Руско -българската дружба в руски кавички

Няма по убедително разобличаване на лъжите за дълбоките корени на “братската дружба” между българи и руснаци от свидетествата на самите руснаци. Защото тях не могат да ги обвинят в “русфобия”. И особено ценно е, когато става дума за свидетелства на очевидци и участници в събитията, които са ни натрапени като “освобождението на България”, макар да става дума за руско-турска война, чиято идея още славяни и православни да бъдат присъединени към русия българите осуетяват с неочаквания за руската империя порив към българска независимост.

Публикувал съм в  блога и в трилогията “Течна дружба” отделни пробиви в мантрата за “вечната дружба”, правени от съветски и руски учени- примерно като руският историк Степан Кашурко, който развенча насред София почти 20 кратното преувеличаване на руските загиналите в руско-турската война 1877-78 г. руснаци , след което табелата с дефилиралата десетилетия хипербола за 200 000 загинали за свободата ни “братушки” тихомолком изчезна от входа на най-голямата катердала в столицата ни.

Публиквал съм и изследвания на руски учени,  които доказват, че дори в съвремниия руски език повече от половината лексика е заемка от българския език и че в крайна сметка руският е производна на българския ( оставих публикацията в оригинал на същия този руски език с българските му корени – да я видят и да й се порадват русофилите, ако са в състояние да превъзмогнат преклонението си към чуждото, към руското).

Публикувал съм изключително ценните свидетелства на воения кореспондент на “Кьолнише цайтунг” Артур фон Хун, описал като свидетел ( и личен познат на първия български княз) борбите на българите ( “за съединението си”, както пише той, изтъквайки, че българите са се освободили сами, квлючително от бруталната руска опека).

Но “кой е Хун, някакъв германец и русофоб”, отново ще възкликнат обсебените от религиозна любов към голямата чужда държава .

Е, добре, нека видим сега какво могат да отвърнат на свидетелствата на един руски военен кореспондент, които разбиват на пух и прах пропагандната измислица за вековната любов между българи и руснаци, изкована по-скоро с чука в покосената от съветския сърп окупирана България, но прескочила в учебниците по история и в русифицираната медийна среда у нас и в наши дни.

Днешният български персонал, обслужващ руското влияние, предпочита да не знае за аргуменатцията на Раковски, основателя на българското национално-освободително движение и духовен ментор на Левски, попил неговите идеи по безспорен ( но също така оспорован от русолюбците ) начин. Този наемнически корпус пренебрегва свидетелствата на колоса на българския летопис на въстанията и страданията на българите по пътя към свободата  Захарий Стоянов заради същия презрителен етикет, който му лепят като нацисти, задължаващи евреите да носят жълта звезда: “рософоб”. Това им е достатъчно, за да зачеркнат меродовността на неговите показания, останали за историята.

Но как сега ще се преборят с “русофобията” на един руски свидетел и учестник в руско-турската война, който може да бъде запозрян единствено в едно: че е пожелал да бъде искрен, отказал е да лъже , поради което неговите показания пред историята дълги години са били скривани от нас – и от руснаците тоже!

https://vesti.bg/lyubopitno/istoriata-pomni/edna-ruska-kniga-neharesvana-i-u-nas-i-v-rusiia-6065894

В навечерието на Трети март издателство „Абагар” пуска от печат книга с непознати в България, но и в Русия кореспонденции от руско-турската освободителна война, публикувани преди 140 години.

„Писма от България през 1877 г.” от Евгений Утин е превод от оригинала, излязъл в Санкт-Петербург година след края на войната. Книгата не е издавана повторно, не е била преведена на български език. И руски, и български изследователи избягват да я цитират с изключение на едно-две бегли споменавания.

„Книгата на Утин не е преведена на български най-вероятно защото

не се е понравила достатъчно нито на българите, нито на руските военни среди”,

пише в предговора писателят Георги Данаилов. Той е попаднал случайно на екземпляр преди години, сега е инициатор и редактор на изданието. Преводач е журналистът Панайот Денев.

Ето, според Данаилов, някои възможни причини за това нехаресване:

„На българите, защото Утин не изпада в умиление, когато описва как при посрещането на отряда на генерал Гурко жителите на Казанлък захвърлили фесовете и ги заменили с рошави калпаци и как отново нахлупили фесовете, щом русите били принудени до отстъпят града. Как свищовци рисували големи бели кръстове по портите на своите домове – сакън – тук живеят християни! Как някои свищовци не изпадали в пристъп на гостоприемство, когато трябвало да приемат руски офицери в домовете си. Как нашенци по селата закопавали запасите си от храни, за да не ги намерят русите!

Утин не се смущава да приведе и железния български аргумент: „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят”. Споменът за Кримската война, Дибич Забалкански и изоставената в ръцете на османците Силистра, още не бил потънал в забравата.”

Авторът Евгений Исаакович Утин (1843-1894) бил известен петербургски адвокат, личност с широки либерални възгледи, публицист, автор в либералния „Вестник Европы”, кореспондент на френски вестници. Написал книга за Бисмарк и Вилхелм II. Когато руската армия минала Дунав при Свищов, той се присъединил като военен кореспондент и останал на фронта до третия трагично неуспешен щурм на Плевен през септември 1877 г.

Кореспонденциите били публикувани във „Вестник Европы”, а „Писма от България през 1877 г.” излязла като книга година след края на войната.

От първата до последната страница в нея разгорещено спорят въображаеми оптимист и песимист. Чрез дебата им Утин изразява своите лични убеждения и съмнения, надежди, тревоги и негодувания. Тогава, преди 140 години, написаното е оценено в авторитетни публикации в Русия като „едва ли не най-поучителната книга за нашата последна война с турците”.

Безпощадно критичен е авторът спрямо подбудите и поведението на руснаците към българите

„Извънредно често – пише Утин – трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.

За да обобщя, нека попитам: от къде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая, някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас … До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени…”

След този цитат Георги Данаилов добавя в предговора: „Става „безпощадно ясно”, защо и русите не са използвали своето влияние „Писма от България” да излязат на български.”

Авторът описва действия на руските войски в Северна България, а пред Стара Загора преживява унижението на отстъпващата армия и отчаяното бягство на българите под натиска на турците.

Ценен документ са увлекателно описаните срещи в Свищов, Търново, Дряново, Трявна, Казанлък, Габрово. Провалилите се, причинили десетки хиляди жертви на руски и румънски воини, три опита за превземане на Плевен заемат няколко глави, в които Утин, се възмущава от безотговорно неподготвените руски генерали и висши офицери.

Най-критичен е към корупцията в армията и изнася съкрушителни факти за трагично лошото въоръжаване, дезорганизацията в продоволствието, медицинското и интендантското обслужване.

Утин проницателно и със състрадание се отнася към трагичната съдба на българите и ги защитава от грубото и надменно отношение на сънародниците си.

Евгений Утин се прибира в Санкт-Петербург след третата кървава и неуспешна атака срещу Плевен в тягостно настроение. „Не защото не вярвах в крайния успех на нашето оръжие, а заради голямата яснота, с която по-силно от всякога пред мен се откриха всички печални страни и цялата горчивина на нашия отечествен безпорядък. Струваше ми се, че след всички тежки изпитания всичко в Русия трябва да се промени…”, така завършва книгата.

Share on Facebook

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител