Великата Атонска пустиня (Атон, Гърция)

Днес отново тръгваме на мъжко пътешествие – Радомир ще ни води из непосетената от него досега част от Атон. Приятно четене:

Великата Атонска пустиня

Атон, Гърция

След 2009 г. ходих още три пъти в Света Гора – през м. юни 2012 г., през април 2013 г и през май т.г. Реших да опиша последното си пътуване, защото са настъпили някои промени, а мога и да добавя нещо ново.

Събрахме се четирима – трима от Пловдив и един от София – Иван, аз, Петър и Илия. Илия и Петър тръгваха за втори път, а аз и Иван бяхме ходили вече 5-6 пъти. Иван се зае с разрешителните и писа в „Зограф“ по електронната поща. Веднага му отговориха, че трябва да попълни в приложена таблица личните ни данни. До събота нямахме никаква информация. По обед Иван ми се обади, че е получил писмо от секретаря на манастира и имаме съгласие за понеделник – 23 май. Добре, че той беше направил заявка за ферибота за 9:45 часа, понеделник (такава вече се иска на касата за билети на „Agioreitikes Grammes” в Уранополи) и бяхме си приготвили багажа, та ето ни в неделя на път. Преспахме при познатите ни от минали пътувания хазаи и без проблеми сме на ферибота. Има много руснаци. Някои може би са по служба, защото ще идва патриарх Кирил, а в събота и президент Путин.

На арсаната на „Зограф“ ни посрещат с камионче с пейки за по-възрастните и за багажа на всички. Настаняват ни в новата сграда в стая с четири легла. Всичко е доста по-комфортно спрямо старите помещения. Те обаче са запазени, защото потокът на гости – българи, руснаци и румънци е значително по-голям в сравнение с миналите години. Тук с група, водена от него, е и отец Никанор от Гигинския манастир „Св.Св. Козма и Дамян“. Поздравявам го с уважение и му казвам, че се срещам с него не за първи път, защото съм гледал филма „Безсребреници“. Младият мъж е истински духовен водач на хората от онзи край и прави много за обновяване на манастира, на който е и игумен.

На 24 май (там съответства на 11-ти по Юлианския календар т.н. „стар стил“) празнуваме с монасите най-тържествено деня на Светите братя Кирил и Методи. На следващия ден

пътуваме до Дафни с ферибота „Достойно ест“

Кoгато преминаваме покрай „Св. Пантелеймон“, се питам какви ли големи приготовления се правят за посрещането на всеруския патриарх Кирил и президента Путин, които трябва да се срещнат там на 29 май, събота.

От Дафни Иван и Илия ще тръгнат към „Симонопетра“ пеша, а аз и Петър ще пътуваме със „Света Анна“. С Петър З. сме приятели още от студентските години. Тогава бяхме голяма дружина и обикаляхме лете и зима Рила и Пирин. Той живее в София и това е второто му посещение в Света Гора. Преди три години дойде с мене и посетихме манастирите от „Зограф“ до Дафни. Оттам през Карея стигнахме до „Ивирон“ и „Ставроникита“ на североизточния бряг. Обещал съм му този път да види тези на брега на изток от Дафни.

С ферибота „Света Анна“ стигаме до

„Дионисият“

Посрещат ни много любезно и ни настаняват за преспиване. Стаята ни е малка като корабна каюта. За късмет външните стени са толкова дебели, че можем да поставим двете си раници до прозореца и така ни става доста по-удобно. Върху крайбрежните скали, на които е построен манастирът, мястото е твърде малко. Затова тук не само няма отделна сграда за поклонниците, както е вече по много от манастирите в Атон, но дори няма и специална част за тях. На края на коридора ни има килии на двама монаси, а санитарните помещения с душове и тоалетни са разделени и на една от вратите им пише, че е само за монаси. Дори в едно от уширенията на коридора са поставени четири легла, за да се използват при повече гости

При предишното ми посещение не бях ходил на служба и трапеза. Сега ще се поклоня на иконата на Божията майка, наречена „Акатистна“ и подарена от Мария Палеолог. Службата е много впечатляваща, църковните песнопения са многогласни и тържествени. В манастира има много монаси и това има значение за подбор на такива с красиви гласове. Обръщам внимание на стенописите и намирам отговор на един често задаван ми въпрос – „Има ли в Света Гора образи на жени-светици или е само този на Божията майка?“ В стенописите в църквата „Рождество на Св. Йоан Предтеча“ намирам цяла редица от образи на светици и жени- великомъченици. Не виждам обаче иконата на Света Богородица – „Акатистна“ и питам къде е. Насочват ме към лявата част на храма, където има параклис с иконостас. Там тя е поставена на него, отдясно, четвърта по ред. Цялата е със сребърен обков, като само лицата на Дева Мария и Младенеца са извън него. Толкова е стара, че образите им отдавна са изгубили цветовете си и са станали тъмни, както са и всички стари икони, включително „Богородица Достойно ест“ в Карея.

След служба сме на трапеза. Помещението е богато изографисано и където и да погледнеш, очите ти се спират на прекрасни фрески.

На следващия ден решаваме да отидем с ферибота до пристанището на „Симонопетра“. Аз съм събрал кураж да се изкача до него. Мислим да го направим с курса следобед. Разпитваме за часа на пристигането му на пристанището, но се оказва, че при обратния курс той не спира никъде след „Св. Анна“ чак до Дафни. Нямаме изход освен да пътуваме на изток и обсъждаме дали да отидем до „Св.Павел“. Изведнъж ми хрумва, че можем да пътуваме до последното му пристанище

Кавсокаливия

Фериботът пристига към 13:30 и ние се настаняваме на горната му палуба. Последователно преминаваме пристанището на „Св.Павел“, на което автобусчето на манастира е докарало заминаващите поклонници и ще вземе пристигащите. Приставаме при „Новия скит“ и след него – при „Света Анна“. На пристанището има керван от мулета, който чака за товари и багажи на пристигащите. Поглеждам към склона над морето и се изненадвам от многото нови постройки. Не мога да открия къде сме нощували преди 9 години. Както Новият скит „Рождество на Света Богородица“ така и следващите до Кавсокаливия са идиоритмични – т.е. необщежителни. В тях монасите живеят по единично в къщички, към които има църкви и те изпълняват в тях религиозните си задължения. Те могат да притежават лично имущество и се занимават или със земеделие, или с някакво приложно изкуство. На големите религиозни празници се събират заедно в съборната църква, където обслужват общо служба и приемат Светото причастие. Тези скитове се управляват от дикей, който има грижата и за посрещането и настаняването на поклонниците. Както се вижда, в тях животът на монасите е по-свободен по отношение религиозни и трудови задължения, както и при пътувания. Няма строго спазвано дневно разпределение за служба, хранене и трудови задължения. Всичко това се решава от монаха, а не от игумен, на който той би бил безпрекословно подчинен. Но за тази си свобода трябва сам да се грижи за всичко в живота си. Прав е бил Дон Кихот, като е определил свободата, като най-скъпото нещо на света!

Тези скитове имат вид на селища, а не на средновековни крепости, какъвто имат манастирите и киновиалните, т.е. общежителните скитове, например „Свети Андрей“ в Карея. „Пророк Илия“ до „Пантократор“ или „Продромос“. Със парите, отпускани от Европейския съюз за Света Гора, „Великата лавра“ е организирала построяването на много къщи в скитовете, които са към нея – всичките на края на полуостров Атон от „Света Анна“ до „Лаврата“. В тези къщи има напълно съвременни условия за живот на монасите – течаща вода, канализация, електрическо захранване от слънчеви панели. Църквите към тях са нови и значително по-големи от предишните. И така склонът, на който е „Света Анна“, се е покрил с много нови и сравнително големи постройки. Минаваме покрай скалите на „Двойната порта“ . Това е началото на Еремос – великата Атонска пустиня. Бреговете са скалисти и много стръмни. Тук в пещерите й са живели много отшелници.

Виждаме по склона пръснати къщичките на

скита „Малка Света Анна“(N 40.130893 , E 24.295890)

и след малко приставаме на арсаната Карулия. Наричат я още и Катунакия, защото този скит също е близо до нея.

Скитът Карулия (N 40.125472°, E 24.296639°)

с двете си постройки е кацнал като гнездо на лястовички на отвесните скали. Името му има няколко обяснения – от турското „караул“, от гръцкото „макара“ и от латинското „скрипец“. Началото си води от X век, когато при Св. Атанасий дошъл морски разбойник с отсечена ръка и потърсил опрощение за греховете си. Св. Атанасий го приел и му разрешил да избере място, където да прекара остатъка от живота си. Той избрал тази отвесна скала на 150 м. над морето. Василий Григорьевич Барский (1701-1747 г.) пише за това място, че монасите-исихасти * спускали кошница, окачена на въже на около метър от морето, с надеждата рибарите да оставят в нея храна и вода. Привечер някой от монасите с риск за живота си я изтеглял със скрипеца и занасял намереното в нея на братята си. Така преживявали ….

Карулия, е най-святата част на Атон. Ако Света Гора си я представим като храм, то тази област би била светият олтар.

На около 500 м. н.м.в. , високо в планината се намира келията** „Данилов дом“. Тя е основана от монаха Даниил, живял в нея до смъртта си 1926 г. Събира монашеско братство – зографи, които са изографисвали икони, прочути и до днес в целия православен свят.

Приставаме на арсаната на Керасия. Керасия или Кериша е гориста и плодородна местност високо в планината, в която има изворна вода. Тук са много келии с църкви – „Св. Георги“, „Св. Никола“, „Св.Йоан Теолог“, „Тимео Продромос“ и др., в които са живели атонските светци от XX век.

Минаваме между брега и остров „Св. Христофорос“ и приближаваме арсаната на Кавсокаливия. Пристанището е като в чаша, отворена само към морето. На брега се издигат високо скали, на които с едри букви е написано на гръцки и английски за опасност от падащи камъни. Слизаме 8 миряни и един монах. На брега вече ни чакат два кервана от мулета. Монахът е с доста багаж и веднага плаща на единия от водачите, за да му изнесе пакетите. Другият товари куфарите на петимата гърци и дори единият от тях яхва самара на едното от мулетата. Аз питам за скита и те ми посочват каменното стълбище, тръгващo диагонално по склона нагоре. Оттук нищо не се вижда като постройки и ние тръгваме бавно с раниците си. Осмият пътник, който слезе заедно с нас и е доста по-млад от всички останали, отдавна потегли бързо с двете си пешеходни щеки нагоре. Бавно набираме височина по неприятната за ходене пътека – камениста, непокрита с обли камъни, каквито са старите атонски пътеки, и добре „наторена“ от мулетата. Движим се по левия склон на дере, което започва някъде високо над нас.

Най-после сме достатъчно високо, за да видим горната му част, където като лястовици са накацали къщите на

скита Кавсокаливия „Агиа Триада“ („Света Троица“) (N 40.130411° , E 24.340206°)

До тях обаче имаме да се изкачваме, защото са на височина повече от 200 метра от нивото на морето.

Пътеката продължава стръмно нагоре, но поне виждаме къде трябва да стигнем. Достигаме до място, където прави рязък завои наляво и веднага след него продължава надясно. Петър тръгва да огледа , а аз сядам на каменния зид да си поема солука. Прави ми впечатление, че аз виждам стрелка „арсана“, която не биха забелязали слизащите по пътеката отгоре. Започвам да се оглеждам и намирам на скалата до мен надпис „скит“, който сочи надясно. Оглеждам нататък и виждам, че има пътека по склона на дерето. Вместо нагоре, се спуска леко надолу, но явно води към селището на скита. Викам на Петър да се връща. Нарамваме раниците и след 5 минути достигаме първите му къщи.

На къщата вдясно се веят знамената на Република Гърция и на Константинополската патриаршия. Почуквам на вратата й и като изчаквам малко, се връщам на главната пътека, но чувам, че се отваря врата и се връщам. Извинявам се на монаха и питам за архондаря. Посочва ми главната пътека, която се изкачва нагоре по левия скат на дерето и води към кубетата на две църкви. Има да се катерим още, но какво да се прави. Отдясно виждаме голяма нова сграда, оцветена в синьо и с църква към нея. Пред нея се веят също две знамена, но ние трябва да вървим нагоре и нагоре.

Срещу нас виждаме трима души. Оказват се румънци, като единият е от Молдова и говори руски. Чудя се по какъв повод са тук и ги питаме за това. Дошли са от молдавския скит „Продромос“ за около 5 часа и тук ще нощуват. Разбираме, че сме пристигнали най-после! Единият ни повежда – заобикаляме сградата и се изкачваме, за да попаднем в двора при двете църкви. Оттам се влиза във втория етаж на постройката.

Влизам и почуквам на първата врата отляво. Отварям и виждам, че това е кухня и трапезария. Монахът – отец Нилос – се усмихва и ни извежда на балкончето, където ни слага традиционните кафе и локум. После слизаме долу. Влизаме в партера, където има две големи спални за около 16 души. Там вече са се настанили 12-те румънци и ние си намираме две свободни легла. Чисто и подредено е, включително тоалетната. И това се върши само от един монах! Няма гореща вода, но има електрическо осветление. Цялата мрежа е на 12 волта и осветителните тела са „грозд“ от автомобилни халогенни лампички. Светят така добре, че вечер спокойно може да се чете дори в ъглите на голямата стая. В коридора на втория етаж има един разклонител, на който пише 220 в. и е само за зареждане на мобилни телефони. И тук не сме откъснати от комуникациите !

Отец Нилос ни събира на трапеза. Румънците, ние двамата и мъжа с пешеходните щеки от ферибота. Той говори румънски и гръцки и може да се води разговор с отеца. Предполагам, че е румънец. Молдованинът ни превежда на руски. Разговорът е за живелите в тази част на Атон отшелници, които са били канонизирани за светци.

След трапеза всички се заемаме да помогнем с почистване и измиване на чиниите.

Събираме се на служба в новата църква – тази която има висока кула-камбанария. Отецът я ръководи, но румънците взимат много дейно участие – четат текстове и пеят православни песнопения. Те са доста разнообразна група – има млади хора, какъвто е Силвио на около 25 години, но и мъже между 50 и 60. Може би и заради това са дошли за 5 часа от „Продромос“.

Вече се готвим да спим, когато Силвио вижда нещо на пода, което силно го впечатлява. Започва да го показва и на другите, като някои го снимат с телефоните си. Оказва се малък скорпион – около 2 – 2,5 см.

Това е средиземноморски тип, който не е опасен, но Силвио непрекъснато повтаря „Тарантула, тарантула!“.

В Света Гора не се убива нищо

и затова насекомото е загребано с книжка и изхвърлено в храстите извън двора. Силвио не се успокоява и не иска да спи в тази стая. Премества се в нашата, където дълго проверява и свети под леглата. Сигурно се страхува толкова, защото има 4 деца! Забавно ми е – виждал съм през 70-те години такъв скорпион в Пловдив и питах баща ми тогава. Каза ми, че не са нещо необичайно за старите къщи в града ни. Те такива не останаха вече, та и скорпиони в тях.

На следващата сутрин трябва да слезем към 9 часа на пристанището. Тръгваме преди другите в 8, за да не бързаме по нанадолнището. Минавайки покрай голямата синя къща с църква, разбираме, че 5-мата гърци с куфарите са на подслон в нея. Крача бавно надолу и си мисля за отец Нилос. Сам се грижи за всичко – да е чисто, да ни нахрани, да ни въведе в църква …. Тази сутрин, като влязох да се поклоня в нея, той беше там сам. В ръка със Светото писание, чете на глас, а с крак е стъпил върху кърпа и лъска пода. И всичко това за нас – хора, които дори не говорим езика му, идваме, преспиваме и си отиваме. И всичко това защото е повярвал в казаните от Спасителя три думи „Обичай ближния си“. Бог да те награди за добрината ти, Свети отче!

Полека – лека се събираме всички. „Света Анна“ идва навреме и ще ни върне покрай брега. Отново ще можем да видим скалите и накацалите къщички и храмове по тях. С Петър слизаме на арсаната на

Григорият

Тук съм нощувал преди 7 години. Времето е минало, но много малко се е променило. Посрещат ни любезно и ни настаняват да спим долу до пристанището. Там всичко е ремонтирано преди 5 – 6 години и е в много добро състояние. Тоалетните са големи, чисти и има топла вода. Сами сме в стая с 6 легла, като две дори са от „войнишки тип“ – едно над друго. Настаняваме се удобно и тръгвам да покажа на Петър манастира. Голямата палма се издига до високата сграда и с асансьора се качваме до терасата на последния етаж. Малкото гробище е все така чисто и подредено, като монасите са направили от разноцветни заоблени крайбрежни камъни много красиви мозайки. Такива могат да се видят в дворовете на много от манастирите тук. Следва служба и трапеза. Не е както беше – по време на хранене не бива да се разговаря. Навремето това беше позволено.

На двора срещам отец Макариус, когото помня с добрината му. Веднага го познавам, просто не се е променил. Аз съм остарял, а той си е същият. Естествено, че не ме помни, но аз съм силно развълнувам и му казвам, че съм бил тук преди 7 години. Какво са те за живота в един православен манастир? Може би каквото са за нас 7 месеца или дори по-малко.

Връщаме се в стаята ни и заварваме 7 българчета от Сливен. Здрави момчета с тежки и големи раници. Слезнали са от „Симонопетра“ и утре ще тръгнат за „Света Анна“, а оттам – за върха. Трима ще спят в нашата стая, а четирима – в съседната. Разпитваме за пътеката към „Симонопетра“. Събрал съм кураж утре да се изкачим до него и, ако е рекъл Господ, да спим там. Петър разпитва за пътеката и дори един от монасите отива с него до пристанището, за да му покаже откъде трябва да тръгнем.

На сутринта тръгваме, както ни е показано, от пристанището по път, който постепенно набира височина. След около 20 минути се виждат някакви постройки и още преди тях отляво – табела със знака на FoMA***.

На английски е написано, че

това е единствената пътека от „Григорият“ за „Симонопетра“

Напускаме пътя и тръгваме по пътеката. Тя е от старите атонски – настлана със заоблени камъни от крайбрежието и през интервал укрепена с вертикално поставени редове. Правена е от монасите с молитва на уста и нищо не може да я разруши – нито копитата на мулетата, нито поройните дъждове. За мое най-голямо съжаление слиза на серпантини надолу на запад и след около 20 минути изкачените 100 м. н.м.в. се стопяват – намираме се на брега на морето на около 100 м. от арсаната на „Симонопетра“. Пред нас има дере, пълно с камъни. Преминавайки на отвъдната му страна, стъпваме отново на пътеката, която се

изкачва по левия му склон нагоре, нагоре. Чака ни 230 м. катерене. Дотук нищо общо с пътеката, която минах преди 7 години! Непрекъснато я търся на изток в планината, но от нея няма и следа. На Атон е така – спре ли да се ползва пътека, след година, най-много две така обраства с храсти, че никой не може да я види. Затова мъжете от FoMA ходят с огромни ножици и по това ще ги познаете. Застигат ни няколко момчета-русначета без раници, които ни питат за годините. Учудват се, че сме колкото дядовците им и кретаме по склона с раници на гърба. Най-после се изкачваме до познато ми място – заслон с пейка, чешма и пътека, която слиза към арсаната на манастира.

Успокоявам Петър, че сме изминали повече от половината път и нагоре не е така стръмно. Продължаваме, като отляво се виждат обработваемите ниви на манастира, в които се трудят монаси.

Достигаме манастира Симонопетра

и влизаме в прохладната стая за гости. Трима монаси старателно трият с кърпи стъклата, рамките и дръжките на вратите. Облеклото им е безукорно – чисто, изгладено. Игуменът на „Симонопетра“ е известен със строгите си изисквания към външния вид на монасите.

Agio Oros 630 87, Гърция

Посрещат ни много любезно с традиционната почерпка и ни питат за намеренията ни. Молим да пренощуваме. Младият монах ни казва да почакаме малко. Отива да вземе разрешение и скоро се връща усмихнат. Повежда ни да ни настани в постройката за гости – до високата скала, на която е кацнал манастирът и от която започва широкото шосе до Дафни. Отваря първата врата и ни въвежда в широка и удобна стая с две легла и миндерлък, на който могат да спят още двама. Леглата са застлани с чисти чаршафи, като имаме оставени и хавлиени кърпи. Благодарим най-искрено, защото този манастир приема за нощувка само с предварителна уговорка и то ограничен брой миряни. Заварваме в стаята млад човек на около 35 години. Представяме му се и той, като разбира че сме българи, ни заговаря на руски. Това е Евгений, университетски преподавател по режисура от Лвив – Украйна. Обяснява ни, че името на града му на руски е Лвов, но на украински се казва Лвив. Бързо намираме интересни теми за разговор, най-вече за Света Гора, където той идва за трети път. Отивам до тоалетните. Чисти, светли, най-модерни, с широки кабини с душове с топла вода. До тях се намира помещението с водоснабдителната система на манастира.

Тръгваме да разглеждаме манастира. На малката площ няма много место и затова балконите го опасват като средство за преминаване. За сметка на това „подземните“ помещения, които са в основите му, са 3 – 4 етажни.

Прозвъняват с чистия си глас камбаните и ни призовават на служба. И тук, въпреки малката площ, броят на монасите е голям и певците отляво и отдясно се надпяват с прекрасните си гласове. Трапезарията също впечатлява с изключително богатото си изографисване.

След поклонение пред чудотворните мощи, решавам да попитам за магазинчето за сувенири. Казват ми, че такова няма. Манастирът е скъсал напълно със света на парите!

Трябва да видим как ще пътуваме утре до Дафни – кога спира „Света Анна“ на арсаната му. Помолвам Евгений да ми помогне с английския си език и отиваме в архондарик. Разбираме, че трябва да питаме отец Атанасий, но той има беседа, която приключва след няколко минути. Отец Атанасий идва и аз се извинявам, че не говоря английски. Отецът ме пита откъде съм и като чува България, отговаря, че ще говорим на български! Говори го без всякакъв акцент и аз се престрашавам да попитам откъде е родом. Усмихва се, но не ми отговаря, а изброява български митрополити, с които подържа лични връзки. Успокоява ме, че утре в 9 часа автобусчето на манастира ще ни закара с други миряни до Дафни.

На сутринта след служба сме отново на трапеза. Събираме раниците, сбогувам се с Евгений (той ще слезе до „Грегорият“ ) и

поемаме с автобусчето към Дафни

Шосето се вие на голе

Свързани новини: