е полезен, а завръщането на съчинението като изпитна работа можем само да аплодираме. На кого Владимир Путин говореше за ръста на производството на железопътни вагони, едва ли разбра дори на министъра на транспорта Максим Соколов. И накрая, стигайки до икономиката, президентът започна ласкаво да се кара на Антон Силуанов – министър на финансите, а после, и на председателя на Централната банка Елвира Набиулина.

Доста парадоксално прозвуча призива на Путин “да живеем дружно”: към тези, които се смятат за по-умни(интелигенцията)  – да уважават традиционните ценности, а към опонентите им – в праведния си гняв да не стигат до „вандализъм и закононарушения“. В Кремъл говорят, че на руският президент са му омръзнали руските хунвейбини на мотори. Но именно сегашните руски власти създадоха тези клоуни-патриоти, които рушат изложби и обиджат интелектуалците.

Достатъчно е Кремъл да ги изгони от хранилката, и всички тези борци за обществен морал просто ще изчезнат. Но президентът не иска напълно да се отърве от тях, само нежно ги заплашва с показалец. От Путин очакваха гръмки геополитически изявления. Да разкаже за телефонните разговори с Доналд Тръмп или за евентуалната подялба на Курилските острови, обсъждана с японския премиер Шиндзо Абе. Вместо това, руският президент отдели на международните теми по-малко от една четвърт от посланието.

Започвайки с евразийската интеграция и небрежно споменавайки ЕС, Путин изрично упомена Китай, Индия и Япония, а след това премина към САЩ, с които Русия “е готова да си сътрудничи”. Къде – също е разбираемо. На първо място – в Сирия, в борбата срещу тероризма. С това формалната външна политика завърши. В действителност, немалко пасажи в речта му, не бяха адресирани до публиката в залата – официални лица, политици и парламентаристи, а до  западните им колеги.

Точно на европейците и американците, например, Путин разказа, как през 2030г. 50 на сто от производството на руския военнопромишлен комплекс ще бъде “цивилно” производство, уверявайки ги в липсата на милитаристични настроения в Кремъл. Нито Украйна, нито Крим (с изключение на кримският мост) бяха споменати. Всички потенциално спорни теми бяха добре скрити: моля Ви, вижте колко сме мирни и смирени – не е ли време за сваляне на санкциите.

Очевидно, целта на посланието беше да демонстрира на Запада руския пацифизъм и намерението на Кремъл, най-накрая, преди президентските избори, да забрави за Украйна и да се заеме с множество вътрешноруски проблеми. Въпреки това, на тези сигнали едва ли може да се вярва. Още преди посланието(въпреки че новината за това излезе по-късно), президентът подписва нова, доста агресивна концепция за руската външна политика.

На фона на този документ, в който се говори за нарастването на ролята на “силовия фактор” в международната политика, ефектът от посланието към Федералното събрание веднага се обезценява. Става ясно: Кремъл се опитва да убеди света в мирните си намерения, само от безсилие дължащо се на продължаващата икономическа криза. Ако става дума за промяна, тя е силно военизирана. Санитарната авиация е полезна не само за труднодостъпните села, но и на фронта. Няма грам пацифизъм в руските власти, и този, който позволи да бъде измамен, рискува след време да съжалява.

Иван Преображенский

http://ehorussia.com/new/node/13374

Превод от руки за ivo.bg Васил Костадинов

Share on Facebook

Днес (08/12/2016г.) българската НЕК ще преведе € 600 милиона на руската Атомстройекспорт (АСЕ), изпълнявайки решението на арбитражния съд в Женева, по делото за АЕЦ "Белене". В същото време, обаче, все още няма абсолю...

Мечтата за Венеция се е загнездила във въображението ми още от дете. Пластмасовата гондола още се поклаща над телевизора, като далечен избледнял спомен. Гондолиерът, със застинала усмивка, ме пренасяше в един приказен свят. Детските илюзии избледняха, а реалността сега е такава, че просто отидох, видях и се върнах зареден с магията на този неповторим град.

Мечтите са хубаво нещо, докато не се намеси действителността. Дори в края на ноември, когато дните са мрачни и къси, а слънцето е избягало на юг, във Венеция е все така пренаселено с туристи. Всичко живо се струпва на площад Сан Марко, което е разбираемо, заради концентрацията на забележителности в тази част на града.

Ето ги гондолите, които някои автори оприличават с ковчези, заради черния лак и други сходни черти.

В първият ден сякаш бях попаднал в лабиринт. Това са стотици преплетени улички, по които можеш да минеш многократно без да запомниш.

На вторият ден започнах да схващам логиката, като очертавах на картата откъде съм минал. После започна да ми прави впечатление, че кварталите в града коренно се различават. Едни, където са концентрирани магазините, са пълни с хора, други, за голяма изненада, са направо пусти.

Някои от каналите са като главни пътища, по които преминават гондолите.

Наклонените кули са характерна гледка.

Базиликата Санта Мария е една от отличителните сгради на Венеция.

Никакъв шанс да се покаже слънцето и този ден. Поне рано сутрин край Сан Марко е значително спокойно. Това е времето, ако човек иска да се докосне до магията на Венеция.

Оказва се, че в лагуната има и други не по-малко интересни градчета. Едно от тях е Бурано - съвсем малък остров, с разноцветни фасади на къщите.

Съвсем наблизо е Торчело, който е по-скоро парче суша с огромна кула и стара базилика.

Най-сетне взе, че се появи цвят в небето. Направи ми впечатление, че гондолиерите са нещо като таксиметрови шофьори, без дрескод. По спомен, трябваше да са с шапка, пък и маратонки не носеха.

Пълна загадка е как се оправят Венецианци, когато нивото се вдигне толкова, че залее приземните етажи.

Залезът ме хвана неподготвен близо до моста Риалто, където се натъкнах на голям пристан с гондоли.

Голяма част от тях изглежда са подготвени за зимата.

Заклещен в глуха уличка край Гранд-канал дочаках да избледнеят красивите цветове на залеза.

Разнообразието от улици, канали и мостове във Венеция е огромно. Човек трябва да прекара тук месеци, за да се ориентира без карта.

Най-хубавото е, че както си вървиш попадаш изневиделица на отворени пространства, наречени Campo, често с църква/кула и кладенец.

Един от ориентирите е мостът Риалто, който свързва кварталите през Гранд-канал.

Последният ден от престоя ме удиви със съвсем чисто небе. На разположение, обаче, имах едва час да се полюбувам на лазурната светлина.

Пристанът с гондолите се превърна в любимо място още от пръв поглед.

В непосредствена близост е моста на въздишките, по който навремето са откарвали затворниците и под който сега влюбени двойки се вричат един в друг.

Целият град е произведение на изкуството, което винаги бих искал да преоткривам, и за което да продължавам да мечтая.

„Мосю Жан в преследване на щастието” на Томас Монтасер (изд. „Ciela”) беше спонтанна покупка. Привлече ме корицата, която ми напомни за „Брит Мари беше тук” на вече любимия ми Фредерик Бакман. След като видях, че в резюмето е вмъкнат и Уве, знаех, че трябва да я прочета. Историята на отскоро пенсионирания консиерж мосю Жан има потенциал...