Средната борсова цена на електроенергията на Българска (не)зависима енергийна борса, за утре (26/03/2017г.), е най-ниска по сравнение с останалите ОСЕМ европийски борси, които редовно наблюдавам, сравнявам и понякога ви показвам. В после...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-patyat-na-balgariya-za-evropa-ne-minava-prez-ahmed-dogan

Може ли лекето да хване леке?

В света на рекламите за все по-ефективен прах за пране – не може. Обаче в реалния свят е твърде лесно. А в политиката пък, особено в българската, образуването на леке върху леке си е направо основополагащ принцип.

Тези умерено весели размисли ме налегнаха, граждани, докато четях ВПП /Великото Предизборно Послание/ на Ахмед Доган. Казвам „умерено” весели, защото все пак не умрях от смях по време на четенето. Ако бях умрял, размислите ми очевидно щяха да са били изцяло весели…..

Добре, де, това прозвуча малко глупаво, но по логика така се получава, а се надявам, че вие не ме разбирате погрешно. Искам да кажа – щом правилно разбирате логиката на самия Ахмед бей и на базата на това го возприимате като досущ съвременний Левски, значи трябва и мене да разбирате.

Лошото е, че, както подозирам, най-ценният пасаж от споменатото негово послание е онзи, който той не е написал сам, онзи, който носи основния смисъл. Да, Доган вероятно е фризирал е пасажа малко, за да изглежда фразиран от него, като е лепнал вътре за по-сигурно един „трансфер на конфликтност и конфронтация” – но сам не го е измислил в никакъв случай.

Имам предвид пасажа: „В конкретния случай на всеки би трябвало да му е ясно, че натискът, рекетът, принудата и заплахите целят възстановяване и „демократично“ легитимиране на неоосманизма. Играта е ва банк!!! За мен няма да е изненада ако има трансфер на конфликтност и конфронтация на Балканите и в Европа”.

Ах, летете удивителни!!!Аз пък за по-сигурно запазвам изцяло и правописа, в който е издържано цялото ВПП на пророка Доган и който го нарежда сред класическите образци за български антиправопис.

Но това е малката беля. Голямата – за самия мъдрец Доган, де, не за нас, потребителите на неговата светлейша мъдрост – е, че от цитирания текст веднага лъсва простият факт, че понякога е твърде лесно да бъдеш пророк. Не знам дали някога на Мохамед му е било лесно, обаче сега на Ахмед – да. Нашият човек представя нещо, което вече се е случило, за нещо, което предстои да се случи. И на тази база внушава страхове, за да получи политически изгоди – за себе си, за господарите си.

Ще видите, че съм прав, ако само за секунда се върнете към цитирания пасаж от ВПП и замените думата „неоосманизъм” с думата „путинизъм”. Това ще ви накара да усетите колко здраво сте нагазили в гъстата и миризлива реалност, от която, както подозирам, вече ви се оцапаха опинците.

Да, просто е и видно – натискът, рекетът, принудата и заплахите са основните оръжия на некоронования руски император Владимир Путин за легитимиране на неговата престъпна власт. И това ВЕЧЕ доведе до „трансфер на конфликтност и конфронтация на Балканите и в Европа”.

Та видно е, че в това отношение турският кандидат-диктатор Ердоган е просто малкото братче на руския самодържец Путин.

Играта на Ердоган, включително тази, нахалната и опасната, която той заигра през последните седмици срещу Европа, всъщност е част от по-голямата игра на Кремъл срещу същата тази Европа, а ако щете – и срещу демокрацията в света изобщо.

По какви механизми, в каква степен и заради какви собствени налудничави цели Ердоган е зависим от Путин, не е моя работа да гадая, но е така. Като се проследят няколко години назад във времето действията и развитието на отношенията между двамата, в това лесно ще се убедят дори онези наблюдатели, които понякога твърдят, че мразят теорията на конспирацията. В случаите, когато конспирацията не е изгодна за версията, която се опитват да ни пробутат, разбира се. Ама нали помните знаменитата фраза от знаменития едноименен филм: „Фактът, че нещо е част от теорията на конспирацията, не означава, че конспирация няма”.

Но да се върнем на нашия герой – Ахмед Доган. От своя страна, сам той пък е нещо като малкото братче на Ердоган, имам предвид – човек със същите мегаломански амбиции, със същото желание да си играе със съдбите на хората като с пионки, със същата готовност да използва всички средства, само и само да постигне целта си.

Не това не е политически прагматизъм, а политически цинизъм. И вероятно точно защото го изповядват в една и съща степен, защото се разпознаха взаимно като хора, готови да изцедят докрай другия, а после да го захвърлят, Доган и Ердоган не успяха да мелят брашно заедно. А как мелеха…..

Да, мелеха, писмото от октомври 2012 година, което Лютви Местан показа онзи ден, го доказва. Преди време пък Сашо Йорданов припомни един прекрасен пасаж от речта на Доган пред 7 конференция на ДПС. Там лидерът на Движението се връща към предизвикалата толкова вълнения своя фраза от началото на промените – че пътят на България към Европа минава през Босфора, и продължава: „След 20 години бих искал да добавя, че пътят на ЕС към себе си и към глобалния свят минава през Дарданелите и Чанак кале. Защото в Чанак кале на Дарданелите е заложена новата историческа матрица на новата толерантност и на новата идентичност.“

Ами сега? Това е казано през 2009-та, по време, когато в Турция управлява същия този Ердоган. Излиза, че тогава като премиер той е баща на „новата толерантност и новата идентичност” на Европа, обаче през 2017-та, като президент, вече е основно плашило и враг на европейска България, който стимулира неистови патриотични изблици не само сред Волен Сидеров, но и сред Ахмед Доган…..

Бей ефенди, бивши приятелю, земи са стегни малко, а!

Когато през 1990 година, по изборите за седмото Велико народно събрание, попитах Ахмед Доган защо в Кърджали той демонстративно отказа да работи съвместно със СДС, с което подпомогна комунистите, отговорът беше: „Абе, исках да си направя един малък експеримент”. Е, направи си го. И на всички нас ни го направи.

След това Доган удари депесарски шут на първото демократично правителство на Филип Димитров, което беше адски неудобно за партийно-ченгеджийската червено-кафява мафия. В резултат ДПС стана нещо като политически отдел на компанията „Мултигруп”, а неговата върхушка – крепител и участник в разграбването на страната при правителствата на Беров и Жан Виденов.

По-късно Доган лично проведе с Първанов „Сталинградската битка за Кърджали” и я спечели, само за да се прегърне след това с омразния си противник, да го подкрепи в битието му на най-антидемократичния и антиевропейски президент на България и да работи в сътрудничество с него и досега.

Да, знам, всъщност реално Първанов и Доган не могат да се понасят взаимно, обаче общите им кукловоди искат да работят заедно и те работят, къде ще ходят.

Когато през 90-те няколко пъти поисках от Доган достъп до архивите на ДПС, свързани с тъй наречения „възродителен процес”, той любезно се направи на глух.

После пък го попитах за ролята на Москва в същия този процес, а той искрено се направи на изненадан, дето някой изобщо мисли, че такава роля е имало.

Е, добри, де, по тази последната тема не само Доган изненадано се прави на изненадан, мога да ви изброя имената и на няколко уж сериозни изследователи. Което навежда на мисълта, че истината е толкова гнусна, та се налага да се крие наистина дълбоко и ще излезе наяве доста години, след като вече на никого няма да му пука за нея.

Изброявам всички тези случки, а те са само малка част от знаменитата професионална биография на великия български политик Ахмед Доган, за да напомня за пореден път, граждани, че този човек винаги ще бъде част от проблема на България и никога – част от неговото решение, както сам се опитва да ни се пробута. И както се опитват да ни го пробутват хората от неговия медиен, политически и ченгеджийски слугинаж.

„Една Земя ни е родила, една Земя ни храни, утешава и развива. Една Земя ни създава проблеми, ако не я обгрижваме Заедно” – изпада в заплашителна лирика към края на посланието си Ахмед Доган.

Знам откъде човекът е откраднал лириката. А знам дори каква е истинската заплаха, скрита в нея. Тя гласи: „Единствен пръстен ги владее, единствен той ще ги открие, единствен вси ще ги сбере – и в тъмнина ще ги обвие”.

Да-а-а, пътят на България за Европа и демокрацията не минава през Босфора или през Кремъл. Още по-малко – през Ахмед Доган. Този път следва тихия бял Дунав на северозапад и минава през собствените ни души, които мислят.

Евентуално.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Само 20 часа и 21 минути бяха нужни на бившия министър енерГЕПИка, бившия кандидат прецедент и сега кандидат дупедат Тр.Тр. да замаже наглото си послание към матряла, след като го разобличих в "Кандидат дупедат: Кратко и ясно!".

Днешният ден за размисъл преди утрешните избори повече от всякога досега може да бъде обявен за ден на законно упражняваното лицемерие в държавата. Наистина ли си мислите, че някой седи и си мисли какво да измисли в последния момент и най-после да реши за кого да гласува? Забраната мислите да се изказват на глас е една от глупостите, с които сме свикнали- подобно на онази традиция да празнуваме Октомврийската революция през ноември и тъпо, но упорито да си я наричаме октомврийска поради липса на указания отгоре за промяна в названието.

Защо пък този път лицемерието да е още по-голямо от обикновено, ще попита някой. Отговарям: по “технически причини”.

С течение на времето потребителите на океана от информация и най-бързо развиващо се средство за комуникация, каквото е виртуално пространство в интернет, стават все повече. Тази година със сигурност са се размножили спрямо миналата – да не говорим за сравнението с предишните, по-предишните и т.н. парламентарни и всякакви други избори. Следователно забраната да се говори на глас за това какво мислим за политиката и най-важното и проявление, каквото са изборите, става все по-лицемерна.

Лицемерна е, но не се намират смелчаци , сред онези, на които делегираме нашата воля ( за промяна?!) чрез работата, за която ги наемаме в качеството им на политици, които да забележат абсурда с наложената забрана да се говори за политика публично в деня преди изборите- забрана, измислена преди ерата на интернет и прилагана днес папагалски според едно закърняло във времето решение на нашите законодатели.

Дори и да беше възможно да се установи контрол върху споделените мисли в интернет с днешна дата, какво да правим с вчерашната агитация, запаметена и крещяща отвсякъде в сайтове и коментари, свързани с тях – да не говорим за чистата партийна реклама, която е платена точно с цел да пребъде във времето, включително и в днешното “забранено” време за политическо говорене?

Но какво да се прави- купуването и продаването на мисли не е престъпление. И от този факт се възползват лицемерите, които призоават да се спазва закона, след като напълно съзнателно са го нарушили с всякакъв вид агитация в интернет.

Впрочем, ако сме живи още достатъчно дълго, ще станем свидетели на това, как телевизиите окончателно ще загубят състезанието си с интеренет по степента на влиянието си върху избирателите- така, както вече вестниците го загубиха. Дали това е добре или не съвсем, е друга тема ( защото е здравословно да има конкуренция, а замяната на една диктатара с друга не води до нищо добро). Но преди това да се случи, ще продължават да ни агитарат от телевизинния екран да не агитираме в деня за размисъл.

Понеже н.в. другарят Путин е винаги прав ( според онези, които без Путин се чувсват в някаква умствена безпътица), вярвам, че тъкмо ЦРУ е автор на проекта интернет. Ето защо съм готов да агитарам в полза на ЦРУ ( Ценностното упраления на умовете).

Според някои коментатори, с които не искам да споря в рамките на тази другарска желейка, интернет вече е убил жирналистиката, включително поради това, че все в днешно вмеме може да сподели ( глбупавите си) мисли без редакция и гаранция за качеството на разсъжденията. Амин, дай Боже повече такива “убийства”, които разбиха добре смазания монопол на привилигированите.

А че трудно се плува в океана от информация, спор няма. И шофирането става все по-затруднено, но това не е причина да се откажем от автомобилите и да се върнем към времето на конете и магаретата, макар че малко от упоритостта на последните никак няма да ни е излишна, за да отстояваме позициите си сред виртуалните акули, които са се нароили във въпросния информационен океан, в който те вече се конкурират по многобройност с планктона. Но какво да се прави – от пла(нк)тоническата любов не се ражда нищо, освен планктон. Сблъсъкът с акулите е опасен, но си заслужава усилието заради еволюцията, до която ни води.

Share on Facebook