Двойно увеличение на бюджета за култура още през 2018 г. и законово регламентиране внесеното ДДС от търговията с книги да бъде инвестирано в модернизация на българските библиотеки. Това са само две от заложените мерки в частта „Култура“ на предизборната платформа на „Движение Да България“, публикувана в сряда на сайта на коалицията. Както вече писахме, „Движение Да България“...

Във всички "бели" държави има комунисти, но там непременно има и автентични десни. Арбитър между двете основни направления е ПРАВОСЪДИЕТО. България е една от няколкото постсъветски сателити, където има само комунисти, пребоядис...

„Съкровището от Константинопол“ (изд. „Персей“) ни среща с 14-годишния Роберт, който както всяко лято придружава майка си, ръководител на археологическа експедиция. Този път археолозите проучват гробница недалече от Осло, в която подозират, че е погребан викингският княз Ньол заедно с неговия кораб „Орел“. Сагите разказват, че княз Ньол достигнал до столицата на могъща Византия (викингите...

На темата „Ранното детско четене. Книги за най-малките“ е посветена третата дискусия на Национален център за книгата – НДК в рамките на Годината на детската книга. Събитието е на 18 март (събота) от 16:00 часа в Литературен клуб „Перото“ и негов модератор ще бъде председателят на фондация „Детски книги“ Валентина Стоева. Целта на дискусията е да запознае публиката с...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-da-naznachim-ne-samo-ministar-za-borba-s-rusiya-no-i-s-lazhite-na-komunistite

Лондон назначи министър за борба с подривната дейност заради опасения, че Русия може да се намеси в британските изборни процеси.

Това е вдъхновяваща новина.

Според вестник „Таймс” министър Бен Гъмър има задачата „да защитава демократичния живот във Великобритания”, тоест, да предотврати реализацията на наличните опасения, че „руски хакерски атаки, пари и лъжливи новини могат да дестабилизират демокрацията”.

Манол Глишев вика, че новината е невярна, защото Бен Гъмър не бил новоназначен, а вече си бил министър в кабинета на Тереза Мей. И какъв министър по-точно? Ами „министър за офиса на кабинета”.

Бла-бла-бла. И с какво се занимава той? С подреждане на кламери и щипане на секретарките по красивите дупета? Или с реализация на функции, възложени му от премиера според най-важните нужди на момента?

Всъщност „офисът на кабинета” изглежда особено подходяща форма да съдържа точно министър за борба с Русия. Просто по традиция британските политици, дори изправени пред кремълската наглост, си остават деликатни хора. Обаче колегите от „Таймс” пък се чувстват длъжни да уточнят реалните функциите на въпросния министър, за да не изпада обществото в заблуди, страхове или внезапна любов към Русия.

Казах, че новината е вдъхновяваща, по две причини.

Първо, отдавна се чудя защо британците имат така ясно изразен вкус към абсурда и опит в практикуването му. Това се смята за нещо като техен национален спорт – поне от всички други народи, които по тази линия дори малко им се подиграват. Чак сега схванах идеята – да познаваш отблизо и доброволно да участваш в околния житейски абсурд, е част от технологията за справяне с него.

С други думи – това е техният, типично британски, начин да победят абсурда, вместо да му се подчинят.

Както в много други случаи – и този път ще успеят. Министърът за борба с Русия ще си свърши работата и Великобритания ще остане остров на спокойствие, единствената от по-важните за Кремъл държави в света, която реално ще отхвърли лигавата любов на КГБ към намеса в делата на другите.

Страхувам се, че дори водещи европейски страни като Франция и Германия няма да успеят ефективно да се противопоставят на кремълската хибридна атака. Там предстоят избори и, въпреки че прекрасно знаят опасностите от Русия, те продължават да работят по темата само чрез думи и заклинания, а не чрез дела. Така де, да викаш – Путин да не се меси в нашите избори, защото не е правилно и демократично да се меси, не е защита. То е все едно да настояваш пред ООН луната да извади на светло тъмната си страна.

Втората причина да намирам за силно вдъхновяваща новината за специалния британски министър за борба с Русия е фактът, че това може да послужи на нас, българите, като жив пример.

Добре, де, знам – а, дано, ама надали!

Какъв ти тук жив пример? Безсрамно и нагло, пред очите на целия български народ и с неговото мълчаливо съгласие или шумно съучастие, в сегашната предизборна кампания тук се демонстрира съвършено обратната нагласа.

Вместо президентът, служебното правителство и лидерите на основните партии да заемат активна и умна позиция по европейските дела, те повтарят като папагали разни глупости за Европа на не знам си кви скорости и така наливат вода в мелницата на руската пропаганда. Тя и без друго опитва да саботира европейското единство, а сега повърхностният прочит и популисткото представяне пред публиката на идеята за Европа на много скорости идва на руснаците дюшеш.

Вместо всички ние, тъй наречените „обикновени” българи да се вгледаме и вслушаме в опита на онези, които имат акъл и вървят напред, правим обратно – викаме, че акъл от тях не щем, само пари да ни дадат. Ама британците даваха, даваха, пък им писна да хранят нашенските комунисти, без да виждат напредък в държавата. А сега ние у-у-у-каме подир тях, че са си тръгнали от ЕС и отказват да ни плащат повече масрафа.

Ама не всички тук сме били комунисти и затова не бивало да ни зарязват да се оправяме сами. И след колко години предстои въпросното ни оправяне? Защото според нормалните стандарти на мислене 10 години предприсъединителен период и 10 години вътре в ЕС би трябвало да стигат. Поне за едната съдебна реформа, де.

Вместо бъдещите управляващи тук да кроят планове как да спасят България от доказано пагубното руско влияние, те се чудят как да спечелят гласовете точно на онези безмозъчни добитъци, според които „Под игото” е най-великата българска книга на всички времена, щото в нея се обича Русия и се мрази Турция. Знаят го, защото са го чували, макар никога да не са чели книгата, щото тва четенето е трудна и безсмислена работа. Но пък да любим Русия е лесно и смислено.

Гледам например последните горди предизборни снимки на другарката Корнелия Нинова, самодоволно прегърнала някакъв бабуин, обвит целия в руско знаме. Не в българско – в руско.

Какво общо има Русия с българските избори, та нейното знаме се вее тук? Какво общо има дневният ред на европейска и натовска България с отколешното съкровено желание на руския мужик да приобщи всички хора към своята просешка тояга, само за да докаже на тревожното си подсъзнание, че е най-якия и готин пич. Какво общо има европейският Социнтерн, където Нинова си купи ръководно място, с КГБ-интерна на Путин?

Пардон, малка грешка тук. Имат общо и то се нарича Коминтерн, онзи международен комунистически съюз на другаря Сталин, оглавяван включително от другаря Димитров, съюз, който и до днес сее отровни семена в умовете и душите на неграмотните бабуини по света, в Европа, а най-паче – в България.

Как пък веднъж не сбъркаха нашите комунисти да заемат правилна позиция по кой да е въпрос. Онзи ден в Плевен същата другарка Нинова пак стигна до върха на безочието, като използва един правилен въпрос за максимално манипулативни внушения.

„Въпросът е каква промяна предлагаме ние” – заяви тя. Но не призна, че ТЕ могат да предложат единствено промяна от европейска в руска посока, нищо друго. За друго нито имат идея, нито имат капацитет. Въпреки това обаче другарката Нинова настоя, че ТЕ ще решат демографската криза в България и ще унищожат паралелната държава, където изтичат 10 милиарда на година народна пара.

Като чух за демографската криза, представих си как утре всеки редовен мъж ще бъде задължен от правителството да забремени поне една комунистическа другарка и ми се догади. Не толкова от формата, колкото от съдържанието на идеята. По принцип не съм голям маанаджия спрямо жените, но от малък спазвам правилото покрай секса да възникне и някакъв вид духовна общност, макар кратковременна. А с комунистка това няма как да ми се получи, така че после душата ми ще се терзае вечно.

Още по-безумна от подготвяния всенароден демографски грях обаче ми се видя идеята на Корнелия Нинова за унищожаване на паралелната държава.

Как ще стане така, че творецът да унищожи точно онова свое творение, което го храни и му дава сили. Нали още в Библията е казано, че Сатана не може да се раздели против себе си, защото така ще отслабне и ще падне…..

Абе я не ми говорете глупости!

Комунистите искат не да унищожат, а да овладеят изцяло създадената от самите тях паралелна държава и онези 10 милиарда в нея, които през последните 27 години частично и на моменти се изплъзват от ръцете им. Това е меракът – да се вземе пак цялата Солунска митница, що други да прибират парсата, като ние сме по-добри в тази патриотична дейност?

Знаете ли какво си мисля, граждани. В България, освен специален министър за борба срещу Русия, задължително трябва да си назначим и министър за борба с лъжите на туземните комунисти.

Иначе ще продължим да им вярваме, а това е пагубно и за телата, и за душите ни.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Европейското ни “иго” роди мъки за свободно пътуващия българин. Както никога преди , дори и по време на османското робско разхождане на българина, когато в оромната многонационална държава всички са пътували ( както никога след това като част от съветската империя), днешният евпропейски “поробен” български гражданин с малко късмет може да си вдигне шапката и само с този завършек на облеклото да литне до голям европейски град със самолетен билет ( отиване и връщане) на сума, сравнима или даже по-малка от билетите за междуградския транпспорт в България.

Не бързайте да ме подозирате в комерсиален интерес да рекламирам нискотарифните полети. Ще сгрешите. Просто взимам повод от личния си опит, който е конкретен, но и достатъчно метафоричен.

Купих си билет до Берлин и обратно на цената на бензина за колата, необходим да стигна на стотина километра от София  ( и обратно) в “лятната си резиденция”, любимото семейно бунгало в Балкана. Ако някой ми беше казал преди година-две, че това ще е възможно, щях да се отнеса към него по същия начин с почукване на пръста си по челото, по който бих реагирал на предсказание в края на миналия век, че много скоро ще се разхождаме МАСОВО с  лични устройства за връзка с целия свят, някои от които ще са на практика компютри, чиито възможности далеч ще превъзхождат всичко познато на потребителите по онова време.

Малка подробност е фактът, че съдбата се пошегува да ме “накаже за лакомията”, като подшушна на германските трудещи се от берлинските летища да се наговорят да стачкуват и да провалят обратния ми полет цели два пъти.Приземиха ме в добрия стар автобус на добрата стара цена, умножена по около десет спрямо онази половинка от самолетния блет, която не успях да употребя поради стачката в германскта столица. Този лош късмет , обаче, не може да ме отклони от замисъла да предложа да се замислим за ужасите на “европейското ни иго”.

В социалогическо проучване от миналата седмица се видя, че членството на България в ЕС се цени от българите преди всичко именно заради свободата на придвижване в неговите рамки на гражданите от държавите, членуващи в организацията. И ако досега на радостта от тази свобода стандартно се протвопоставяше бедността, която не позволява на всеки да се възползва и да пътува ( “поне” в Европа), роденият от конкуренията ( и да, от глобализацията!) феномен на невероятното поевтиняване на част от самолетния транспорт, вади жилото на това обосновано  до скоро черногледство.

Нищо не илюстрира по-зрелищно прераждането на затворения по време на НРБ в обинтованата ни ( с бодлива тел) земя, както профучаването на абтобус с българска регистрация през поредица от европейски граници, отворени за него и пътниците му в най-буквалния смисъл на думата. Граница  след граница на път за България, докато не опре до сръбската, където пътникът с европейски паспорт трябва да слезне и да се легитимира пред киселия служител на една страна, който не може да скрие неудоволствието да обслужва българските граждани, превърнали се в по-свободни от него днес ( поне по отношение на преминаванто на границите в почти цяла Европа). А кслед това същото да се повтори и на българската граница, че дори и по-досадно – което е тема за друг разговор.

Няма да ви връщам банално към спомена за времето, когато въпросната Сърбия беше на обратния полюс спрямо нас, затворените в НРБ, докато югославяните с право ни гледаха надменно ( макар и предимно в качествато си обслужващ персонал в западните страни, в които ги пусха да печелят ). Но и не мога да попреча никому да се замисли за този шеметен път, извървян от нас.

Оказва се, че сме “заробени” от Европа доста зарибяващо и се чувстваме като риба във вода в рамките на подарената ни свобода.

Ами ако ни посегнат на нея отново и пак същите наши “освободители”. Техните гарвани от различни партии гледат да не си извадят окото един другиму предизборно, но грачат с руски акцент срещу българското членство в ЕС с шизофреничния рефрен за “отстояване на нашите права” пред Брюксел?

Който иска да си отстоява правото да ръмжи срещу свободата- прав му Пут(ин) и да си ходи при него. Там ще срещне пълно разбиране и подкрепа в това отношение, както са се убедили още водачите на българското национално-освободително движение от 19 век, последвани от наивните съветофили, приветствали победния (въз)ход на болшевизма първо от разстояние, а после от вътрешнта част на съветските концлагери, където са приклчили земния си път някои от най-зарибените български борци срещу робството на “стария свят”. Техните следовници в обслужването на московския интерес изглежда , обаче, са си научили поне този урок: не дават признаци да искат си ходят при Путин, а “само” го канят да ни навестява тук. Сибирският студ на съветските коцлагери им държи топло.

Друг е въпросът, че за опитите им да провалят европейския път на България  трябва да бъдат канени да пребивават на топло в съответните места за изолирането им, за да не поствят под заплаха ( и в услуга на чужда държава) свободата на абсолютното мнозинство граждани ( видно от споменатия по-горе социологически сондаж). За съжаление това не се случва дори и като намерение от страна на институциите у нас и вместо тези мракобесници да бъдат обезвредени, европейските българи се чувстват обезверени.

А межодувремено се задават нови ужаси на “европейското ни робство”, като : сваляне на цените на международните разговори в рамките на ЕС от 16 юни; сваляне на визите за български граждани , пътуващи за робовладелска Канада, приятила доста “роби на труда4 от България още в първите години от след трагичната ко(н)чина на комунизма в НРБ.

А като връх на европейското иго за нас дойде и новината, че ЕС ще настоява да бъдат въведени визи на гражданите на САЩ, пристигащи в ЕС – като ответна мярка, ако и САЩ не допуснат българските граждани безвизово да влизат в страната.

Share on Facebook

Share on Facebook

След като изкачихме Монблан, днес с колело ще тръгнем от Алпите към България. Приятно четене:

От Венеция до Сливница с велосипед

част втора на

От Монблан до Ихтиман

Полетът на Симеон беше в 14:00 часа, така че не бързахме много сутринта. Станахме, събрахме всичкия багаж, закуска на летището и хванахме един от многобройните рейсове към Милано. Струва 8 евро и не може да се пазариш. Не става. 8 евро и толкова. Някой друг може и да успее. Ние не можахме. След час и половина бяхме в Милано на Чентрале. Оттам хванахме рейс за Бергамо. Струва 5 евро и пак не може да се пазариш. В 12:00 часа бяхме на летището. Преопаковахме багажа, така че да се събере в един сак – за толкова бяхме платили. Сглобих си колелото добре, внимателно затегнах всичко, понеже ми предстояха около 1500 километра през непознати пътища и без навигация. Моите пари бяха свършили, затова Симеон ми даде 50 евро за разходи по пътя. В замяна той щеше да вземе депозита, който бях платил за котките и бяхме квит.

Все си мислех, че с 50 евро ще успея да се прибера до България

Освен това имах и близо 8 лв. в раницата, които тогава не ги броях, но впоследствие се оказаха най-ценните пари. В раницата сложих още – спален чувал, палатка, резервни обувки, тениска, къси панталонки, долнище на анцуг, суичер, помпа, две резервни вътрешнигуми и фотоапарат, четка и паста за зъби и едно малко сапунче

Не повече от 5-6 килограма като тегло. Разгледах малко в Гугъл мапс от телефона на Симеон за да знам поне накъде да карам в началото. Стиснахме си ръцете и …

нататък бях сам

Планът ми беше да стигна до Верона и да прекарам нощта там. Разбира се,

загубих се още в първото село

Не че нямаше път, просто се качваше на магистрала. А не исках да карам по магистрала.Още повече, че беше забранено и имаше солидни глоби, но най-вече нямах желание да се разправям с Карабинерите. Лошото беше, че тук вече не говореха английски, а моя италиански се състоеше от няколко тъпи любовни фрази от песни на Ерос Рамацоти, които едва ли щяха да ми помогнат. Хората обаче бяха много мили и като видяха, че не става с разговор и жестове ми нарисуваха карта през кои села трябва да мина, за да стигна до

Бреша

– първият по-голям град по пътя към Верона. Нямах проблеми с ориентирането. Знаех, че трябва да карам само на изток, проблемът беше, че изведнъж пътят просто се качва на магистралата. Полека – лека започнах да влизам в час. Разбрах, че зелените табелки с надпис Бреша те качват на магистралата, а сините те прекарват през селата по заобиколни пътища.

След като го разбрах това ми беше доста по-лесно, макар че не винаги на кръстовищата имаше от сините табелки. Около 17:00 часа бях в града. Ядох и си починах около половин час, защото беше доста топло и започнах да разпитвам как мога да стигна до Верона, без да се качвам на магистралата. Доста трудно и смешно е да се опиташ да разбереш какво ти казват хората, когато не им разбираш езика. В този ден научих основните насоки, които ми трябваха по целия път в Италия. Семпре дрито – само направо и дестра – дясно. Странно ми беше как така никой не ми каза поне един път да завия наляво. Когато се прибрах в България се опитах да си спомня завих ли поне един път наляво, докато карах в Италия. Само 2-3 пъти. Направо и дясно, това бяха посоките.

На една бензиностанция на изхода от Бреша ми направиха карта на селцата през които трябваше да мина за да стигна до Верона. Следвах картата, докато не видях една табелка с надпис Lago di Garda. На секундата реших, че ще нощувам на езерото. Просто нямаше по-правилно решение. Не знам каква отбивка хванах, но беше доста обиколна. Вместо направо да изляза в Дешенцано, хората, които питах ме насочиха нагоре към Тормини. Беше доста по-дълго, но пък шосето от Тормини до Дешенцано разкрива невероятна панорамна гледка към езерото и си заслужаваше този допълнителен час въртене. А и не бързах за никъде.

В 20:00 часа бях на един от плажовете пред

къмпинг Сан Бенедикт

Мястото е меко казано страхотно. Оставих колелото на един дървен кей и се хвърлих във водата. Имаше патици и лебеди, които не бягат от хората и беше голямо удоволстие да си плуваш между тях и да ги гледаш в очите. На тях изобщо не им пукаше. След залез слънце излязох от езерото и влязох в банята на къмпинга, където имаше топла вода и сапун, неща, които не бях виждал в последните 5 дни. При това напълно безплатни.

Изкъпах се, преоблякох си чисти дрехи и тръгнах на разходка по крайбрежната алея. Беше пълно с хора, само това не ми хареса. Мястото обаче е изключително и трябва да се посети задължително. Водата в езерото е кристална. Купих си една голяма пица – 8 евро, но се наяждаш като човек и тръгнах към една по-закътана горичка за да прекарам нощта.

Ден 8 (27.07.2016)

Станах рано сутринта, поплувах в езерото като за последно, закусих в компанията на лебедите. Много са лакоми италианските пернати. Нямат страх и се приближават и буквално ти взимат залъка от устата. Но пък досега не бях закусвал с лебеди. Планът ми за днес беше да стигна до Венеция, като пътьом поразгледам Верона за 2 – 3 часа. Тръгнах в 08:00 часа. С малко питане и никакво загубване по пътя за 2 часа пристигнах във

Верона

Първото нещо, което посетих, разбира се, беше

„Маркантонио Бентегоди”

Мястото от което започна пътят на любимия ми отбор в Шампионската лига. Точно 10 години без един месец бяха минали от онзи мач.Честно казано не съм го търсил специално. Просто пътят ме изведе там. Бих казал, че е случайно, но не вярвам в тези неща. Кратка почивка пред стадиона и газ към централната част за зяпане. Беше пълно с туристи. Особено пред

Арена ди Верона

Бях изненадан от факта колко запазена е арената.

Тази вечер в нея щеше да пее Дзукеро и ако имах пари, сигурно щях да остана една вечер във Верона.

Старата част е уникална

Тесни улички и множество малки пекарни от които се носи аромат на прясно изпечен хляб и пица. Парче пица и отново зяпане из уличките.

Озовах се пред

къщата на Жулиета

Нищо особено като постройка, но имаше огромна тълпа от мераклии да драскат имената на любимите си по стената, не очаквах чак такава лудница да е. Аз момиче си нямам, но пък не бих изпуснал подобен шанс. Малко лейкопласт от аптечката, една японка ми услужи с химикал и бях готов.

Пообиколих още около два часа и реших, че е време да си хващам пътя.

Верона ми хареса много

и вероятно бих отишъл там още един път за да разгледам по-хубаво. Излизането ми от града беше обаче голяма мъка. всичко отива по магистралата за Венеция, а на мен това не ми вършеше работа. С много питане се оправих и намерих пътя. Както се очакваше, посоката беше – sempre dritto.

Гонех Виченца и Падуа

Във Виченца не съм спирал, само минах набързо през централната част, тъй като това се оказа най-краткия път към Падуа, поради тази причина нямам никакви впечатления от него. Падуа обаче си струва. Там останах повечко време и имах възможността да разгледам центъра. Има хубава архитектура, която обаче не може да се сравнява с пастата . Две порции Наполитана с гъби и към

Венеция

В този участък се напънах малко повече, понеже изчислих, че ще пристигна във Венеция по тъмно, а не ми се караше със светлоотразителна жилетка и челник по непознати пътища. Обичам да имам хубава видимост. Влязох по моста точно на мръкване. Не знам какво да кажа за града.

Нощна Венеция е най-красивият град в който съм бил

(след Пловдив, разбира се ) Тесни канали, много хора, гондоли, шум, ресторанти, улични търговци, беше същото като в книгите и по филмите.

Страхотно място. Бях много въодушевен.

Веднага започнах да търся по-известните места – Риалто, пиаца Сан Марко, мостът на въздишките, дворецът на дожите. Изгубих се много пъти из тесните улички, но не ми пукаше изобщо. Всичко беше толкова красиво, че не си струваше да бързам. Препоръчвам на всеки да се загуби през нощта във Венеция. Струва си. През деня определено не е толкова красиво, колкото през нощта.

Към 01:00 часа вече поизморен от обикаляне реших, че е време да намеря място за спане. Да опъна палатката не беше вариант, в гарата сигурно щеше да е доста шумно, затова ми хрумна гениалния план

да спя в гондола

Сам се изкефих на брилянтната си идея. Харесах си една в един по-спокоен и отдалечен канал и тъкмо се наместих вътре и дойде един от пазачите и много учтиво и културно ми обясни на смесица от италиански и английски, че не е позволено да се спи в гондолата. Никога не са ме гонили отнякъде толкова мило и културно. Преместих се в една лодка през два канала. Този път никой не ме изгони.

Тъкмо започнах да се унасям в приятно полюшващата се лодка, когато почувствах, че нещо се движи в краката ми над спалния чувал. Светнах с челника и ужас …

два огромни плъха ме бяха налазили

Толкова големи гадове не бях виждал. Бяха с поне 30 сантиметрови тела. Единия веднага избяга, другия отнесе един ритник и падна в канала, но плуваше много добре гадината. Огледах съседните лодки. Бяха пълни с плъхове. Същите огромни гадини. Не се страхувах, обаче ме беше много гнус, а и като видях как изплуват от тръби в каналите реших да напусна лодката. Бяха на всеки ъгъл и във всеки кош за боклук. Направо влизаха в кошчетата и ядяха отпадъците, които хората са хвърлили през деня. Това беше

тъмната страна на Венеция. Пълно е с плъхове.

През нощта само. През деня няма и след от тях. Котки не видях. Сигурно плъховете са ги изяли. Легнах на една пейка на едно площадче, което беше отдалечено от каналите и нямаше толкова плъхове и заспах.

Ден 9 (28.07.2016)

Сутринта беше дъждовна, но това по никакъв начин не пречеше на туристите да щъкат из целия град облечени в дъждобрани.

Бях чувал, а и приятели ми бяха казвали, че из целия град мирише на тиня. Тази информация се оказа мит. Или пък може би съм уцелил дните в които не мирише. Планът ми за този ден ми беше да стигна и да нощувам в Триест.

Потеглих доста късно от Венеция – в 13:00 часа, просто не ми се тръгваше. Бях останал с 20 евро в джоба и вече ми беше ясно, че няма да ми стигнат до България, затова се налагаше да пестя малко от ядене. Това беше последното, което исках, но се налагаше.Спря да вали и изгря слънце. Беше идеално за колоездене.

Теренът между Венеция и Триест е почти само равнинен

и това ми позволи да се движа с доста висока скорост. Отдясно стоеше Адриатика, отляво Доломитите. И да исках не можех да се загубя. Селата и градчетата през които минавах вече бяха с две имена – едно италианско и едно словенско. Сигурен знак, че се приближавах към Триест и границата със Словения. Следобедът беше скучен като изключим едно място, където две сърни пресякоха пътя ми, нямаше нищо интересно. 7 часа на колелото и един за почивка. Не успях да стигна, стъмни се. Разпънах палатката в един парк в Монфалконе на един час път от Триест, вечерях и си легнах. Тук искам да вметна, че

Италия е най-страхотното място за каране на колело

Всички те пазят, коли, камиони, мотори. За отнемане на предимство и дума не може да става. Обаче, ако навлезеш на магистрала, където е забранено за колелета или на отбивка, която води на магистралата всички започват дружно да ти свиркат и да те псуват. Това е най-сигурния знак, че си объркал пътя.

Ден 10 (29.07.2016)

Събудих се рано и веднага потеглих към

Триест

Пътят беше страхотен. Невероятна панорамна гледка към града и залива.

В 09:00 часа бях на плажа. Плаж е силно казана дума или поне не такова, каквото си представяме в България. Пясък нямаше, но това ми беше добре известно. Водата беше изключително чиста. Закусих набързо и реших да си дам почивка и този ден да го прекарам в плуване и излежаване на плажа. Но на обед изведнъж ми писна и реших да мръдна малко из града.

Твърде млад съм за да прекарам цял ден на плаж. Става скучно по някое време. Карах си по пътя търсейки някое по-ненаселено плажче и изведнъж – табела с надпис –

Словения

Нито граничен пункт, нито полиция – нищо. Това ми е любимата граница. Такива трябва да са всички. Просто една табелка, че вече си в Словения и толкова.

Продължих да си карам, понеже беше само нанадолнище. Стигнах в

Копер

Тук не беше хубаво за плаж. Беше си малко блатисто, затова след кратка почивка и запасяване с храна от Лидл (там беше най-евтино, а аз нямах много пари) продължих към

Хърватска

За един час бях на границата. Тук вече беше истинска граница, макар че не са гледали какво нося в раницата. Само паспорта за проверка и толкова – бях в Хърватска. Те тука вече изобщо не знаех накъде да карам и какво има пред мен. Пълно дезориентиране. Имах претенциите на човек, който знае доста география, но в действителност е много по-трудно отколкото да го погледнеш в атласа или в Гугъл мапс. А аз нямах нито атлас, нито Гугъл.

Едиственото нещо, което използвах като ориентир беше малката карта на Европа, която е изрисувана в българските паспорти, но мащабът е толкова малък, че си е зор. Не, че не ми мина през ума да си купя пътна карта на Европа от летището в Бергамо, но най-евтината беше 10 евро а и се отнесох малко арогантно към нещата. Не си го представях, че ще е толкова сложно.

Всъщност проблемът беше, че всичко е магистрала, а по магистралата е забранено за колоездачи. Освен това е скучно да караш по магистралата но както и да е. Попитах един граничар къде е най-близкият хубав плаж. След като ми каза за плажовете в Новиград и Пореч тръгнах натам. Тук ми се наложи да карам малко по магистралата , тъй като това беше най-краткия път. За един час бях в

Новиград

Мястото изключително много прилича на северната част на Гърция. Големи маслинови насаждения, които свършват точно на 1 метър от морето. Има доста плажчета, но са каменисти или с доста едър пясък. Имаше доста хора и не намерих никъде свободно място.

Продължих по-натакът по пътя, докато стигнах до оградата на един къмпинг. Там вече си имаше пясъчен плаж и за голямо мое учудване беше напълно пуст. Явно хората си обичаха камъните. Това беше моето място. Тук прекарах останалата част от деня. Дори мислех да си дам малко почивка и да остана през целия следващ ден тук.

Ден 11 (30.07.2016)

В самото начало на пътуването имах намерение да се пусна по цялото крайбрежие на Хърватска, да мина през Сплит, Задар, Златний рат на остров Брач, Дубровник и при Будва вече да пресичам към нас през Черна гора, Косово и Сърбия. Този план, разбира се, не успя да се осъществи. Поне засега. Нямаше да ми стигне отпуската за толкова дълъг маршрут. Както става винаги, нито ми стигна времето за дългия маршрут, нито се прибрах навреме в България.

След като станах сутринта и закусих, реших да се преместя в

Пореч

Тук беше доста по-хубаво от Новиград, но като цяло не беше нещо особено. В България имаме доста по-хубави места в сравнение с курортите в Истрия. Но пък техните са по-чисти и я няма цялата тази лудница и цигания, каквато е тук през лятото. В Пореч останах до 18:00 часа и след това реших да тръгна към Риека. Искаше ми се да мина през Пула, понеже там има страхотни скали за скачане и гмуркане, обаче не разполагах с толкова време. Риека е сравнително близо – 4 – 5 часа с колелото, но не усоях да стигна по светло, затова, когато се стъмни просто напуснах пътя и разпънах палатката на първото подходящо място, което видях.

Ден 12 (31.07.2016)

Събудих се доста рано и

тръгнах към Риека

Беше близо, на табелката, която видях пишеше 40 километра.

Тук обаче имах проблеми с Хърватската агенция по пътищата

Настигна ме една оранжева кола, господинът, който слезе от нея ми обясни, че по този път е забранено за колелета. Казах му, че това не е магистрала и никъде няма знаци , че е забранено. Отговорът му беше, че категорично този път е забранен за колелета. Показа ми един междуселски път, който ми удължаваше маршрута с над 20 километра и че мога да карам по него.

Покарах около 5 километра, но беше с много изкачвания, а това ме бавеше, затова реших да се кача отново на пътя от който ме изхвърлиха. Карах около един час по него и ме настигна друга оранжева кола, слава Богу беше друг служител, направих се на ударен, че не зная, че е забранено за колелета. И този искаше да ме сваля на гадния междуселски път. Каза ми, че след два километра има тунел и полиция, оттам със сигурност не могат да ме пуснат, но имало отбивка, през която мога да стигна до Риека. Човекът даже ме ескортира през тези два километра като караше плътно зад мен. Като стигнах ми нарисува карта, за да не объркам разклоненията. При тунела ме отбиха от пътя и започнах да се изкачвам нагоре в планината. Денивелацията беше много сериозна, на места даже не можеше да се кара, затова слизах да бутам. Когато стигнах до върха, гледката която се разкри оттам към целия

Риешки залив

(не знам дали се пише така на български) и островите Крък и Црес си струваше всичките усилия.

Последва 40 минутно спускане по панорамен път и бях в

Риека

Понеже стана доста топло, пък и ме домързя да въртя, направо отидох на пристанището и се излегнах на първия кей. Имаше платформа за скачане, около 3 метра висока. Тук прекарах големите обедни жеги.

Около 18:00 часа реших, че вече е време за тръгване. Проблемът беше, че не знаех къде точно се намира Риека, сътоветно и накъде да хвана. В моите представи беше поне на 150 – 200 километра по на изток, отколкото се оказа. Сплит беше на повече от 400 километра според пътните табели. Много исках да отида натам, но просто нямаше време. Обещах си, че някой ден ще покарам в този най-красив крайбрежен участък от Хърватска и отидох в полицията да ми помогнат. Влизам в полицията и изстрелвам към дежурния полицай:

– Здравейте господине! Изгубих се, бихте ли ми казали кой е най-краткия път по който мога да стигна с колелото до България ?

Полицаят ме изгледа доста учудено, едва ли всеки ден му задават такъв въпрос и ми казва:

– Намираш се в Риека, Хърватска.

Помислих си на ум “Браво, Шерлок”, след което му обясних, че знам точно в кой град се намирам , обаче не знам точно в коя част на Хърватска се намира Риека. Погледна ме още по-учудено, сигурно си помисли, че се подигравам нещо, след което извика още един колега, изнесоха една карта и заедно обсъдихме по кой маршрут да поема и откъде да мина. Услужливи хора. Искаха да им обещая, че няма да карам по магистрали, обещах им естествено, аз също нямах намерение да карам по магистралата и се сбогувахме.

Трябваше да стигна до Загреб

Разстоянието беше малко над 150 километра. Пътят в началото е с доста голямо изкачване. Просто Риека е на морското равнище, а трябва да се прехвърлиш през планините за да стигнеш Загреб.

След 3 часа каране бях изминал само 40 километра. Стъмни се и трябваше да спирам. Избрах едно крайпътно заведение с тир-паркинг и реших, че тук ще нощувам. Разпънах палатката и заспах.

Ден 13 (01.08.2016)

Първият ден от август не започна с никак хубаво време. Още в 04:00 часа заваля силен дъжд. Към 06:00 спря за малко и реших да се възползвам. Качих се на колелото и нагоре към планината. Излезе и много силен вятър, който довя мъгла. Стана трудно да се кара в права линия, започна да вали отново.

Бях на един гол път в едно скалисто плато, където нямаше къде да се скрия. След половин час каране в тези условия за мой късмет видях едно крайпътно заведение, което изглеждаше затворено. Имаше голям хубав навес, който пазеше от дъжда, но не и от силния вятър. Бутнах две маси и легнах зад тях на завет, облякох всичките си дрехи и въпреки това ми беше много студено, едва след като се увих в сървайвъл бланкета се постоплих и неусетно съм заспал свит на топка.

Събудих се един час по-късно. Всъщност ме събудиха стопаните на заведението. Сигурно съм бил жалка картинка. Почерпиха ме чай с бисквити, категорично отказаха да си ги платя. Говорихме си доста, докато чаках дъжда да спре. Разпитаха ме откъде идвам и накъде отивам. Много мили хора.

Добри са хърватите. Като и всички балканци. Винаги ще помогнат.

На изпращане ми дадоха цяла кутия с обикновени вафли, много им бях благодарен, понеже цялото ми финансово състояние беше от 7 – 8 евро и още толкова левове. Дъждът спря и тръгнах пак нагоре. Имаше табелки и знаци за ски зона – Платак. Не предполагах, че може да съм чак толкова високо в планината, дори не знаех, че хърватите си имат ски курорти. Разбира се, знам за Яница и Ивица, но винаги съм си мислел, че са някакво изключение. Оттук пътят е само спускане надолу.

[geo_mashup_locationa_info]

Влязох в

национален парк „Рисняк”

На табелките пишеше, че могат да се видят рисове. пътят вече се виеше много живописно надолу. Гората много наподобява на нашата Странджа. Направо имах чувството, че карам там.

Пак заваля силен дъжд. Минах покрай някаква махала, състояща се от 4 – 5 къщи и се скрих в един навес, докато попремине дъжда. След като спря продължих да се спускам надолу. Много ми харесаха селцата покрай, които минавах. Чисти, подредени, без високи къщи. И там обаче е като в България. На всяка втора къща имаше табелка, че се продава. Явно и там изоставят селата и бягат към столицата. Рис не видях, но два пъти сърни ми пресякоха пътя. Коли почти не се движеха. Чак, когато наближих Карловац се засили движението. Нямах намерение

да почивам в Карловац,

но отново заваля силен дъжд и трябваше да изчакам да спре. Тръгнах около 18:00 часа. Беше ми студено, затова въртях колкото мога, за да се сгрея. Бях вече в полето. Пътят беше доста скоростен и за по-малко от два часа успях да измина около 50 километра. Бях точно пред Загреб, но се стъмни и прецених, че ако вляза в града, по-трудно ще си намеря място за палатката, затова я опънах насред полето след някакво село на не повече от 5 километра от Загреб. Това беше най-слабият ми ден. Не успях да направя дори 120 километра. Добре че по-голямата част беше спускане и така успявах да карам с висока скорост.

Ден 14 (02.08.2016)

Закуската ми се състоеше от хляб, ябълки, круши и царевица. Здравословна, но по принуда. В

Загреб

съм бил и преди. Много хубав град. Има какво да се види. Струва си да се посети. Сега изобщо не мислех да влизам, но

не знаех и как да го заобиколя

Мислех си, че ще е лесно, все си представях как заобикалям София по околовръстното, обаче се оказа много мъчна работа. Какъвто и път да хванех, все излизах на магистрала. Питах таксиметровите шофьори, и те не успяха да ми помогнат. Стигнах до един гараж за камиони. Там ми помогнаха много. Упътиха ме, дори и написаха имената на по-големите градове през, които трябва да мина за да стигна границата със Сърбия. Дадоха ми и една кутия студен натурален сок. С това действие още повече се затвърди прекрасното ми мнение за хърватите.

Излязох от Загреб. Натам беше лесно. Само по долината на Сава и все някога ще стигна до Белград. Имах реката за страхотен ориентир и бях спокоен. Не съществуваше абсолютно никакъв шанс да се объркам. Един след друг минавах и градовете, които ми бяха написали хората. Този ден беше сравнително скучен. Монотонно каране и нищо друго. Вечерта пристигнах в

Старо Петрово село

Догледах тренировката на местния футболен клуб, който се казва … Славия и след като момчетата се разотидоха си опънах палатката на стадиона. Вечерята отново беше много здравословна – хляб, ябълки, круши, къпини и сини сливи. Не можех да се оплача от липса на храна.

Ден 15 (03.08.2016)

Тази сутрин тръгнах доста късно. Имах проблеми с колелото. Нещо тракаше около венците при движение.Не ми пречеше, но се притесних да не сдаде багажа, понеже имаше още доста километри до България. Спрях пред един автосервиз и помолих за малко масло. Смазах го и всичко се оправи. Този ден беше скучен и мнооого топъл. А пътят беше само в полето без едно дърво за сянка. Стигнах Славонски брод около 11:00 часа, беше адска жега и се отказах от каране в топлите часове. Имаше плаж на Сава и се насочих директно натам. Починах около два часа и тръгнах. Беше много топло, а днес трябваше да вляза в Сърбия при всички положения. Около 17:00 часа бях в Жупаня, последният град, който ми бяха написали. Очаквах, че границата е някъде близо, затова реших да си дам малко почивка и да направя още една баня в Сава. Чудесно решение, обаче границата не беше толкова близо, колкото си мислех. Освен това, полицаите които попитах за пътя ме насочиха по обиколен маршрут през едни села, понеже краткият път беше магистралата. Минавайки през Липовац си купих един хляб с последните пари. Останах с 8 лева, които все се надявах, че ще мога да ги обменя някъде из Сърбия. Позабавих се малко, но около 20:00 часа бях на граничния пункт. Имаше огромни опашки. Турците се връщаха от Германия и беше направо лудница. Имаше доста български тирове и празни автовози, които отиваха към България. Понеже днес беше последният ден от отпуската ми и утре трябваше да съм на работа, помолих се на трима-четирима души на ме метнат до България, не е като да нямаха място, както за мен, така и за колелото. Всички , разбира се, отказаха с невероятно глупави оправдания. Вярно е и обаче, че аз приличах на прошляк и едва ли съм вдъхвал някакво доверие. Бих оправдал хората с това.

На границата – проблеми никакви. 10 секундна проверка на паспорта и газ с колелото. Магистралата беше празна. Нямаше нито една кола на нея. Всичко беше блокирано на ГКПП-то. Възползвах се максимално от ситуацията и изминах около 15 километра за малко над 20 минути преди да ме спре полицейския патрул. Баси хората, една кола няма по магистралата, а тия стоят и причакват. Упоритост. Провериха ми паспорта и ми казаха по най-бързия начин да слизам от магистралата.Нямах намерение да се правя на интересен в чужда държава и излязох от магистралата. Макар че точно Сърбия едва ли отговаря на определението “чужбина”. Минах през Шид, обаче вече се беше мръкнало и затърсих място за нощувка.Разпънах палатката до един царевичен блок в полето след града. Щях поне да ям царевица на корем.

Ден 16 (04.08.2016)

След като закусих обилно се стегнах за път. Тръгнах около 08:00 часа. Планът ми за днес беше да стигна до Белград. Малко километри, но имах намерение да поразгледам повечко там. Първият ми по-голям град по пътя беше

Сремска Митровица

Имат страхотен плаж на Сава. Тук се опитах да сменя 5 -те лева(останалите бяха на м

Елена Хаджигенова е прекрасна майка на трима младежи с големи спортни постижения, но и активист за промяна, блогър, човек радеещ за по-смислено образование, шансове за всички деца, промяна, но истинска промяна в България. Смела е, защото се включи в надпреварата на тези избори като ДЕОС човек, в листите на Коалиция Да България – Зелените и ДЕОС. Можете да я подкрепите с гласа си на 26 март – номер 16!

Ако имаш вълшебна пръчка какво би било първото, което би променила в България?

Образованието, спорта и грижата за всяко дете!
Категорично бих дала простор на знанията и науката, бих въвела свободен режим на регистриране на различни учебни форми, бих дала възможност на всяко дете и родител да могат да изберат за себе си начина, който ще им даде максимум знания, по най-добрият за тях начин.
Мечтая всяка сутрин в училище децата да влизат с усмивки и на края на деня родителите им да прегръщат едни щастливи и изпълнени с радост мънички хора, озарени от общуването с науките, но и имали щастлив ден, пълен със смях и игри.
Бих направила заниманията със спорт и изкуство една съществена част от деня на всяко дете, в която то да доказва себе си, да се изгражда като личност и да бъде изпълнено с мечти и цели, осмислящи пътят му напред.

Какво казваш на хората при срещите на улицата, в парка, за да ги убедиш да гласуват с #ДА16

Опитвам се да бъда честна с тях, избягвам обещанията на едро – споделям с тях проблемите, които смятам, че са общи и важни за всички ни и се опитвам да ги увлека в разговор, в който заедно да стигнем до решението, така както те смятат, че е редно.
Разказвам им за нас – за новите лица, в политиката, за хората които не сме и не искаме да се превърнем в типичните български политици, ставащи от една маса, за да седнат на следващата, преминаващи от партия в партия, само за да се задържат по-дълго на хранилката на властта и нехаещи и доста често нямащи идея какви са истинските проблеми на нормалните хора.
Разказвам им и им давам примери какви хора има сред нас – лекари, учители, преподаватели, програмисти, юристи, хора на изкуството, дипломати …
Споделям с тях надеждата си, че можем да променим живота в България така, че да стане по-добър за всички ни. Улиците ни да са по-чисти, сградите по-цветни, децата по-усмихнати, самите ние вярващи, че от нас зависи живота ни, щастливи, уверени в себе си, със самочувствие, родителите ни уважавани и спокойни.

Защо, според теб, е нужно да се започне реформа, истинска, в образованието?

В момента образованието ни е буквално обезкървено, апатични деца се опитват да вникнат в безумно структуриран учебен материал, през който препускат обезверени и често немотивирани от нищо учители.
Бих искала българските деца да бъдат в челните редици, където им е мястото. Бих искала да бъдат учени да мислят, да търсят и намират сами нужната им информация, да могат да я анализират и да извличат от нея това, което им е нужно. Да изказват своето мнение, да се научат да се обосновават, да се изразяват и да показват максималното на което са способни. Да се научат да спорят, да излагат тези и антитези. Да защитават позициите си, да бъдат новатори, да бъдат творци, да бъдат оригинални.
Надарените деца трябва да получават възможности да надграждат талантите си, да имат възможности да се борят за международни признания, да бъдат подкрепяни от държавата.
Да им се осигуряват условия за максимално добра подготовка.
Следващата група, която е изключително важна са децата със СОП/специални образователни потребности/, за които също смятам, че е необходимо да се положи специална грижа. Трябва да бъдат създадени условия за максимална интеграция на тези деца сред връстниците им. Във всяко училище да има осигурени педагози, и специалисти, които да указват нужната подкрепа на всяко дете според нуждите му, докато то започне да се изравнява със съучениците си.

Важен елемент виждам и в превръщане на училищата в истински средища на науката с академична атмосфера и дух, иднивидуален подход към всяко дете, работа с децата по групи и поединично, за да бъде постигнато това ниво на уважение и дисциплина, които да гарантират приятното и полезно пребиваване на децата в училищата.
Наред с учебният материал децата да имат свободни занимания с изкуства, в групи по различни интереси, да се учат и на отборна работа, но и да имат шанс да се развиват като индивидуалности и да се изграждат като човеци.
Да се дава шанс на децата да бъдат деца – да проявяват благотворителност, да творят, да усмихват и да бъдат усмихвани.
Всичко това е възможно, нужна е много воля и много работа, но смятам, че има хора, които да поведат тази нелека битка, просто дано бъдат видяни, чути и дано им се гласува доверие.

Другата важна задача е приобщаването и интегрирането на всяко дете, независимо от неговият произход, социален статус на родителите му, раса, религиозна принадлежност.
Най-сигурният начин децата да не бъдат на улицата и буквално и преносно е да бъдат ангажирани и мотивирани да са в училище, в спортните зали, в музикалните салони, в ателиетата, в театралните кръжоци, в школите по математика или по програмиране …

Какво научи от тази кампания? За каква България мечтаеш?
Научих, че хората са много обезверени … невярващи на никого и в нищо.
На хората вече много им е омръзнало от безкрайното и безсмислено противопоставяне едни на други.
Хората са уплашени за себе си, за децата си, за близките си.
Хората в прав текст ми казваха – „Всички политици сте еднакви и се сещате за народа само като идват избори!“ …. опитвах се да им обясня, че ние не сме точно такива политици … но думите им докосваха … боляха, режеха с нож … защото бяха искрени и верни!

Научих макар и по трудният начин, че ако си решил да декларираш, че имаш смелост да опиташ да промениш нещо и да работиш за това всички да станем по-добре, трябва да си готов да си понесеш последиците!
Трябва да си готов да преглътнеш тежките думи и обиди по свой и този на съидейниците ти адрес, трябва да си готов да жертваш от времето си, трябва да си готов да понесеш упреци и незаслужена критика, та дори и откровена злоба.
Ако успееш, може и да стигнеш до своята борба, ако се предадеш и оставиш да те смачкат, то губят всички … дори и тези, които сега са готови да хвърлят камък върху теб или пък да сипят зад гърба ти ехидни забележки или откровени подикравки.
Научих, че малцина имат смелостта отрито да застанат с имената си, с опита и знанията си и че те са достойни за уважение.

За каква България мечтаеш?

Мечтая за НАШАТА БЪЛГАРИЯ – мечтая за една държава, в която всеки е уважаван, ценен и зачитан независимо от произхода, вярата, расата и етноса си.
Държава, в която човешките права и човешкото достойнство са на първо място.
Мечтая за държава, в която закона е над всички и над всичко и важи с еднаква сила за всички от президента и министър председателя до жителя на последното селце или паланка, от мениджъра на голяма международна компания, до последният служител, от богатия, до бедния, от известния до скромния.

Мечтая за държава, в която всички да можем да развиваме способностите си и да живеем щастливи – да има условия за развитие на бизнеса, да има условия за развитие на науката, да се радваме на изкуството и на спортните постижения на сънародниците си и на чужди гости.

Мечтая българското дете да бъде отглеждано с любов и уважение и да бъде превърнато в човек – ЧОВЕК с достойнство, със свое мнение, със знания и умения, със емпатия и нормално човешко зачитане на правата на всеки друг.

Мечтая родителите ни да се радват на достойни и спокойни старини, на уважение, на зачитане и грижа, които са заслужили и за които са работили години наред.

Мечтая най-накрая да се сетим колко велик народ сме и да застанем рамо до рамо, за да изградим наново и да възродим от пепелта прекрасната ни родина.

Подкрепете Елена с гласа си на 26 март – номер 16 в бюлетината – Коалиция Да България – Зелените, ДЕОС, за 24-ти МИР преференция 14! Само заедно ще успеем да направим промяната!

Радарните станции на НАСА са открили на орбита около Луната , загубената преди осем години индйска сонда 'Чандрая-1' , която откри първите следи на вода в тъмните кратери на Луната.

Стаартът на РН Falcon 9 на компанията SpaceX с телекомуникационния спътник EchoStar-23 е отложен поради лоши метео условия.