Всяка седмица „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Смъртни белези“ от Вероника Рот Издава: Егмонт Дата на излизане: 25.02.2017 г. Преводач: Цветелина Тенекеджиева За книгата: В една галактика, в...

Последните дни един призрак на мнимата радиация броди из Европа. Масова истерия е обхванала народа, че някой казал, че някъде по континета, неизвестно от къде и от кого се е повишила концентрацията на радиоактивния изотоп Йод-131 (I-131)...

Всичко хубаво има край и за мое съжаление дори гениалният изобретател доктор Проктор не успя да избегне края като герой на книжна поредица за деца. В ръцете ми е „Доктор Проктор и големият банков обир“ (изд. „Емас“) – последната книга на Ю Несбьо за щурите премеждия на доктор Проктор, Бюле и Лисе. В тази четвърта книга...

 Let’s make a paper jewelry with the kids from the KREATIVNOST association. see more:    

Няма по убедително разобличаване на лъжите за дълбоките корени на “братската дружба” между българи и руснаци от свидетествата на самите руснаци. Защото тях не могат да ги обвинят в “русфобия”. И особено ценно е, когато става дума за свидетелства на очевидци и участници в събитията, които са ни натрапени като “освобождението на България”, макар да става дума за руско-турска война, чиято идея още славяни и православни да бъдат присъединени към русия българите осуетяват с неочаквания за руската империя порив към българска независимост.

Публикувал съм в  блога и в трилогията “Течна дружба” отделни пробиви в мантрата за “вечната дружба”, правени от съветски и руски учени- примерно като руският историк Степан Кашурко, който развенча насред София почти 20 кратното преувеличаване на руските загиналите в руско-турската война 1877-78 г. руснаци , след което табелата с дефилиралата десетилетия хипербола за 200 000 загинали за свободата ни “братушки” тихомолком изчезна от входа на най-голямата катердала в столицата ни.

Публиквал съм и изследвания на руски учени,  които доказват, че дори в съвремниия руски език повече от половината лексика е заемка от българския език и че в крайна сметка руският е производна на българския ( оставих публикацията в оригинал на същия този руски език с българските му корени – да я видят и да й се порадват русофилите, ако са в състояние да превъзмогнат преклонението си към чуждото, към руското).

Публикувал съм изключително ценните свидетелства на воения кореспондент на “Кьолнише цайтунг” Артур фон Хун, описал като свидетел ( и личен познат на първия български княз) борбите на българите ( “за съединението си”, както пише той, изтъквайки, че българите са се освободили сами, квлючително от бруталната руска опека).

Но “кой е Хун, някакъв германец и русофоб”, отново ще възкликнат обсебените от религиозна любов към голямата чужда държава .

Е, добре, нека видим сега какво могат да отвърнат на свидетелствата на един руски военен кореспондент, които разбиват на пух и прах пропагандната измислица за вековната любов между българи и руснаци, изкована по-скоро с чука в покосената от съветския сърп окупирана България, но прескочила в учебниците по история и в русифицираната медийна среда у нас и в наши дни.

Днешният български персонал, обслужващ руското влияние, предпочита да не знае за аргуменатцията на Раковски, основателя на българското национално-освободително движение и духовен ментор на Левски, попил неговите идеи по безспорен ( но също така оспорован от русолюбците ) начин. Този наемнически корпус пренебрегва свидетелствата на колоса на българския летопис на въстанията и страданията на българите по пътя към свободата  Захарий Стоянов заради същия презрителен етикет, който му лепят като нацисти, задължаващи евреите да носят жълта звезда: “рософоб”. Това им е достатъчно, за да зачеркнат меродовността на неговите показания, останали за историята.

Но как сега ще се преборят с “русофобията” на един руски свидетел и учестник в руско-турската война, който може да бъде запозрян единствено в едно: че е пожелал да бъде искрен, отказал е да лъже , поради което неговите показания пред историята дълги години са били скривани от нас – и от руснаците тоже!

https://vesti.bg/lyubopitno/istoriata-pomni/edna-ruska-kniga-neharesvana-i-u-nas-i-v-rusiia-6065894

В навечерието на Трети март издателство „Абагар” пуска от печат книга с непознати в България, но и в Русия кореспонденции от руско-турската освободителна война, публикувани преди 140 години.

„Писма от България през 1877 г.” от Евгений Утин е превод от оригинала, излязъл в Санкт-Петербург година след края на войната. Книгата не е издавана повторно, не е била преведена на български език. И руски, и български изследователи избягват да я цитират с изключение на едно-две бегли споменавания.

„Книгата на Утин не е преведена на български най-вероятно защото

не се е понравила достатъчно нито на българите, нито на руските военни среди”,

пише в предговора писателят Георги Данаилов. Той е попаднал случайно на екземпляр преди години, сега е инициатор и редактор на изданието. Преводач е журналистът Панайот Денев.

Ето, според Данаилов, някои възможни причини за това нехаресване:

„На българите, защото Утин не изпада в умиление, когато описва как при посрещането на отряда на генерал Гурко жителите на Казанлък захвърлили фесовете и ги заменили с рошави калпаци и как отново нахлупили фесовете, щом русите били принудени до отстъпят града. Как свищовци рисували големи бели кръстове по портите на своите домове – сакън – тук живеят християни! Как някои свищовци не изпадали в пристъп на гостоприемство, когато трябвало да приемат руски офицери в домовете си. Как нашенци по селата закопавали запасите си от храни, за да не ги намерят русите!

Утин не се смущава да приведе и железния български аргумент: „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят”. Споменът за Кримската война, Дибич Забалкански и изоставената в ръцете на османците Силистра, още не бил потънал в забравата.”

Авторът Евгений Исаакович Утин (1843-1894) бил известен петербургски адвокат, личност с широки либерални възгледи, публицист, автор в либералния „Вестник Европы”, кореспондент на френски вестници. Написал книга за Бисмарк и Вилхелм II. Когато руската армия минала Дунав при Свищов, той се присъединил като военен кореспондент и останал на фронта до третия трагично неуспешен щурм на Плевен през септември 1877 г.

Кореспонденциите били публикувани във „Вестник Европы”, а „Писма от България през 1877 г.” излязла като книга година след края на войната.

От първата до последната страница в нея разгорещено спорят въображаеми оптимист и песимист. Чрез дебата им Утин изразява своите лични убеждения и съмнения, надежди, тревоги и негодувания. Тогава, преди 140 години, написаното е оценено в авторитетни публикации в Русия като „едва ли не най-поучителната книга за нашата последна война с турците”.

Безпощадно критичен е авторът спрямо подбудите и поведението на руснаците към българите

„Извънредно често – пише Утин – трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.

За да обобщя, нека попитам: от къде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая, някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас … До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени…”

След този цитат Георги Данаилов добавя в предговора: „Става „безпощадно ясно”, защо и русите не са използвали своето влияние „Писма от България” да излязат на български.”

Авторът описва действия на руските войски в Северна България, а пред Стара Загора преживява унижението на отстъпващата армия и отчаяното бягство на българите под натиска на турците.

Ценен документ са увлекателно описаните срещи в Свищов, Търново, Дряново, Трявна, Казанлък, Габрово. Провалилите се, причинили десетки хиляди жертви на руски и румънски воини, три опита за превземане на Плевен заемат няколко глави, в които Утин, се възмущава от безотговорно неподготвените руски генерали и висши офицери.

Най-критичен е към корупцията в армията и изнася съкрушителни факти за трагично лошото въоръжаване, дезорганизацията в продоволствието, медицинското и интендантското обслужване.

Утин проницателно и със състрадание се отнася към трагичната съдба на българите и ги защитава от грубото и надменно отношение на сънародниците си.

Евгений Утин се прибира в Санкт-Петербург след третата кървава и неуспешна атака срещу Плевен в тягостно настроение. „Не защото не вярвах в крайния успех на нашето оръжие, а заради голямата яснота, с която по-силно от всякога пред мен се откриха всички печални страни и цялата горчивина на нашия отечествен безпорядък. Струваше ми се, че след всички тежки изпитания всичко в Русия трябва да се промени…”, така завършва книгата.

Share on Facebook

Днешният пътепис само ще ви напомни, че зимата си тръгва и вече чакаме лятото Ирена ще ни води на южното ни Черно море. Приятно четене:

Лятна ваканция на Черно море

Дюни – Синеморец – Резово – Силистар

и Мусала за финал

Лятно 2016 – от Черно море до връх Мусала

(дълбоко в морето, високо в небето)

Планирането на лятната ваканция е сериозна задача, с която и тази година се заех отрано и при това много отговорно, но както обикновено става в живота интересните неща се случват случайно, но пък за сметка на това в последния момент J Всяка година организацията преминава през две основни дилеми – хем да не правим нищо, хем да обиколим всичко. Ха, ами сега!

Та, по план решихме да отделим подобаващо време на България. Началото беше поставено със седмица на

Дюни

с приятели. Компанията беше разнородна от гледна точка на възраст на децата, народности и разбиране Организационната част, свързана с Дюни беше частта, отрано планирана, поради заплахата от ‚липса на места‘? Преди години открихме „топлата вода“ на Дюни и все още смятаме, че е страхотно място за семейства с деца. Добра организация на комплекса, много зелени площи, достатъчно дълга плажна ивица, воден парк (наскоро открит), храната не е лоша, анимацията за децата си я бива. Изглежда, че с годините качеството не се променя и ето ни и нас, пак там.

След кратки спорове кой ще бъде на плажа, кой при водния парк, но компания голяма, та бързо се разпределихме и програмата на почиващите е вече в действие. Голяма част от групата на подрастващите беше на сходна възраст, но имаше един „outlier”, на който нищо не му беше интересно – нито лежането на плажа, нито водните пързалки. Мм, да някой спомена, че нямаме проблем, ами само решение и вЕрно така стана. Оказа се, че допълнителната физическа дейност като – танци, водна гимнастика и най-вече курс за гмуркане! свършиха чудесна работа. Ха, адреналин за спомени!

Ама то, как да отидеш до Дюни и да не наминеш през

Созопол

Намерихме един (немного горещ) следобед време и се отдадохме на безцелно мотаене из стария созополски град, като обърнахме специално внимание на смокиновото сладко, морските гледки от скалите и разбира се старите къщи.

Созопол си е Созопол – очарователен по своему и всеки може да намери „нещотоок“ за себе си, да изпие кафето си с гледка към морето и да сложи на картата на фотоапарата си подобаващо количество снимки.

Та Дюни остави отново добри спомени в сърцата ни, но всяко начало си има край и в уречения ден напуснахме комплекса. Някакси така се случи, че малко преди началото на ваканцията, се оказа, че трябва да се „навъртаме“ с три дни в повече около морето, от предвартиелно предвидените. Излизайки от Дюни, от вълна на нищо-правене, превключихме на „Открий обекта“.

Запазих две нощувки с помощта на „booking” в Синеморец. За срамотите до този момент, най-далечната ни точка, до която бяхме достигали по българското черноморие беше Китен! Мда, благодарение на обстоятелствата сега това беше подобрено. Първият обект преди да стигнем до Синеморец, беше

река Ропотамо

Няма начин да се подмине отбивката за лодките. Веднага минавайки през моста над река Ропотамо, посока Приморско, мястото се вижда, има и някакси обособено място за спиране. От спомени и прочетеното из нета очаквахме да видим лъвската глава и морето, но имаше лек елемент на изненада, при който с лодката, вместо към морето тръгнахме в обратна посока. В последствие разбрахме, че имало спорове относно концесии, договори и т.н. Е, гледките дори и в обратна посока пак си ги биваше, пък и нали се изненадахме си обещахме пак да наминем, този път с лодка, в посока към морето.

река Ропотамо

Следващият „открий обект“ в програмта беше

Беглик таш

Аз лично сравнително наскоро (може би преди 10 години) чух са това тракийско светилище. Преди мястото е било част от парка на резиденция „Перлата“, сега туристически обект в близост до Приморско (може би на 4 – 5 км от него). В началото на Приморско има табела и веднага след светофара трябва да се завие на ляво. Е, ние малко се замотахме, понеже останалите оказателни табели бяха сложени на неочаквани за нас места и ние не ги видяхме , но с питане и от дума на дума се стига, в случай на изпускане на левия завой. Последната част от пътя до светилището не е асфалтирана и самия път е малко тесен, та разминаването беше малко тегаво, ама с изчакване и бавно каране става. Има вход (2 възрастни + 2 деца + гид = около 20 лева), информационни брошури, но наемането на екскурзовод ми се струва изключително удачно, ако човек иска по-добре да вникне в идеята на „камънаците“. Ние лично си наехме и останахме доволни. Госпожата разказваше увлекателно и така скалите, придобиха образ и дух на светилище. Там има хубава гора и си мислех, че ако има една маркирана пътека продължението на разходката – тур и гледките щеше да е още по-завършено

Беглик таш

На картата Маслен нос изглеждаше сравнително близо, но след кратък разбор решихме, че няма да е този път срещата ни с него

Бърза спирка в Китен за по кафе и после газ до

Синеморец

Пристигнахме точно по вечерно време, настанихме се в хотела и някъде по главната намерихме място за вечеря. Като цяло впечатленията ни от Синеморец са супер. Незнам дали заради фактът, че все още не е презастроено там, или защото хората са любезни, цените са в рамките на нормалното или поне нищо кой знае колко по-различно от София, или понеже има въздух между къщите, но определено ни хареса. На сутринта се разписахме на

плажа Бутамята

Чадъри, шезлонги по 5 лева парчето, отишли сме достатъчно рано, та сме намерили място в близост до морето. Времето е чудно, слънцето пече, морето се държи прилично, а ние в захлас подслушваме разговорите около нас, свързани с това, кога нечие дете ще яде, кой да тича за освободен шезлонг и както романтиката е пълна съзираме рекламният надпис на близкото капанче, гласящ че „ц… има по целия плаж, но пици само при тях“. Ха, впечатляваща реклама " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> , на другите капанчета не запомнихме заглавията, ама с тази цял ден се смяхме " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> В някакъв момент скокнахме и до

Велека

и отново снимки, снимки – кеф на морето, кеф на реката. Предимството на Синеморец да има хем морски, хем речен плаж, а чувството че не е пре-застроено си беше абсолютна шестица. Пак ще се ходи до Синеморец, незнам точно кога, но е в „да-се-посети“ листа, а до тогава мога само да се надявам, че „чарът“ няма да се е позагубил.

Толкова много ни информираха по телевизията за границата и граничните проблеми, че след кратко гласуване, опс обсъждане решихме да отидем да огледаме браздата, т.е. пограничната река. Единият следобед го прекарахме в изледване на

село Резово,

най-югоизточната точка на ЕС, а

границата с Република Турция е само една река място

Плажната ивица от турската страна изглеждаше невероятно

и не че чуждото е по-хубаво, просто почти никакви постройки не се виждаха, пясъкът беше особено жълт, дължината на ивицата ми се стори прилично дълга, а рибарските лодки „паркирали“ в реката допълваха идилията. Жалко само, че стигането до жълтата плажна ивица от другата страна на реката е малко комплицирано в момента.

Резово, Царево, България

Като цяло в най-югоизточната точка на ЕС, времето сякаш беше спряло.

Всъщност, добре беше като сме отишли толкова на юго-изток, всеки да носи документ за самоличност в себе си и някакси беше кофти откритие, когато братовчедът вметна между другото, че е оставил неговият в хотела в Синеморец, за да не го загуби на плажа. Ха, стана ясно, че ще се правим, на недочули … Но, за късмет нямаше нужда да доказваме, кой, кой е и пограничната разходка мина спокойно. На връщане от Резово, в посока Синеморец ни се изпречи табела

Силистар

А, ама преди време това място пак го бяха споменавали по телевизията, хайде да го отбележим и ние. Хей, добре, че са българските новини, та и ние да чуем за света. Та, стигането до плаж Силистар ни се видя цяло предизвикателсво, даже в някаква част, едни момчета събираха такса (незнам точно за какво). Ние спряхме, малко по-далеч и походихме. Плажът не е лош, сигурна съм, че когато не е бил толкова популярен е бил направо чудесен. Добре е да се види, но май само толкова поне за момента.

Силистар беше и последната ни морска отбивка за това лято. Времето да стягаме багажа за отбратно към София почука, само дето се оказа, че имаме проблем с колата. Обадихме се на пътна помощ, но след порядъчно чакане, така и никой не ни отрази. Хубавата новина поне беше, че случката с аварията се случи, докато бяхме в Синеморец, та не беше толкова екстермно да стоим с децата на пътя.

След като пътна помощ така и не се появи, потърсихме варианти около нас. Намериха се добри хора и ни оказаха съдействие и някакси запалихме и тръгнахме. Времето беше доста напреднало, направо си беше станало почти полунощ и от страх да не изгасне пак колата не спирахме никъде по пътя до София и така в малките часове на нощта стигнахме благополучно в къщи. Доста изморени, ама и добре попътували и видели.

Мусала

се появи съвсем случайно в програмата. След като двама от членовете на фамилията заминаха (единият се върна на работа, а другият отиде да се среща с приятели), реших че е добре да отдадем заслужено време на майка – дъщеря. Планината предразполага към невероятни и нескончаеми разговори, от всякакво естество

Запазих набързо, отново през „booking” една двойна стая. В хотел Рила имаше някаква промоция и цената беше поносима и така на следващата сутрин, хванахме от автогара изток рейса/маршрутката и се озовахме в

Самоков

На автогарата в Самоков прекачихме на друга маршрутка за Боровец и преди обед бяхме вече настанени. Оказа се, че

Боровец е доста оживено място през лятото

Беше пълно със семейства с деца, заведенията работеха и в курорта кипеше завиден живот. Времето беше приятно хладно и предразполагаше към разходки. Следобеда обиколихме наоколо в ниското, а високото оставихме за следващия ден. До Мусала се качихме сравнително лесно – лифт до Ястребец (за около 20 мин.), „разходка“ до хижа Мусала за малко повече от час и после изкачване до върха. Недоволни нямаше, спомени доста – май пак ще го повторим мястото, за да затвърдим времето „майка – дъщеря“

И, така с тази последна отбивка сложихме точка на лятната ваканция, но не и на самото пътуване. Не бяхме „баш“ готови да се връщаме по работните си места, но което трябва, си се изисква … и така до следващия път.

Вярвам, че пътуването е толкова чудесно и едновременно с това толкова изтощаващо, но ако го правим „правилно“ изглежда, че ние непрекъснато учим!

Благодаря за вниманието!

Автор: irenako

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

Черно море

Booking.com

В света на „Портрет на една конспирация“ (изд. „Кръгозор“) се гмурнах без никакви очаквания. Не бях чела нищо от Дона Русо Морин, анотацията ме остави неутрална и липсата на предварителна нагласа ми позволи напълно да се отдам на книгата, което не ми се беше случвало отдавна. След като дълги години Медичите и Паците се борят за надмощие в политическия...