Много пъти ми е бил задаван този въпрос, но до сега нямах достатъчно обективна и официална информация, за да отговаря макар и приблизително. Сега вече завесата леко се повдигна и ние можем да погледнем на сцената на далаверите на политик...

Мислих, мислих и не можах да измисля нищо като политически коментар за създадената вчера партия “Да,България” и затова реших без да му мисля много да напиша каквото ми хрумне на емоционална основа. Ей, така. Емоционално, както и самата партия беше създадена, според мен.

Да, в България това е първата емоционално създадена партия. Не промоционално, не общонационално, не и многонационално, а именно емоционално беше нейното възникване.

Това лошо ли е или тъкмо напротив?

Приятел, измежду най-известните политолози, веднъж ми обясни, че “имам проблем” с Бойко Борисов на културна основа.

Това малко ли е или е повече от достатъчна причина?

Емоцията може да бъде вреден фактор ( по отношение на потенциалните й жертви) в определени ситуации и за хора с агресивни, кръвнишки, войнствени и садистични наклонности. Много е вредно за комарджиите ( и в политиката) да си показват емоциите. За играчите на руска рулетка и за руската пета колона -също. Издават се при изпълнението на задачата да измамят противника.

Но от емоцията по-човешки феномен няма. Някои учени дори твърдят, че емоционалният коефициент на човека е по-важен за неговия успех от интелектуалния. И най-големият гений може да остане неразбран и провален в живота без умението да се изяви в обществото, “прегазен” от далеч по-малко талантливи хора по пътя към нещото, което наричаме успех – с цялата условност на онова, което смятаме за успешен живот според културните ни представи за щастието като такова.

Емоцията при създаването на “Да,България” е очевидна дори и за онези, които наблюдават учредяването на партията чрез посредничеството на медиите. Това е емоцията на натрупаната и нереализирана с години енергия на очакванията на голяма група културно омерзени от статуквото българи да се обедини, за да се защити от похода на простотията.

Не са малко българите, които искат да се противопоставят на простотията и ютията, която изглажда “различията между десните”, но само, за да ги вкара в кошарата на “говорещия с простите”, самообявила се за  дясна ( уви, с благословията на Брюкселски интересчии, за които бройката гласове от България в техните балкански бакалски сметки е по-важна от качествата на онези, с когото се съюзяват).

Изглежда, че войнстващата простотия разпознава заплахата. Сайтове със зле прикрит кремълски ( да не кажа кроманьонски) профил вият на умряло срещу току-що родената партия- уж е нефелно пеленаче, а го нападат, та им се плаче. Разголено проруските им подобия по-скоро имат инструкцията да чакат да се включат във вълчия вой в момента, когато “Да,България” каже “Не на СССР” под някаква форма.

Но най-издайнически жужи кошерът на търтеите, свикнали да консумират меда от пчеличките, събиращи прашец от гербери.

Емоционалната реакция на действителността, да обобщя, не е печеливша тактика. Нито може да е в основата на държавническа стратегия. Но без нея не сме хора.

Тя все пак е добро начало за политическо начинание ( или ново начало) в страна, в която хиляди хора се чувстват емоционално ограбени от ловки тарикати, злоупотребили с техните емоции на свободни човеци.

Share on Facebook

... България бележи анти-рекорд по най-висока цена на електроенергията, на проведените днес сесии на енергийните борси, в европейските страни, които редовно следим и сравняваме. И днешната картинка изглежда ето така:

Раджам се вида, че още подробности се появяват по темата за обкръжението на Румен Радев, за кото днес в едно нтервю президентът Петър Стоянов гарантира, че не бил прокремълски настроен.

Антуражът на Румен Радев издава зависимостите му

Освен от другарките от БСП  Корнелия Нинова и Илияна Йотова, новоизбраният президент Румен Радев е  съпровождан демонстративно и от др. Спас Колев, крайно ляв деец на неокомунизма от четвърт век насам поне. https://asengenov.wordpress.com/tag/смс/

Точно Спас Колев е зад гъбра на бившия генерал на крачка пред също толкова независимия журналист Иво Христов ( от еврорусофилския отбор на путинистите у нас), зад когото пък е бизнесменът Васил Василев, яростен  русофил и американофоб ( собственик на имот за милиони долари в САЩ, Калифорния) .

Снимката на тази компания говори повече от мълчанието на Румен Радев за неговата “безпристрастност”.

Участник в антибългарската пропаганда на Русия е избран за съветник от новоизбрания президент Радев

Share on Facebook

Беше лесно да предвидя , както и направих, на каква реакция ще се натъкна с текста си, в който казвам , че никое човешко жертвоприношение не си струва да бъде направено в името на каквато и да било традиция- например по повод все по-възхваляваното като връх на българщинАта мъжко хоро на Богоявление в Калофер.

Напиша ли нещо подобно, веднага се появяват желаещи да ме заковат на стената на позора с патриотарски опит да ме накарат да се оправдавам. Няма да им доставя това удоволствие, особено, когато ми вненяват несществуващи вини. Но ми стана интересно “съвпадението” на обвиненията, според които не съм харесвал една българска традиция, защото не била турска. И се замислих- защо пък да не си “призная” какво “турско” харесвам. Поне да има за какво да ме кълнат “по документи”.

Освен кафето, което непатриотично наричаме турско, а в Гърция настояват да е гръцко, харесвам баклавата и мусаката ( която в Гърция наричат също гръцка).

В неосъзнатата си младост, когато още нямаше как да знам за страшния турски гюленизъм и за бъдещото ни съжителство с президент, като Ердоган, харесах доста неща в Турция , каквито нямаше тогава в България. Започна се от Одрин и с манджите, които познавах от българския бит, но поднесени евтино в нещо като закусвалня в голямо многообразие и в комбинация с топъл бях хлаб. Беше извънредно вкусно ядене на корем за двама за общо 5 долара. В НРБ нямаше такова чудо- тук властваше триединството “шишчета, кебабчета, кюфтета” ( ако вече не са свършили към момента на поръчката).

В онази Турция през онази 1983 г., след същите онези войни, в които сме се избивали страхотно настървено със съседски хъс ( не по-малко от германци и французи) взаимно през 20 век ( т.е. достатъчно скоро, за да бъде запомнено от съвременниците), нито един турчин нито веднъж не се отнесе иначе към моя милост, пътуващ към Близкия изток, освен като към “комшу”, произнесено с най-голямо бларазположение. Идвах от страна, в която през 2-те години войниклък в т.н. Трета (бойна) армия, призвана да сдържи турска агресия няколко дни до пристигането на съветските братушки , се бях надъхал с лозунгите за турския враг и това комшийско отношение ме шокира ( приятно, признавам си ).

Какво още..А, да. Едно момче ни изми колата по своя воля в хотела. “Платихме” му с шишенце уиски от 50 грама. Беше трогателно благодарен “комшу”.

Всъщност, както съм споменавал, не знаех да шофирам. Моята държава ме бе запокитила без да се интересува как ще се оправям без това задължително условие за оцеляване в Ливан. На волана беше предшественикъ на поста кореспондент на БТА Васил Василев ( днешен мой антипод по разлома Изток-Запад). Караше като бесен. Дали защото му идваше отвътре, или за да ме смае, но обичаше да виси дълго на сантиметри от задната лява гума на някой камион и след това с яростна скорост да го отвее.

Разбира се, спря ни полиция. Бях се нагледал на американско кино за ужасите в затворите на полицейската държава и си представих най-лошото, когато униформените ни приближиха след поредното изпълнение на пътя. Вместо това, когато разбраха, че сме българи, полицаите ни изпроводиха с по-едно дружелюбно (!) “комшу” без дори да ни глобят, камо ли да ни арестуват, както си заслужавахме, май. Признавам си, това ми хареса.

Пътуването до Близкия изток отне няколко дни. Случките от този род се повтаряха без изключение навсякъде. Да кажа ли още за обслужването?

Идвах от страната, в която понякога се промъкваха карикатури от рода на онази в “Стършел”, изобразяваща напълно правдиво две чорлави продавачки пред клиент с изправена коса, които си подхвърлят репликата “ Пено, дай на тоя тиквеник един тутманик”. А в онази Турция ми предлагаха да посоча коя от още мърдащите риби да си избера да ми изпекат на въглища в ресторантчето, след което на допълнителна масичка да ми я обезкостят още димяща пред мен.

Не съм от нашенците, които често прескачат на разходка и пазар в Турция. Бил съм само веднъж за по-малко от седмица в турски курорт. Мнозина биха могли да напишат по темата повече от мен. Но няма да забравя как за първи път на един плаж се усъмних, че нещо нередно се надига в отношението към мен. Продавачът на праскови определено ме дебнеше. Оказа се, че е чакал да си изям прасковата, за да дотича и да вземе костилката. Не че ми хареса, но ми стана едно неудобно ( от собствените негативни клишета и представи).

За да избягам от битовизмите, ще прескоча в наше време с друг ракурс. В демократична България попаднах ( като директор на БТА) на вечеря с турски генерали. Тук вече не говоря за харесване, а за нещо като тъжна завист ( признавам си и това). В сравнение с нашите генерали на същата софра, гостите изглеждаха като бащите-основатели на американската конституция. Говореха свободно по няколко езика. Бяха завършили поне по два университета и академии на Запад и това ужасно им личеше дори във външността и обноските. Точно срещу мен седеше началникът на генералния щаб на българската армия с явно смачкано самочувствие, морав и потен, когато му се налагаше да общува чрез преводач.

Спирам дотук. Май ми се изчерпаха примерите. Оставям на читателите да си попълнят празнотите в тази картинка- ако желаят. А на празните кратуни, които виждат “турколюбие” в отношението към баклавата, нямам какво да кажа. Просто избягвам да си общувам с празните кратуни.

Впрочем, ето за финал едно автентично свидетелство на българин за традицията в Калофер, което дължим на читателя на блога Петър Бракалов:

“Роден съм в Калофер. Аз съм на 92 години и никога подобна измислена преди десетина години “традиция”не е съществувала в Алтън Калофер. Богоявление беше хубав очакван религиозен празник. Калоферци се събираха на моста при църквата Свети Архангел предвождани от свещениците на трите енории в града. Пристигаше и символичната четата на Христо Ботев( като Ботев беше бай Коно Крачанов убит на 9.9.1944 г. от партизани).След тържествена молитва най-възрастния свещеник отец Балиев хвърляше кръста в предварително подготвения вир. Десетина калоферски младежи се хвърляха в студените води на Тунджа, предварително затоплени, но не пияни, в пивницата на бай Недю Кърпачев. След това, уловилият кръста, посещаваше всяка къща, за да честити празника и героят получаваше подарък кравай и дребни парички. Ние децата чакахме кръстниците си, за да получим украсеният кравай с някое петле от “небет шекер” и да ни умият лицата. Това беше истинският християнски празник Богоявление”.

Share on Facebook

Ето това се случва когато изкараш новогодишната нощ прилично, в компанията на Вальо и щурият ни Даниел. Дори да бяхме обмисляли как да прекараме вечерта, опциите се подреждат така: Парти? Изключено. Събиране с други семейни двойки с деца? Моето ми е достатъчно само по себе си. Излизане навън? Хм, може да се пробваме догодина (евентуално), ако Даниел е усмирил поне малко нестихващата си енергия и се научи да играе на тихи игри за по-дълго време от пет минути, и все пак ранното прибиране у дома ни е гарантирано. Така че и тази година посрещането на новата година премина спокойно, у дома, без гледане на телевизия но с гледане на заря и палене на бенгалски огън. На сутринта всички сме бодри, а на мен ми се прави нещо богато за закуска. И знам точно какво да е то.

Пак беше зимен сезон, когато за първи път приготвих чурос (churros) и тогава научих специфичните изисквания за пареното тесто за тях. Защото то се различава от всичко, което знаеш за пареното тесто и освен техниката на приготвяне, за която впрочем се изисква повече сила, отколкото предполагах, всичко останало е различно. Целта на това парено тесто е да остане сравнително твърдо, за разлика от пухкавото парено тесто за еклери и макар крайния резултат да наподобява по нещо на френските понички, то си остава друг вид парено тесто – за чурос.

Но какво са чурос? Да започнем с това какво не са. Чурос не е грешно изписване на чироз. Чурос не са испански/мексикански тулумби, защото дори и двете да се приготвят от едно и също тесто – парено, съществува голяма разлика в консистенцията му за двата десерта (това май стана ясно), която разлика разбира се идва от различните пропорции на продуктите за тестото, но най-голямата разлика между двете, е че чуро е тънко и хрупкаво изпържено парено тесто, а тулумбата е дебела и много сочна, защото е сиропирана. Приликата във формата не прави едното еднакво с другото и сравненията не са уместни.

Чурос са нещо много вкусно за похапване, когато е сервирано прясно приготвено, все още топло и ако може с чаша топъл шоколад. Точно затова и смятам, че са подходящи за приготвяне по време на зимните празници или в по-лежерните уикенди след тях, когато сме си у дома и може да отделим време за това. С последното не искам да кажа, че са трудни за приготвяне и все пак, като за всяка добре приготвена храна е необходимо да се погрижим за нея. Точно тези чурос ми отнеха повече време от обикновено, но то е защото имах да правя доста снимков материал за приготвянето им, иначе стават бързо и се изяждат също толкова бързо докато са топли. Всъщност, само аз изядох половин дузина още докато снимах на финала и се опитвах да убедя Вальо (за пореден път), че сега е моментът да им се наслади. Не после, не довечера, не на другия ден. Сега! Приготвяш и ядеш. Точка.

Даниел беше на същото като моето мнение, само че за мексиканския шоколад, който приготвих за гарниране на чурос. Той използваше едно чуро само за да яде с него от шоколада, което не беше точно това, което му показах, че трябва да прави с тези две неща в чинията пред себе си. Обаче като го видях колко се забавлява с идеята и предвид, че знам какъв шоколад яде в този момент, нямаше как да му се разсърдя и го оставих да яде на воля. От много малък той обича канелата и това изглежда може да бъде една от „тайните съставки“ за неговата храна (шоколадът тук оставяме настрана). За нашата, тайни съставки няма, има само добра подготовка и настроение за работа в кухнята. А то, може да дойде не само от мисълта за готвене с чаша вино, но и от очакването за топли хрупкави чурос потопени в ароматен шоколад.

За много години на всички мои читатели! Благодаря ви за поздравите и пожеланията.

Чурос с мексикански шоколад

Рецептите за чурос са адаптация от рецептите в saveur.com и smittenkitchen.com. Рецептата за мексиканския шоколад е по идея от saveur.com.

За чурос:

Ако никога досега не си приготвял парено тесто, тогава просто следвай инструкциите, но помни, че тази консистенция на тестото е само за чурос. Ако искаш да приготвиш еклери или профитероли, следвай други пропорции. Ако имаш опит с парено тесто, но той е бил само за еклери, френски понички или гужер, тогава ще бъде необходимо да се абстрахираш от всичко, което знаеш за него и да следваш тази рецепта за отлични чурос.

Отличният чуро е с екстремно хрупкава повърхност, която се постига с твърдо парено тесто и правилно пържене. За тестото, следвай пропорциите в рецептата, а за пърженето се увери, че използваш правилната мазнина и преди да сложиш нещо в нея, тя е достигнала 180ºC. Уверявай се, че температурата на мазнината се поддържа, като не променяш силата на котлона и не слагаш твърде много тесто на един път в нея. Тъй като при всяко пържене в маслена баня е нормално температурата на мазнината да спадне с няколко градуса след като в нея са добавени продуктите, които ще се пържат, след изваждането им, ако е необходимо, мазнината се оставя отново да достигне 180ºC, преди в нея да се сложи следващата партида за изпържване.

Коя е правилната мазнина за пържене? Използвай растителна мазнина с висока точка на димене като слънчогледово и царевично олио, зехтин помас.

За мексиканския шоколад:

Чурос може да се сервират самостоятелно, просто оваляни в канелена захар, но много по-добрите предложения са с топъл шоколад или дулсе де лече. Топлият шоколад може да варира от обикновен шоколадов ганаш приготвен от черен шоколад и сметана, през негови вариации, които включват различно овкусяване с подправки или разреждане с прясно мляко, но като че ли на мен най-много ми допада идеята за класически мексикански шоколад, който се прави от нулата или иначе казано – започва се от какаовите зърна.

На теория, у нас може да се намерят всички необходими продукти за приготвяне му, които са какаови зърна, захар, канела и други подправки по желание. И да, мексиканският шоколад не е задължително да е лют, по-скоро шоколадовата напитката, която се приготвя от него може да се направи пикантна. Ние тук няма да правим това. Онова, което ме спира да приготвя шоколад от нулата са специалните уреди с които се стриват какаовите зърна или мелница, с която се смилат многократно, докато се получи полутечна паста от тях. Но понеже наистина искам да имам мой шоколад за тези чурос, намирам начин да го приготвя с готова какаова паста (какаов ликьор), която представлява 100% смлени какаови зърна. В нея няма захар и други добавки, така че чудесно се вписва в моята идея. Ако не може да се снабдиш с какаова паста, тогава използвай шоколад с голям процент какаово съдържание (най-малко 70%) и намали до известна степен захарта в рецептата за шоколада.

За 6-8 порции или около 38-40 броя чуро с дължина 10-12 см. Продуктите за тестото, както и за шоколада лесно могат да се намалят наполовина. В този случай, за тестото се използват две малки яйца или едно и половина големи яйца, като за половинката яйце едно цяло се разбива с вилица и се разделя на две равни части.

За пареното тесто за чурос:

• 560 мл вода
• 80 г масло
• 1/2 чаена лъжица сол
• 1 пръчка цейлонска канела
• 1 чаена лъжица ванилов екстракт
• 300 г брашно
• олио за пържене

За овалване:

• 150 г фина кристална захар
• 1 чаена лъжица канела

За мексиканския шоколад:

• 200 мл сметана 35%
• 200 мл пълномаслено прясно мляко
• 150 г какаова паста (какаов ликьор), настъргана на ситно с нож (или шоколад със 70% или повече съдържание на какао)
• 150-200 г захар (започва се със 150 г и ако има нужда се добавя още, според личния вкус)
• 1/2 чаена лъжица канела
• 1 супена лъжица ванилов екстракт

Приготвяне на пареното тесто и пържене на чурос

За пареното тесто в тенджера се смесват водата, маслото, солта, пръчката канела и ваниловият екстракт.

Слагат се на умерен към силен котлон и се разбъркват докато маслото се разтопи и течността заври.

Когато заври напълно пръчката канела се изважда и в тенджерата наведнъж се изсипва брашното.

Разбърква се енергично с дървена лъжица докато започне да се образува тесто.

Тестото продължава да се разбърква докато започне да се отделя от стените на тенджерата и стане гладко, около 3 минути.

Тестото се прехвърля в купа и се оставя да се охлади за около минута.

Тогава към него на три пъти се добавят предварително разбитите с телена бъркалка яйца. След всяко добавяне тестото се разбърква с дървена лъжица докато яйцето се усвои от него. Това ще изглежда трудно и непосилно в началото, но просто продължавай да разбъркваш. Ще видиш как тестото пред теб ще стане гладко. Тогава се продължава с добавянето на следващата доза от яйцата и така докато се добавят всички яйца. Тестото ще бъде сравнително стегнато, това не трябва да те притеснява.

Тестото се прехвърля в сладкарски пош с накрайник отворена звезда с големина 13 мм в диаметър. Важно е пошът да не се препълва с тесто, защото ще бъде трудно за шприцоване с една ръка (по-долу ще видиш за какво ще ти бъде необходима другата). Затова пошът се напълва с 1/2 или дори 1/3 от тестото, а останалото тесто в купата се покрива със стреч фолио, за да не изсъхва докато се работи с първата доза.

В чугунена тенджера или друг дълбок съд подходящ за пържене се излива олио на височина най-малко 3 см. Олиото се нагрява докато достигне 180ºC. Тогава в него започва да се шприцова от тестото по следната техника:

С едната ръка се придържа поша и се изтисква тесто на върха на показалеца на другата ръка. Изтисква се толкова тесто, че да се получат пръчици с дължина 10-12 см, а ако предпочиташ, може да бъдат и с дължина 15 см. Пръстът, върху който е тестото внимателно се доближава до повърхността на олиото (и все пак на известно разстояние, нали?) и с палеца тестото се отделя от показалеца, така че да падне в олиото. Това е страхотна техника, която научих, само трябва да бъдеш внимателен с врялото олио и пърженето като цяло.

По този начин се правят 5-6 чурос наведнъж. Пържат се около 5 минути или докато станат златисто-кафяви.

Когато са готови се изваждат с цедка или решетъчна лъжица и се поставят върху кухненска хартия, за да се отцедят от излишната мазнина.

След това се прехвърлят в съд, в който са смесени захарта и канелата за овалване и се покриват с тях от всички страни. Изваждат се от захарната смес и се оставят в тава или друг подходящ съд. За да се поддържат топли докато станат всички чурос, тавата с готовите се съхранява в нагрята фурна. (Това не е задължително ако се прави по-малка доза).

Топлите чурос се сервират с купичка мексикански шоколад, в който да се топят.

Приготвяне на мексиканския шоколад

Шоколадовата паста (шоколадовия ликьор) се настъргва на ситно с нож.

В касерола се смесват всички продукти без ваниловия екстракт. Загряват се на умерен към силен котлон като се разбъркват докато шоколадовата паста се разтопи.

Сместа се оставя да заври и се вари две минути като се разбърква често. Отстранява се от котлона и се добавя ваниловият екстракт. Готовият шоколад се оставя настрана и ако има нужда преди сервиране се затопля отново.

Още рецепти с парено-тесто

• Френски понички от парено тесто
• Courtesan au Chocolat
• SOS – Няколко предложения за пълнеж и сервиране на еклери и профитероли
• SOS – Парено тесто за еклери и профитероли
• Гужер

Други рецепти с шоколад

• Пай с тиква
• Шоколадов тарт с маскарпоне, рози и малини
• Baci di Dama – италиански сладки с лешници и шоколад
• Шоколадов кейк с меренг, лешници и малинов сос
• Сушени смокини в шоколад с пълнеж от крем с горгонзола и лешник
• Шоколадова Павлова с шоколадов крем и плодове
• Новата Захер
• Шоколадов сладолед в анасонови целувки
• Сладки с чия, фурми и лешници
• Меден кейк с шоколадова глазура
• Пудинг с червен ориз, шоколадов ганаш и лешници
• Малки коледни лакомства – шоколадови бонбони със сушени сини сливи и орехи
• Шоколадов сладкиш с кестени, без брашно
• Шоколадови бисквити с пълнеж от шоколадов мармалад от смокини с орехи
• Козуначени венчета с пълнеж от шоколадов марципан + видео
• „Гараш“ импровизация
• Карамелeно–фъстъчени десертни блокчета
• SOS – Топъл шоколад
• Шоколадово руло с мармалад от сушени сини сливи и бадемова пралина
• Шоколадови коледни сладки и подаръци в коледни буркани

Чурос с мексикански шоколад е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана