Понякога и кратките дописки могат да говорят за дълги позиции на руската намеса в чужди държави ( по дълга руска традиция) и за дългата ръка на Москва ( “клише”, ха-ха), включително при изплащане на дългове на приятели в беда. http://mobile.nytimes.com/2016/12/30/world/europe/czech-republic-russia-milos-zeman.html

От малката реплика на Ню Йорк Таймс за това, как “Лукойл” е платил милион и нещо глоба, определена от чешкия съд на главния съветник на главния проводник на кремълското влияние в Чехия Милош Земан, “научавам” няколко неща.

“Лукойл” е инструмент на руското путинофилство.

“Лукойл” е руска, а не “международна компания”, както твърдеше един американски посланик в София ( приземил се наскоро вече като бивш американски дипломат в ролята на служител в приближена до Путин частна руска адвокатска кантора) , застъпил се за този главен монополист в България с влияние лично върху премиера Борисов и чрез него- върху всичко което ББ командва от години у нас.

“Лукойл”, т.е. Путин, не оставят приятели в беда, когато в тях е инвестирано много. Още 1,4 милиона долара говорят за това, колко много е похарачено вече.

“Лукойл”, уж частна корпорация, плаща за лоялност към руската държава, т.е. към Путин, макар да няма пряко оповестени ползи от публично подкрепения с огромна сума икономически съветник на чешкия президент.

“Лукойл” прави това открито в държавите, в които няма шанс да скрие горните факти.

Share on Facebook

Вече дотолкова сме свикнали с клишето, че всичко зависи от Борисов, че не забелязваме изключенията от това наложено “правило”. Ето защо той продължава да се възползва от инерцията и да ни съобщава с библейко красноречие, че въпреки капризите на времето ( които не зависят от неговите собствени) “всеки ще стигне там, за където е тръгнал ” в снежния ад, настъпил по пътищата на България. Благодарение на него, разбира се. Той държи това да се види чрез съответната медийна визуализация ( включваща разходките му пред камерите със спортни екипи, брандирани рекламно с логото на световни играчи в тази мода, както се вижда от актуалнте снимки и от много други подобни през годините на неговата публичност).

Правилото, че животът си тече по своята логика и някои хубави неща с случват въпреки надделяващото усещане за боксуване и неблагополучия, важи и за икономиката ни. В анализ за нейното състояние в края на годината се казва, че българите живеят по-добре 10 години след присъединяването на страната към ЕС . http://www.bgnes.com/bylgariia/politika/4479426/

Констатациите от анализа боравят със статистика и цифри, но и с оценки, според които европейските средства, повишили стандарта на българите ( предимно в големите градове), са разпределяни зле в България. В превод на политически език това означава слаба оценка за управляващите в България или иначе казано, че развитието на страната е факт, състоял се въпреки тях.

Тази констатация ме връща към темата за някои харакеристики на “малката Русия”, каквато се оказваме в “епохата на Борисов”, последвала и припокриваща се с “епохата на Путин”.

И Путин, и Борисов се наложиха като “силната ръка” в политиката със своята “силова” биография и силно медийно присъствие.

И двамата играха рлята на “разпределите” на порциите в две привидно различни държавни систми на управление, в които обаче нищо важно не може да се случи без благословията на вожда.

Двамата се окопаха в медиите  фундаменталн, макар Путин да нахлу в тях най-напред по чекистки с декрети, забрани, конфискации и прогонване в чужбина на олигарси, допуснали да бъде критикуван в техните медии, които по негова заповед бяха превзети с полейски щурм и раздадени на послушни милиардери. Докато ( главният секретар на МВР) Борисов най-напред се домогна до “народната любов” чрез умилкване на простолюдието и антистемно говорене за вътрешната политика ( като “лайно в целофан”, като се изрази във воденото от моя милост предаване “В десетката” ). Едва след това, когато полчи лостовте на властта, той приложи руската политика на моркова и тоягата чрез сложна система от зависимости и търговия с влияние в и по отношение на медиите.

И Путин, и Борисов имаха късмета да изгреят като “спасители” в благоприятен по международни причини период. За Русия това беше времето на шеметния скок на цените на нефта и газа. За Борисов пък подобна “манна небесна” бяха еврофондовете. Тези популисти се скъсаха да се хвалят, че ни хранят ( с тази чужда пита). Но и за двамата тя е на изчерпване.

И Путин, и Борисов обичат играта на “доброто и лошото ченге” за пред хората и света. Путин разигрваше марионетката си Медведев най-напред като по-напредничавия, по-отворения към Европа и Запада управленец в техния тандем, а в момента го пуска “първа писта” да говори за админстрацията за САЩ кат за “истерична”, докато самият той, добрият Самодържец, възприе позата на вълк, който изведнъж преминава на тревна диета. Отказва да гони американски дипломати и кани техните деца в Кремъл пред новогодишната елха ( “няма да кани децата на отровените от пиене на химикали бедни сибиряци, я “, както отбелязва в своя блог руският публицист Матвей Ганаполский http://echo.msk.ru/blog/ganapolsky/1901538-echo/). Борисов пък оставя на външния си министър Митов и на отиващия си президент Плевнелиев да му играят до последно проатлантическата игра, докато той танцува по свирката на Москва с недомлъвки и приклякания в неговия банкянски казачок по въпроса за кремълския приоритет- отмяната на санкциите срещу Русия.

Но се задава ще една прилика между двамата, ако паралелите в тяхната съдба продължат в подобен дух.

Борисов, който се разписа за исторята с две бягства от власт, надявайки се да накара избирателите пак да настъпят мотиката и да му гласуват отново завръщането на бял кон ( предшестван миналият път от бял автобус в апогея на антиправителствените демонстрации, употребени от него като трамплин за обратния му скок във властта). Обаче може би вече горко  съжлява за това свое решение пред лицето на топящата се подкрепа на наивниците в страната, вярващи в неговото “величие” и безалтернативност. При Путин също има спад в градусите на шовинистичния възторг, въпреки възторга от победите в Алепо и Палмира ( оказали се конкретно в Палмира катстрофа, за която в Москва предпочитат да не говорят, макар точно там да става дума за загуба от Ислямска държава, пленила руска бойна техника , съизмерима с арсенала на някои от натовските европейски държави).

Според легендарния анализатор Збигнев Бжежински, прогнозирал навремето дръзко истината за разпада на СССР, през 2017 година иде краят на управленито на Путин.

Според тенденциите в нагласите на българските избирателите, същото се задава и за Борисов.

Както се казваше в една “масова” песен от времето на комунизма: единни “ в труд и в бой”. Потрудиха се единно. Време е за боя.

П.С. Ще каже някой, че се “заяждам” на дребно ( с такъв велик човек, като ББ, на когото всичко е позволено) заради някаква си реклама на голям концерн, с която систематично се рахожда пред камерите. Опитайте се обаче на видите нещо подобно, което да не е платено, в който и да било филм или теливизонно предаване у нас и по света, преди да отправяте подобен упрек към автора на тези редове…

Share on Facebook

Пламен Асенов,

08. 06. 16, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100700916/velikite-evropeici-kral-richard-i-na-anglia-treta-chast

Саксон, State of grace

През 1189 година Ричард І на Англия, наричан още Лъвското сърце, е коронясан официално в Уестминстърското абатство в Лондон. Събитието се очаква с радост и надежда в Англия. От една страна Ричард прави всичко възможно, за да превърне бароните на баща си в искрени свои поддръжници и им дава разни привилегии. Връща в страната и прогонените от Хенри четирима главни епископи – на Кентърбъри, Рочестър, Линкълн и Честър. От другата страна е поредната ПР акция на майка му, Алиенор Аквитанска, сред простолюдието. Веднага след смъртта на баща си, Ричард, който е още в Нормандия, изпраща Уйлям Маршал да освободи кралицата-майка от замъка Уинчестър, където тя е затворена доста време. Когато Маршал стига там обаче, той намира Алиенор „вече свободна и още по-властна, отколкото когато и да било преди”. И тя разпорежда да бъдат освободени всички, които са в затвора за дреболии като бракониерство и незаконна сеч в горите – а това са повечето затворници. С други думи – цялостната атмосфера е благоприятна. Заради характера и късмета на Ричард обаче, дори радостната процедура по коронацията е съпроводена с неприятности. Всичко започва със заповедта, че на коронацията е забранено да присъстват жени и евреи. Не бързайте с изводите – това не е израз на омраза от страна на Ричард към тях, а спазване на определени правила. Работата е там, че на церемонията, освен да получи короната, кралят минава и през закрит ритуал на съответния рицарски орден. Обаче някои богати евреи нарушават заповедта и идват да поднесат дарове на новия крал. Те са хванати, бити от стражата и изхвърлени от двореца. Из Лондон плъзват слухове, че кралят е заповядал евреите да бъдат убивани и избухват погроми. Кралят научава за събитията едва на другия ден и веднага взима мерки да прекрати безобразията. Той арестува и наказва тежко подстрекателите, включително трима са осъдени на смърт. В същото време Ричард издава и указ, с който забранява каквото и да е насилие над евреи и разпорежда те да бъдат оставени на мира.

Саксон, Going nowhere fast

Когато Ричард се връща в родната Англия вече като крал Ричард І, той няма желание да стои тук и да управлява. Не само че не харесва климата, храната и всичко друго на Острова, но и плановете в главата му са свързани не с благотворно управление, а с нови битки и военни подвизи. А къде по онова време може най-добре да се реализира такъв план, ако не в Светите земи. От 1095-та, когато папа Урбан ІІ държи в Клермон програмната реч за първия кръстоносен поход, който да освободи от мюсюлманите свещения Йерусалим, е минало почти столетие. През това време на Изток стават много неща, но важният за нас факт е, че две години преди интронизацията на Ричард, през 1187, след битката при Хатин, Йерусалим е превзет от сарацините, начело с египетския владетел Салах ад-Дин, познат ни като Саладин. Това не харесва на папа Григорий VІІІ, който призовава за нов, Трети кръстоносен поход. Откликват тримата най-големи европейски владетели – германският император Фридрих Барбароса, френският крал Филип ІІ Август и английският крал Ричард Лъвското сърце. Филип и Ричард още са съюзници, планират да тръгнат заедно, но трябват пари, за да се набере и издържа в поход необходимата армия. Така че коронацията на Ричард в Англия му едва навреме. Той назначава ревизия на хазната и започва да продава държавни длъжности. Ако чиновник, включително канцлера, не може да плати определена сума за длъжността си, не само се уволнява, но и лежи в затвора. Не е забравена и църквата, свещениците също бъркат в кесиите. Дори кралят на Шотландия Вилхелм І е освободен от васална клетва към английската корона срещу сумата от 10 000 марки. Според един хронист, „Ричард с голям хъс облекчи бремето на всички, които са обременени от среброто и постоянно се оплакват за трудностите, свързани с неговото притежание”. Самият крал пък казва по този повод: „Бих продал и самия Лондон, ако се намери подходящ купувач за него”.

Саксон, Red star falling

Със строги финансови мерки, включително допълнителен „данък Саладин”, Ричард бързо събира пари и оборудва армия и флот за похода към Йерусалим. Той отива във Франция, където подписва договор с Филип ІІ. Всъщност съвместните им действия вече не са свързани толкова с приятелски чувства, колкото със страха, че ако някой от двамата остане, ще завладее земите на другия, докато него го няма. Същото е и с братята на Ричард, на които той забранява да стъпват в Англия за три години, колкото смята, че ще трае кръстоносният поход. Натоварен на своите сто кораба, Ричард се среща с флотата на Филип в Сицилия. Там, заради неправилно отношение на новия местен владетел Танкред към неговата леля Йоана, сестра на Ричард, се води първата битка по пътя. Англичаните на бърза ръка превземат Месина и налагат договор с подходящите условия. Тук пристига и майката на Ричард, Алиенор Аквитанска, заедно с бъдещата му съпруга – Беренгария Наварска. Всички се качват на корабите и тръгват през Средиземно море, обаче има голяма буря и флотата спира първо на Крит, после на Родос, а накрая четири кораба се оказват разбити край Кипър, прекрасният остров на Афродита, управляван тогава от византиеца Исак Комнин. Вместо да си кротува, Комнин иска откуп за спасените хора на Ричард и с това си навлича гнева му. Островът е превзет и задълго се превръща в продоволствена база на кръстоносците. Точно в Лимасол крал Ричард І се жени за Беренгария. С това вече окончателно приключва темата за евентуалната женитба с френската принцеса Алис, любовница на баща му, а освен това той получава и здрав съюз с кралство Навара, което закриля любимата му Аквитания от юг. На всичкото отгоре, независимо, че прекарва твърде малко време с жена си, тя е наистина влюбена в него за цял живот. Семейните радости обаче не отклоняват краля от похода, в който е тръгнал. Като изпраща жените обратно към Аквитания, той акостира в залива на град Акра. Ситуацията тук е особена – вече две години местните кръстоносци обсаждат Акра, но сега на свой ред са обградени от Саладин. Войските на Ричард и Филип променят съотношението и градът е превзет, крепостните му стени са разрушени, а Саладин бяга.

Саксон, If i was you

С обсадата на Акра са свързани важни неща. Първо, ражда се странно приятелство. Между Ричард и Саладин, макар заклети врагове, има взаимно уважение. Саладин праща на Ричард, който пристига болен от скорбут, свежи плодове в лед и екип лекари. Разказва се, че в една битка конят на Ричард е убит, а султанът му изпраща два коня, защото, както казва на приближените си – един достоен крал не бива да се бие на собствените си крака. По-късно двамата дори замислят сватба между роднини, с която да скрепят мира. Край Акра се случва и нещо, от което идва втората версия за прякора Лъвското сърце. Кръстоносците взимат 2 700 мюсюлмани за заложници като гаранция, че Саладин наистина ще изпълни условията по договора за капитулация, обаче той се ослушва. Минава един срок, минава втори и Ричард заповядва всички заложници да бъдат изклани. Като се замисля – какво сърце наистина трябва да имаш, за да издържиш тази гледка. Третата важна случка при превземането на Акра е, че в един момент Леополд V на Австрия издига своите знамена редом с тези на Ричард и Филип. Това е недопустимо, те са самостоятелни владетели, а той е васал на императора на Свещената римска империя, така че войниците им свалят тези знамена и демонстративно ги тъпчат. След което пък Леополд демонстративно изоставя кръстоносния поход и се връща в къщи. По други причини, но за дома скоро тръгва и френският крал Филип ІІ, така че Ричард остава без съюзници и възможности за пробив. Той стига на 12 километра от свещения град Йерусалим, но не само никога не го завладява, но и никога не го вижда. „Ако отидем по-близо до Йерусалим и зърна стените му, задължително ще трябва да го атакувам” – казва Ричард на своите приближени. Но прекрасно си дава сметка, че няма достатъчно сили за това, макар армията на Саладин също да не е в цветущо състояние. На всичкото отгоре погледът на Ричард започва да се раздвоява, защото разбира, че Филип ІІ и брат му, Джон Локланд, се съюзяват в негова вреда. Така че в един момент крал Ричард Лъвското сърце е принуден да се откаже от мечтания подвиг – завладяването на Йерусалим. Все пак той сключва със Саладин договор, който позволява християните да имат свободен достъп до града. Макар само тригодишен, договорът се осигуряват още сто години съществуване на християнското кралство в Светите земи. Завръщането на Ричард в родината обаче също е пълно с приключения. За да не го издебнат французите, той завива през Адриатическо море и тръгва пеша през половин Европа. Върви с малка свита, преоблечен, за да не го познаят враговете му. Все пак, заради използването на златна монета, каквато не се среща по тези земи, Ричард е разпознат и пленен от същия онзи Леополд V на Австрия, чиито знамена стъпква в Акра и чиито братовчед, Конрад от Монферат, е обвинен че убива. Леополд обаче е твърде малък, за да съди Ричард и го предава на патрона си, Хайнрих VІ, император на Свещената римска империя. Той го затваря в замъка Трифелс и иска огромен откуп за него. Алиенор Аквитанска плаща откупа частично, а за останалата част дава заложници. Така Ричард е освободен и се връща в своите земи, където първо воюва срещу брат си Джон, после срещу крал Филип ІІ, после срещу други. Всъщност никога повече не стъпва в Англия, чиито крал е. Умира едва на 42, през 1199 година, от заразяване на кръвта, след като е прострелян със стрела във врата. Убива го едно хлапе, чиито родители са загинали при поредната обсада. Да, неслучайно понякога Ричард Лъвското сърце е наричан също „Лъвът, убит от мравка”.

Саксон, State of grace

... си има ... Това ни показва в своя "шеговита" новогодишна картичка руската държавна корпорация Росатом. Да, същата, дето наскора ни "сурувака" за € 600 милиона, за купчина старо желязо. И "...

Случвало ли ви се е да четете книга с ясното съзнание, че тя ви променя? А колко често размишлявате върху прочетеното през годините и как то ви се е отразило? Наскоро попаднахме на текст на Уил Швалбе, американски журналист, книгоиздател и писател, в The Wall Street Journal, който разглежда тези и подобни въпроси. Текстът е...