Преди около две седмици в "За повишената радиация в Европа" ви разказах и показах от къде и как да проверявате радиоактивния фон в Европа и кога да започнете да се притеснявате. Сега имаме пресен пример, на който да се научим. ...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-reversivniyat-efekt-na-tapaka-ili-kakvo-mu-tryabva-na-chovek-za-da-glasuva 

На последните местни избори заявих, че няма да гласувам за никой кандидат-кмет и общински съветник, който не даде едно обществено полезно обещание – от паркинг, какъвто е в момента, да превърне Пловдив отново в град.

Това означава три неща. Първо, да събере колите от улиците и тротоарите и да ги върне на мястото им – в частните гаражи, сега превърнати в работилници, магазини, бардаци и какво ли не още, както и в общинските гаражи, непостроени до момента от нито една градска управа /противно на челния опит и здравия икономически разум/. Второ – да спре рушветопотока към джоба на чиновниците, които разрешават асфалтирането на градинки за паркинги, като накара самите чиновници – под страх от бой с бичове – да изкъртят лично асфалтите и пак да засадят трева. И трето – да спре безчинствата на мотоциклетистите, които карат като изоглавени по градските улици на задна гума и настояват, че обществото трябва да ги пази да не се убият.

Да искам нещо незаконно или извън правомощията на кмета и общинските съветници? Нещо, което да източи градската хазна, а не да я напълни? Нещо, което е в полза на някакво си гадно либерастко малцинство за сметка на смелото и красиво национал-патриотично мнозинство? Не искам.

Не искам ли? Ами защо тогава се чудя, че никой не обеща да свърши дори и едно от споменатите разумни неща, та да спечели моя глас…..

Това е тъй нареченият „реверсивен ефект на тъпака”. В тази гражданско-медицинска диагноза тъпак е всеки като мен, който очаква разумни действия в обща полза от сегашните български политици, а реверсивният момент настъпва, когато това очакване удари като бумеранг същия този тъпак по главата.

Само че аз не се отказвам, граждани, очевидно ще си остана реверсивен тъпак и за предстоящите парламентарни избори, като отново кажа, че ще гласувам само за онази партия, която обещае няколко елементарни неща.

Първо – да гарантира европейското бъдеще на България.

Това означава да има ясна позиция по кризата в ЕС и начините за преодоляването ѝ. Да има визия за това как страната се вписва и как да навакса досегашното си невписване в тази безалтернативна за нас общност, без да губи от поглед националния си интерес, но и без да следва националния си егоизъм.

На теория изглежда сложно, но на практика не е – стига да е налице истинска, сериозна политическа партия, стъпила на няколко здрави принципа и с известен експертен потенциал в мисленето.

Не в мисленето за крадене и политически магарии, в другото мислене!

Коя българска партия например има ясна визия за Брекзит? Коя е казала, че в този случай българският национален интерес е запазване и максимално развитие на добрите отношения с Великобритания, независимо дали тя е във или извън Евросъюза. Тоест, че България ще работи не за смешната идея Брюксел да накаже Лондон заради измяната му, а за важната – да не накаже себе си заради собствените си предразсъдъци.

Европейският външен министър Федерика Могерини например говори глупости, като твърди, че влизането на Сърбия в ЕС ще компенсира излизането на Великобритания от там. И няма ли някой български политик да възкликне по този повод: „Аман от кози, дето не са ходили скоро на пръч, граждани!”

Е, така, де, по такова едно изказване веднага ще позная кого мога с чиста съвест да подкрепя на 26 март.

Няма да ми е излишно да знам също подробности по партийните визии за отношенията ни с Турция. Това е сериозното предизвикателство – да запазим максимално добрите си отношения с този важен наш съсед и партньор от НАТО, без да сгазим демократичните принципи, които, божем, изповядваме като европейска страна. Къде във външно-политическите партийни визии е другият ни важен съсед – Румъния? Ние с тях сътрудничим ли или сме се загърбили, с цел да не видим взаимните ползи? Къде са страните от Вишеградската четворка и защо, по дяволите, България е толкова дистанцирана спрямо тях, вместо заедно с тях да ражда и подкрепя инициативи на собственото си ниво.

Второто ми глобално очакване е партията, за която ще гласувам, да предвижда няколко реални стъпки за засилване на НАТО, стабилизиране на българската роля в алианса и укрепване на транс-атлантическото сътрудничество изобщо.

Това значи военният ни бюджет да се вдигне веднага поне до минималните 2 на сто, защото САЩ и Тръмп са абсолютно прави да искат ние, европейците, да се държим адекватно по отношение харчовете за собствената си отбрана. Значи да стабилизираме армията си, като бъде тя не само въоръжена с техника по натовски стандарти, но и бъде освободена от всички явни или скрити поклонници на Русия – основната заплаха за страните от НАТО, особено за източната му част. Значи да третираме като заплаха за националната си сигурност всяко действие за саботиране на българските отношения с НАТО като цяло или отделни натовски партньори. Не може другарката Нинова да бъде оставена спокойно да плюе по своя безобразен маниер европейското споразумение с Канада, защото, освен всичко друго, тази голяма, богата и демократична страна е доказала, че е готова да спази член 5 от договора на НАТО и да ни защити при евентуална руска агресия.

А може би точно това я боли Нинова, а?

Не може другарката Нинова спокойно да крещи глупости в българския парламент и извън него срещу присъствието на кораби на НАТО в Черно море, защото не някой друг, а ние сме НАТО – и само онзи, чиито малък мозък се управлява от голямата му уста, би крещял против себе си.

Не може другарката Нинова и нейните партийни приятели да се заканват, че утре ще дойдат на власт и веднага ще наложат вето на европейските санкции срещу Русия. Нито първото е сигурно, нито второто. Те и гръцките анархисти на Ципрас така се заканваха, ама – ядец, увисна им висулката.

Третата ясна позиция, която очаквам от партията, за която бих гласувал след по-малко от 20 дни, е тя да каже, че Русия се държи като враг на България и с нея трябва много да се внимава.

Например – трябва навреме да се пресичат всякакви опити за намеса на Кремъл във вътрешните ни работи и да се реагира адекватно на всички руски провокации, независимо дали идват от правителствени или неправителствени източници; да се създаде ефективна система от мерки за противодействие на руската хибридна война, насочена срещу страната ни; да се внимава с тъй наречените руски туристи – какво внасят и какво сеят в страната ни; да се извади на бял свят и да се намерят възможности до българското общество, включително чрез образователната система, най-после да стигне истинската истина за развитието на руско-българските отношения изобщо и особено през последните 140 години, от тъй нареченото Освобождение насам.

И четвъртото ми настояване е за комплекс от мерки за декомунизация на страната, включително лустрация на уж бившите служители и сътрудници на комунистическата ДС, за да не могат тези зловещи и зловредни сили да продължават да определят нашето настояще и бъдещето на децата ни.

И пак питам – да не би да искам нещо незаконно, нещо, което няма да подпомогне, а ще попречи на общото ни българско развитие, нещо, което струва скъпо или чрез което няма да възстановим двойно и тройно вложените пари, нещо, което да не е от полза за всички, включително онези, които биха се почувствали засегнати от някои споменати мерки – доколкото справедливостта ще успокои тревожните им съвести, които сигурно ги мъчат…..

Освен всичко друго, тези няколко очаквания са логично и практически свързани едно с друго, изпълнението на едно от тях в голяма степен засяга и всички останали, тоест, ефектът се мултиплицира по естествен начин.

Ама не. Пак няма партия, която в сегашната предизборна кампания да поставя в основата на програмата си тези визии и върху тях да гради.

За левицата и тъй наречените български патриоти, което са чисто руски, разбирам – всичко, посочено тук, повече или по-малко засягат любимата им Русия. Според тях аз и такива като мен сме безсърдечни типове, готови да отнемат от някое къдрокосо ангелче любимото мече, с което заспива – така че подлежим ако не на директна елиминация, то поне на народен съд. Какво обаче да кажа за тъй наречените „десни”, членове или не на ЕНП, но все  пак – господари на демокрацията и поданици на политическата добродетел?

Какво ли наистина да кажа пък за тях?

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

 watch video:  print template: see more:    

Съдът на Европейския съюз се обяви против прилагането на по-ниски ставки по ДДС за електронни книги и други издания в електронна форма, пише Инвестор. До решението се стига, след като Конституционният съд на Полша оспори „честността“ на данъчните правила. Съгласно директива на Европейския съюз (ЕС), страните-членки на общността могат да въведат по-нисък ДДС за печатни...

Снимка – Spiegel.de / Getty Images

Всички знаете историята на младия сириец Анас Модамани, който през 2015 успя да си направи селфи с германския канцлер Ангела Меркел. Вероятно също така знаете, че от тогава въпросната снимка го преследва като някаква зла прокоба. Тя беше (зло)употребена в стотици, може би хиляди монтажи и колажи, изобразяващи Модамани като престъпник, изнасилвач и терорист, изкарвайки го отговорен за какво ли не, включително за атентата на коледния базар в Берлин през декември 2016.

Модамани не е стоял със скръстени ръце, а е докладвал всички преработки на “селфито с Меркел”, за които е разбрал. За него реакцията на Фейсбук често или не е била навременна, или въобще е отсъствала, или се е изчерпвала не с отстраняването на процеснoто съдържание, а със “скриването” му, така че да не е видимо за самия Модамани.

За човека това не е било удовлетворително и той решава да се обърне към съда с искане за налагане на следната привременна мярка:

Фейсбук да изтрие всички клеветнически преработки на снимката, където и да се намират те върху платформата на социалната мрежа.

За да се случи това, Фейсбук следва да издири всяко едно от изображенията, да ги изолира и след това заличи завинаги.

В този смисъл основният въпрос, до който опираме тук, е:

Трябва ли Фейсбук да действа (про)активно, когато платформата му се използва за разпространение на клевети и език на омразата срещу някой от регистрираните й потребители?

Не. И това е така, защото “доставчиците на информационното общество”, какъвто несъмнено е Фейсбук, нямат превантивното задължение да наблюдават, филтрират или блокират информацията, която съхраняват, пренасят или правят достъпна при предоставянето на своите услуги. Това е важно условие, разписано в европейската директива за електронна търговия и транспонирано в нашия ЗЕТ, конкретно в неговия чл. 17.

Ок, но тогава Фейсбук не отговаря буквално за нищо?

Не, защото липсата на горното задължение не означава, че доставчикът на социалната мрежа може да бездейства, след като е бил надлежно информиран за противоправния характер на хостваното от него съдържание, какъвто е случаят с преиначаваните снимки с Меркел и Модамани. Тъкмо обратното – веднъж информиран, доставчикът трябва най-малкото да се запознае със съдържанието, и при противоправност – да го премахне, ако не иска да бъде съотговорен за неговото разпространение.

Колко бързо се очаква Фейсбук да прави това?

Няма пречка след докладване това да става сравнително лесно и Фейсбук го е доказвал многократно с подхода си спрямо “порнографски” снимки. Те изчезват доста бързичко и често това е съпътствано с временното или дори постоянното блокиране на потребителските профили или страници, които са ги споделили. В конкретния случай Фейсбук първоначално излиза с твърдения, че преиначените изображения не противоречели на неговите “community standards”, a по-късно спира достъпа до някои от тях, но само за територията на Германия, като те остават видими за потребители в чужбина.

Какво е решението на съда във Вюрцбург?

На първо място следва да се уточни, че решението не е по (главно) исково производство, а по искане за налагане на привременна мярка. То е повече от соломоновско, тъй като хем потвърждава, че Фейсбук не е длъжен да действа превантивно, хем приема, че такива мерки биха били оправдани с цел предотвратяване на престъпления срещу личността и правата на гражданите. Цитира се практика на Върховния федерален съд, според която мерките по заличаване на съдържание не бива да са свързани с прекомерни усилия от страна на доставчика. Дали исканото от Модамани заличаване представлява “прекомерно усилие” за Фейсбук, обаче, може да бъде решено само в рамките на исково производство, ако някоя от страните инициира такова.

Вместо заключение

Решението на съда във Вюрцбург не допринася с нищо ново, а повтаря познатото старо. То не е “победа за Фейсбук”, но и не дава добра насока за защитата срещу клевета и изблици на език на омразата в най-голямата социална мрежа на света. За мен поведението на Фейсбук е проява на двоен стандарт, като за това свидетелства примерът с порнографското съдържание, срещу което се действа повече от навременно. Отворен остава въпросът дали ще има главно производство и до какъв извод ще достигне то. Дотогава можем да се замислим над принципното положение как за едни неща все може, а за други – не.

The post Значи за голи снимки може, но за селфи с Меркел – не? appeared first on De Libertate Iuris Digitalis.

Отворих „Нощта е също слънце“ на Божана Апостолова (изд. „Жанет 45“) точно след Свети Валентин и, съдейки по уводните думи на авторката, явно бях избрала най-подходящото време: Имах нужда да напиша книга за любовта – онази голямата, истинската. Защото любовта ще липсва все повече в съвременното ни консуматорско общество. И го направих с любов, написах я със сърцето...

Да изредим няколко факта за това, как западните демокрации започнаха да се събуждат и да оказват институционална съпротива на руската хибридна война- макар и със закъснение, но все пак е факт, който предизвиква удовлетворение, както казах неотдавна на един западен кореспондент, интересуващ се от моето мнение.

В Германия пускат телевизионен канал на руски, за да противостоят на руската пропаганда сред говорещите този език.

В Чехия създадоха звено за борба с руската дезинформация.

В Швеция медиите изобличиха руски журналисти, плащали на имигранти да инсценират безредици.

В Черна Гора ( много малка, не най-демократича, и много просмукана от руско влияние) обвиниха официално руски шпиони в организарене на опит за преврат.

В САЩ темата за руската хибридна война чрез намеса в президентските избори извървя за по-малко от година пътя от признанието за нейното съществвне до тема номер едно в предизборната кампания с всички последици от кризата в екипа на Тръмп, заподозрян като ( волен и неволен) бенефициент на руската намеса в негова полза.

Така е по света. А у нас? Защо един британски министър два пъти заявява, че Русия се меси в българските избори, а властите ни мълчат, сякаш Британия е длъжна да има своя нов Гладстон в защита на българския интерес, докато руските мекерата в България си налягат парцалите и мълчат?

У нас няма нито един сигнал за подобна съпротива. Нито един. Нула. Под нулата дори, защото сигналите са в обратната посока,  откакто България се превърна в пример за първи рален успех на руското влияние чрез избори, в които предпочитан от Москва субект печели в една европейска и натовска държава. Това нахъсва петата колона и тя вече заявява с гласа на нейната Нинова, че вече няма просто да мърмори по повод санкциите срещу Русия( както Борисов и някои негови подобия в региона) , а щяла да налага вето върху тях при първа възможност за това в Брюксел.

Ще бъде обаче несправедлво да не отбележним, че при пълното отсътвие на институционален отпор  на руската игра на влияние в България не всичко изглежда толкова розово за червените и техния марш на Червения площад в рамките на похода срещу европейския избор на българите.

На фона на факта, че напоследък постигнаха нова връхна точка на влиянието си, измервана с невидимия за избирателно незрящите ни медии тест за лояност към Москва ( без който в днешната държавна администрация не можеш да получиш важен пост), русофилите са в отчаяние на полето на спора около техните лъжи, стъпили върху опорната точка “ З март” като начало на българската независимост. Тенденция, която може да бъде откроена във виртуалното меийно пространство, чието влияние все пак расте сред образовните българи.

Русофилите вече нищо друго не могат да кажат в отговор на истината, че руската империя ни най-малко не е имала намерение да освобождава българи, освен да заявят, че българите са се оказали свободни ( доста) след руско-турската война от 1877-1878 г. Т.е. косвено признават, че намерението не е било такова, но все пак се е получило. Въпреки намерението. Въпреки Русия, с други думи.

Въпрос на “подробности” в рамките на вярната констатация за последователността на събитията са фактите, доказващи, че българите са извоювали независимостта си и от Русия, сразила военно османците с цената на десетки хиляди български жертви сред опълченците и населението.

“Важни са последиците”, а не намеренията, повтаряше в захлас в своето контраинтервю с цел опониране на историка Янко Гочев по БТВ на 17 февруари 2017 г.  един от основните говорители на просветеното русофилство у нас проф. Андрей Пантев, който явно си дава сметка колко незащитима е тезата за руското освобождение ( като намерение).

Хорошо. Да се хванем тогава за добрите последици от нечистите, имперските,  лошите намерения.

Чудя се какъв пример да дам по аналогия и ми хрумна как ме освободиха от теглото да слугувам на една телевизия. Намерението на моите освободители беше да ме освободят като водещ на предаване ( за тяхно добро) и ми го заявиха. Обаче взех, че въстанах. Не бях съгласен да ме освобождават. Освободих се от тях, като отказах да съм им подчинен.

Но ако този пример е незначителен, значително по-убедително за всеки непредубеден е да се замисли над акта на зачеването като заслуга за последвалото раждане.

На нас ни “продават” точно това: зачената била свободата ни на 3 март. Вярно, вече ( почти) признават, че зачеването не е било по любов. Веднъж отстъпиха от опорната си точка 9 септември, когато тя стана незащитима като отправна такава за българската свобода. Сега отстъпват и от абслютизма на заклинанието, че влюбената в българската свобода Русия жертвоготовно и безкористно е открила за себе си вътрешната необходмост да ни освобождава ( след 10 войни с османците, когато ни най-малко не е имала такива пориви и дори е мачкала българските патриоти, дръзнали да поискат да воюват за българската свобода на вълната на руския военен успех, какъвто е случаят с капитан Мамарчев и неговите български юнаци, заплашени през 1829 г. от руския генерал Дибич “Забалкански” с разправа, ако се опълчат с оръжие на Турция).

Но какво значение имали намеренията на руската империя ( ами да , империите си имат свои интереси, вече извинително подмятат русофилите). Главното било, че плодът, т.е. българската свобода, в крайна сметка се пръкнал!

За изненада на онези, които си приписват бащинството на независимостта ни, тя се ражда въпреки тяхната воля 7 години и половина по- късно на 6 септември 1885 г. чрез акта на Съединението, осъществен изцяло по българска воля като пълен антипод на датата 3 март, нагодена така, че да угоди на император Александър Втори във връзка с годишнината от инагурацията му. И преди, и след Съединението руските славянофили, като Иван Аксаков ( че и техни български подгласници) обяснявали шумно, че българите не са съзрели за самостоятелност и са били възмутени от факта на приетата от същите български акселератчета ( в техните очи) Търновска конституция, смятана в мракобесната Русия за неприлично свободолюбива по европейски образец.

Ето защо руските покровители на мита за освободителите се държат като осеменители на нашето покорство. Вече не се и крият в това отношение, напомняйки на онези изнасилвачи, които се оправдават, че са били предизвикани от жертвата, която си го е “търсила”. Подвикват, че трябва да сме доволни, че са ни заченали ( свободата). Пък каква е рождената дата на свободата ( а тя очевидно не е актът на зачеването й на 3 март 1878 -ма, а е 6 септември 1885 -та  като рожден ден), нямало значение.

Опитали са многократно след това да я изнасилят и накрая са успели да превърнат изнасилването в свършен факт, приет от местните евнуси с позлатен надпис “ На съветската армия осеменителка от признателния български изрод”.

Share on Facebook

Share on Facebook

Фондация „Глобални библиотеки – България“ ще връчи през 2017 г. първите си годишни награди. Лауреатите ще бъдат избрани на конкурсен принцип от петчленно жури, като селекцията ще се извърши на три етапа. Отличията ще бъдат връчени на специално събитие през ноември. Призове ще бъдат връчени в три категории – медии (по една за национална и за регионална медия,...

Йорданка Белева е една от най-любимите ми съвременни български авторки към които обичам често да се връщам. Тя е носител на много първи награди и за проза, и за поезия, а  нейни текстове са  публикувани на английски, немски, хърватски, чешки и арабски езици. Наслаждавам й се със стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Ѝ“ (2012) и „Пропуснатият момент“...

Продължавме из Кавказ заедно с Боряна – започнахме с Грузия, после отидохме в Армения, днес отново сме в Грузия

Приятно четене:

Отново Грузия

част трета на

Грузия и Армения – снегове през октомври 2016

Тбилиси, Казбеги, Мцхета, Гори, Кутаиси

С облекчение слизаме в Тбилиси. И по чиста случайност попадаме на ХО-ХО буса, който тръгва след 15 минути. С него разглеждаме града, а после манастира Джвари /кръст/ и старата столица – Мцхета. За съжаление батерията на смартфона пада, нищо не мога да снимам.

Тбилиси е приятен град, определено има бохемски вид в старата си част

улиците са наредени малки ресторантчета с шеговити послания към клиентите , написани на входа. Старите сгради са красиви , с издадени балкони от дърво. А старите серни бани , в които искахме да се изкъпем са със вход от 25 лева нагоре.

Над река Кура

се е прострял нов пешеходен мост с ажурена конструкция. Прилича на пеперуда. А на високия бряг над реката, до стара крепост , се издига статуята на МАЙКА ГРУЗИЯ, В едната си ръка държи меч, с който посреща враговете, в другата – чаша вино за приятелите. Грузинците обаче не се вземат толкова на сериозно и казват, че посланието е „Пий или умри“.

Обаждам се на грузинския ни водач Гиорги и го моля да дойде един ден по-рано. Прогнозата на времето сочи, че този именно ден ще бъде слънчев и аз променям програмата –

ще ходим на Казбеги

И наистина, успяваме да видим върха в цялото ме величие – 4037 м, надморска височина, а после и руско-грузинската граница, към която са се проточили в дълга редица ТИР-ове. На следващия ден тръгваме към областта Кахетия – люлка на грузинското вино. Първият обект е

скалния манастир ДАВИД – ГАРЕДЖА

Комплексът е огромен, но до голяма част от него достъпът е ограничен. Георги ни казва да минем над него, но междувременно е започнало да вали, пътеките стават кални и хлъзгави. И тук има туристи, даже една двойка от Сидни.

Цялата околност е много живописна, тъмночервени вулканични хълмове, от които слизат стада овце на път за зимния си дом. Почти сме на границата с Нагорни Карабах. От камък над манастира струи вода, именно тя прави възможно съществуването в тази пустош. Продължаваме кам

Сигнахи – града на любовта

След продължително лутане откриваме

манастира на Света Нино

За нея се смята, че тя е разпространила християнството в Грузия и е много тачена. Надолу от манастира има баня,/всичко е много примитивно/ в която вярващите се топят за здраве. Обаче това надолу е на няколкостотин метра денивелация. В банята се къпе някаква рускиня и ни моли да не влизаме.

– Как е водата, топла ли е? – питам аз.

– Не е, но няма да усетите студ – отговаря тя.

За щастие до манастира чакат две таксита. Качваме се на едното и то ни откарва по разкаляния път обратно горе до манастира.

Пристигаме в Сигнахи,

Гиорги намира квартира и дотук с разглеждането. През целия ден не спира да вали. На другата сутрин времето е същото, но Гиорги упорства да ни покаже музея на някакъв местен художник. Онзи за който Алла Пугачова пее „Милион Милион алых роз“. Оттам се отправяме към

град Телави,

прочут най-вече с каламбура от филма „Мимино“ и с виното си . Тук правим и нашата

винена дегустация

Въпреки лошото време има две групи и нас ни канят с руската. На масата са 4 вида вина – 2 бяло и 2 червено. В Грузия оставят виното да отлежава с джибрите поне 3 месеца, /може и години/ а после от отпадъка правят Чача – местната ракия. Правят го по 2 технологии- по тяхната прекъсват ферментацията или с прегряване или с преохлаждане и то остава полусухо, без да се добавя захар. По европейската му добавят сулфати , за да го стабилизират.

На масата има и празни кани и докато се чудим за какво са, служителката обяснява, че който не иска да пие виното, може да изсипе чашата си в тях. Гръмък смях.

После продължаваме да разглеждаме манастири, каквито около Телави има няколко. Дъждът преминава в сняг, а колата отказва да мине на бензин.

Докато се мотаем в търсене на газостанция из града , започва да се стъмва , а по пътя към Тбилиси, който е на около 80 км през планината, ни чака най-драматичната част от пътуването. Шосето е заледено, от двете страни са спрели закъсали автомобили. Една катастрофа би блокирала пътя за дълго.

За щастие всички са много предпазливи. Гиорги спада гумите и сме от малцината, които продължават пътя си. Междувременно звъни хазайката от Тбилиси, чуди се, ще идваме ли. Звънят и на Гиорги, но не защото са се притеснили. Оказва се, че приятелите му са се събрали у тях на маса и жена му ги забавлява, докато той се мъчи по пътя. Надолу по склона се подхлъзваме един – два пъти, но нищо фатално, а още по-надолу вали дъжд и към 21 часа благополучно се прибираме.

На другата сутрин има снежна покривка, но ние сме по единственото шосе , което има приличен вид – на път към Кутаиси. Първо спираме в

Гори

Градът прави приятно впечатление. Цената на входния билет за

дома на Сталин

е най-високата досега – около 15 лева. Така, че го разглеждаме отвън. После се качваме на крепостта над града – Горисцихе, а оттам покрай река Кура отиваме в

Уплисцихе

– вторият скален град на Грузия.

Градът е на панорамно място – много е интересен, а над всичко доминира църква, която се оказва затворена, а изходът е през един, според мен, естествен тунел

Продължаваме към Боржоми и по пътя най-сетне си купувам „Лубиани“ – закуска с фасул. Много съм изненадана, че фасулът е пюриран, но иначе е много вкусно.

Боржоми, Грузия

Боржоми

е на усойно място по коритото на река Кура, прилича на Наречен. И тръгваме да търсим прочутите минерални води.

Топлият извор

е в парк с входна такса. На чешмата има знак, че пиенето на водата е забранено. Все пак я опитваме – отврат. Самият парк е по малка рекичка , приток на Кура и е чудесно място за разходки. Другият извор – студеният, е в търговската част и е накичен с празни шишета. Опитваме . Същата отврат с вкус на сода каустик, на всичкото отгоре – газирана. Г. обяснява, че и той не я пие и че действа слабително. Оттам вече се отправяме към последния град в програмата –

Кутаиси

Г. казва, че ще дойде да ни вземе на другата сутрин в 9, а не в 8 , както досега. Предполагам, че ще разпива с приятелите./Г. е от Кутаиси/.

На другата сутрин се появява небръснат и изтощен, явно е имал тежка нощ и потегляме

към каньоните

Времето е прекрасно, нависоко се белеят върховете на двата Кавказа, а пътят преминава през планински селца. Във всяка градина има засадена райска ябълка, окичена с плодове като коледни играчки.

Първият каньон е Мартвили,

който е плавателен в горната си част, така, че се качваме в малка лодка. В долната част има каскада от водопади. Много е красиво.

Другият каньон –

Окаце,

е съвсем различен

Първоначално се върви през широколистна гора, в която щастливи прасета хрупат питомни кестени. По-надолу високо над самия каньон вървим по мост, прикрепен към източната страна. Има издадени наблюдателни площадки. Пътеката свършва в нищото, но там има офроуд таксита, така, че се връщаме на входа бързичко. Следва

пещерата на Прометей

Пещерата е много дълга и много богата. Грузинската земя присъства в древногръцките митове с долината Колхида, където аргонавтите търсили златното руно и със скалата на която е бил приковен Прометей. Но от тези дохристиянски времена не са запазени никакви паметници. Като че ли историята тук започва с църквите. Слизаме към града през курортния град Саталпия, тук цари пълна разруха и продължаваме към

манастира Гелати

Местността е много красива, реки образуват живописни меандри в полите на Кавказ. Самият манастир е със скеле – вижда се, че няма пари за ремонта. Тук е и

гробът на прочутия цар Давид,

под една арка, която някога е била вход и всички са минавали над него. Сега е заградена. Връщаме се към Кутаиси и се отклоняваме към

манастира Моцамета,

кацнал на висока скала, а отдолу реката го заобикаля. Отсреща се вижда Гелати. Г. казва, че навремето е имало таен тунел между двата манастира, но аз се съмнявам, все пак Гелати е на отсрещния склон на реката. Прибираме се и в лъчите на залязващото слънце виждаме последния обект –

манастира Баграти,

точно над града. Сградата е нова и бяла, а вътре има толкова мощи, колкото не съм виждала другаде. Построен е на мястото на предишна постройка, която се вижда, че е била доста по-голяма. Тук си казваме довиждане с Гиорги. Последния ден е посветен на

Кутаиси – малко, спокойно градче.

Тук за известно време са преместили парламента, но после са го върнали обратно в Тбилиси. На другата сутрин рано е самолетът за София.

Край

Автор: Боряна Йовкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Booking.com

В „Аз чета“ можете да прочетете интервю с Деница Дилова, както и ревю и откъс от романа „Дневният живот на нощните пеперуди“.