Ловозеро край Мурманск, Русия (9 част на През Източна Европа с джип)

Продължаваме с джипа на Георги през Източна Европа на север към нос Северен в Норвегия. Започнахме с преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спряхме в Музея на авиацията в Кошице, през Полша пристигнахме в Рига, а после и в Талин, Естония и Хелзинки. От Хелзинки стигнахме Куусамо, влязохме в Русия и пристигахме в Мурманск. разгледахме Мурманск, а днес отиваме в тайгата – на чист възду край езерото Ловозеро.

Приятно четене:

Ловозеро край Мурманск, Русия

част девета на

През Източна Европа с джип

Сутрешната процедура е ясна – ставане, душ, закуска…
Тъй-като ни бяха предупредили, че ще

излизаме на излет

изкарахме пуловерите и дебелите якета… Изкарах и високите зимни обувки…
Облякохме се, но якето си го сложих в раницата, защото хотела все пак се отопляваше и бе комфортно…
Неколкократно бях питал колегите/приятели дали не е по-добре да дойда с моя автомобил – да не се наблъскваме в колата им, но твърдо заявиха, че колата е седем местна (Хайлендър) и най-добре да пътуваме с един автомобил…

Официалното обяснение бе за да можем спокойно да си пийнем Неофициално изпитвах съмнения, че искат да пътуваме с автомобил с руски номера за да не дразним ‘властите’ – целия район наоколо бе пълен с всякакви строго секретни обекти..
Докато чакаме да дойдат да ни вземат излязохме пред хотела (жената да пуши)… Мурманския юлски ветрец режеше – дори с трите ката дрехи (тениска, пуловер, грейка, но без северното яке все още) се усещаше студа – бе около +5°С…
Прибрахме се обратно в сградата – абе. хладничко си е по тези ширини

Към 9:30 се появи колата… Претоварихме от Джипа тенекията сирене (бе предназначена за шофьора – той да я разпределя по познатите). Добавихме и няколко от ‘аварийните’ консерви и лютеница, които така и не използвахме до тук. .. Натоварихме се и тръгнахме да събираме останалата част от групата…
Съпругата ми предвидливо седна на последния ред седалки
Събрахме още двама приятели и групата придоби следния вид – домакина, съпругата му, ние – трима хубавци на втория ред, и съпругата ми – на третия ред седалки…
В момента в който се ‘окомплектовахме’ настана лека суматоха – започнаха да се търсят и намират две кожени цилиндърчета, затворени с цип…
Отнякъде изскочи бутилка 10 годишно уиски (бяха го подарили предходния ден от кораба):

От кожените цилиндърчета изскочиха ей тези чашки:

И работата стана страшна –

все пак още няма 10 сутринта Единствените, които не пиеха бяха шофьора и съпругата ми…
За мезе на уискито бе изкаран буркан леко солени краставички (не мариновани) Абе може да изглежда странно, ама си подхождаха
След ‘старта’, ми бе обяснено, че ще ходим на някакъв комплекс, където ще ни покажат впрегатни хъскита и елени… И ще ни хранят с уха (рибена чорба) от сьомга. То било наблизо – някъде към 180 км !!!
Ами хубаво… Ама първо трябвало да се срещнем с техни приятели някъде по пътя…
Шофьора ни натисна педала, и литнахме по пътя някъде с около 160-180км/ч… Комфортно возеше Хайлендъра, а и пътя бе широк, ама все пак не бе магистрала… Полицаите явно не притесняваха шофьора ни..
По пътя се чухме с другата група – била пред нас, ама щели да ни изчакат след разклона за Оленогорск, а ние още не бяхме преминали Лапландия (в Русия също има село с това име)… Тези 110-115 км хвръкнаха бързо, и на

Оленогорск

се отклонихме от главния път в посока Ловозеро.

Навярно в уикимапия или на сателитните снимки ще забележите доста военни обекти. Има доста интересни и уникални неща – например преминахме съвсем близо до фидерите на

радиостанцията на екстремно ниска честота „ЗЕВС“

Тази система работи на честота 82 Hz и се използва за връзка с подводниците без значение къде по света се намират. Интересното на тази система е, че има два електрода на около 60км един от друг. Обаче тези кабели съвсем не са антената – това е само захранването на антената… А антената е …. самата планета… Съществува само още една подобна радиостанция в света – в САЩ. За да работи системата е нужно земята около ‘антената’ да е с изключително ниска проводимост. Връзката е еднопосочна, нискоскоростна, но пък сигнал от само няколко вата може да бъде чут навсякъде по света и под водата – нещо, което не може да бъде постигнато със спътниците (спътниковия сигнал се гаси много успешно дори от само няколко сантиметра вода)..

Около Оленогорск съвсем близо до пътя също имаше доста спрягано напоследък из медиите летище. Тук е базирана част от Далечната авиация на Русия – ТУ-22 и ‘белия лебед’ – ТУ-160 изпълняват задачи и в Сирия от това летище…..

Иначе по пътя всичко бе спокойно и не се забелязваше никаква активност – всичко е добре проектирано и не виждаш нито КПП, нито военни (освен някой друг автобус)…

След няколкостотин метра видяхме спрял автомобил на една отбивка – това бяха хората, с които трябваше да се срещнем. Веднага спряхме и ние – за да ни запознаят с останалата част на групата, Ако си мислите, че запознаването не трябва да се полее – лъжете се Изскочиха онези чашки, уискито, краставичките… Накъде без българското сирене – въпреки опита да им кажа, че не е добра идея, тенекията сирене (4 кг) бе отворена…

Та позапознахме се на отбивката, и след като уискито застрашително намаля, изляхме саламурата на сиренето, поне да може да го приберем, се качихме по колите и продължихме…
По едно време пак спряхме, защото не бяха сигурни за пътя/отбивката към търсеното място… Историята се повтори
Докато се освежавахме с остатъците от бутилката бе проведен телефонен разговор и се установи, че отбивката е правилната (дали спирането не бе направено умишлено, за да се ‘освежим’ – не знам)..

Слънцето светеше ярко

Излязохме на черен път и започна да ръми… Но тъй-като вече се бяхме подгряли, на нас вече не ни правеха впечатление такива дребни особености на северния климат

оз. Ловозеро, Мурманская обл., Русия, 184592

Достигнахме до точката, където трябваше да оставим автомобилите, и щеше да ни чака водача..
Посрещна ни младеж около 36 г с две хъскита…
Жените придобиха ‘дъждобранест’ вид

Под що годе проливния дъжд тръгнахме по един черен път (навярно заради шоуто, защото пътя си бе напълно проходим за нашия тип автомобили). Като погледнах пътя си помислих, че ще станем на малачета в тази кал

Обаче бях изключително учуден като стъпих на пътя. Много твърд, без грам глина. Не се пързаля и не лепне по обувките. Все едно вървиш по сбит пясък.
Движехме се спокойно под ръмящия дъжд. След около 400 – 500 метра достигнахме една юрта:

Поканиха ни вътре. Юртата отвътре бе облицована с еленови кожи, гореше открит огън, но не бе задимено – вентилацията през този ‘комин’ бе прекрасна. Осветлението бе с акумулатор.
Посрещна ни домакинята с руски чай

Пийнахме чая, а през това време домакинята разказа интересна история. Започна с

историята на сибирските хъскита

– хъскитата били работните кучета на ескимосите. Затова им викали Ески или Хески. Обаче руснаците смятали, че кучетата са прекалено малки за същинска работа и постепенно са затрили породата. Няколко екземпляра обаче били пренесени в Америка/Аляска.

Общо взето и там се смятали за нетолкова работоспособни кучета. До момента, в който в Аляска (град Ноум) през суровата зима на 1925 г избухнала епидемия от дифтерит, а нямало серум. Решили да пренесат серума от Анкоридж (на около 1600 км) с влак и кучешки впрягове – поради лошото време (температури под –50°С и вятър над 100 км/ч) не можели да ползват нито самолети, нито кораби.
Като за кучешките впрягове трябвало да изминат ‘само’ 1085 км, които изминали за малко над 120 часа. Така бил издигнат паметник на водача на впряга, който е влязъл в града (да, преноса е бил с щафета, а този, на който е издигнат паметника не е изминал най-голямото разстояние) Тогава се убедили, че това иначе неголямо куче може да върши много работа със сравнително малко храна. След тази реклама породата получава сериозно разпространение…
Така започнало да печели и състезания по теглене на шейни…

След историята на породата, рускинята започна да разказва за

историята на тяхното начинание

– искали да се откъснат от матрицата. И решили да заживеят сред природата. По една случайност на едно изложение на впрегатни кучета имало подготвен цял впряг за клиент, който се отказал от него. И така те се сдобили с така мечтания впряг.
Зимата се придвижвали със шейните, усъвършенствали уменията си. И решили да вземат под аренда за 35 години една доста голяма площ за да развият това като туристическа атракция.. Така включили в ‘играта’ и северни елени.
Обясняваше увлекателно за различните кучета като характер. Че съвсем не най-старото куче е водача – напротив, водача се ражда такъв… И в момента водач им е едно съвсем младо куче – на около година и половина… А едно от най-ценните качества на водача (което се срещало доста рядко) било той да се обръща назад, и да връща впряга обратно ако собственика е паднал.
Така създали това място, в което отглеждат и своя едногодишен син… За мен не бе съвсем разбираемо

как се оправят в гората/тундрата,

след като най-близките населени места са на над 12 километра по пряка линия…
Обясняваше как имали проблеми първо с кучетата – една година живяли в една юрта с тях, но се убедили, че трябва да има йерархия – иначе ти се качват на главата. Кучетата се ‘разглезили’, и започнали да гонят/нападат елените, а в същото време не пазели от мечки. Затова отделили кучетата. След това взели освен работните кучета, но и кучета пазачи, които пък отпъдили мечките, които също правили поразии, намалявайки броя на елените.
Както и да е – след няколко поредни въпроса от моя страна, на които любезната домакиня отговаряше обстойно, започнах да усещам известно напрежение – ‘събутилниците’ ми очакваха с нетърпение да спра с въпросите, за да преминем нататък…
Домакинята извика съпруга си, който да ни разведе из имението.
Първо отидохме до едно леко заграждение (мрежа), зад което бяха елените. Елените ни видяха и веднага доприпкаха за лакомство – домакина бе донесъл една торба от нещо като храна за водни костенурки – тричаво едно такова. Ама елените си падаха по него

Рогата бяха много интересни на пипане – като кадифе и много топли – направо горещи… Оказа се, че са много добре кръвоснабдени – елените на този етап ги пазеха като очите си

След като деликатеса свърши, елените бързо загубиха интерес към нас

Продължихме към сибирските хъскита. Те бяха оградени с висока ограда, а вътре в ограждението бяха разделени по двойки в по-малки ограждения с индивидуални къщички, храна вода и т.н.

Кучетата много ни се зарадваха… (тук може да видите, че облеклото ми е точно като за Юли месец " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

Животните бяха изключително дружелюбни:

И позираха с кеф:

През това време момчето обясняваше за нрава на всяко куче

Видяхме как едно от кучетата скокна като котка и прескочи оградата

Момчето го хвана в полет

Пъргави животни, които наистина си чакат физическото натоварване… Иначе като податливост на дресировка – много слаба

Поиграхме си с хъскитата – някои от тях не спираха да бягат в кръг около къщичките си. Момчето обаче пусна извън голямото заграждение само едно от кучетата – другите били по-некотролируеми и имало вероятност да избягат.

В момента в който излязохме от загражденията кучетата ни изпратиха доста шумно – цялата гора екна от задружния вълчи вой… Внушително беше

А това тук са пазачите, които гонят мечките

Втория не го виждате, защото го е страх от комарите, и едва си показваше муцуната от време на време (както се вижда на тази снимка)

Спиралата отпред гори против комари.

А комари имаше

– откритите части си ги бях намазал юнашката с един противокомарен препарат, приличащ на крем/тоалетно мляко, произведен във Варна. Препарата се справяше добре и с гладните сибирски комари. Обаче усетих недостатък – преди тръгването се бях подстригал доста ниско, и комарите хапеха през косата.. Затова набързо се ‘гелосах’ – намазах си и косата с препарата " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Може да не бе много естетично, ама бе ефективно. Ползвахме и руски препарати/спрейове – също действаха добре (в комплект с Белугата – за анестетик " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

‘Пазачите’ (май бяха кавказки овчарки) рядко ги затваряли – обикновено прибирали в ‘затвора’. Прибирали ги предимно в подобни на нашия случай, защото някои хора ги било страх от огромните песове.. Иначе тези били много дружелюбни (то и хора няма наблизо де), въпреки, че ни посрещнаха с лай – явно недоволни, че са ги затворили

След разглеждане на животновъдния свят се

върнахме към същината – върнахме се в шатрата за хапване и пийване

По разбираеми причини няма снимки " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Само да спомена, че броя на рибките в аквариума се увеличи с няколко нови екземпляра… " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Оказа се, че едно от момчетата има рожден ден, та му бяха донесли и торта… Общо взето – веселба…

Да отбележа, че

в Русия има сериозни ограничения за тютюнопушенето,

които на всичкото отгоре и се спазват. Дори на открито пред хотела не можеш да пушиш на масата – ей там в ъгъла има място за пушене с пепелник – ако искаш – бягай там, но не и близо до хората, които могат да си пийват кафенце или да се хранят. За забраната за пушене в закрити помещения да не говорим. Дори и в шатрата, която е забутана на майната си в тайгата, не се пушеше – пушачите излизаха навън…

Въпреки че не пуша, бе приятно да излезеш навън сред природата – дъжда вече бе спрял..

Правихме си снимки на ей-тази стара шейна с трофеи около нея

Разглеждахме шатра – такава, каквато се е използвала преди десетки години. Можеше и да пренощуваш там

Собствениците строяха и по-съвременна дървена къща – отново за посетители… Дърва наоколо имаше

Хапнахме, пийнахме и тръгнахме на обратно към автомобилите…
Дъжда бе спрял и разходката из гората бе прекрасна – при нас не е толкова често срещано да попаднеш на място без грам индустриален шум – все някой автомобил ще бръмне… А тук – тишина и птички

Оказа се, че елените пасат предимно този бял мъх

Пристигнахме при автомобилите. А там – ха познайте

Дааа – рибката на Белуга с едни чашки

Започнахме всичко отначало Появиха се и пелмени (в този термос).

Изпихме и тази бутилка, ударихме едни танци на полянката. След което последва кратко прощаване, натоварихме се по автомобилите и се върнахме в

Мурманск

По пътя ня

Свързани новини: